Необичайно беше за европеец да работи от собствения си дом, но Остерман го правеше. Самият дом беше голям бивш баронски шлос, сиреч „замък“, въпреки че по-подходящото за случая щеше да е „палат“, на тридесет километра от Виена. Ервин Остерман обичаше шлоса, който изцяло подхождаше на положението му сред висшите финансови кръгове. Представляваше обиталище от шест хиляди квадратни метра разгъната площ, разделена на три етажа, сред хиляда хектара земя, повечето от която включваше планински склон, достатъчен, за да му осигури собствени писти за ски. През лятото той позволяваше на местните фермери да пасат там овцете и козите си (също както някогашните крепостни селяни са го правели за дер граф), за да поддържат тревата на определена височина. Е, сега всичко беше много по-демократично, нали? Пък и това донякъде облекчаваше данъците, които лявото правителство в страната беше наложило върху имението, и нещо по-важно — изглеждаше добре.

Личният му превоз беше луксозен мерцедес — всъщност два, както и едно порше за моментите, когато го обхващаха авантюристични пориви и шофираше сам до близкото село, за да пийне и вечеря в тамошния гастхаус. Беше висок мъж, метър и осемдесет и шест, с царствена посивяла коса и стройна, мускулеста фигура, която изглеждаше добре на гърба на някой от арабските му коне — човек не би могъл да живее в подобен дом без коне, разбира се. Или по време на бизнес-конференция в костюм, шит в Италия или на лондонския Савил Роу. В кабинета му на втория етаж — някога просторна библиотека на първоначалния собственик и на осмината му наследници — блестяха екраните на компютри, свързани със световните финансови пазари.

След лека закуска той се качи в кабинета си, където трима служители, две жени и един мъж, винаги бяха готови с кафе, кифлички и информация. Помещението беше просторно и удобно — можеше да побере над двадесет души. Облицованите с орехово дърво стени бяха покрити с рафтове, отрупани с книги, закупени заедно с шлоса — Остерман така и не беше си направил труда да проучи заглавията им. Предпочиташе да чете финансови доклади, а в свободното си време гледаше филми в личния си киносалон в сутерена — някогашната изба. Като цяло, той беше човек, който живее комфортно и уютно във възможно най-комфортната и уютна среда.

На бюрото го чакаше списък на хората, които щяха да го посетят днес. Трима банкери и двама търговци: първите, за да обсъдят кредитите за един нов бизнес, с който той възнамеряваше да се заеме, а вторите — за да потърсят съвета му относно пазарните тенденции. Това, че търсеха съвета му за подобни неща, подхранваше и без това значителното му самочувствие.

Попов слезе от самолета като най-обикновен бизнесмен. Носеше дипломатическо куфарче с отваряща се с цифрова комбинация ключалка, без никакво късче метал вътре, за да не би някой оператор на магнитомер да го помоли да го отвори и да види банкнотите — терористите наистина бяха усложнили пътуванията на всички, помисли си бившият офицер от КГБ. Ако някой измислеше още по-сложни скенери, които да броят и парите в ръчния багаж например, това щеше още повече да обърка бизнеса на много хора, в това число и на самия него. А пък пътуването с влак беше отегчителна работа.

Нещата вървяха според уговорката. Ханс седеше на уговореното място и четеше „Шпигел“. Беше облечен в кафяво кожено яке, както се бяха разбрали. Видя Дмитрий Аркадиевич с черното куфарче, допи кафето и го последва на двадесетина метра, после зави наляво, за да излязат през различни изходи и да пресекат паркинга по различни пешеходни пътеки. Попов леко завъртя глава, забеляза Ханс и прецени поведението му. Фюрхтнер изглеждаше напрегнат. Повечето като него биваха залавяни поради предателство и макар двамата с Петра да познаваха Дмитрий и да му вярваха, човек все пак може да бъде предаден само от някой, на когото вярва — факт, известен на всеки нелегален по света. И макар да познаваха Попов както лично, така и по репутация, те не можеха да четат чужди мисли — което обстоятелство, разбира се, в дадения случай работеше в полза на Попов. Той се усмихна, спря за момент и се огледа за някакви признаци дали не следят него, после продължи към колата на Фюрхтнер — син „Фолксваген Голф“. Качи се, седна и въздъхна:

— Грюс Гот!

— Добро утро, хер Попов — каза Фюрхтнер на английски. Американски английски без никакъв акцент. Сигурно беше гледал много телевизия.

Руснакът набра комбинацията на ключалката на куфарчето си, отвори го и го сложи в скута на немеца.

— Всичко е наред, нали?

— Доста е обемисто.

— Да, сумата е значителна — съгласи се Попов.

И точно в този момент в очите на Фюрхтнер се изписа подозрение. Това изненада руснака, но той се замисли за миг и разбра. КГБ никога не бе проявявал подобна щедрост в плащанията на агентите, а това куфарче съдържаше достатъчно пачки, за да си поживеят двама души в която и да е от няколкото възможни африкански страни за няколко години. Ханс се бе сетил за това и докато, от една страна, беше доволен, че ще прибере парите, от друга, се чудеше откъде са дошли тези пари. „По-добре да не чакам да попита“ — помисли си Попов и каза:

— Както знаеш, мнозина мои колеги външно станаха капиталисти, за да оцелеят при новите политически условия в страната ни. Но ние все още сме мечът и щитът на Партията, приятелю. Това не се е променило. Смешното е, ще се съглася с теб, че сега можем по-добре да компенсираме своите приятели за услугите, които ни правят. Но така се оказва по-евтино, отколкото да поддържаме явките, на които някога се радвахте. Лично аз мисля точно така. Във всеки случай, ето го заплащането, в брой, в аванс, в количеството, което определихте.

— Благодаря — промълви Ханс Фюрхтнер, взрян в куфарчето. После го повдигна. — Тежичко е.

— Тежичко е — съгласи се Дмитрий Аркадиевич. — Но можеше да е и по-лошо. Можеше да се наложи да ви плащам в злато — пошегува се той, за да разведри атмосферата. — Ще тежи по време на задачата ли?

— Наистина ще усложни нещата, Йосиф Андреевич.

— Бих могъл да задържа парите при мен и да ви ги донеса, след като изпълните задачата. Въпреки че не го препоръчвам.

— Защо? — попита Ханс.

— Честно казано, изнервям се, когато се налага да пътувам с толкова много пари. Ами ако ме оберат? Тези пари са моя отговорност — натърти той театрално.

На Фюрхтнер това му се стори много смешно.

— Тук, в Остеррайха, да ви оберат на улицата? Приятелю, тези капиталистически овци са много добре опитомени.

— Освен това аз дори не знам закъде ще заминете, пък и не е необходимо да знам, засега поне.

— Крайната ни цел е Централноафриканската република. Там имаме един приятел, който през шестдесетте завърши университета „Патрис Лумумба“ в Москва. Продава оръжия на прогресивни елементи. Той ще ни приюти за известно време, докато не си намерим подходящо жилище.

