Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainbow Six, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Том Кланси. Дъга Шест

Американска, I издание

ИК „Бард“, София

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 84/108/32. Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

27. Трансферни агенти

— Това наистина е губене на време — заяви Барбара Арчър. — Ж4 е мъртва, само сърцето й все още бие. Опитахме всичко. Нищо не може да спре „Шива“.

— Освен антителата на Ваксина Б — отбеляза Килгор.

— Освен тях — съгласи се Арчър. — Но нищо друго не действа, нали?

Около заседателната маса цареше пълно съгласие. Бяха опитали буквално всякакъв курс на лечение, известен на медицината, в това число методи, които бяха само обмисляни в ЦКБ[1], АМИИИБ[2] и института „Луи Пастьор“ в Париж. Бяха изпробвали дори всеки антибиотик в арсенала от пеницилин до кефлекс, както и два нови синтетични, в изпитателна фаза, от „Мерк“ и „Хоризонт“, макар антибиотиците да не действаха срещу вирусните инфекции, но в отчаяни времена хората пробваха отчаяни мерки и беше възможно да се случи нещо ново и неочаквано.

…но не и с „Шива“. Този нов и подобрен вариант на хеморагичната треска „Ебола“, създаден по генетичен път, за да бъде по-трудна за овладяване от естествения вариант, който все още върлуваше по долината на река Конго, беше почти 100 процента фатален и 100 процента устойчив на всяко лечение, известно на медицинската наука, и при липсата на значителен пробив в лечението на заразната болест нищо не можеше да помогне на хората, изложени на нея. Мнозина щяха да пострадат от първоначалното заразяване, а останалите щяха да прихванат вируса от Ваксина А, създадена от Стив Берг, и по тези два начина „Шива“ щеше да се понесе по света като ураган. В рамките на половин година останалите живи хора щяха да попаднат в три категории. Първо — онези, които нямаше да се окажат по никакъв начин изложени на нея. Те щяха да бъдат твърде малко, тъй като всяка страна по земята щеше да засмуква жадно от запасите на Ваксина А, за да инжектира с нея гражданите си, защото първите жертви на „Шива“ щяха да ужасят всички, които гледат телевизия. Втората група щяха да бъдат онези редки индивиди, чиито имунни системи бяха достатъчно силни, за да ги защитят. На лабораторията все още предстоеше да открие подобни индивиди, но някои от тях несъмнено щеше да ги има по широкия свят — за щастие, повечето от тях най-вероятно щяха да измрат от сриването на обществените услуги в големите и по-малки градове по света, главно от глад или от предизвиканото от паниката беззаконие, което със сигурност щеше да придружи пандемията, или от обикновените бактериални инфекции, придружаващи огромните количества непогребани трупове.

Третата група щяха да бъдат няколкото хиляди души в Канзас. Спасителната лодка на Проекта, както мислеха за комплекса. Тази група щеше да бъде съставена от активни членове на Проекта — само неколкостотин души — и техните семейства, както и избрани учени, защитени с Ваксина Б. Комплексът в Канзас беше просторен, изолиран и защитен с оръжие, ако на някой неканен гост му хрумнеше да се приближи.

Половин година. Шест месеца. По-точно — двадесет и седем седмици. Така твърдяха компютърните проекции. В някои райони нещата щяха да се развият по-бързо, отколкото в други. Математическите модели показваха, че Африка щеше да приключи последна, тъй като при тях Ваксина А щеше да се разпространи най бавно поради слабата инфраструктура за оказване на жизненоважни услуги. Европа щеше да се срине първа, с нейните социализирани здравноосигурителни системи и боязливите й граждани, които щяха да побързат да се явят в клиниките за ваксина, после — Америка, след това, по реда си, останалата част от света.

— Целият свят, просто ей така — отбеляза Килгор, загледан през прозорците към заоблените хълмове. Големите ферми из равнините от Канада до Тексас щяха да се занемарят, въпреки че по някои места в следващите столетия щеше да расте дива пшеница. Бизонът бързо щеше да се разпространи от сегашните си обиталища в Йелоустоун и частните ферми за диви животни, а с него и вълците, и застрашената мечка гризли, и птиците, както и койотите. Природата много бързо щеше да възстанови своя баланс, показваха им компютърните модели; след по-малко от пет години цялата Земя щеше да бъде преобразена.

