Том Кланси
Дъга Шест (23)

22. Контрамерки

— Значи все още няма нищо от нашия руски приятел? — попита Бил Тоуни.

— Нищо — потвърди Сирил Холт. — Видеозаписите на Кириленко показват как отива на работа всеки ден и все по едно и също време, когато улиците са препълнени с хора, отбива се за халба бира в пъба почти всяка вечер и се сблъсква с какви ли не хора. Нужно е само малко усилие за дискретност и малко знание на занаята, за да ни надхитри, освен ако наистина не затегнем покриването му, но тогава ще възникне силна вероятност Иван Петрович да го забележи и просто да положи повече усилия да се прикрива, което искаме да избегнем.

— Правилно — трябваше да се съгласи Тоуни въпреки личното си разочарование. — Нищо от други източници?

Под „други източници“ се разбираше евентуалното внедрено от Службата за сигурност лице в руското посолство. Почти сигурно беше, че имат такъв човек, но Холт не би обсъждал този въпрос по телефонната линия, колкото и да беше кодирана, защото ако имаше нещо, което да се пази в този бизнес, това беше самоличността на източниците ти. Да не ги предпазваш би означавало да ги изпратиш на сигурна смърт.

— Не, Бил, нищо. Ваня не е разговарял по специалния си телефон с Москва по този въпрос. Нито е използвал защитената си факс-линия. Каквото и да говорим за този инцидент, всъщност дори не сме потвърдили някакво лице, само онзи непознат в кръчмата, а това може да се окаже едно нищо. Преди три месеца накарах един от моите момци да подхване разговор с Кириленко в кръчмата и говорили за футбол — той впрочем е голям запалянко, познава играта много добре, и така и не разкрил националността си. Акцентът му е адски съвършен. Така че онзи непознат на снимката може спокойно да се окаже нищо, просто поредното съвпадение. Кириленко е професионалист, Бил. Не допуска грешки. Каквато и информация да е излязла от него, тя несъмнено е била писмена и е изпратена по куриер.

— Значи най-вероятно имаме един бивш КГБ, който се върти наоколо, разполага с цялата информация, която му е изпратена от Москва за нашия Кларк, а какво прави, така и не знаем.

— Точно така, Бил — съгласи се Холт. — Не бих казал, че ми харесва, но това е положението.

— Какво излезе от контактите между КГБ и ИРА-И?

— Имаме някои неща. Една снимка на някого си от среща в Дъблин преди осем години и устни донесения от други наши връзки, с физическо описание. Някои напомнят за онзи тип от снимката, но писмените описания съвпадат с всеки трети мъж от човечеството, а засега се въздържаме да показваме снимката на когото попадне.

Не беше необходимо да обяснява на Тоуни защо. Твърде възможно бе някои от информаторите на Холт са двойни агенти и показването на снимката с мъжа от кръчмата на такива хора можеше да даде на обекта на разследването да разбере, че някой знае кой е той. А това щеше да го накара да е по-предпазлив, може би да промени външността си, и чистият резултат щеше да е, че нещата щяха да станат по-лоши, вместо да се подобрят. Това наистина беше сложна игра. Ами ако цялата работа не се окажеше нищо повече от най-обикновено любопитство от страна на руснаците, просто да се следят стъпките на един известен офицер от разузнаването от другата страна? По дяволите, всички го правеха. Това си беше просто част от занаята.

Като се теглеше чертата, излизаше, че засега те знаят какво не знаят… не, поправи се Тоуни. И това не знаеха в достатъчна степен. Те знаеха, че не знаят нещо, но дори не знаеха какво е това, което искаха да разберат. Какво беше значението на това примигнало за момент късче информация?

 

 

— Това за какво е? — попита невинно Хенриксен.

— Система за охлаждане с мъгла. Получихме го от вашите — каза Окланд.

— А? Не разбирам — отвърна американецът.

— Един от нашите инженери го видял в… Аризона, струва ми се. Разпръсква миниатюрни капчици водна мъгла. Малките капчици поглъщат топлинна енергия и се изпаряват в атмосферата. Има същия ефект като въздушните климатични инсталации, но с незначителен разход на енергия.

— Ахх — възкликна Бил Хенриксен, полагайки неимоверно усилие да изрази изненада. — Къде е инсталирана тази система?