Бяха или прекалено смели, или много глупави, за да отидат в тази страна, помисли си Попов. До неотдавна тя се наричаше Централноафриканска империя и се управляваше от император Бокаса I. бивш полковник от френската колониална армия, която някога държеше гарнизон в тази малка, бедна държавица. Бокаса се беше добрал до върха на властта с убийства, както толкова много други държавни глави в Африка, преди да умре, нещо твърде забележително, от естествена смърт — така поне се твърдеше във вестниците; но човек никога не може да е сигурен, нали? Страната, която беше оставил след себе си, незначителен производител на диаманти, в икономическо отношение стоеше малко по-добре от нормалното в черния континент, макар и не много. Но пък кой можеше да твърди със сигурност, че Ханс и Петра изобщо ще се доберат дотам?

— Както прецените, приятелю — каза Попов и потупа куфарчето в скута на Фюрхтнер.

Германецът помисли малко, после за огромно облекчение на Попов каза:

— Видях парите. — Вдигна една от пачките и прекара пръсти по нея като по колода карти. После я сложи в куфарчето, надраска една бележка и я постави върху капака. — Ще бъдем на този адрес, считано от… утре вечер. От ваша страна всичко готово ли е?

— Американският самолетоносач е в източно Средиземно море. Либия ще позволи самолетът ви да премине, без да се намесва, но няма да допусне над територията си самолети на НАТО, които биха ви преследвали. Напротив, въздушните й сили ще ви покрият и после ще ви „изгубят“ поради неблагоприятни метеорологични условия. Бих ви посъветвал да не прилагате повече насилие, отколкото е необходимо. Пресата и дипломатическият натиск в днешно време разполагат с повече сила, отколкото някога.

— Това сме го премислили — увери го Ханс.

Попов се позачуди над последното. Но щеше да се изненада повече, ако успееха да се доберат до самолет, камо ли да стигнат до Африка. Проблемът при „акции“ като тази беше, че колкото и грижливо да са обмислени повечето части, цялата верига определено не беше по-здрава от най-слабата си брънка, а здравината на тази брънка твърде често се решаваше от други или от сляпата случайност, което беше още по-лошо. Ханс и Петра предано вярваха в своята политическа философия, бяха истински фанатици и подобно на някои хора в старите времена, щяха да поемат и най-абсурдните рискове, щяха да се правят, че са планирали тази „акция“ с ограничените си ресурси — но после, когато се стигнеше до изпълнението и, единственият им ресурс щеше да се окаже готовността им да приложат насилие спрямо света, като подменят очакванията с надежда и знанието — с вяра. Щяха да приемат сляпата случайност, един от смъртните си врагове, за неутрален елемент, докато един истински професионалист би трябвало да се постарае да я елиминира изцяло.

И тъкмо вярата им ги заслепяваше, пречеше им да погледнат обективно на света, който се беше променил и към който те не желаеха да се приспособят. За самия Попов обаче значението на всичко това се изразяваше в тяхното желание да оставят парите у него. Защото Дмитрий Аркадиевич се беше приспособил доста добре към променящите се обстоятелства.

— Сигурен ли сте, приятелю?

— Да, сигурен съм.

Фюрхтнер затвори куфарчето, щракна ключалките и го подаде на Попов.

— Ще го пазя грижливо — каза руснакът. „По целия път до банката в Берн.“ — После протегна ръка. — Успех. И се пазете.

— Ще се пазим. И ще ви изпратим необходимата информация.

— Моят работодател има страхотна нужда от нея, Ханс. Зависим изцяло от вас.

Дмитрий излезе от колата и закрачи обратно към терминала, откъдето щеше да вземе такси до хотела си. Зачуди се кога ли Ханс и Петра ще предприемат своя ход. Може би днес? Нима бяха толкова нетърпеливи? Не, помисли си той, та те твърдяха, че са професионалисти. Нещастни глупаци!

Сержант първи клас Хомър Джонстън измъкна затвора на пушката си, вдигна я и огледа цевта. Десетте изстрела бяха оставили нагар, но не много, и доколкото можеше да види, в гърлото пред камерата не се забелязваше корозивно прояждане. Не се очакваше да се появи такова, докато не изстреля поне хиляда патрона, а до този момент беше изстрелял петстотин и четиридесет. И все пак след седмица трябваше да започне да използва за оглед фиброоптичен инструмент, тъй като 7-милиметро-вият патрон „Ремингтън Магнум“ развиваше при изстрел висока температура и прекалената горещина бързо прогаряше цевите. След няколко месеца щеше да се наложи да подмени цевта — отегчително и доста трудно нещо дори и за опитен оръжейник, какъвто той беше. Трудността бе да напаснеш цевта — а после да стреляш петдесетина пъти в познатия дистанционен обхват, за да се увериш, че изпраща куршумите точно както трябва.

Джонстън обичаше тази пушка, въпреки че, странно, още не й беше дал име. Сглобена от същите техници, които правеха снайперските пушки за тайните служби на САЩ, тя беше 7-милиметров „Ремингтън Магнум“ със специално подбрана цев „Харт“ и десетократно увеличаващ телескопичен мерник „Голд Ринг“ на „Люполд“, всичко това бракосъчетано към гадния приклад „Кевлар“ — дървото щеше да изглежда много по-красиво, но дървото се износва с времето, докато кевларът беше мъртъв, химически инертен — не му влияеше нито времето, нито влагата. Джонстън току-що за пореден път беше доказал, че пушката му може да стреля при ъглова точност една четвърт от минутата, което означаваше, че е в състояние да простреля три последователни куршума в диаметър колкото петцентова монета от деветдесет метра. Някой ден някой може би щеше да конструира лазерно оръжие и може би щеше да подобри точността на тази ръчно направена пушка. Но нищо друго не би могло. От деветстотин метра той можеше да вкара три последователни куршума в кръг от десет сантиметра — а това изискваше повече, отколкото можеше която и да било пушка. Това означаваше да се пресмята скоростта и посоката на вятъра. Означаваше също така да контролираш дишането си и начина, по който пръстът ти докосва двойния спусък… Джонстън приключи с чистенето, отнесе пушката на мястото й в хранилището за оръжията — снабдено с климатично устройство — и я постави в полагащото й се гнездо, после се върна в общото помещение. Мишената, по която беше стрелял, лежеше на бюрото му.

Хомър Джонстън я вдигна. Беше изстрелял три патрона от 400 метра, три от 500, два от 700 и последните два от 900. И десетте куршума бяха нанизани в главата на силуетната мишена, което означаваше, че и десетте биха били мигновено фатални. Стреляше само с патрони, които сам си зареждаше: 175-гранови куршуми „Сиера“ със сплескан връх и ладиевидна опашка, изхвърляни от 63.5 грани бездимен барут IMR 4350. Те, изглежда, бяха най-добрата комбинация точно за тази пушка — и достигаха целта на 900 метра само за 1.7 секунди. Ужасно дълго време, особено срещу движеща се цел, помисли си сержант Джонстън, но това не можеше да се избегне.

— Хомър — каза познат глас.