— Да, Джон — съгласи се Барб Арчър. — Но все още не сме стигнали дотам. Какво да правим с изпитателните обекти?

Килгор се досещаше какво ще му предложи. Арчър мразеше клиничната медицина.

— Първо Ж4?

— Чиста загуба на въздух е да поддържаме дишането й, и всички го знаем. Всички те се гърчат от болка, а ние не можем да научим нищо повече, освен че „Шива“ е смъртоносен — а това вече го знаем. Плюс това, след някоя и друга седмица ще се местим. Защо да ги държим живи? Няма да ги местим с нас, нали?

— Ами, не — съгласи се друг от лекарите.

— Окей, на мен ми омръзна да си губя времето като клиник за мъртви хора. Предлагам да направим това, което трябва да направим, и да се приключи.

— Съгласен — кимна друг от учените около масата.

— Кой е за? — попита Килгор и преброи ръцете. — Против? — Само двама. — Мнозинство. Окей. Двамата с Барбара ще се погрижим за това… може би още днес, Барб?

— Защо да се бавим, Джон? — попита отегчено Арчър.

 

 

— Кърк Маклийн? — попита агент Съливан.

— Точно така — отвърна мъжът зад открехнатата врата.

— ФБР. — Съливан показа картата си. — Можем ли да поговорим?

— За какво? — обичайната тревога, забелязаха агентите.

— В коридора ли предлагате да го обсъждаме? — попита кротко Съливан.

— О, да, ама разбира се, заповядайте. — Маклийн отстъпи и отвори широко вратата, за да ги пусне, после ги отведе в дневната си. Телевизорът беше включен на някакъв филм по кабелната. Главно оръжия и кунг-фу, както изглеждаше.

— Аз съм Том Съливан, а това е Франк Чатъм. Разследваме изчезването на две жени — каза старшият агент, след като седна. — Надяваме се, че ще можете да ни помогнете.

— С удоволствие… искате да кажете, отвличане или нещо подобно? — запита мъжът.

— Това е вероятно. Казват се Ан Претлоу и Мери Банистър. Някои хора ни казаха, че може би познавате едната от тях, или и двете — каза Чатъм.

Двамата наблюдаваха Маклийн, който затвори очи, после извърна поглед към прозореца за няколко секунди.

— От „Търтъл Ин“ може би?

— Там ли сте се запознали с тях?

— Вижте, аз се запознавам с много момичета, нали разбирате? Това е добро място за тия неща, с музиката и прочие. Някакви снимки?

— Заповядайте. — Чатъм му ги подаде.

— Окей. Даа, спомням си Ани… така и не научих фамилното й име — обясни той. — Беше секретарка, нали?

— Точно така — потвърди Съливан. — Доколко я познавахте?

— Малко танци, малко приказки, няколко питиета, но до сериозна свалка не се стигна.

— Да сте напускали бара с нея, да сте се разхождали, или нещо от рода?

— Мисля, че веднъж я изпратих до тях. Апартаментът й беше на няколко пресечки оттам, на… близо до Кълъмбъс Авеню. Изпратих я до тях… но, ей, не съм влизал вътре… искам да кажа, че не съм… тоест, не съм… добре де, нали се сещате, не съм правил секс с нея. — Изглеждаше притеснен.

— Знаете ли дали е имала някакви други приятели? — попита Чатъм, който си водеше бележки.

— Да, имаше някакъв по-сериозен, май се казваше Джим. Счетоводител, струва ми се. Не знам доколко бяха близки, но когато двамата бяха на бара, обикновено пиеха заедно. Помня му физиономията, но не и името. Може да сме говорили за нещо, но не помня много. Ей, ама нали знаете, това е бар за самотни души и там можеш да срещнеш много хора, и понякога връзката става, друг път — не.

— Телефонни номера?

— Не. Имам два на други момичета, с които съм се запознавал там. Искате ли ги?

— Те познаваха ли Мери Банистър или Ан Претлоу? — попита Съливан.

