Том Кланси
Дъга Шест (6)

5. Отклонения

Ежедневната ФП започваше в 06:30 и завършваше с бягането на осем километра, разчетено точно за четиридесет минути. Тази сутрин то завърши в 08:30 и Чавес се зачуди дали той и екипът му не са получили допълнителен подтик от успешната акция. Ако бе така, дали беше добро, или лошо? Не можеш да се чувстваш по-добре, ако си убил човек, нали? Прекалено дълбока мисъл за една мъглива английска утрин.

В края на кроса всички се бяха изпотили порядъчно и затова влязоха под горещите душове. Тук хигиената беше малко по-усложнена, отколкото при униформените войници. Всички носеха по-дълга коса, отколкото се позволяваше в съответните им армии, за да могат да изглеждат като зрели, макар и малко рошави бизнесмени, когато намятаха саката си и си връзваха вратовръзките за поредните полети в първа класа. Косата на Динг беше най-късата, тъй като в ЦРУ той се стараеше да я поддържа не много по-различно от времето, когато служеше като сержант при „нинджите“. Щеше да мине поне още месец, докато стане достатъчно рошав. При тази мисъл той изпухтя и излезе от душа. Като водач на Екип 2 разполагаше с отделна кабинка и се задържа малко, за да се възхити на тялото си — то винаги беше предмет на гордост за Доминго Чавес. Да, упражненията, които му се бяха сторили толкова трудни през първата седмица, бяха дали плодове. Сега беше същият като в школата за рейнджъри във Форт Бенинг — а тогава беше… на колко? На двадесет и една, най-обикновен Е-4 и един от най-дребните в курса. Изпитваше известно притеснение, че високата и дългокрака като майка си Паци стърчи цял пръст над него, но Паци носеше само обувки с нисък ток, поради което тази разлика изглеждаше приемлива и никой не го бъзикаше по този повод. Както и шефът му, Чавес имаше вид на човек, с когото никой не би искал да се спречква. Особено тази сутрин, помисли си той, докато се изтриваше с хавлията.

Когато се прибра, Паци вече си беше облякла зелените дрехи. Тази заран беше дежурна в акушеро-гинекологичното отделение и трябваше да направи — е, всъщност да асистира — цезарово сечение. Караше в местната болница едногодишна практика като интернист. Следваше педиатрична практика — това беше поразило и двамата като изключително подходящо. На масата вече го чакаше бекон с яйца — яйцата в Англия, изглежда, бяха с по-бледи жълтъци. Дали пък тук не хранеха кокошките е по-различна храна?

— Трябва да се храниш по-добре — за кой ли път отбеляза Паци.

Доминго се засмя и отвори сутрешния „Дейли Телеграф“.

— Скъпа, хорестеролът ми е едно-три-нула, пулсът ми при покой е петдесет и шест. Аз съм една жилава, опасна бойна машина, докторе!

— Но какво ще стане след десет години — попита доктор Паци Чавес.

— Дотогава ще съм минал през десет пълни медицински прегледа и ще съм пренастроил стила си на живот според техните резултати — отговори магистър (профил международни отношения) Доминго Чавес, докато мажеше с масло препечената филийка. Хлябът в тази страна, както беше установил през последния месец, беше просто приказен. И защо ли всички се подиграваха с английската кухня? — По дяволите, Паци, виж татко си! Това старо копеле все още е в страхотна форма. — Тази сутрин Кларк не беше тичал — и при най-голямо усилие щеше да му е трудно да покрие осемте километра при скоростта, която налагаше Екип 2. Е, той все пак беше доста над петдесетте. Стрелбата му обаче изобщо не бе отслабнала — Джон се беше постарал това да стане ясно на членовете на екипа. Беше един от най-добрите пистолерос, които Чавес бе срещал, и още по-добър със снайперската пушка. На стрелба от 400 метра ДЪГА Шест държеше абсолютно равенство с Вебер и Джонстън и въпреки костюма, който носеше, държеше челно място във всеки списък със заглавие „не се ебавай с мен“.