— Да, Дитер? — отвърна Джонстън, без да вдига очи от мишената. Беше в зоната, изцяло. Срамота, че ловният сезон още не беше започнал.

— Днес се справи по-добре от мен. Вятърът ти помогна. — Любимото извинение на Вебер. Той познаваше оръжията доста добре за европеец, но оръжията все пак си бяха американска работа, и толкова.

— Непрекъснато ти обяснявам, че полуавтоматичният режим разсейва.

И двете попадения на Вебер от 900 метра бяха периферни. Щяха да улучат целта, но не непременно да я убият, въпреки че се смятаха за попадения. Джонстън беше най-добрият снайперист в ДЪГА, по-добър дори от Хюстън, макар да му водеше само с по около един пичи косъм, и то при добро време.

— Вторият ми изстрел беше по-бърз от твоя — подчерта Вебер.

Нямаше място за спор. Бойците бяха привързани към оръжията си. Германецът беше много по-добър в скорострелна стрелба със своята застрашителна снайперска пушка „Валтер“, но това оръжие не притежаваше присъщата точност на действието на затвора и освен това стреляше с по-бавни заряди. Двамата вече бяха спорили по темата над много бири и никой не бе успял да помръдне другия от позициите му.

Във всеки случай Вебер потупа по кобура си.

— Малко пистолет, Хомър?

— Добре де. — Джонстън стана. — Защо не?

Късоцевните ръчни оръжия не бяха сериозно средство за истинска работа, но си беше забавно, пък и патроните тук бяха безплатни. Вебер го засенчваше в ръчните оръжия някъде с около един процент.

На път към полигона минаха покрай Чавес, Прайс и останалите — те се връщаха, нарамили своите МР-10, и се шегуваха. Явно сутринта на стрелбището беше минала добре за всички.

— Всеки може да стреля от пет метра! — изсумтя Вебер.

— Добрутро, Робърт — поздрави Хомър уредника на стрелбището. — Би ли ни нагласил няколко Кюта?

— Готово, сержант Джонстън — отвърна Дейв Уудс и награби две от американските мишени — наречени „Кю-мишени“ заради буквата Q в средата, там, където трябваше да се намира сърцето. След което взе трета за себе си.

Цветнокож сержант с пищен мустак, от военно-полицейския полк на британската армия, той беше адски добър със своя деветмилиметров „Браунинг“. Мишените се задвижиха от мотора по десетметровата линия и застанаха ребром, докато тримата сержанти нахлузваха шумозаглушителните си наушници. Технически Уудс изпълняваше длъжността пистолетен инструктор, но качеството на хората в Херефорд правеше работата му скучна, в резултат на което той самият изстрелваше близо хиляда патрона седмично, усъвършенствайки по този начин собствените си умения. Често стреляше с мъжете от ДЪГА и ги предизвикваше на приятелски състезания, което, за разочарование на групата на стрелците, се оказваше почти равностойно предложение. Уудс беше традиционалист и държеше пистолета си с една ръка, както и Вебер, докато Джонстън предпочиташе да го стиска с изпънати напред ръце. Мишените се обърнаха без предупреждение и трите пистолета се вдигнаха да ги посрещнат.

Жилището на Ервин Остерман беше великолепно, точно според стандартите на арогантния класов враг. Изследването им на набелязаната цел не беше установило никакво аристократично родословие на сегашния собственик на шлоса, въпреки че той несъмнено мислеше за себе си в такива категории. „Засега“ — каза си Ханс Фюрхтнер, докато караше по двукилометровата автомобилна алея, покрита с кафяв чакъл. Алеята минаваше през грижливо подкастрени градини и храсти, подредени с геометрична прецизност. Стигна до двореца с наетия мерцедес и зави надясно, като че ли търсейки място за паркиране. Отзад видя хеликоптера „Сикорски“ S-76B, който щяха да използват по-късно, кацнал на обичайната асфалтова площадка с очертан на нея жълт кръг. Добре. Фюрхтнер заобиколи шлоса и най-сетне паркира отпред, на петдесетина метра от парадния вход.

— Готова ли си, Петра?

— Да — последва дрезгавият й, напрегнат отговор.

Бяха минали години, откакто някой от двамата беше провеждал операция, и сега реалността им се струваше доста по-различна от планирането, за което бяха употребили цяла седмица, проучвайки карти и диаграми. Имаше неща, които все още не знаеха със сигурност, например точния брой на слугите в сградата. Тъкмо се бяха качили до предната врата, когато пристигна камионът с доставките, дошъл по същия път като тях. Вратите на камиона се отвориха и излязоха двама мъже, понесли в ръце големи кашони. Ханс натисна звънеца и миг след това вратата се отвори.

— Гутен таг — каза Ханс. — Имаме среща с хер Остерман.

— Вашето име?

— Бауер — каза Фюрхтнер. — Ханс Бауер.

— Доставка на цветя — каза един от двамата мъже.

— Моля заповядайте. Ще уведомя хер Остерман — каза икономът, или какъвто там беше.

— Данке — отвърна Фюрхтнер и кимна на Петра да мине пред него през резбованата дървена врата. Доставчиците влязоха след тях, понесли кашоните си. Икономът затвори вратата, после се обърна и тръгна наляво към един телефон. Вдигна го и понечи да натисне един бутон, но спря.

— Защо не ни заведете до горния етаж?- попита Петра. Държеше пистолет, насочен право в лицето му.

— Какво е това?

— Това — отвърна Петра Дортмунд с топла усмивка — е поканата ми. — Беше автоматичен пистолет „Валтер“ Р-38.

Икономът преглътна с мъка, когато видя как доставчиците отвориха кашоните си, извадиха от тях автомати и ги заредиха. Единият отвори входната врата и махна с ръка. След секунди влязоха още двама млади мъже, и двамата въоръжени по подобен начин.

Без да обръща внимание на новопристигналите, Фюрхтнер направи няколко крачки и се огледа. Намираха се в просторен вестибюл. Високите четири метра стени бяха отрупани с произведения на изкуството. Късен Ренесанс, прецени той, изтъкнати художници, но не истински майстори, големи платна с домашни сцени в позлатени рамки, които сами по себе си бяха дори по-интересни от платната. Подът беше от бял мрамор с черни фуги, мебелировката пищно позлатена, френски стил. По-важното беше, че не се мяркаха никакви други слуги, въпреки че някъде отдалече се чуваше бръмченето на прахосмукачка. Фюрхтнер посочи двамата пристигнали последни и им даде знак да тръгнат на запад по първия етаж. В тази посока се намираше кухнята и там несъмнено щеше да има хора.

— Къде е хер Остерман? — попита Петра.

— Той не е тук, той…

Това предизвика движение на пистолета й точно пред устата му.

— Автомобилите и хеликоптерът му са тук. Къде е.

— В библиотеката, на горния етаж.

— Отведете ни там — заповяда тя.

Икономът чак сега погледна очите й, намери ги за по-заплашителни дори от пистолета в ръката й, кимна и се обърна към главното стълбище.