— Може би. Жените се свързват по-добре, отколкото мъжете, нали знаете, клюкарстват, проучват ни…

Последваха още въпроси, около половин час, някои от които се повтаряха, на което Маклийн като че ли не възразяваше, за разлика от някои. Най-накрая го попитаха дали могат да огледат жилището му. Нямаха законно право да го правят, но странно, дори престъпниците често им го позволяваха, и не един от тях биваше залавян, когато се натъкваха на преки улики. В случая агентите смятаха да огледат за списания със снимки на сексуални извращения или дори лични снимки с подобно съдържание. Но когато Маклийн ги разведе из апартамента, единствените снимки, които видяха, бяха на животни, имаше и списания за природата и нейното опазване — някои издавани от групировки, за които във ФБР съществуваше мнение, че са крайни — както и многобройна екипировка за планински туризъм.

— Планинар ли сте? — попита Чатъм.

— Обичам да излизам сред природата — потвърди Маклийн. — Трябва ми и някое момиче, което също да го обича, но такива не се срещат често в този град.

— Прав сте. — Съливан му подаде визитката си. — Ако се сетите за нещо, моля, обадете ми се веднага. Домашният ми телефон е на гърба. Благодаря ви за съдействието.

— Не съм сигурен, че ви помогнах много — отбеляза мъжът.

— И малко да е, все е от полза, както казват — отвърна Съливан и стисна ръката му.

Маклийн затвори вратата след тях и пое дълбоко дъх. Как, мамицата му, се бяха добрали до името и адреса му? Въпросите им бяха точно такива, каквито беше очаквал, и той често беше премислял отговорите… но отдавна. Защо дойдоха чак сега? Тъпи ли бяха, или бавни, или какво?

 

 

— Едно голямо нищо — каза Чатъм, когато стигнаха до колата си.

— Е, може би жените, които ни даде, ще могат да ни кажат нещо.

— Съмнявам се. Говорих с втората снощи в бара.

— Върни се при нея. Попитай я какво мисли за Маклийн — предложи Съливан.

— Добре, Том. Ще го направя. Ти усети ли нещо у тоя тип? Аз не.

Съливан поклати глава.

— И аз. Но още не съм се научил да чета мозъци.

Чатъм кимна.

— Точно така.

 

 

Беше настъпил моментът и нямаше никакъв смисъл да го отлагат. Барбара Арчър отвори шкафа с медикаментите, извади десет ампули, счупи първата, напълни една спринцовка и отвори вратата на стаята на Ж4.

— Здравей. — Предимно стонове от страна на пациентката, която лежеше в леглото и безмълвно гледаше телевизора.

— — Здравей, Мери. Как се чувстваме?

Внезапно се учуди защо ли лекарите винаги питат „как се чувстваме“. Странен езиков нюанс, може би за да покаже някаква солидарност с пациента — каквато едва ли съществуваше в настоящия случай. Една от първите й практики по време на следването й беше в кучкарник за бездомни кучета. На животните им се даваха седем дни и ако никой не ги потърсеше, ги подлагаха на евтаназия — убиваха ги, както смяташе сега, главно с големи дози фенобарбитал. Инжекциите винаги се биеха в горната част на левия крак, спомняше си тя, и след около пет секунди кучетата просто заспиваха. Винаги след това беше плакала… винаги се правеше във вторник, преди обяд, спомни си тя, и след това тя никога не обядваше, понякога дори не вечеряше — ако й се беше наложило да умъртви някое особено мило кученце. Подреждаха ги върху стоманени неръждаеми операционни маси и един служител ги държеше неподвижно, за да бъде убийството по-лесно. Тя винаги говореше успокояващо на кучетата, за да намали страха им и така да им осигури по-лека смърт. Арчър прехапа устни, чувствайки се до голяма степен като Адолф Айхман — във всеки случай поне както той би трябвало да се е чувствал.

— Адски скапано — отвърна най-сетне Мери Банистър.

— Е, това ще ти помогне — обеща Арчър и вкара иглата във вената от вътрешната страна на лакътя. После се взря в очите на Ж4 и натисна буталото на спринцовката.