На първа страница имаше репортаж за събитията от предния ден в Берн. Повечето подробности бяха точни. Забележително! Кореспондентът на „Телеграф“, изглежда, имаше добри връзки с ченгетата… на които приписваше успешната акция. Е, това си беше в реда на нещата — ДЪГА трябваше да остане в сянка. „Без коментар“ от Министерството на отбраната дали СВС е осигурила поддръжка за швейцарската полиция. Това беше малко слабо. Едно категорично „не“ може би щеше да е по-уместно… но ако се заявеше по този начин, едно „без коментар“ при друг подобен случай щеше да се възприеме като „да“. Така че, м-да, това май беше разумно. Политическият такт все още беше едно от уменията, които Чавес не беше усвоил, във всеки случай не и на инстинктивно ниво. Отношенията с медиите го плашеха повече, отколкото да се изправи пред заредени оръжия — беше се обучавал за второто, но не и за първото. Следващата гримаса се появи на лицето му, когато си даде сметка, че ЦРУ си има служба за връзки с обществеността, а ДЪГА, по дяволите, нямаше такава. Какво пък, може би в този бранш не си струваше да се харчат пари за реклама. През това време Паци си облече якето и тръгна към вратата. Динг се забърза след нея да я целуне за довиждане, изчака на прага, докато жена му се качи в колата, и си пожела дано тя да се справи по-добре с лявопосочното движение от него. Английските пътища направо го побъркваха, както и автомобилите. Най-шантавото беше, че скоростният лост се намираше в средата, на неподходящо място, но пък педалите си бяха като в американските автомобили. Това го докарваше до почти шизофренично раздвоение: да кормуваш с лява ръка и десен крак. Най-лошото бяха обръщателните кръгове, които, изглежда, британците предпочитаха пред нормалното престрояване. На Динг все му се искаше да завие надясно вместо наляво. Адски тъп начин да умреш.

Десет минути по-късно той облече униформата си и отиде пеша в сградата на Екип 2 за втория ПСА.

 

 

Попов пъхна паспорта в джоба на палтото си. Швейцарският банков служител дори не беше примигнал, когато видя куфарчето, пълно с пачки, и преброи банкнотите е машинката си — пляскаха като колода карти.

Отне му всичко на всичко четиридесет и пет минути, докато уреди нещата напълно. Номерът на сметката беше старият му служебен номер в КГБ, а в калъфа на паспорта му бе напъхана визитната картичка на личния му банкер, с попълнен по Интернет адрес за електронни трансфери — бяха уточнили съответната кодова фраза и тя беше вписана в банковото му досие. Темата за провалилата се предния ден авантюра на Модел все още не беше излязла по вестниците, но Попов знаеше, че ще може да я проследи по репортажите в „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, който щеше да си купи на летището.

Паспортът му беше американски. Компанията беше уредила да получи статут на постоянно пребиваващ чуждестранен гражданин и той скоро щеше да получи гражданство — това му се струваше забавно, защото все още пазеше паспорта си на гражданин на Руската федерация, както и други два от предишната си кариера — с различни имена, но с една и съща снимка — и можеше да ги използва, ако се наложеше. Бяха в пътното му куфарче, в малко отделение, което можеше да намери само някой особено грижлив митнически служител, и то само ако предварително бъдеше уведомен, че около пристигащия пътник има нещо нередно.

Два часа преди полета той върна наетата кола, качи се на автобуса до международното летище, мина през обичайното ала-бала с паспортно-митническите проверки и се запъти към салона на първа класа за кафе и кроасан.

 

 

Бил Хенриксен беше новинарски маниак, така че още щом се събуди, рано, както винаги, моментално включи телевизора на Си Ен Ен, като често прехвърляше с дистанционното на „Фокс Нюз“, без да спира монотонно да върти педалите на велоергометъра за обичайната утринна гимнастика. На дъската за четене имаше отворен вестник. Предната страница на „Ню Йорк Таймс“ покриваше събитието в Берн, както и „Фокс Нюз“ — странно, Си Ен Ен споменаваше за него, но не показваше много. „Фокс“ — да, като използваше картината от швейцарската телевизия, което му позволи да проследи това, което можеше да се види от ликвидирането на терористите. Пълна скука. Фойерверки на предната врата — накараха оператора да подскочи и кадърът се измести — и стрелците, нахлуващи веднага след тях. Никакви звуци — използваха заглушители. Всичко приключи за пет секунди. Така, значи швейцарците разполагаха с добре обучен СВТ^[1] екип. Дотук нищо изненадващо, въпреки че всъщност той не го знаеше досега. След няколко минути от сградата излезе някакъв тип и си запали лула. Което и да беше това ченге — най-вероятно командирът на екипа — у него се долавяше известен стил, помисли си Хенриксен, докато поглеждаше километража. Екипът беше облечен по обичайния начин — черно бойно облекло и бронежилетки. Униформените ченгета нахълтаха, за да изведат заложниците, горе-долу в подходящия срок. Мдаа, спретнато и гладко — друг начин да се каже, че престъпниците — новините не бяха наясно дали са просто обирджии, или терористи — не бяха особено умни. Добре де, кой е казвал, че са? Беше сигурен, че след няколко минути телефонът ще иззвъни и ще го поканят за кратък телевизионен коментар. Досадно, но необходимо.

Обадиха се, когато вече беше под душа, но той отдавна си беше инсталирал телефон пред вратата на банята.

— Да?

— Господин Хенриксен?

— Да, кой е? — Гласът не му беше познат.