То също беше позлатено, с пищен червен килим, задържан от месингови пръчки, и извиваше в елегантна дъга надясно. Заизкачваха се към втория етаж. Остерман беше богат човек, типичен капиталист, натрупал състоянието си с търговия с акциии на различни промишлени концерни, без да поема контролния пакет на собствеността в никой от тях, тоест бе от онези, които дърпат конците. Паяк, помисли си Петра, и тук се намираше центърът на неговата паяжина, и те бяха проникнали в нея по своя воля, но пък паякът щеше да понаучи някои неща за паяжините и за клопките.

Още картини по стълбището, забеляза тя, много по-големи от всичко, което беше виждала, портрети на хора, вероятно на хората, построили и живели в това масивно здание, този паметник на алчната експлоатация… тя вече мразеше собственика му, който живееше тук толкова добре, в такова охолство, така публично изтъквайки, че е по-добър от всички, докато в същото време трупаше своето богатство и експлоатираше обикновените трудещи се. На върха на стълбището имаше огромен маслен портрет на самия император Франц Йосиф, последния от това отвратително родословие, който бе пукнал няколко години преди още по-омразната династия Романови. Икономът, този служител на злото, зави надясно и ги поведе по широк коридор към една зала. Там имаше трима души — мъж и две жени. Бяха облечени по-добре от иконома и работеха на компютри.

— Това е хер Бауер — каза икономът с треперещ глас. — Желае да види хер Остерман.

— Имате ли покана? — попита старшият секретар.

— Заведете ни при него веднага — обяви Петра. Тримата видяха оръжието и се втренчиха в неканените посетители с отворени уста.

Домът на Остерман беше на неколкостотин години, но не принадлежеше съвсем на миналото. Секретарят — казваше се Герхард Денглер — натисна алармения бутон под бюрото си. Жицата водеше до централния алармен панел, а оттам — до охранителната фирма на двадесет километра оттук. Служителите в централната станция реагираха на звънеца и святкащата лампа и незабавно се обадиха в полицейския участък, а после в замъка за потвърждение.

— Може ли да отговоря? — обърна се Герхард към Петра, която според него беше старшата. Тя кимна и той вдигна слушалката.

— Кабинетът на Остерман.

— Обажда се Тродъл — каза секретарката на охранителната компания.

— Добро утро, Тродъл — каза секретарят. — За коня ли се обаждате? — Това беше фразата за сериозна опасност съгласно кодирания протокол за действие при нападение.

— Да, кога ще се роди жребчето? — попита тя, придържайки се към уговорките, за да предпази човека от другата страна на линията в случай, че някой подслушва.

— Още няколко дни. Ще ви се обадим, когато кобилата се ожреби — отвърна той енергично, зяпнал в пистолета на Петра.

— Благодаря, Герхард. Дочуване. — Тродъл затвори.

Тревогата беше истинска.

— За конете е — обясни Герхард на Петра. — Една кобила скоро ще се ожреби и…

— Млък — сряза го Петра и даде с ръка знак на Ханс да се приближи до двойната врата към кабинета на Остерман. Дотук добре. Донякъде беше дори забавно. Остерман се намираше зад двойната врата и си вършеше работата, все едно че всичко си беше нормално, след като съвсем не беше нормално. Е. тъкмо сега беше моментът да го разбере. Тя кимна на секретаря. — Как се казвате?

— Денглер — отвърна той. — Герхард Денглер.

— Въведете ни, хер Денглер — предложи му тя със странно детски гласец.

Герхард стана от бюрото си и бавно закрачи към двойната врата. Движеше се вдървено, сякаш коленете му бяха изкуствени. Насочените оръжия причиняваха това нещо у хората, Дортмунд и Фюрхтнер го знаеха. Секретарят натисна бравата и отвори вратата към кабинета на Остерман.

Бюрото беше огромно и позлатено, като всичко останало в това здание, и бе сложено върху огромен червен килим. Ервин Остерман седеше с гръб към тях, с наведена глава, и гледаше съсредоточено един от компютърните екрани.

— Хер Остерман? — каза Денглер.

— Да, Герхард? — отговори Остерман и след като не последва реакция, се обърна в своя въртящ се стол и…

— Какво е това? — попита той и очите му се отвориха широко, когато видя двамата гости, а после още по-широко, когато видя пистолетите им. — Кои сте вие?

— Командири от фракция „Червени работници“ — уведоми го Фюрхтнер. — А вие сте наш пленник.

— Но… какво става?

— Вие ще предприемете малко пътуване с нас. Ако се държите прилично, няма да пострадате. Ако не, вие и някои други ще бъдете убити. Ясно ли е? — каза Петра и за да се увери, че му е станало ясно, насочи пистолета си към главата на Денглер.

Това, което последва, можеше да се опише в работен сценарий за филм. Главата на Остерман се замята наляво-надясно, търсейки нещо, вероятно някаква помощ, но помощ не се виждаше. После погледът му се върна на Ханс и Петра и лицето му се сгърчи в изненада и неверие. Не беше възможно това да се случи точно на него. Не и тук, не и в неговия кабинет. После дойде яростното отрицание на фактите… а после, най-накрая, дойде страхът. Процесът продължи пет или шест секунди. Винаги беше едно и също, Петра го беше виждала и преди — много приятна гледка. Ръцете на Остерман се стиснаха в юмруци, после се отпуснаха, когато самото му тяло осъзна колко е безсилно. Скоро щеше да се появи треперенето — зависи колко кураж щеше да намери у себе си. Петра не очакваше да е много. Изглеждаше висок дори седнал, строен — някак царствен дори в бялата си риза с твърда яка и с раираната вратовръзка. Костюмът очевидно беше скъп. Италианска коприна вероятно, ушит специално за него. Под бюрото сигурно се криеха изработени по поръчка обувки, лъснати до блясък от някой от слугите. Ето ти го самия Остерман, в центъра на своята паяжина, непобедимия Остерман, господаря на съдбата си, манипулиращ с пари по целия свят, увеличавайки състоянието си. Е, това повече нямаше да го бъде, поне за известно време — вероятно завинаги, въпреки че Петра нямаше намерение да му го казва чак до последната възможна секунда, за да види по-добре ужаса, изписан върху царственото му лице, преди очите му да помръкнат и да станат празни.

Осъзна, че е забравила това усещане — неподправената наслада от властта, която държиш в ръцете си. Как беше преживяла толкова дълго, без да го изпитва?

Първата кола, която щеше да пристигне на местопроизшествието, се намираше на пет километра от замъка, когато получи известието по радиото. Устремното каране до шлоса отне три минути и колата спря зад едно дърво, почти напълно прикриващо я откъм къщата.

— Виждам автомобил и камион за доставки — докладва офицерът на капитана от участъка. — Никакво движение.

— Добре — отвърна капитанът. — Не предприемай никакви действия и ми докладвай веднага за всяка промяна на ситуацията. Ще пристигна след няколко минути.

— Разбрано. Край.