— Само в тунелите и проходите. Архитектът искаше да я разположим из целия стадион, но някои хора възразиха: казаха, че щяла да пречи на камерите и прочие — отвърна Окланд. — Твърде много прилича на истинска мъгла.

— Мисля, че трябва да я огледам.

— Защо?

— Ами това е адски добър начин за пускане на химически агент — някакъв газ например. — Думите му накараха полицейския представител сериозно да се стресне.

— Ами… да, би могло.

— Имам един човек в компанията, бивш офицер в Химическия корпус на армията на САЩ, експерт по такива неща, с диплома от Масачузетския технологически институт. Ще го накарам да я провери колкото може по-скоро.

— Да, това е добра идея, Бил. Благодаря — каза Окланд и се изруга наум, че не беше се сетил сам за това. Какво пък, нали беше наел експерти? А този янки определено беше експерт.

— Наистина ли става толкова топло тук?

— О, да, доста. Стига над тридесет градуса. Така че архитектът каза, че това е евтин начин да се охлаждат зрителите и било твърде разумно да се инсталира. Подхранва се от системата на противопожарните кранове. Дори не изразходва много вода. Инсталирано е вече от година. Изпробваме го периодично. Американска компания, не мога да се сетя името в момента.

„«Кул-спрей» от Финикс, Аризона“ — помисли си Хенриксен. Имаше плановете на системата в кабинета си. Тя щеше да играе решаваща роля в плановете на Проекта и отначало им се беше сторила като че ли изпратена от Бога. Тук беше мястото. Скоро щеше да му дойде и времето.

— Нещо да сте чули от британците?

— Пуснахме запитване, но още няма отговор — отвърна Окланд. — Този проект очевидно е малко припрян.

Хенриксен кимна.

— Винаги се намесва политиката. — И при повече късмет нещата щяха да си останат така.

— Прав си — съгласи се Окланд.

 

 

Детектив лейтенант Марио д’Алесандро набра кода на компютъра си и влезе в централната база данни на Нюйоркското полицейско управление. Мери Банистър, разбира се, се оказа в списъка, както и Ан Претлоу. След това той зададе параметри за търсене, избирайки пол ЖЕНСКИ, възраст от 18 до 30 като начало, след което чукна с мишката иконата СТАРТ. Системата отдели списък от четиридесет и шест имена и той ги записа на отворения за целта файл. Базата данни не разполагаше с вградени към отделните записи снимки — тях щеше да извади от хартиените досиета. После премахна данните за афро-американски жени, защото ако си имаха работа със сериен убиец, такива престъпници обикновено избираха според вкуса си еднакви на вид жертви — най-известният от тях, Тиъдър Бънди, беше подбирал изключително жени, които ходят с разделена на две по средата коса. Банистър и Претлоу бяха бели, неомъжени, сравнително привлекателни, на възраст двадесет и една и двадесет и четири, и тъмнокоси. Значи между осемнадесет и тридесет като че ли беше добро ограничение, реши той, след което елиминира имената, които не отговаряха на горното описание.

След това прегледа описанията на намерените трупове на жертвите, чиято самоличност все още не беше установена. Вече познаваше всички тези случаи от ежедневната си работа. Две от тях отговаряха приблизително на параметрите за търсене, но никоя от тях не беше нито Банистър, нито Претлоу. Тази новина беше както добра, така и лоша. Двете липсващи жени не бяха със сигурност мъртви, и това беше добрата новина. Но телата им можеше да са скрити грижливо — наблизо се намираха блатата на Джързи — предпочитано място за изхвърляне на трупове още от началото на века.

След това разпечата списъка на липсващите жени. Искаше да проучи всички хартиени досиета, включително снимките в тях, с двамата агенти на ФБР. И Претлоу, и Банистър бяха с кафява коса с почти еднаква дължина и може би това представляваше достатъчен общ белег за някой сериен убиец… но не, Банистър беше все още жива, или поне така предполагаше съобщението по електронната поща… освен ако серийният убиец не бе с толкова болен мозък, че да иска да измъчва семействата на своите жертви. Д’Алесандро не беше се натъквал досега на подобен случай, но серийните убийци бяха сериозно болни копелета и никога не можеше да се предскаже какво ще направят. Ако някой от тези шибалници бе тръгнал да вилнее из Ню Йорк, тогава не само ФБР щеше да иска да го спипа. Добре че щатът Ню Йорк най-сетне възвърна смъртното наказание…

 

 

— Да, видях го — каза Попов на шефа си.