— Боб Смит от „Фокс Нюз“, Ню Йорк. Видяхте ли репортажа от инцидента в Швейцария?

— Да, всъщност току-що го гледах по вашата мрежа.

— Някаква възможност да прескочите до нас и да направите кратък коментар?

— По кое време? — попита Хенриксен. Предварително знаеше какво ще му кажат и какъв ще е отговорът му.

— Някъде след осем, стига да ви е удобно.

Той дори погледна часовника си — автоматичен и безсмислен жест, който никой не видя.

— Да, мога. Колко кратък?

— Четири минути, не повече.

— Окей, ще дойда след около час.

— Благодаря, сър. Ще предупредим охраната да ви чака.

— Добре, ще се видим след час.

Момчето май беше новак, след като не знаеше, че той е редовен коментатор и че всички хора от охраната го познават. Бърза чаша кафе с една поничка и Хенриксен изхвърча през вратата, качи се в колата си — „Порше“ 911 — и пое по моста „Джордж Вашингтон“ за Манхатън.

 

 

Доктор Карол Брайтлинг се събуди, потупа дремещия Джигс и влезе под душа. След десет минути, с увита около главата хавлия, отвори вратата и взе сутрешните вестници. Кафемашината вече й беше сварила две чаши „Маунтингроун Фолджърс“, а в хладилника беше пластмасовият плик с резенчета диня. Тя включи радиото за сутрешното издание на „Съдейки по всичко“, с което започваше задължителният й обзор на новините. Работата й в Белия дом се състоеше предимно от четене… а днес й предстоеше среща с онзи тъпак от департамента по енергетика, който продължаваше да смята, че е важно да се правят водородни бомби. Тя трябваше да посъветва президента, че не е така, а той най-вероятно щеше да отклони съвета й без никакви обяснения.

Защо, по дяволите, се беше набутала в тази администрация? Отговорът беше прост и очевиден: политиката. Този президент се мъчеше сърцато с подобни комбинации вече година и половина, откакто пое поста си. А тя беше жена, докато целият президентски екип от експерти беше съставен почти изцяло от мъже, което предизвика известен коментар в медиите и другаде, което, от своя страна, смути президента с неговата политическа невинност, което на свой ред развесели пресата и й даде ново оръжие в ръцете, което в известен смисъл подейства. И така, предложиха й поста и тя го прие, с кабинет в стария Офис Билдинг вместо в Белия дом, със секретарка и помощник, и място за паркиране на Уест Екзекютив Драйв, стария паркинг за изпълнителския състав — и паркираше там икономичната си шестгодишна хонда — единствената кола японско производство в това каре, за което никой не й беше намекнал, разбира се, тъй като тя беше жена и беше забравила повече за порядките сред политическите кръгове във Вашингтон, отколкото президентът изобщо беше в състояние някога да научи. От друга страна, президентът се учеше поразително бързо. Но не беше от добрите слушатели, поне доколкото се отнасяше до нея.

След нейното назначаване медиите го оставиха на мира. Изводът беше, че медиите не са ничий приятел. Липсваха им собствени убеждения и затова само публикуваха това, което казваха хората, поради което тя трябваше да говори, извън протокола, дълбоко зад кулисите или просто между другото, пред най-различни репортери. Някои от тях, тези. които редовно покриваха екологията, поне я разбираха и в повечето случаи тя можеше да разчита, че ще напишат материалите си грамотно, но те винаги включваха научния боклук на противната страна — „да, може би вашата позиция има достойнства, но науката все още не е достатъчно убедителна, а компютърните модели не са достатъчно точни, за да оправдаят подобни действия“, отвръщаше противната страна. В резултат на което обществената поддръжка — според социологическите измервания — се беше заковала на място и дори се бе смъкнала. Президентът беше всичко друго, но не и екологичен президент — но копелето му с копеле се измъкваше много добре, като същевременно използваше нея, Карол Брайтлинг, за политически камуфлаж — или дори за политическо прикритие! Това я ужаси… или щеше да я ужаси при по-други обстоятелства. Доктор Брайтлинг вдигна ципа на полата си и си облече сакото на костюма. Доктор Брайтлинг, старши съветник на президента на Съединените щати. Което означаваше, че може да го вижда два пъти седмично. И че той чете докладите с нейните позиции и политическите й препоръки. И че тя има достъп до най-влиятелните представители на медиите и че е свободна да преследва собствената си програма… в разумни граници.