Капитанът остави микрофона. В момента караше аудито си към местопроизшествието. Веднъж се беше запознал с Остерман, на някаква официална среща във Виена. Само едно здрависване и размяна на банални реплики, но знаеше как изглежда този човек и знаеше за репутацията му на богат човек с настройка на благодетелен гражданин, особено предан поддръжник на операта, както и на детската болница — точно това беше поводът за приема в залата на Градския съвет. Остерман беше вдовец — жена му бе починала от рак на яйчниците преди пет години. Сега, както се говореше, в живота му се беше появила друга дама, Урсел фон Принце, очарователна тъмнокоса жена от стара фамилия. Това му беше странното на Остерман. Живееше като член на благородническото съсловие, но корените му бяха от низшите слоеве. Баща му беше… инженер, не, локомотивен машинист, нали така? Да, така беше. Поради което някои от старите благороднически фамилии го гледаха отвисоко и за да преодолее това, той си беше откупил общественото благоразположение със своята благотворителна дейност и приноса си за операта. Въпреки величието на дома си живееше доста скромно. В много малка степен демонстрираше разкош. Тих, изпълнен със скромно достойнство човек, и при това много интелигентен, така се говореше. Но сега фирмата, поддържаща безопасността на имението, беше съобщила, че в сградата са нахлули нападатели. Капитан Вили Алтмарк взе последния завой и шлосът изникна пред очите му. Всеки път, когато зданието се мяркаше пред погледа му, той си припомняше обстоятелствата по терена. Внушителна постройка… и поне четиристотин метра чиста тревна площ между нея и най-близките дървета. Не беше добре. Прикритият подстъп до сградата щеше да е изключително труден. Той спря аудито до полицейската кола, слезе с бинокъла си в ръка и попита:

— Видяхте ли нещо?

— Никакво движение. Дори помръдване на перде не се вижда.

Алтмарк обходи сградата с бинокъла си, после вдигна микрофона и нареди на всички отделения в дежурство да пристигнат без много шум и бавно, за да не стреснат престъпниците. После се обади началникът му и го попита каква е оценката му за ситуацията.

— Тази работа може да се окаже за военните — отговори капитан Алтмарк. — Засега не знаем нищо. Виждам един автомобил и камион. Нищо друго. Навън няма никакви градинари. Нищо. Ще разположа кордон веднага щом пристигнат подкрепленията.

— Добре. Гледай да не ни забележат — поръча му комисарят, впрочем съвсем ненужно.

— Да, разбира се.

Остерман все още не бе станал от стола си. За миг затвори очи и благодари на Бога, че Урсел в момента се намира в Лондон — беше отлетяла с частния самолет, за да направи покупки и да се срещне със свои английски приятели. Смяташе да се присъедини към нея на другия ден, но сега той се зачуди дали изобщо ще види отново годеницата си. На два пъти към него се бяха обръщали консултанти по въпросите на сигурността, един австриец и един британец. И двамата го бяха поучавали за опасностите, произтичащи от така публично демонстрираното му богатство, и му бяха обяснили как срещу скромна сума, по-малко от 500 000 британски лири годишно, може до голяма степен да гарантира личната си безопасност. Британецът му беше обяснил, че всички негови хора са ветерани от СВС; австриецът беше наел германци, бивши служители на ГСГ-9. Но той не искаше да наема въоръжени командоси, които да го следват по петите, все едно че е някакъв държавен глава. Като търговец на акции, потребителски стоки и валута, той беше преживявал не една пропусната възможност, но точно това…

— Какво искате от мен?

— Искаме личните ви кодове за достъп до международната търговска мрежа — каза Фюрхтнер и се изненада, като видя озадаченото изражение, изписало се на лицето на Остерман.

— Какво искате да кажете?

— Компютърните кодове за достъп, които ви подсказват какво става.

— Но те са си публични! Всеки може да разполага с тях — възрази Остерман.

— Да, как ли не! Затова всеки притежава къща като тази — каза Петра с насмешлива усмивка.

— Хер Остерман — настоя Ханс търпеливо. — Знаем, че има специална мрежа за хора като вас, за да можете да се възползвате от специални пазарни условия и да се облагодетелствате от тях. За глупаци ли ни взимате?

Страхът, който преобрази лицето на търговеца, развесели двамата неканени гости. Да, те знаеха това, което не им се полагаше да знаят, и знаеха, че могат да го принудят да им издаде информацията. Мислите му ясно се четяха на лицето му.

„О, Господи, те си въобразяват, че имам достъп до нещо, — което не съществува, а аз така и няма да мога да ги убедя в противното!“

— Ние знаем как действат хора като вас — увери го Петра, моментално потвърждавайки основанието за страха му. — Как вие, капиталистите, си споделяте информация и манипулирате така наречените „свободни“ пазари за алчните си цели. Е, сега ще я споделите с нас… или ще умрете заедно със своите лакеи. — Тя махна с пистолета си към вратата.

— Разбирам.

Лицето на Остерман беше пребледняло като ризата му „Търнбул и Асер“. Той хвърли поглед към вратата и видя Герхард Денглер, положил ръце върху бюрото си. Там нали имаше алармена система? Защо не я беше включил?

Първата работа на полицията беше да проучи регистрационните номера на превозните средства, паркирани до къщата. Автомобилът, както разбраха на часа, се оказа нает. Номерата на камиона бяха откраднати преди два дни. Детективски екип веднага щеше да отиде до агенцията, предлагаща коли под наем, за да види какво може да се разбере от тях. След това позвъниха на един от колегите на хер Остерман в бизнеса. Полицията трябваше да разбере колко домашни прислужници и служители може да се намират в сградата. Това, както прецени капитан Алтмарк, щеше да отнеме около един час. Сега той разполагаше с три допълнителни полицейски коли под негова команда. Една от тях заобиколи имението така, че двамата офицери да могат да паркират и да подходят пеш откъм задната страна. Двадесет минути след като беше пристигнал, той вече организираше кордона. Първото нещо, което бе разбрал, беше, че Остерман има хеликоптер „Сикорски“, американско производство, който можеше да вдигне двучленен екипаж и максимум тринадесет пътници — тази информация му даде максималния брой евентуални заложници, като се извадят престъпниците, разбира се. Площадката на хеликоптера се намираше на двеста метра от къщата. Алтмарк се съсредоточи над това. Престъпниците почти със сигурност щяха да поискат да използват хеликоптера като превозно средство за измъкване. За съжаление, площадката на хеликоптера се намираше на цели триста метра от края на дърветата. Това означаваше, че са необходими наистина добри снайперисти, а дежурният му екип за бързо реагиране не разполагаше с такива.

Скоро след като получиха информацията за хеликоптера, един от хората му потърси екипажа. Единият от пилотите се оказа в дома си, а другият бе на международното летище „Швехат“ и уреждаше някаква документация с представителя на фирмата производител за модификации на машината. Добре, значи хеликоптерът засега нямаше да пътува никъде. Но начинът, по който беше нападнат домът на Ервин Остерман, бе стигнал до ушите на висшите правителствени кръгове — и той най-неочаквано получи изненадващо обаждане по радиото от самия шеф на Щаатсполицай.