— Наистина ли? — попита Джон Брайтлинг. — От какво разстояние?

— Почти толкова, колкото сме сега двамата с теб — отвърна руснакът. — Той е едър, силен мъж. Жена му е медицинска сестра в местната общинска болница, а дъщеря му е лекарка, омъжена е за един от членовете на екипа му и работи в същата болница. Доктор Патриша Чавес. Съпругът й е Доминго Чавес, също полеви офицер от ЦРУ, сега назначен в тази група ДЪГА, вероятно като командир на отделение командоси. И Кларк, и Чавес са полеви офицери на ЦРУ. Кларк е участвал в спасяването на съпругата и дъщерята на бившия шеф на КГБ от съветска територия преди години — сигурно си спомняш — наскоро в пресата припомниха тази история. Е, всъщност Кларк е агентът, който ги е измъкнал. Замесен е също така в конфликта с Япония и убийството на Махмуд Хаджи Даряеи в Иран. Той и Чавес са с голям опит и много способни. Би било много опасно да се подценяват — заключи Попов.

— Добре, и какво ни казва всичко това?

— Казва ни, че ДЪГА е точно това, което изглеждаше, че е — многонационална група за борба с тероризма, чиято дейност обхваща цяла Европа — понеже Испания е член на НАТО, но Швейцария и Австрия не са. Дали могат да разширят операциите си и в други страни? Определено да. Те са много сериозна заплаха за всяка терористична операция. Това не е — продължи Попов — организация, която аз бих искал да срещна на терена срещу себе си. Опита им в действителни „бойни“ операции видяхме на телевизията. Зад всичко това би трябвало да стои също така много сериозна техническа и разузнавателна поддръжка. Едното не може да съществува без другото.

— Добре. Значи сега ние знаем за тях. Възможно ли е те да знаят за нас?

— Възможно е, но едва ли е вероятно — отвърна Попов. — Ако случаят беше такъв, тук вече щеше да има агенти на ФБР, които да ни арестуват за криминални заговори. Мен нито ме следят, нито преследват — поне така мисля. Знам за какво да внимавам и досега не съм забелязал нищо подобно, но, трябва да призная, че е възможно с много грижливо и експертно усилие да бъда проследен, без да го забележа. Това е трудно — аз съм се обучавал в контрашпионажа, — но теоретично е възможно.

Това донякъде стресна работодателя му, забеляза Попов. Той току-що беше признал, че не е съвършен. Бившите му началници в КГБ сигурно също го бяха знаели, но го бяха приемали като обичаен риск в разузнавателния занаят — и освен това не им се бе налагало да се боят, че ще ги арестуват и че ще загубят милиардите си долари.

— Какви са рисковете?

— Ако имаш предвид какви методи могат да се използват… Телефоните например може да се подслушват и…

— Моите телефони са кодирани. Системата би трябвало да е защитена от проникване. Консултантите ми по това казват, че…

Попов вдигна ръка и го прекъсна.

— Наистина ли си въобразяваш, че вашето правителство позволява да се произвеждат кодиращи системи, които самото то не може да пробие? — попита той, сякаш обясняваше нещо на невръстно дете. — Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд разполага с най-умните математици на света и с най-мощните компютри, а ако човек реши да разбере доколко усърдно работят, достатъчно е да погледне паркингите им.

— Какво имаш предвид?

— Ако паркингите са пълни в седем вечерта, това означава, че работят здраво над нещо. Във вашата страна всеки има кола, а паркингите по принцип са прекалено големи, за да бъдат закрити и защитени от погледите дори на случайни минувачи. Това е един лесен начин всеки разузнавателен офицер да види до каква степен са активни някои от правителствените ви агенции. — А ако човек наистина се интересуваше, просто можеше да провери няколко имена и адреси, за да разбере кои са марките коли и регистрационните им номера. По този начин преди десетина години хората на КГБ бяха проследили шефа на група Зет на АНС — хората, които имаха за задача както да разбиват, така и да създават кодиращи системи и кодове, и възродената РВС несъмнено правеше същото. Попов поклати глава. — Не, аз лично не бих се доверил на пазарно достъпна кодираща система. Имам съмнения и за системите, използвани от руското правителство. Вашите хора са много умни в разбиването на шифровъчни системи. Занимават се с това над шестдесет години, още отпреди Втората световна война, и при това в съюз с британците, които също имат великолепен опит в това отношение.