Но пак тя беше човекът, който плащаше цената. Винаги беше тя, помисли си Карол и почеса Джигс между ушите. Котаракът щеше да изкара деня в собствените си занимания, предимно дремейки на слънце на перваза, и щеше да чака господарката си да се върне и да го нахрани с „Фриски“. Не за първи път тя си помисли да спре край някой магазин за домашни любимци и да купи на Джигс живо мишле, с което да си поиграе — и след това да го изяде. Пленителна гледка беше този природен процес — хищник и жертва, всеки играе своята роля… както трябваше да е устроен светът и както е било през неизброимите векове, чак до последните един-два. „Докато човекът не е започнал да променя всичко“ — помисли си тя. натискайки стартера на колата си, загледана в каменния паваж на улицата — все още истински павета с все още запазени следи от тежки каруци — и сгради, издигнати на мястото на някогашната хубава гъста гора с вековни дървета. А отвъд реката беше дори по-лошо. Само остров Тиъдър Рузвелт беше в изначалния си вид — но и той нарушен от рева на реактивните двигатели… Както обикновено, тя беше в челото на ежедневния забързан за началото на работния ден трафик, и бързо взе разстоянието от около километър и половина до мястото си за паркиране — на тридесет и шест метра от западния вход. Рангът й беше висок и не я подлагаха на претърсване с куче. Тайните служби използваха белгийски кучета — приличаха на кафяви немски овчарки, имаха остро обоняние и бърз мозък — които душеха колите за експлозиви. Тя слезе от хондата и се качи право в кабинета си. Всъщност не беше никакъв кабинет, а кабинка, макар и по-широка от тези на секретарката и помощника й. На бюрото й лежеше дайджестът — ксерокопия на статии от различни национални вестници, смятани за важни за работещите в това здание, заедно с нейния екземпляр от „Сайънс Уикли“, „Сайънс“ и днес, „Сайънтифик Америкън“, плюс няколко медицински списания. Публикациите по екология щяха да пристигнат след два дни. Още не беше седнала и секретарката й, Марго Евънс, влезе с кодираната папка по политиката на ядреното въоръжаване, която тя трябваше да прегледа преди да даде на президента съвета си, който той щеше да отхвърли. Но тя нямаше да му даде повод да приеме оставката й. Рядко някой на това равнище на администрация сам си подаваше оставката, въпреки че местните медии умееха да разчитат признаците. Защо да не направи една стъпка по-напред от обичайното и да препоръча затварянето на мръсния ядрен реактор в Ханфорд, Вашингтон? Единственият американски реактор със същото предназначение като този в Чернобил — по-малко енергиен реактор, отколкото средство за производство на плутоний 237 за ядрени оръжия — най-гадното изобретение, сътворено от войнствено настроените мозъци на мъжете. Около Ханфорд се бяха появили нови проблеми, нови изтичания от тамошните резервоари, вярно, открити преди да могат да замърсят водата, но все пак заплаха за околната среда, чието оправяне щеше да струва скъпо. Химическите смеси в тези резервоари бяха ужасно разяждащи и смъртно отровни, и радиоактивни… а президентът дори не желаеше и да чуе за това.

Научните основания за нейните възражения срещу Ханфорд бяха убедителни, дори Ред Лоуел го признаваше — но именно той настояваше да се построи нов Ханфорд! Не, президентът не можеше да одобри това!

След тази успокоителна мисъл доктор Брайтлинг си сипа чаша кафе и започна да чете дайджеста, без да престава да мисли как да напише предварително обречената си препоръка към президента.

 

 

— Е, господин Хенриксен, кои бяха те? — попита сутрешният водещ.

— Не знаем много освен името на предполагаемия им водач — Ернст Модел. Модел някога беше член на „Баадер-Майнхоф“, прословутата германска терористическа група от 70-те и 80-те години. Изчезна преди около десет години. Ще е интересно да узнаем къде точно се е крил.

— Разполагахте ли с негово досие по времето, когато работехте към Екипа за спасяване на заложници към ФБР?

— О, да. — Усмивка. — По физиономия. Досието на господин Модел сега ще мине към архива.

— И все пак, беше ли това терористичен инцидент, или най-обикновен грабеж на банка?

— От досегашните съобщения в пресата не може да се определи, но не бих изключил напълно и грабежа като мотив. Едно от нещата, които хората забравят за терористите, е, че те също трябва да ядат, а за това им трябват пари. Имаме достатъчно прецеденти с хора, смятани за политически престъпници, които нарушават закона само за да се сдобият с пари за преживяване. Тук, в Америка, ЗМР — „Заветът, мечът и ръката на Всевишния“, както сами се наричаха — ограбваха банки, за да се издържат. „Баадер-Майнхоф“ в Германия отвличаха хора, за да измъкват пари.

— Значи според вас те са просто престъпници?

Сериозно кимване.

— Тероризмът е престъпление. Това е първото правило във ФБР, където съм работил. Съответно тези четиримата, които бяха убити вчера в Швейцария, бяха престъпници. За тяхно нещастие, швейцарската полиция, както изглежда, е съставила и обучила един великолепен, високопрофесионален екип за специални операции.

— Как бихте оценили акцията?