Очите на Мери се разшириха. Калиевият разтвор разкъсваше вените й, докато преминаваше през тях. Дясната й ръка се надигна към лакътя на лявата, а после към гръдния кош, докато парещото усещане бързо се придвижваше към сърцето й. И щом стигна, моментално го спря. Синусоидата на апарата до леглото рязко подскочи и после се изравни. Аларменият сигнал се включи. Очите на Мери бяха останали отворени, защото в мозъка й все още имаше достатъчно кислород, за да продължи да действа още около минута, въпреки че сърцето беше престанало да доставя кръв. В тях се четеше потрес. Ж4 не можеше да проговори, не можеше да протестира, защото дишането й беше спряло заедно със сърцето, но тя се взираше в очите на Арчър, също както онези кучета, помисли си лекарката, въпреки че кучешките очи като че ли никога не бяха я обвинявали, както тези. Арчър отвърна на погледа без никаква емоция, за разлика от онова време в приюта за бездомни животни. А после, след по-малко от минута, очите на Ж4 се затвориха — и тя беше мъртва. Край на един от обектите. Оставаха още девет преди доктор Арчър да може да отиде до колата си и да се прибере у дома. Надяваше се, че видеото й ще работи добре. Искаше да запише предаването на канала „Дискъвъри“ за вълците в Йелоустоун, но настройката на проклетия апарат понякога я вбесяваше.

След тридесет минути телата бяха увити в найлон и закарани до крематориума. Беше специален модел, конструиран за медицинско приложение — за унищожаване на изхвърлен органичен материал като зародиши от аборти и ампутирани крайници. Захранван с природен газ, той развиваше изключително висока температура, изгаряйки дори зъбни пломби, и превръщаше всичко в толкова фина пепел, че силните ветрове я издигаха до стратосферата и оттам я отнасяха в морето. Болничните стаи щяха да бъдат изрядно почистени и обеззаразени, за да не остане никаква следа от „Шива“, и за първи път от няколко месеца нямаше да има нито една пръчица на вируса, търсеща приемници, с които да се храни и които да убие. Членовете на Проекта щяха да са доволни, помисли си Арчър на път за дома. „Шива“ беше полезен инструмент за техните цели, но достатъчно гаден, за да се радват всички, когато се махне.

 

 

По време на полета през океана Попов успя да поспи пет часа и се събуди, когато стюардът го разтърси за рамото двадесет минути преди Шанън. Бившата база на презморската авиация, където се бяха приземявали витлови самолети „Боинг“ на „Пан Американ“, преди да продължат полета си до Саутхамптън — и където аеролинията беше изобретила ирландското кафе, за да помогне на пътниците си да се събудят — се намираше на западното крайбрежие на Ирландия, обкръжена от ферми и зелени ливади, които сякаш блестяха на утринната светлина. Попов се изми в тоалетната и се върна на мястото си за кацането.

— Добре дошли в Шанън, господине. Паспортът ви, ако обичате?

— Заповядайте. Служителят го прелисти.

— А, вие сте били тук наскоро. Целта на пътуването ви?

— Бизнес. Фармацевтични компоненти — добави руснакът, в случай че паспортният служител пожелаеше да отвори чантите му.

— Мммм — отвърна чиновникът, без най-малка следа от любопитство, подпечата паспорта и му го върна. — Нещо за деклариране?

— Не мисля.

— Чудесно. Приятно прекарване, господине.

Попов не толкова въздъхна от облекчение, колкото изръмжа заради напрежението, което определено се бе оказало напразно. Кой би наел за чартър такъв самолет срещу 100 000 долара, за да се занимава с контрабанда на дрога, в края на краищата? Още нещо, което можеше да научи за капитализма: ако разполагаш с достатъчно пари, за да пътуваш като принц, не може да си нарушител на закона. Удивително! Той наметна палтото си и излезе навън. Чакаше го черен „Ягуар“, а чантите му вече бяха натоварени в багажника.

— Господин Серов? — попита го шофьорът, докато му отваряше вратата. Шумът наоколо беше достатъчно силен, за да се тревожи, че могат да го подслушват.

— Аз съм. Отиваме да видим Шон, нали?

— Да, сър.

Попов кимна и се качи отзад. След минута вече напускаха летището. Пътищата бяха като в Англия — по-тесни от тези в Америка — и тук също караха от неправилната страна на платното. „Колко странно — помисли си Попов. — Щом ирландците не обичат англичаните, защо подражават на правилата им за движение?“

След половин час стигнаха една ферма, далече от главните пътища. Тук имаше две коли и един фургон, и един мъж, застанал на открито, за да наблюдава. Попов го позна. Беше Родни Сандс, предпазливият от това формирование.

Дмитрий слезе от колата и го погледна, без да се здрависва. Взе куфара, пълен с наркотик, и влезе.

— Добро утро, Йосиф — поздрави го Грейди. — Как пътува?