— Но на мен ми казаха, че тази система, която имам, никога не може да бъде пробита, защото е 128-бито-ва…

— Ах, да, стандартът СТУ-3. Тази система се използва от вашите държавни органи от около двадесет години. Вашите хора сега я подмениха със СТУ-4. Нима смяташ, че са решили да я сменят само защото им се харчат пари? Би трябвало да има някоя друга причина. Когато работех на терена за КГБ, използвахме само еднократни стъпки. Това е кодираща система, която се използва само веднъж, основава се на случайни замествания. Не може да се разбие, но е досадно да се използва. Да изпратиш едно-едничко съобщение по този начин ти отнема часове. За съжаление, много е трудно да се използва за устна комуникация. Вашите власти използват система Тап-ДАНС, в която идеята е подобна, но ние така и не можахме да я копираме.

— Значи искаш да кажеш, че някои хора могат да подслушват всички телефонни разговори, които водя?

Попов кимна.

— Разбира се. Защо иначе проведохме всички наши съществени разговори на четири очи? — Сега той наистина беше потресен, забеляза Дмитрий Аркадиевич. Геният наистина беше същинско бебе, изгубено в гората. — Е, сега може би вече е време да ми кажеш защо трябваше да изпълня всички тези задачи?

— Да, господин министър… чудесно… благодаря ви — отвърна Боб Окланд по клетъчния си телефон. Натисна бутона КРАЙ и прибра телефона в джоба си, след което се обърна към Бил Хенриксен. — Добри новини. Групата ДЪГА също ще дойде тук за консултации.

— О? — възкликна Бил. — Е, това няма да навреди.

— Бъркат ти се в нещата ли? — попита полицаят.

— Не съвсем — излъга Хенриксен. — Вероятно познавам някои от тях, а и те ме познават.

— Възнаграждението ще си остане същото, Бил — каза австралиецът.

О, по дяволите, помисли си американецът. За пореден път Законът за непредвидените последствия се беше надигнал, за да го ухапе по задника. Мозъкът му за кратко превключи на автопилот, но после се самоубеди, че всъщност това няма особено значение, стига да успееше да си свърши работата както трябва. Можеше дори да помогне, каза си той, и замалко да си повярва.

 

 

Брайтлинг знаеше, че не може да каже на Попов. В много отношения той му се доверяваше — по дяволите, това, което знаеше Попов, можеше да го тикне във федералния затвор, дори да го постави на електрическия стол — но да му каже за какво действително става дума? Не, това не можеше да рискува. Той не знаеше какви са възгледите на Попов за околната среда и за Природата. Така че можеше да предвиди каква ще бъде реакцията на руснака за проекта. Попов беше опасен за него в много отношения, като сокол, дресиран да каца на юмрука му, но все още свободнодействащ агент, готов да убие някой фазан или див заек, да речем, но никога напълно негов, винаги в състояние да отлети и да пожелае да се върне към свободния си живот… а ако беше свободен да го направи, той също така беше свободен да предаде информация на други. Не за първи път Брайтлинг си помисли дали да не накара Бил Хенриксен да се погрижи за този потенциален проблем. Той щеше да съобрази как. Разбира се, бившият агент на ФБР знаеше как да разследва едно убийство и следователно знаеше как да подведе и самите разследващи, и този малък проблем щеше да отпадне.

Активи, помисли си след това Брайтлинг. Какво друго можеше да направи, за да подсигури малко повече позицията си и тази на своя Проект? Ако тази ДЪГА беше проблем, дали щеше да е възможно да й нанесе пряк удар? Да я унищожи в най-добрия случай, или в най-лошия — да ги отвлече, да ги принуди да се съсредоточат в друга посока?

— Ще трябва да обмисля това, Дмитрий — отвърна най-накрая той.