Едва успяха да хванат полета — по-точно, полетът не беше отложен заради тях. Чавес затегна предпазния колан, докато 737 рулираше към пистата, и се зае да преглежда първоначалната разузнавателна документация. Еди Прайс бе до него и тъкмо включваше портативния си компютър към телефонната система на самолета. На екрана светна диаграма със заглавие „Шлос Остерман“.

— Е, и кой е този човек? — попита Чавес.

— В момента информацията постъпва — отвърна Прайс. — Финансов кредитор, както изглежда, доста състоятелен, личен приятел на министър-председателя им. Предполагам, това обяснява нещата, доколкото засягат нас.

— Мдаа — съгласи се Чавес, но всъщност си помисли: „Две поредни акции за Екип 2“.

Имаха повече от един час полет до Виена. Той погледна часовника си. Един такъв инцидент бе въпрос на съвпадение, но пък нали не се очакваше терористичните инциденти да се случват толкова често? Не че в това отношение имаше някакъв правилник, разбира се, но и да имаше подобно нещо, тези хора го бяха нарушили. Все пак… но нямаше време за такива мисли, така че Чавес проучи информацията, излизаща на лаптопа на Прайс, и започна да се чуди как да се справи с тази нова ситуация. Зад тях останалите членове на екипа бяха заели каре седалки и убиваха времето си в четене на евтини книжки, без изобщо да обсъждат предстоящата си задача, тъй като бездруго не знаеха какво да обсъждат. Знаеха само къде отиват.

— Периметърът, който трябва да покрием, е адски голям — отбеляза Прайс.

— Някаква информация за противника?

— Никаква — отвърна Еди. — Самоличност неизвестна, никакви данни за броя им.

— Страхотно! — отбеляза водачът на Екип 2.

Телефоните бяха на подслушване — Алтмарк се беше погрижил за това. Входните позвънявания получаваха сигнал „заето“, а изходните щяха да се записват в телефонната централа — но такива нямаше, което подсказа на капитан Алтмарк. че след като не търсят външна помощ, всички престъпници се намират вътре. Това можеше и да означава, че използват клетъчни телефони, разбира се, а той не разполагаше с оборудване за засичане на такива, въпреки че беше прихванал трите известни клетъчни абоната на Остерман.

Полицията вече разполагаше с тридесет служители на местопроизшествието и със стегнат кордон, напълно формиран и подсилен с четириколесен бронетранспортьор, скрит между дърветата. Бяха спрели един пикап с нощната експресна поща; но други превозни средства не се бяха опитвали да влязат в имението. За толкова състоятелен човек Остерман наистина водеше спокоен и ненатрапчив живот, помисли си капитанът. Беше очаквал нескончаем парад от автомобили.

— Ханс?

— Да, Петра?

— Телефоните не звънят. От доста време сме тук, но нито един телефон не е иззвънял.

— Повечето ми работа е на компютър — каза Остерман, който също беше забелязал това несъответствие.

Дали Герхард бе успял да се обади? Ако беше успял, дали това бе добре? Нямаше как да разбере. Остерман често се беше шегувал как могат да му прережат гръкляна при този бизнес, как всяка предприета от него стъпка носи опасности, защото някои биха могли да се опитат да го оберат до шушка, стига да им се отвореше такава възможност… но никой досега не беше заплашвал живота му, нито пък бяха насочвали заредено оръжие срещу него или срещу някой от служителите му. За него всичко това бе нов и опасен аспект, който никога не беше обмислял сериозно, за който знаеше много малко и спрямо който не разполагаше с никакво средство за защита. Единствената му полезна дарба в момента беше способността да чете физиономии и умовете, криещи се зад тях, и макар никога досега да не беше се натъквал на човек, който дори в малка степен да наподобява мъжа и жената в кабинета му, това, което виждаше, беше предостатъчно, за да го изплаши. Мъжът, а още повече жената, бяха готови да убиват без никакви угризения на съвестта, с не повече емоция, отколкото проявяваше той, когато прибираше някой и друг милион от американските трезори. Нима не знаеха колко струва животът му? Нима не знаеха, че…

…не, не знаеха. Нито знаеха, нито ги интересуваше. Най-лошото беше, че това, което си въобразяваха, че знаят, не беше вярно. И той наистина се чувстваше здраво притиснат от невъзможността да ги убеди в противното.

Най-сетне един от телефоните иззвъня и жената му даде знак да отговори.

— Остерман на телефона — каза той в слушалката. Фюрхтнер вдигна другата слушалка.

— Хер Остерман, аз съм капитан Вилхелм Алтман от полицията. Имате гости, доколкото разбирам.

— Да, капитане — отговори Остерман.

— Може ли да разговарям с тях, ако обичате? Остерман погледна Ханс Фюрхтнер.

— Много се забавихте, Алтмарк — каза Ханс. — Кажете ми, как разбрахте?

— Няма да ви питам за вашите тайни, стига вие да не ми питате за моите — отвърна хладнокръвно капитанът. — Бих искал да знам кой сте вие и какво искате.

— Аз съм командир Волфганг от фракция „Червени работници“.

— И какво искате?

— Искаме да бъдат освободени няколко наши приятели от различни затвори и транспорт до международното летище. Искаме самолет с обхват над пет хиляди километра и екипаж за международен полет към назначение, което ще обявим, когато се качим на борда. Ако не получим всичко това до полунощ, ще започнем да убиваме заложниците.

— Разбирам. Имате ли списък на затворниците, чието освобождаване искате?

Ханс закри с длан микрофона на слушалката и махна с ръка.

— Петра, списъкът.

Тя му го подаде. Никой от двамата не очакваше сериозно сътрудничество по тази тема, но това беше част от играта, а правилата трябваше да се спазват. На път за насам бяха решили, че със сигурност ще се наложи да убият един заложник, по-вероятно двама, преди да им се осигури превоз до летището. Мъжът, Герхард Денглер, щеше да бъде убит пръв, прецени Ханс, а после — една от секретарките. Нито той, нито Петра изпитваха желание да убиват хора от домашната прислуга, защото те бяха истински работници, а не капиталистически лакеи като персонала на офиса.

— Да, капитан Алтмарк. Ето го.

— Окей — каза Прайс. — Разполагаме със списък на лица, които се очаква да освободим за нашите приятел — чета. — Той извърна компютъра така, че Чавес да вижда.

— Обичайните заподозрени. Това не ни ли подсказва нещо, Еди?

Прайс поклати глава.

— Вероятно не. Тези имена човек може да ги намери и по вестниците.

— Тогава защо го правят?

— Доктор Белоу ще ти обясни, че са длъжни да го направят, за да демонстрират солидарност със своите съмишленици, но че всъщност всички те са социопати и изобщо не им пука за никого. Интересуват се само от себе си. — Прайс сви рамене. — Всяка игра си има правила, същото е и с тероризма, и… — Точно в този миг командирът на самолета прекъсна откровенията му и съобщи на всички пътници да затегнат коланите и да приберат масичките в подготовка за приземяване.

— Шоуто ще почне скоро, Еди.

— Да, Динг.