— Удобно. — Попов му подаде багажа. — Това е, за което ме помоли, Шон.

Интонацията ясно издаваше смисъла. Грейди погледна госта си в очите. На лицето му бе изписано леко неудобство.

— И на мен не ми харесва, но човек трябва да разполага със средства, за да поддържа операциите си, а това е начин да си ги осигурим.

Близо петте килограма кокаин имаха променлива стойност. На корпорация „Хоризонт“ те бяха стрували едва 25 000 долара бяха закупени на пазара, достъпен само за фармацевтични фирми. Разреден и пласиран на дребно по улиците, кокаинът щеше да струва петстотин пъти по-скъпо. „Друг белег на капитализма“ — помисли си Попов, но бързо прогони тази мисъл — нали трансферът беше направен. После подаде на Грейди лист хартия.

— Това е номерът и активиращият код на защитената сметка в Швейцария. Можете да теглите от нея само в понеделник и сряда, като допълнителна мярка за сигурност. В сметката има шест милиона американски долара. Сумата може да бъде проверена по всяко време.

— Както винаги, с теб е удоволствие да се работи, Джо — отвърна Шон и си позволи да се усмихне — а това се случваше много рядко. Той никога не беше разполагал с повече от една десета от тази сума под свой контрол, въпреки че бе професионален революционер от повече от двадесет години.

„Е — помисли си Дмитрий Аркадиевич, — революционерите все пак не са бизнесмени“.

— Кога ще се задвижите?

— Много скоро. Проверихме целта и трябва да ти кажа, че планът ни е истинска красота, приятелю. Ще ги разкъсаме, Йосиф Андреевич — обеща Грейди. — Ще ги ударим много лошо.

— Но аз трябва да знам кога точно. Има някои неща, които аз също трябва да направя — настоя Попов.

Това сепна Грейди и Дмитрий го забеляза. Проблемът беше оперативната сигурност. Външен човек искаше да знае неща, които трябваше да знаят само вътрешни хора. Два чифта очи се приковаха едни в други в продължение на няколко секунди. Но ирландецът отстъпи. След като се беше уверил, че парите са на мястото си, доверието му към руснака се беше затвърдило — а доставката на белия прах беше достатъчно убедително доказателство само по себе си — стига „Гарда“ да не го арестуваше още тази вечер. Но Попов не беше от тази порода, нали?

— Вдругиден. Операцията ще започне точно в един следобед.

— Толкова скоро?

Грейди остана доволен, че руснакът го е подценил.

— Защо да се бавим? Имаме всичко, което ни трябва, след като парите са си вече на мястото.

— Както кажеш, Шон. Нещо друго искаш ли от мен?

— Не.

— Тогава ще тръгвам, с твое позволение. Този път си стиснаха ръцете.

— Даниел ще те закара до… до Дъблин ли?

— Точно така, до летището.

— Кажи му и ще те закара.

— Благодаря ти, Шон… и успех. Може би ще се срещнем пак — добави Дмитрий.

— Бих се радвал.

Попов го погледна за последно — сигурен, че ще е за последно, въпреки това, което току-що беше казал. Очите на Грейди сега грееха живо, докато си мислеше за революционната демонстрация, която щеше да увенчае кариерата му. В тях се четеше жестокост, каквато Попов не беше забелязал никога. Подобно на Фюрхтнер и Дортмунд, това беше по-скоро хищно животно, отколкото човешко същество, и въпреки целия опит, който имаше с подобни хора, Попов усети, че е разтревожен. Предполагаше се, че той може да разчита хорските умове, но у този тук виждаше единствено пустота, единствено липса на каквото и да било човешко чувство, заместени от идеология, която го водеше… къде? Дали самият Грейди знаеше? Едва ли. Мислеше за себе си като за същество, крачещо по пътя към „Сияйното бъдеще“ — израз, толкова обичан от комунистическата партия на Съветския съюз — но сиянието, което го привличаше, беше много по-далече, отколкото можеше да си въобрази той, а яркият му блясък скриваше дупките по пътя точно пред краката му. И всъщност, продължи да разсъждава Попов, ако този човек наистина успееше да постигне това, което искаше, тогава като повелител на хора той щеше да бъде истинско бедствие — като Сталин, Мао и всички останали — до такава степен отчужден от нормалния човешки поглед върху нещата, все едно че е извънземен, за когото животът и смъртта са само средства за постигане на една идея, а не проява на самата човешка същност. От всичко, което Карл Маркс беше дал на човечеството, този мироглед определено беше най-лошото. Шон Грейди беше подменил човечността и чувствата си с един геометрично прецизен модел на света такъв, какъвто трябва да бъде — и беше до такава степен обвързан с тази представа, че не можеше да разбере, че този модел се беше провалил там, където беше изпробван. Това, което преследваше, беше химера — нещо нереално, непостижимо, но привличащо го към собственото му унищожение — а и на мнозина други, които можеше да избие преди това. И сега очите му проблясваха от ентусиазма, който това будеше у него. Идеологическата му непоклатимост го лишаваше от възможността да види света такъв, какъвто е в действителност — както дори на руснаците се беше наложило да го видят след седемдесет години преследване на същата тази химера. „Блеснали очи, служещи на сляп господар — колко странно“ — помисли си руснакът, докато се обръщаше да си тръгне.