— Много добра. Телевизионният репортаж не показва никакви грешки. Всички заложници бяха спасени и всички престъпници бяха убити. Това е нормално при подобен инцидент. На теория човек би искал да хване престъпниците живи, ако е възможно, но това не винаги е възможно. Животът на заложниците в случай като този има абсолютен приоритет.

— Но терористите нямат ли права?

— По принцип те имат същите права, като всички други престъпници. ФБР също проповядва това и най-доброто, което можеш да направиш като служител от силите на реда, е да ги арестуваш, да ги изправиш пред съда и да ги осъдиш, но не забравяйте, че заложниците са невинни жертви, чийто живот е поставен под заплаха заради действията на престъпниците. Поради това се опитваш да им дадеш шанс да се предадат — всъщност опитваш се да ги обезоръжиш, ако можеш.

— Но много често не разполагаш с този лукс — продължи Хенриксен. — Според това, което видях по телевизията, екипът На швейцарската полиция действаше точно така. както ни обучаваха в Куонтико. Прилагаш смъртоносна сила само тогава, когато е необходимо — но когато е необходимо, наистина я прилагаш.

— Но кой решава кога е необходимо?

— Командирът на място въз основа на опита си и личната си преценка. „А след това — не добави Хенриксен — такива като вас започват адски да спекулират по негов адрес.“

— Вашата компания обучава местните полицейски сили в тактиката на СВТ, нали?

— Да, така е. При нас работят много ветерани от ФБР, ЕСЗ, „Делта Форс“ и други организации и ние бихме могли да използваме тази швейцарска операция като учебен пример — каза Хенриксен, който оглавяваше международна корпорация, която тренираше и чуждестранни полицейски сили, и да бъде мил с швейцарците изобщо нямаше да навреди на баланса на бюджета му.

— Господин Хенриксен, благодарим за участието ви тази сутрин. С вас беше Уилям Хенриксен, експерт по международния тероризъм, главен изпълнителен експерт от „Глобъл Секюрити Инкорпорейтид“, международна консултантска фирма. Гледахте „Двадесет и пет минути след часа“.

Хенриксен запази спокойното си професионално изражение цели пет секунди след като най-близката камера се изключи. Във фирмения му щаб вече бяха записали интервюто му и щяха да го прибавят към обемистата видеотека с подобни материали. ГСИ беше известна в много райони на света и рекламната им видеокасета включваше откъси от много такива интервюта. Сценичният директор го изведе от студиото до гримьорната, където му свалиха пудрата и го оставиха да си излезе сам до чакащата го отвън кола.

И този път беше минало добре, прецени той, преглеждайки казаното наум. Трябваше да разбере кой е обучавал швейцарците. Отбеляза си да нареди да проучат въпроса на място. Ако беше частна компания, тя щеше да се окаже сериозна конкуренция, макар че имаше вероятност да е швейцарската армия — може би дори военно формирование, маскирано като полицаи — вероятно с известна техническа помощ от страна на германските ГСГ-9. Няколко телефонни обаждания щяха да изяснят това.

 

 

Самолетът кацна точно по разписание. Винаги можеш да разчиташ на швейцарците, че правят всичко навреме. Дори полицейският екип вероятно беше действал по разписание в операцията си предната вечер, помисли си Попов. Седалката му в първа класа беше близо до вратата, така че той се оказа третият пътник, който се озова навън, след което си прибра чантите и мина през проверката на митницата. Америка, както той отдавна се беше уверил, бе страната, в която най-трудно може да влезе чужденец — въпреки че с малкия му багаж и декларацията, че няма нищо за деклариране, този път се оказа някак си по-лесно. Митническите служители се държаха учтиво и му махнаха с ръка да мине направо към стоянката за таксита, където срещу обичайната умопомрачителна сума се качи в колата на някакъв пакистанец да го откара до града и се зачуди разсеяно дали такситата не са комбина с митничарите. Но разходите му в командировката се осребряваха — което означаваше, че трябва да вземе разписка — а освен това се беше подсигурил така, че да може да си позволи подобни неща и без нея, нали? Загледа се усмихнат в градския пейзаж.

Таксито го свали до сградата, където бе апартаментът му — плащаше се от работодателя му, което за тях бе разход, приспадай от данъка — Попов беше започнал да изучава американския данъчен закон, — а за него беше безплатно. Той се качи, преоблече се и пак слезе долу и помоли портиера да му извика такси. Оттук имаше още петнадесет минути до офиса.

— Е, как мина? — попита го шефът.

В стаята се носеше странно бръмчене, предназначено да пречи на евентуалните подслушващи устройства, които можеше да е поставила някоя конкурентна корпорация. Фирменият шпионаж бе съществен елемент от живота на компанията на този човек и защитните средства срещу него бяха поне толкова добри, колкото използваните от КГБ. Навремето Попов беше вярвал, че правителствата разполагат с най-доброто във всяко отношение. Това със сигурност не беше вярно за Америка.