— Значи това със солидарността са пълни глупости, така ли? — попита Динг.

— Най-вероятно, да — каза Прайс, изключи връзката, записа файловете на диска си и затвори лаптопа.

Два реда по-назад Тим Нунън направи същото. Боингът вече се спускаше към летището.

Кацането не мина незабелязано. Един от диспечерите на кулата забеляза, че един полет на „Сабена“ бе отклонен съвсем ненужно и че на кулата има един високопоставен полицейски служител, който проявява интерес към полета на „Бритиш Еъруейз“. Освен това имаше и второ, съвсем ненужно багажно влакче с две полицейски коли близо до коридор А-4. Какво ли означаваше това?

Стюардесата не беше получила указания да пусне Екип 2 преди останалите пътници, но подозираше, че около тях има нещо особено. Бяха се качили, без да ги има в компютризирания й списък, и се държаха по-учтиво от обикновените пътуващи бизнесмени. Външният им вид беше направо безупречен, само дето изглеждаха малко прекалено мускулести, а и всички бяха пристигнали накуп и се бяха запътили към местата си необичайно организирано. А когато отвори вратата, отвън чакаше униформен полицай и нито се усмихна, нито заговори, докато тя пропускаше станалите вече пътници. Трима от първа класа спряха до самолета и поговориха с полицая. Като сериозна почитателка на трилъри и криминални романи, стюардесата си помисли, че си струва да види кой накъде ще тръгне. Цялата група от тринадесет души — този брой включваше всички, които се бяха качили на самолета в последния момент. Тя се вгледа в лицата им, докато тринадесетимата минаваха край нея, и повечето от тях й отвърнаха с усмивка. Хубави лица, дори нещо повече, някак мъжествени, с изражения, които излъчваха увереност и още нещо, нещо прикрито и стаено.

— Оревоар, мадам — каза последният, докато минаваше покрай нея, обходи с поглед фигурата й и се усмихна чаровно.

— Господи, Луи — отбеляза нечий глас отпред. — Няма ли да спреш вече?

— Да огледаш една хубава жена да не е престъпление, Джордж? — попита Луи и намигна.

— Прав си, не е. Ще те видим на връщане — съгласи се сержант Томлинсън.

Стюардесата беше симпатична, но Томлинсън беше женен, с четири дечица, а Луи… Луи си беше французин.

Долу ги чакаха останалите от екипа. Нунън и Стив Линкълн ръководеха прехвърлянето на багажа.

След три минути Екип 2 се натовари на два фургона, които потеглиха от летището с полицейски ескорт. Диспечерът на кулата, чийто брат беше полицейски репортер в един местен вестник, забеляза това. Ченгето в кулата също си тръгна, без да каже на диспечерите нищо повече от едно „благодаря“.

След двадесет минути фургоните спряха пред главния вход на замъка и Чавес пристъпи до старшия офицер.

— Здравейте, аз съм майор Чавес. Това е доктор Белоу, а това — старши сержант Прайс — каза той и се изненада, че офицерът му отдаде чест.

— Капитан Вилхелм Алтмарк — представи се мъжът.

— Какво знаем до момента?

— Знаем, че вътре има двама престъпници, може би повече, но броят им е неизвестен. Знаете ли какви са исканията им?

— Самолет до не знам къде си. Това беше последното, което научих. Срокът е до полунощ, така ли?

— Точно. Никакви промени през последния час.

— И как ще стигнат до летището? — попита Динг.

— Хер Остерман има личен хеликоптер и площадка на около двеста метра зад къщата.

— А пилоти?

— Докарахме ги. — Алтмарк посочи двама души наблизо. — Нашите приятели все още не са ни помолили за полета, но това е най-вероятният начин, по който ще поискат да ги превозим.

— Кой е говорил с тях? — попита доктор Белоу.

— Аз.

— Значи трябва да поговорим, капитане.

Чавес се запъти към един от фургоните да се преоблече. За акцията тази нощ — слънцето вече клонеше към залез — носеха маскировъчни зелени комбинезони. Оръжията бяха раздадени, заредени и сложени на предпазител. След десет минути всички вече бяха навън, в края на гората, всеки с бинокъл, и оглеждаха сградата.

— Много прозорци, Дитер — отбеляза Хомър Джонстън.

— Да — съгласи се германският снайперист.

— Къде ни искаш, шефе? — попита Хомър.

— Оттатък, от двете страни, кръстосан огън над хеликоптерната площадка — отвърна Чавес. — Бързо, момчета, и щом заемете позиции, се обаждате по радиото за проверка.

— Ще докладваме, всичко, което видим, хер майор — потвърди Вебер. Двамата снайперисти вдигнаха куфарите с оръжията си и се запътиха към позициите си.

— Имаме ли разположението на къщата? — обърна се Чавес към Алтмарк.

— Разположение? — попита учудено австрийският полицай.

— Диаграма, карта, чертежи — поясни Динг. — План.

— Да, да, разбира се. — Алтмарк ги отведе до колата си и разпъна един чертеж върху капака. — Това е. Четиридесет и шест стаи, без да се броят мазетата.

— Господи! — възкликна Чавес. — Повече от едно мазе?

— Три. Две под западното крило — винарска изба и склад. Мазето под източното крило не се използва. Вратите към него може би са зазидани. В централната част мазе няма. Този шлос е строен в края на XVIII век. Външните стени, както и някои от вътрешните, са каменни.

— Боже мой, та това си е истински шибан замък — отбеляза Динг.

— Точно това означава думата шлос, хер майор — уведоми го Алтмарк.

— Докторе?

Белоу се приближи.

— Според това, което ми каза капитан Алтмарк, до този момент те се държат доста делово. Никакви истерични заплахи. Дали са срок до полунощ за придвижване до летището, иначе щели да започнат да убиват заложници. Говорят немски с германски акцент, нали така, капитане?

Алтмарк кимна.

— Да, те са германци, не са австрийци. Разполагаме само с едно име — хер Волфганг. Това по принцип е малко име, но не ни е известен терорист с такова име или псевдоним. Освен това той каза, че е от фракция „Червени работници“, но изобщо не сме чували за подобна организация.

В ДЪГА също не бяха чували.

— Значи не знаем много, така ли? — обърна се Чавес към Белоу.

— Почти нищо, Динг — каза психиатърът. — Какво обаче може да означава това? Означава, че са замислили този път да оцелеят. Означава, че са майстори в тази игра. Ако заплашат да направят нещо, ще го направят. Все още не са убили никого и това също подсказва, че са умни. До този момент нямат никакви други изисквания. Но ще се появят, вероятно скоро…

— Откъде знаете? — попита Алтман. Липсата на нови изисквания до този момент беше изненадала и него.

— Когато започне да се стъмва, пак ще разговарят с нас. Забелязвате ли, че не са включили осветлението в сградата?

— Да. И какво означава това според вас?

— Означава, че мислят, че тъмнината е техен съюзник, а това пък означава, че ще се опитат да се възползват от нея. Освен това срокът е до полунощ. Когато се стъмни, ще сме по-близо до него.