Попов кимна бодро, чудейки се какви ли мисли са преминали в ума на работодателя му през тези петнадесет секунди, които му бяха необходими, за да обмисли въпроса. Сега беше негов ред да се обезпокои. Той току-що бе уведомил Джон Брайтлинг за оперативните опасности, съдържащи се в използването на него, Попов, в организирането на терористични инциденти, и особено за пукнатините в сигурността на неговите комуникации. Последното особено беше изплашило човека. Може би трябваше да го предупреди по-рано, но неизвестно защо въпросът така и не беше се повдигал, и Дмитрий Аркадиевич сега осъзна, че това е било сериозна грешка от негова страна. Е, може би не чак толкова сериозна. Оперативната сигурност не беше чак толкова лоша. Само двама души знаеха какво става… е, може би и Хенриксен. Но Бил Хенриксен беше бивш ФБР и ако беше информатор, досега те отдавна щяха да са в затвора. ФБР щеше да разполага с всичките необходими доказателства за следствие по углавно престъпление и нямаше да позволи нещата да се протакат, освен ако не трябваше да разкрива някоя огромна по мащаби престъпна конспирация… но колко по-мащабна можеше да бъде от конспирацията за убийство? Нещо повече, те би трябвало да знаят каква точно е конспирацията, иначе нямаше да има причина да забавят ареста им. Не, сигурността тук беше добра. И макар американските власти технически да можеха да декодират уж обезопасените телефонни връзки на Брайтлинг, дори за да ги подслушват беше необходима съдебна заповед, а за това беше необходимо доказателство, а доказателството само по себе си щеше да е достатъчно, за да прати няколко души в килиите за смъртници. Включително и него самия.

Но какво ставаше все пак? Каквото и да замисляше неговият работодател, беше по-голямо от масово убийство. Какво, по дяволите, можеше да е? Най-тревожното беше, че Попов се бе заел с тези задачи с надеждата — реализирана надежда, и още как — да припечели добра сума. Сега вече разполагаше с над един милион долара в банковата си сметка в Берн. Достатъчно, за да се върне в Русия и да си живее наистина добре… но недостатъчно за това, което действително му се искаше. Толкова странно беше да откриеш, че „милион“, тази магическа дума, изразяваща някакво вълшебно число, се оказва нещо, което, след като го придобиеш… изобщо не изглежда вълшебно. Беше само едно число, от което трябва да приспаднеш, за да си купиш нещата, които искаш. Един милион щатски долара бяха достатъчни, за да си купи къщата, която искаше, колата, която искаше, храната, която искаше, след което да му останат достатъчно, за да поддържа стандарта, за който жадуваше, през остатъка от живота си… освен евентуално в Русия, където за жалост, не желаеше да живее. Да я посети, да; но да остане там — не. И така, Дмитрий също се беше оказал в клопка.

В каква точно клопка — това не знаеше. И ето го сега — седи срещу работодателя си, който също като него трескаво се мъчеше да обмисли нещата. Единият знаеше какво става, а другият — не… но другият знаеше как да направи нещата да станат, докато работодателят му не знаеше. Всичко това приличаше на интересен и елегантен импас.

И така, те просто седяха в продължение на около минута, като всеки от двамата преценяваше другия и ако не знаеше какво да каже, то поне не желаеше да поеме риска да каже каквото трябва. Най-сетне Брайтлинг наруши мълчанието.

— Наистина трябва да обмисля тази ситуация. Дай ми един ден.

— Разбира се.

Попов стана, стисна ръката му и излезе от кабинета. Играч през по-голямата част от зрелия си живот в тази най-интересна и увлекателна от всички игри, той изведнъж осъзна, че е влязъл в нова игра, с нови параметри и правила. Беше придобил огромна парична сума… но сума, която неговият работодател беше сметнал за незначителна. Беше въвлечен в операция, чиято значимост беше много по-мащабна от тази на масовото убийство. Това не беше съвсем ново за него. Някога той беше служил на държава, наричана от в крайна сметка победилия я противник „Империя на Злото“, и онази студена война беше нещо много по-мащабно от масовото убийство. Но Брайтлинг не беше държава и колкото и огромни да бяха ресурсите му, те бяха нищожни в сравнение с тези на която и да било напреднала страна. Големият въпрос си оставаше — какво, по дяволите, целеше да постигне този човек? И защо имаше нуждата от услугите на Дмитрий Аркадиевич Попов, за да го постигне?

 

 

Хенриксен взе полета на „Кантас“ до Лос Анджелис. По-голямата част от деня му щеше да мине в седалката в първа класа — достатъчно време, за да обмисли това, което знаеше.