— До голяма степен според очакванията ми — каза той. — Големи глупаци. Наистина се държаха прекалено любителски въпреки цялото обучение, което им осигурявахме през осемдесетте. Казах им, ако искат, да ограбят банката като прикритие за истинската цел…

— Която беше?

— Да бъдат убити — отговори на часа Дмитрий Аркадиевич. — Поне такива бяха твоите намерения, доколкото разбрах.

Думите му предизвикаха усмивка, с каквато Попов не беше свикнал. Отбеляза си наум да провери каква е цената на акциите на банката. Дали целта на тази „акция“ не е била да се разклати положението й на борсите? Това не му се струваше много вероятно, но въпреки че не му трябваше да знае защо му възлагат да върши тези неща, вроденото му любопитство се възбуди. Този човек се отнасяше с него като с наемник и макар Попов да знаеше, че се е превърнал точно в това, откакто престана да служи на страната си, това някак оскърбяваше самочувствието му на професионалист.

— Ще искаш ли други подобни услуги?

— Какво стана с парите? — попита шефът.

— Е, швейцарците ще намерят за какво да ги използват. — Собственият му банкер със сигурност щеше да намери за какво. — Разбира се, не очакваше да ги върна, нали?

Шефът поклати глава.

— Всъщност не. Пък и сумата е незначителна.

Попов кимна разбиращо. „Незначителна?“ Никой агент на съветска служба не беше получавал толкова пари наведнъж — КГБ винаги беше стиснат при плащанията си, независимо от важността на предоставената информация — пък и изобщо не даваше току-така пари в брой. Всяка рубла трябваше да се отчита, в противен случай дребнавите счетоводители на площад „Дзержински“ № 2 побесняваха — как така някакъв си полеви служител си е позволил да бъде ларж в своите операции! Другото, което го учуди, беше как работодателят му е препрал тези пари в брой. В Америка, ако депозираш или изтеглиш само десет хиляди долара в брой, банката е задължена да го впише във ведомостите си. Смяташе се, че така се затрудняват търговците на наркотици, но те въпреки това успяваха да се справят с тази пречка. Дали и в други страни съществуваха подобни правила? Попов не знаеше. В Швейцария не, в това беше сигурен, но толкова много банкноти не можеха просто така да се материализират от въздуха в сейфовете на една банка, нали? По някакъв начин неговият шеф го беше постигнал. Ернст Модел може и да беше аматьор, но този човек не беше. И той не биваше да забравя това.

Последваха няколко секунди мълчание. След това шефът каза:

— Да, ще поискам друга операция.

— Каква точно? — попита Попов и веднага получи отговора.

Дори беше използвал подходящата дума: „операция“. Колко странно. Дмитрий се зачуди дали не трябва все пак да проучи своя работодател, да поразбере малко повечко за него. В края на краищата собственият му живот сега беше в ръцете му — обратното също беше в сила, разбира се, но животът на другия не беше първата грижа за Попов. Дали щеше да се окаже трудно? За човек, който има компютър и модем, вече изобщо не беше трудно… стига да разполагаш с време. Сега-засега беше ясно, че ще има на разположение само една нощ в апартамента си преди отново да потегли през океана.

 

 

Приличаха на роботи, забеляза Чавес, надничайки иззад компютърно генерирания ъгъл. Заложниците също, но в случая заложниците бяха компютърно генерирани деца, все момиченца в раирани червено-бели роклички или джемпъри — Динг не можеше да прецени точно. Това беше чисто психологически ефект, програмиран в системата от този, който беше настроил параметрите на програмата СВТ 6.3.2. Някакъв екип в Калифорния го беше създал най-напред за „Делта Форс“ по договор с министерството на отбраната и под наставничеството на РАНД Корпорейшън.

Беше скъпа за използване главно заради електронния костюм, в който беше облечен. Беше със същото тегло като обичайния черен боен костюм, обличан при акциите, и всичко, чак до ръкавиците, беше натъпкано с медни жици и сензори, които казваха на компютъра — стар модел Крей Уай-Ем-Пи — какво точно прави тялото му, в резултат на което той проектираше изображение в изпъкналите очила, които си беше сложил. Коментарът се водеше от доктор Белоу, който в тази игра играеше едновременно ролите на водача на лошите типове и на съветник на доброто момче. Динг извърна глава и видя до себе си Еди Прайс и Ханк Патерсън и Стив Линкълн също — отвъд другия симулиран ъгъл — роботоподобни фигури, с номера, за да се знае кой кой е.