 

 

— Окей, Питър, сега ти си дежурен — каза Чавес на своя конкурент от Екип 1. От този момент Екип 1 беше активният, а Екип 2 минаваше в режим на готовност и по този начин се връщаха към по-интензивния режим на тренировки.

— Щом казваш — отвърна Ковингтън. — Но както изглежда, никъде не се случва нищо особено.

Разузнавателната информация, която им подаваха от — различните държавни агенции, всъщност беше доста успокояваща. Информаторите, които бяха приказвали с известни и подозирани терористи — по-скоро с вторите, тъй като по-активните би трябвало вече да са арестувани — съобщаваха, че инцидентът в Световния парк доста е охладил атмосферата, особено след като французите най-сетне бяха публикували имената и снимките на известните терористи, убити в Испания, и един от тях, както се оказа, беше прочут и уважаван бивш член на „Аксион Директ“, с шест известни убийства в актива си и солидна репутация като опитен функционер. Публичното му ликвидиране беше предизвикало боязлив ропот сред терористичната общност, успоредно с нарастването на авторитета на испанската полиция, която охотно се възползваше от действията на ДЪГА, за огромно неудоволствие на баските терористи, които, според испанските източници, също бяха стреснати от загубата на неколцина от най-уважаваните си членове.

Ако всичко това беше вярно, завършваше резюмиращият доклад на Бил Тоуни, ДЪГА наистина беше предизвикала ефекта, за който се бяха надявали, когато я формираха. И може би това означаваше, че няма да им се налага да излизат на терена прекалено често и да убиват хора.

Но все още нямаше нищо, което да подскаже защо за толкова кратък срок се бяха случили три сериозни инцидента, или кой, стига да имаше такъв, ги беше предизвикал. Аналитичната секция на британската Сикрит Интелиджънс Сървис го наричаше случайност, подчертавайки, че Швейцария, Австрия и Испания са самостоятелни страни и че е малко вероятно някой да поддържа контакти с нелегални групировки във всичките три. В две — може би, но не и в трите. Същата секция съветваше да се установят контакти с разузнавателните агенции от бившия Източен блок, за да се провери какво става с определени техни пенсионирани служители. Може би си струваше също така да купят тяхната информация срещу текущата цена, която в момента беше доста висока, защото бившите разузнавателни офицери трябваше наистина да се прехранват в един истински свят — но не толкова висока, колкото цената на един инцидент, при който можеха да пострадат хора. Тоуни бе подчертал това, когато го връчи на Джон Кларк, и последният отново го беше обсъдил с Лангли, само за да го срежат отново, което накара ДЪГА Шест да ръмжи цяла седмина по адрес на щабните плъхове в Главната квартира. Тоуни се замисли дали да не го предложи лично в главната квартира на лондонската „Шестица“, но без положителното становище на ЦРУ това усилие щеше да отиде на вятъра.

От друга страна, ДЪГА като че ли наистина действаше. Дори Кларк го признаваше, колкото и да бе недоволен, че е зад бюро и изпраща по-млади хора от него да вършат възбуждащите неща. През по-голямата част от кариерата си като офицер от разузнаването Джон беше ръмжал и сумтял от ръководството отгоре. Сега, когато го правеше той, смяташе, че може би го разбира малко по-добре. Да командваш може би беше висока компенсация, но не беше никак забавно за човек, който се е крил из тръстиките, избягвал е огъня и се е забърквал в неща, които те държат на острието на бръснача. Представата, че той самият знае как се правят тези работи и поради това може да поучава хората как да го правят, беше за него толкова неприемлива, колкото беше… пак за него да приема наставления, и то само допреди пет години.