Планът за Олимпийските игри беше по същество, така да се каже, в торбата му. Оросяващата система беше на място, което беше просто идеално за целите на Проекта. Беше вкарал един от хората си, които да проверят системата, с което се беше включил на място за момента на доставката в последния ден. Съвсем просто. Разполагаше с консултантския договор, необходим му, за да стане всичко това. Но сега тази тайфа на ДЪГА също щеше да дойде. До каква степен щяха да си пъхат носа? По дяволите, това просто не можеше да се предвиди. В най-лошия случай беше възможно някое малко камъче да преобърне колата. Толкова често беше ставало така. Знаеше го от времето, изслужено във ФБР. Случаен полицейски патрул, разхождащ се човек или в кола с радиотелефон можеше да мине наблизо и да предотврати добре планиран грабеж. Или в следователската фаза неочаквано силната памет на някой случаен минувач, или небрежно подхвърляне, направено от някого пред негов приятел, можеше да попадне на подходящия следовател и да духне някое нерешимо дело. Бум, и толкова просто — беше се случвало милиони пъти. А пробойните винаги бяха в полза на противната страна, нали?

Следователно, от негова гледна точка, той разбираше, че трябва да елиминира възможността за такива случайни събития. Беше толкова близо до това. Оперативната концепция беше съвършена — от самото начало тя беше почти изцяло негово дело — Джон Брайтлинг само я беше осигурил финансово. Предизвикването на действията на терористите в Европа беше събудило международната загриженост за тази заплаха и тъкмо това беше позволило на него и на компанията му да поеме контрола над мерките за сигурност на Олимпийските игри. Но ето че се беше появил този проклет екип на ДЪГА и се беше справил с три големи инцидента — а кой ли тъп задник беше предизвикал третия? — толкова добре, че сега австралийците бяха помолили тях да дойдат и да огледат. И ако дойдеха, щяха да останат и да продължат да оглеждат, и ако това станеше, можеха да останат и за игрите, а ако се разтърсеха за химически оръжия, можеха да забележат съвършената система за разпространение, и…

Твърде много „ако“. Твърде много „ако“. Твърде много неща, които трябваше да се издънят, за да се провали Проектът. Тази мисъл го поуспокои. Може би щеше да успее да се срещне с хората от ДЪГА и да ги отклони от заплахата. В края на краищата, той разполагаше със свой щатен експерт по химическите оръжия, а те може би нямаха, и това му осигуряваше предимство, нали? С малко повече ум, човекът му можеше да си свърши работата буквално пред очите им, и те дори нямаше да забележат, че го е направил. Нали тъкмо това беше целта на планирането?

„Я се отпусни — каза си той, докато гледаше стюардесата с напитките. — Отпусни се.“ Но не, не можеше да го направи. Твърде голям опит имаше като следовател, за да допусне дори възможността за случайна намеса, без да прецени евентуалните последствия. Ако спряха човека му, дори по случайно стечение на обстоятелствата, можеше да се разкрие целият Проект. А виж, това можеше да означава нещо повече от провал. Можеше да означава доживотен затвор в най-добрия случай, което впрочем той беше подготвен да приеме. Не, той се беше посветил на Проекта по повече от една причина. Преди всичко неговата задача беше да спаси света… и второ, той искаше да присъства, за да изпита удоволствието от това, с което щеше да разполага след спасяването му.

Следователно всякакви рискове бяха неприемливи. Трябваше да измисли начин да ги отстрани. Ключът към това беше руснакът, Попов. Той се зачуди какво ли е открил този призрак в Англия. С подходяща информация можеше да изработи план да се справят пряко с тази ДЪГА. Той се отпусна в седалката и си избра някакъв филм, който уж да гледа, за да прикрие това, с което се занимава. Да, с подходящите хора и подходящите активи можеше да стане.

 

 

Попов вечеряше сам в някакъв ресторант в южния край на Манхатън. Храната можеше да се отчете за добра, но мястото изглеждаше така, сякаш го бяха почиствали през нощта плъхове. Водката обаче беше превъзходна и както обикновено, няколкото питиета му помогнаха да разсъждава абстрактно.

Какво знаеше той за Джон Брайтлинг? Добре, този човек беше научен гений, а също така впечатляваше с бизнес-уменията си. Преди години бил женен за друга изключително интелигентна личност, в момента научен съветник на президента, но бракът им беше свършил зле и сега работодателят му прескачаше от легло на легло и се водеше един от най-известните и търсени ергени в Америка.