Чавес запомпа три пъти с дясната си ръка, призовавайки за флеш-бенг, след което отново надникна иззад ъгъла…

…в своя стол Кларк видя черната линия, появила се върху белия ъгъл, и натисна клавиш 7 на клавиатурата си…

…лош № 4 насочи оръжието си към скупчилата се група ученички…

— Стив! Давай! — заповяда Чавес.

Линкълн дръпна ударника на флеш-бенга. По същество това представляваше симулатор на граната, заредена с мощен експлозивен заряд и магнезиев прах за ослепителна светкавица — симулирана за компютърната програма, — предназначена да заслепи и дезориентира посредством разкъсващ ушите трясък, достатъчно гръмък, за да обърка равновесния механизъм във вътрешното ухо. Този звук, макар да не беше толкова лош като в реални условия, също премина през слушалките заедно с ослепителната белота в очилата за виртуална реалност. И ги накара да подскочат.

Още преди ехото да заглъхне, Чавес се хвърли в помещението и се прицели в Терорист № 1 — той трябваше да е вражеският водач. Тук компютърната система се дънеше. Европейските членове на екипа не стреляха като американските, а изпъваха оръжията си напред, преди да стрелят. Чавес и американците бяха свикнали да ги прикладват плътно. Динг изстреля първия си патрон още преди тялото му да докосне пода, но компютърната система не отчиташе винаги този изстрел като попадение — което страхотно го изнервяше. Той никога не пропускаше, както съвсем наскоро беше установил един тип, ненадейно озовал се пред Свети Петър. Чавес се хвърли на пода, претърколи се, повтори изстрела и извъртя МР-10 за друга цел. Изстрелите изгърмяха в слушалките му (СВТ 6.3.2 по някаква си причина не допускаше употребата на заглушители.) Вдясно от него Стив Линкълн и Ханк Патерсън стреляха в шестимата терористи и им пръснаха мозъците във виртуални червени облаци…

…но лош № 4 натисна спусъка — не срещу спасителите, а по-скоро срещу заложниците, които започнаха да падат, докато поне трима от стрелците на ДЪГА не го свалиха едновременно…

— Чисто! — изрева Чавес, скочи и се приближи до изображенията на лошите типове. Единият, съобщаваше компютърът, все още беше жив, макар главата му да бе цялата в кръв. Чавес изрита оръжието от ръцете му.

— Чисто! Чисто! — изреваха членовете на екипа му.

— Край на упражнението — съобщи им гласът на Кларк.

Динг и хората му свалиха очилата си за виртуална реалност и се озоваха в зала, голяма колкото две баскетболни игрища — нещо като гимнастически салон в средно училище. Трябваше да мине известно време, докато се приспособят. Симулацията беше за терористи, завзели училище — очевидно девическо училище, за по-голям психологически ефект.

— Колко загубихме? — попита Чавес към тавана.

— Шестима убити и трима ранени според компютъра. — Кларк влезе в помещението.

— В какво сбъркахме? — попита Чавес. Подозираше, че отговорът му е известен.

— Надничаше иззад ъгъла, момче — отговори ДЪГА Шест. — Това предупреди лошите.

— Глупости! — възрази Чавес. — Това е дефект в програмата. В реални условия щях да използвам огледалце или поне да сваля тази кевларена шапка, но програмата не го позволява. Флеш-бенгът трябва да е минал чисто.

— Може би — отстъпи Джон Кларк. — Но оценката ви е Б-минус^[2].

— Остава да ни кажеш, че и стрелбата ни е била лоша!

— Твоята поне беше, според машината.

— По дяволите, Джон! Тази скапана програма изобщо не симулира точната стрелба, а аз няма да уча хората си да стрелят така, както на машината й харесва, вместо да го правят така, че да улучват целта!

— Успокой се, Доминго. Знам, че момчетата ти могат да стрелят. Хайде, елате да прегледаме записа.

— Чавес, защо избра този вход? — попита Стенли, след като всички насядаха.

— Тази врата е по-широка и осигурява по-добър огневи обхват…

— За двете страни — отбеляза Стенли.

— На бойното поле е така — контрира Динг. — Но когато изненадата и скоростта са на твоя страна, това също е предимство. Поставих прикриващия си екип при задната врата, но разположението на сградата не позволи тяхното участие в обезвреждането. Нунън беше заклинил сградата. Имахме добро покритие. Разчетох атаката така, че да ги спипаме всички в салона…

— С всичките шест пушкала, насочени към заложниците.

— По-добре, отколкото да се наложи да ги търсим. Един от тях можеше да метне граната иззад някой ъгъл и да избие куп от кукличките. Не, сър, премислих за възможността да нахлуем през задния или да извършим двуосов щурм, но разстоянията и времевият фактор не ми харесаха. Да не искате да кажете, че съм сгрешил?

— В този случай, да.

— Добре, покажете ми какво мислите вие.