„Животът е капан — каза си Кларк — и единственият начин да излезеш от този капан никак не е забавен.“ Така че той навличаше костюма си всяка сутрин и ръмжеше заради начина, по който възрастта се отразяваше на живота му, точно както правеше всеки друг мъж на неговата възраст на планетата. Къде беше отишла младостта му? Как я беше изгубил?

 

 

Попов пристигна на летището в Дъблин малко преди обяд и си купи билет за едночасовия полет от Ирландия до Англия. Усети се, че му липсва бизнес-самолетът Г-V. Много удобен начин за пътуване — освобождава те от блъсканицата в летищата. То го вбесяваше толкова, колкото тясното пространство в джъмбо-джета. Но никога не беше разполагал с достатъчно пари, за да си позволи чак такова глезене, поради което веднага изби тази мисъл от главата си. Трябваше да се примири с най-обикновено пътуване в първа класа. Освен това отново трябваше да по-размисли, а усамотението в първа класа на самолета му помагаше.

Дали искаше Грейди да успее? И по-важното — дали неговият работодател искаше Грейди да успее? В Берн и Виена като че ли не беше така, но дали сега нещата не стояха другояче? Може би Хенриксен смяташе така. Той беше създал това впечатление у Попов по време на дискусиите им. Имаше ли някаква разлика? Ако да, то каква беше?

Хенриксен беше бивш агент на ФБР. Може би това обясняваше нещата. Също като Попов, той не можеше да приеме провал. Или искаше тази група ДЪГА да бъде уязвена до състояние, при което не би могла… не би могла какво? Да се намеси в някаква операция?

Отново тухлената стена, и отново Попов си блъскаше главата в нея. Беше предизвикал две терористични операции и единственото им предназначение, доколкото той можеше да прецени, бе да възбудят общественото възмущение срещу тероризма. Хенриксен имаше международна консултантска фирма в тази област и Хенриксен искаше обществената чувствителност да бъде повишена, за да може да спечели договори — но този начин да го постигне изглеждаше твърде скъп и неефективен, напомни си Попов. Със сигурност парите, които щяха да бъдат спечелени от тези договори, щяха да бъдат по-малко от парите, които Попов вече бе изразходвал — или прибрал в джоба си. И той отново си припомни, че парите бяха дошли от Джон Брайтлинг и неговата корпорация „Хоризонт“ — може би лично от Брайтлинг — но не от „Глобъл Секюрити Инкорпорейтид“ на Хенриксен. Значи двете компании бяха свързани в целите си, но не и във финансовата поддръжка.

„Следователно — помисли си Попов, отпивайки от френското «Шабли» — операцията е изцяло работа на Брайтлинг, с Хенриксен като поддържаща служба, осигуряващ експертиза и съвет…“

Но една от целите беше да получат за Хенриксен консултативния договор за Олимпийските игри, които щяха да започнат само след няколко седмици. Това беше много важно както за Брайтлинг, така и за Хенриксен. Следователно Хенриксен щеше да извърши нещо изключително важно за Брайтлинг, несъмнено в поддръжка на крайната цел на последния, каквато и по дяволите да беше тя.

Но с какво се занимаваше Брайтлинг и каква бе неговата компания? Корпорация „Хоризонт“ и многобройните им международни дъщерни фирми бяха в бизнеса на медицинските изследвания. Компанията произвеждаше медикаменти и изразходваше огромни суми всяка година, за да изобретява нови. Беше световен лидер в медицинските проучвания. В нейните лаборатории работеха Нобелови лауреати, и, както беше показало проучването му по Интернет, работеха в някои твърде интересни сфери на потенциален медицински напредък. Попов поклати глава. Какво общо можеше да има между генното инженерство и производство на фармацевтични продукти от една страна, и тероризма, от друга?

Лампата, която изгасна над Ирландско море, му напомни, че само преди броени месеци Америка беше нападната с биологично оръжие. То беше убило около пет хиляди души и беше предизвикало смъртния гняв на Съединените щати и техния президент. В досието, което му бяха доставили, се казваше, че шефът на тази група ДЪГА, Кларк, и неговият зет, Чавес, са изиграли тайна, но много важна роля в приключването на тази проклета малка война.