Имаше добри връзки с кръговете хора, допускани до засекретена информация. ДЪГА например. Той се беше добрал до името й, както и до името на нейния командващ само за един ден. Само за един ден! Това беше повече от впечатляващо. Беше удивително. Как, по дяволите, се беше добрал до това?

А той самият се беше забъркал в дейност, следствията от която изглеждаха много по-сериозни от масово убийство. Тук умът му отново се обърка и засече. Беше като да вървиш по оживена улица и изведнъж да се озовеш пред гола стена. Кое занимание на един бизнесмен можеше да бъде с по-сериозни последици от това? По-сериозно от риска да загуби свободата си, дори от смъртното наказание? Ако беше по-голямо от масово убийство, дали планът не предвиждаше смърт в дори още по-големи мащаби? Но с каква крайна цел? Да предизвика война, може би, но той не беше държавен глава и не можеше да започне война. Дали Брайтлинг не беше шпионин, предаващ жизненоважна за сигурността на държавата си секретна информация на чуждо правителство — но в замяна на какво? Как би могъл някой, било то правителство или не, да подкупи един милиардер? Не, тук парите не играеха. Тогава какво оставаше?

Има един класически акроним за причините, които могат да подтикнат човек да извърши предателство спрямо родната си страна: ПИСЕ. Пари, идеология, съвест и его. Парите бяха извън сметката. Брайтлинг си имаше достатъчно. Идеологията винаги беше най-добрата мотивация за един предател или шпионин — някои хора са склонни да рискуват живота си много по-лесно за изповядвани от тях възгледи, отколкото за гнусна печалба — но каква идеология изповядваше този човек? Попов не знаеше. След това идваше съвестта. Но кое сбъркано нещо се опитваше да поправи този човек? Едва ли можеше да има такова, нали? Оставаше егото. Е, Брайтлинг имаше обемисто „его“, но егото предполагаше мотив за отмъщение срещу някоя по-могъща личност или институция, която го е онеправдала. Кой е могъл изобщо да уязви милиардера Джон Брайтлинг дотолкова, че материалният му успех да не е достатъчен лек срещу такава рана? Попов махна с ръка на сервитьорката за още една водка.

Не, парите не играеха. Също и егото. Оставаха идеологията и съвестта. Какви убеждения или каква нередност можеха да мотивират един човек за убийство в големи мащаби? В първия случай, Брайтлинг не приличаше на религиозен фанатик. Във втория, не беше показал някакви открити прояви на недоволство към собствената си страна. И така, докато парите и егото можеха веднага да се изключат, то идеологията и съвестта изглеждаха също така малко вероятни, но въпреки това Попов не ги изключваше, само защото… защо? — запита се той. Ами защото разполагаше само с четири възможни мотивации, освен ако Брайтлинг не беше пълен перко.

Не, каза си Попов. Неговият работодател не беше умствено неуравновесен. Беше разсъдлив във всяко свое действие и въпреки че неговата гледна точка, особено по въпроса за парите, беше много различна от собствената му… какво пък, той имаше толкова много, че това различие изглеждаше разбираемо, и за него някакъв си милион беше като джобните пари за Дмитрий Аркадиевич. Дали можеше да се окаже някакъв луд, който… като държавен глава, като някой нов Саддам Хюсеин или Адолф Хитлер, или Йосиф Висарионович Сталин… но не, той не беше държавен глава, нямаше аспирации за такова нещо, а само такива хора можеха да бъдат обзети от подобна форма на лудост.

В своята кариера в КГБ Попов се беше натъквал на какви ли не странности. Беше участвал в играта срещу световните класови противници и нито веднъж не бяха го хванали, нито веднъж не беше се провалял в изпълнението на задачите си. Поради това се смяташе за човек от умната порода. Това правеше сегашния импас още по-обезсърчителен. Той разполагаше с един милион долара в една банка в Берн. Имаше изгледи междувременно да ги направи повече. Беше организирал две терористични операции, които бяха постигнали целта си — дали? Работодателят му очевидно смяташе така, въпреки очевидния им тактически провал. Но сега Дмитрий Аркадиевич знаеше още по-малко. Колкото повече се ровеше, толкова по-малко знаеше. И колкото по-малко знаеше, толкова по-тъжно му ставаше. Беше помолил работодателя си неведнъж да му обясни основанията за неговата дейност, но Брайтлинг не казваше. Трябваше да е нещо мащабно… но какво, по дяволите, беше то?