Ставаше дума не толкова за личен стил, колкото за „правилно-неправилно“, а Алистър Стенли нямаше равен по участие в подобни операции. Динг знаеше това много добре. Затова гледаше и слушаше. Кларк, както забеляза, правеше същото.

— Не съм съгласен — заяви Нунън, след като Стенли завърши разбора си. — Твърде лесно е да се постави пукало на бравата. Тези скапани джаджи струват някакви си стотинки. Можеш да си ги купиш от всеки магазин за подаръци на летището. Хората ги използват на вратите си в хотелите, в случай че някой се опита да влезе неканен. Имахме такъв случай в Бюрото: един тип използва едно такова и акцията ни за малко щеше да се издъни. Добре че флеш-бенгът на външния прозорец покри шума.

— А какво щеше да стане, ако твоите клинове не ни бяха показали местоположението на всички обекти?

— Но го показаха — контрира Нунън. — Имахме време да ги проследим. — Всъщност тренировъчното упражнение беше стегнало времето с коефициент десет, но това беше нормално при компютърните симулации. — Този компютърен материал е страхотен за планиране на акциите, но за останалото е малко плосък. Аз смятам, че се справихме доста добре. — Заключителното му изречение също така заявяваше факта, че Нунън държи да стане пълноправен член на Екип 2, а не да е просто техническият им помощник. Тим беше прекарал доста време на стрелбището и вече стреляше не по-зле от всеки друг член на екипа. Е, той беше работил в Екипа за спасяване на заложници, ЕСЗ на ФБР, под ръководството на Гъс Вернер. Динг пък имаше пълномощията да попълни отбора. Самият Вернер беше обсъждан като евентуална Шестица на ДЪГА. Но от друга страна, Стенли също.

— Добре — намеси се Кларк. — Да видим записа.

И дойде най-гадната изненада! Терорист № 2, съобщаваше компютърът, беше улучен в главата, но бе успял да натисне спусъка на своя АК-74 и един от куршумите беше пронизал главата на Чавес. Според компютъра Динг беше мъртъв, защото теоретичният куршум беше преминал под ръба на шлема и се беше забил право в мозъка му. За Чавес шокът беше невероятен. Случайно събитие, генерирано от компютърната програма, но също така изглеждаше и твърде реално, защото реалният живот наистина включваше подобни „случайни“ събития. Бяха обсъждали варианта да сложат на шлемовете си визьори Лексан^[3], които евентуално биха могли да спрат куршум, но се бяха отказали заради изкривяването на обзора, което щеше да се отрази съответно на стрелбата им… но може би трябваше да го премислят, каза си Чавес. Резолюцията на компютъра беше проста: щом е възможно, значи би могло да се случи, а щом би могло, значи ще се случи и някой от екипа ще трябва да отиде до нечия къща и да съобщи на нечия жена, че току-що е станала вдовица. Заради едно случайно събитие… лош късмет. Отвратително е да го кажеш на някой, който току-що е загубил съпруг. Причина за смъртта — лош късмет. Чавес потръпна. Как ли би го приела Паци? След това отърси тази мисъл от главата си. Беше с много ниска степен на вероятност, математически точно толкова вероятно, колкото да те удари гръм на игрището за голф или да загинеш при самолетна катастрофа, а животът си беше риск и нали само мъртвият може да избегне рисковете. Или нещо такова. Той извърна глава и погледна Еди Прайс.

— Заровете не прощават — отвърна му старши сержантът с лукава усмивка. — Но пък аз пречуках момчето, което те уби, Динг.

— Много ти благодаря, Еди. Олекна ми. Следващия път би ли стрелял малко по-бързо?

— Ще си го запиша — обеща Прайс.

— Хайде, Динг, усмихни се — подхвърли Стенли. — Можеше да е и по-зле. Досега не съм виждал някой да е пострадал сериозно от един електрон.

„Но човек трябва да се учи от тренировъчни упражнения“ — добави Динг на себе си. Какво обаче можеше да научи точно от това? Че гадостите се случват? Нещо, което си заслужаваше да се обмисли, а във всеки случай сега Екип 2 беше на разположение, а Питър Ковингтън и Екип 1 — в режим на готовност. Утре щяха да пострелят малко повече с цел да поувеличат скоростта на стрелбата. Проблемът беше, че не оставаше почти никакво място за усъвършенстване — във всеки случай, не много — а прекаленото точене можеше да изтъпи острия ръб, който бяха постигнали. Динг се чувстваше като старши треньор на добър футболен отбор. Всичките му играчи бяха великолепни и работеха здраво… просто не бяха постигнали съвършенство. Но колко можеше да се постигне с тренировка и колко зависеше просто от факта, че противната страна също така играе, за да спечели? Първата задача се бе оказала твърде лесна. Модел и бандата му просто плачеха да бъдат убити. Не винаги щеше да е толкова лесно.