Биовойна! Тя беше дала на целия свят повод да потръпне. Междувременно се беше оказало, че тя не е особено ефективна — особено след като Америка бе реагирала с обичайната си скорост и жестока ефикасност по бойните полета на Саудитска Арабия. В резултат на това никоя държава днес не смееше дори и да помисли да нападне Америка. Въоръжените й сили препускаха по целия свят като някой шериф в уестърн, тя бе уважавана, и което беше по-важното — всяваше страх със своите смъртоносни качества.

Попов допи виното си. Биовойна. Тя беше накарала целия свят да потръпне от страх и отвращение. Корпорация „Хоризонт“ беше на самия гребен на вълната в изследванията в медицинските науки. Така че със сигурност бизнесът на Брайтлинг можеше да е замесен в изследвания върху биологично оръжие — но с каква цел? Освен това ставаше дума просто за корпорация, а не за държава. Корпорациите нямаха своя международна политика. Нямаха какво да спечелят от военна дейност. Корпорациите не воюваха, освен може би с други корпорации. Можеха да се опитват да откраднат търговски тайни, но действително да леят кръв? Не, разбира се.

 

 

— Окей — каза старши сержант Дик Вос. — Първо, качеството на звука на тези дигитални радиостанции е толкова добро, че можете да разпознавате гласовете като при най-обикновен разговор вкъщи. Второ, радиостанциите са кодирани по такъв начин, че ако имате два различни екипа, действащи на терена, единият екип влиза през лявото ухо, а другият — през дясното. Това е, за да не се обърква много командирът — обясни той, с което развесели австралийския сержантски състав. — Това ви осигурява положителен контрол на операциите и всички са в течение какво става. Колкото повече знаят хората ви, толкова по-ефикасни ще бъдат на терена. Можете да настройвате нивото на звука на този индикатор тук… — Той им посочи кнопката в стеблото на микрофона.

— Какъв е обхватът? — попита един старши сержант.

— До петнадесет километра — малко повече, ако имате пряка видимост. След това заглъхва. Батериите са акумулиращи и всеки комплект пристига с по две резервни. Батериите ще запазят заряда си в резервните калъфи, които имате, но ви препоръчваме да ги презареждате всяка седмица. Не е сложно. Зареждащото устройство пристига с всеки комплект и входът му е универсален. Можете да го включите в стенния контакт навсякъде по света.

 

 

— Петнайсет километра, а? — попита Малой.

— Точно — отвърна Нунън. — Така ще можеш да чуваш какво става на терена, вместо да чакаш да ти обясняват. Намества се в шлемофона ти и не би трябвало да пречи много, ако ти се наложи да ползваш интеркома. Този малък превключвател може да се прикрепи, а контролният бутон минава по ръкава ти до ръката, за да можеш да го включваш и изключваш с едно натискане. Има също така режим само на прослушване. Това е третата позиция, ето тук.

— Хитро — отбеляза сержант Нанс. — Добре ще е да знаем какво става на терена.

— Адски си прав. Ако вие, трътльовците по земята, имате нужда от евакуация, вече ще съм по средата на пътя, преди да сте ме извикали. Харесва ми — заяви Малой.

— Все още са експериментални. От „Е-Системс“ казват, че можело и да се намерят някои малки дефекти, но засега никой не ги е открил. Кодиращата система е произведение на изкуството, 128-битова, непрекъсната, синхронизирана с главния комплект, но йерархизирана, така че ако един от комплектите угасне, друг автоматично поема функциите му. Момчетата и момичетата във Форт Мийд сигурно биха могли да я пробият, но чак дванадесет часа след като си я използвал.

— Някакъв проблем, когато е вътре във вертолета — интерференция с някоя от бордовите системи? — попита лейтенант Харисън.

— Не, доколкото ни е известно. Изпробвана е на „Найт Хоук“ и „Сталкер“ във Форт Враг, не е открит никакъв проблем.

— Давай да го пробваме — каза Малой.

Бележки

[1] ЦКБ, ориг. CDC — Център за контрол над болестите (американска медицинска организация за борба със заразните болести). — Б. пр.

[2] АМИИИБ, ориг. USAMRIID — Американски медицински изследователски институт по инфекциозни болести. — Б. пр.