 

 

Изпълняваха упражненията за правилно дишане. Динг го намираше за смешно, но бяха убедили и него, че е необходимо. Колкото и висока и снажна да беше Паци, не тя беше атлетът, какъвто той трябваше да стане, за да води Екип 2, затова сега трябваше да се упражнява как да диша, за да може да роди бебето по-лесно, и тренировките наистина я усъвършенстваха. Затова сега двамата седяха на пода с широко разтворени крака, пъшкаха и пухтяха и единственото, което той можеше да направи, беше да се стиска да не се разсмее.

— Дълбоко, изчистващо издишване — каза Динг, след като засякоха времето на въображаемата контракция. После се пресегна за ръката й и се наведе, за да я целуне. — Как сме, Пац?

— Готова съм, Динг. Просто искам да стане и да се свърши.

— Притеснена ли си?

— Ами… знам, че ще боли, и просто искам да се свърши, нали разбираш?

— Да — кимна Динг.

Очакването на неприятни неща обикновено беше по-тежко от самото им преживяване, поне физически. Той самият го знаеше от личен опит, но тя — все още не. Може би тъкмо затова второто раждане почти винаги е по-лесно от първото. Вече знаеш какво да очакваш, знаеш го, колкото и да е било неприятно, и накрая получаваш бебе. За Доминго това беше ключът на цялата работа. Да станеш баща! Да имаш дете, да предприемеш най-великото от всички приключения, да отгледаш нов живот, правейки най-доброто, на което си способен, да допускаш грешки, но и да се учиш от тях, и най-накрая да представиш пред обществото един нов, отговорен гражданин, който да те продължи. Това, той беше сигурен, бе същината на това да си човек. О, разбира се, носенето на оръжие и работата, която вършеше, също бяха важни — нали той беше страж на обществото, защитник на невинните, олицетворение на реда, от който е произлязла самата цивилизация — но сега имаше шанс да бъде въвлечен в това, което действително представляваше цивилизацията — да се отглеждат деца, да се възпитават и напътстват дори в три посред нощ. Може би детето щеше да стане воин като него, или може би още по-добре, лекар като Пац, важна и добра част от обществото, служеща на другите. Тези неща можеха да станат само ако той и Пац си вършеха работата добре, и тази отговорност беше най-голямата, която една личност би могла да поеме. Доминго го очакваше с нетърпение, жадуваше да държи своето дете в ръцете си, да го целува и люлее, да сменя пеленките му и да му чисти дупенцето. Вече беше сглобил бебешкото креватче, беше разкрасил стените на детската стая с розови и сини зайчета и катерички и беше накупил играчки, които да развличат малкото зверче, и макар всички тези неща да изглеждаха несъчетаеми с ежедневието му, и той, и останалите мъже от ДЪГА мислеха другояче, защото всички те също имаха деца и за тях заветът беше същият. Еди Прайс имаше четиринайсетгодишно момче, доста буйно и определено твърдоглаво — вероятно точно какъвто е бил баща му някога, — но и достатъчно интелигентно, за да си задава въпроси за всичко и да търси собствени отговори, които с времето щеше да намери, точно като баща си. На това хлапе на челото му като че ли пишеше „воин“, помисли си Динг… но с малко късмет първо щеше да отиде в училище и да стане офицер, както бе трябвало да направи Прайс, и щеше да го направи в Америка. Тук обаче системата беше различна, затова той беше станал страхотен главен сержант, най-довереният подчинен на Динг, винаги готов да предложи мнението си, а след това да изпълни заповедите съвършено. Да, имаше толкова много неща, които да очаква с нетърпение, помисли си Динг.

— Страх ли те е?

— Не ме е страх, само съм малко изнервена — призна Паци.

— Скъпа, ако беше толкова трудно, как щяха да се родят толкова много хора на този свят?

— Мъжки приказки — отбеляза доктор Патриша Чавес. — Лесно ви е да го кажете, нали не раждате вие.

— Ще бъда до теб да помагам — обеща мъжът й.

— Гледай да бъдеш!