— Довечера луната ще е пълна — отбеляза Прайс. — И няма много облаци.

— Мдаа — въздъхна с известно неудоволствие Динг и вдигна очи към небето. — Капитане, имате ли някакви прожектори?

— Противопожарният отдел има — каза Алтмарк.

— Бихте ли им поръчали да ги докарат?

— Разбира се… Хер доктор?

— Да? — каза Белоу.

— Те казаха, че ако не получат исканото до полунощ, ще започнат да избиват заложници. Смятате ли…

— Да, капитане, трябва да приемем тази заплаха много сериозно. Както казах, тези приятелчета действат като сериозни хора, добре обучени и с добра дисциплина. Можем да направим така, че това да заработи за нас.

— Как? — попита Алтман.

— Даваме им каквото искат и ги оставяме да си мислят, че те контролират положението… докато не дойде моментът ние да установим контрол — отговори Динг. — Подхранваме гордостта и себелюбието им дотогава, докато се налага, и преставаме да го правим в момент, удобен за нас.

Персоналът в дома на Остерман подхранваше както самочувствието на терористите, така и телата им. Под наблюдението на екипа на Фюрхтнер направиха сандвичи за „гостите“. Изплашените членове на персонала естествено нямаха никакъв апетит.

До този момент нещата се подреждаха добре, смятаха Ханс и Петра. Държаха здраво основния си заложник, а слугите му бяха събрани в същото помещение, с лесен достъп до личната тоалетна на Остерман — заложниците имаха нужда от такъв достъп и нямаше никакъв смисъл да им го отказват. Отказът би уязвил достойнството им и би ги направил отчаяни, а това не беше препоръчително. Отчаяните хора правят глупости, а това, от което Ханс и Петра имаха нужда в момента, беше контролът над всяко тяхно действие.

Герхард Денглер седеше на стола срещу бюрото на работодателя си. Знаеше, че той е предизвикал реакцията на полицията, но също като своя шеф, не беше сигурен дали това е добре, или лошо. След още две години щеше да е готов да направи собствения си удар, вероятно с благословията на Остерман. Беше научил много от своя шеф, точно както адютантът на един генерал се учи от него, но макар че беше получил възможност да преследва собствения си успех по-бързо и уверено… какво всъщност дължеше на този човек? Какво се изискваше от него при създалото се положение? Денглер не беше по-приспособен към подобна ситуация, отколкото хер Остерман, но Денглер все пак беше по-млад, по-здрав физически…

Една от секретарките хлипаше тихо, сълзите се стичаха по бузите й от страх и от гняв, че така внезапно са разбъркали удобно подредения й живот. Какви бяха тези двамата, та смятаха, че могат да нахлуят така брутално в живота на обикновените хора и да ги заплашват със смърт? И какво можеше да направи самата тя? Отговорът беше… нищо. Беше опитна в отговарянато по телефона, в обработването на обемистата документация и в следенето на парите на хер Остерман така умело, че може би беше най-скъпо платената секретарка в страната — защото хер Остерман беше щедър шеф, винаги намираше добра дума за персонала си. Беше помогнал на нея и на съпруга й — майстор каменоделец — в техните лични инвестиции до такава степен, че скоро и те самите можеха да станат милионери. Тя беше работила при него много преди първата му съпруга да заболее от рак, беше гледала как той страда от това, неспособна да му помогне да преодолее ужасната болка, и се беше радвала, когато той откри Урсел фон Принце, която отново го накара да се усмихва…

Кои бяха тези хора, които ги гледаха така, като че ли бяха някакви предмети, с оръжия, насочени към главите им като в някой филм… само че сега тя, Герхард и останалите играеха епизодичните роли. Не можеха да слязат в кухнята и да донесат бира и солени бисквити. Можеха само да преживеят драмата до самия й край. И затова тя хлипаше тихо и безсилно под презрителния поглед на Петра Дортмунд.

Хомър Джонстън беше в своя „ловен“ костюм: сложно облекло от типа на работния комбинезон, съшито от парцали, прикачени към тънка мрежа, чието предназначение беше да го направи да прилича на храст или на куп листа, или на купчина тор, на всичко друго, но не и на въоръжен с пушка човек. Пушката вече беше на стойката, с вдигнати капаци на предната и задна лещи на телескопичния мерник. Беше си избрал удобно място източно от площадката на хеликоптера, което му позволяваше да покрие цялото пространство между хеликоптера и къщата. Лазерният измерител на обхвата му показваше, че се намира на 216 метра от една врата на задната стена на къщата и на 147 от предната лява врата на хеликоптера. Лежеше проснат под дърветата и въздухът донасяше до ноздрите му миризмата на коне, която му напомняше за детството му в американския северозапад. Окей. Той натисна с палец микрофона на радиото си.

— Водач, тук Снайпер Две-едно.

— Снайпер Две-едно, тук Водач.

— На място и готов. В момента не виждам никакво движение в къщата.

— Снайпер Две-две, на място и готов, аз също не виждам движение — докладва сержант Вебер от своята позиция, на двеста петдесет и шест метра от Джонстън.

Джонстън се извърна да види местоположението на Дитер. Германският му партньор си беше намерил добра позиция.

— Ахтунг — чу се глас зад гърба му. Беше някакъв австрийски полицай — приближаваше се към него, без да си дава труд да пълзи по тревата. — Заповядайте. — И му подаде някакви снимки.

Джонстън ги погледна. Добре, снимки на заложниците… но нито една на терористите. Поне знаеше кого да не застрелва. Той вдигна бинокъла си и бавно и систематично започна да оглежда къщата.

— Дитер?

— Да, Хомър?

— Дадоха ли ти снимките?

— Да, получих ги.

— Вътре няма светлини…

— Да, нашите приятели са хитри.

— Според мен имаме около половин час преди да се наложи да минем на ПНВ.

— Съгласен, Хомър.

Джонстън изръмжа и провери чантата, която беше взел заедно с куфара с оръжието си и струващата 10 000 долара пушка. После отново започна да наблюдава сградата — търпеливо, все едно търсеше следите на елен в планината… приятна мисъл за един роден ловец… вкус на еленско, особено сготвено на място, върху огън на открито… и кафе от емайлираното канче… и разговорът след успешния лов… „Е, това, по което ще стреляш тук, не е за ядене, Хомър“ — каза си сержантът.

Еди Прайс запали лулата си и пак огледа зданието. Не беше толкова голямо, колкото двореца Кенсингтън, но бе по-красиво. Тази мисъл го смути. Беше нещо, което бяха обсъждали, докато служеше в СВС. Какво би станало, ако терористи — обикновено мислеха за ирландските ИРА или ИНЛА^[1] — нападнеха кралските резиденции… или Уестминстърския палат? По едно или друго време в СВС бяха обсъждали всички въпросни сгради просто за да имат представа за разположението, за системите за сигурност и за свързаните с тях проблеми — особено след като онзи ненормалник през 80-те беше успял да проникне в Бъкингамския дворец и да стигне необезпокояван до спалнята на самата кралица! Още го побиваха ледени тръпки от това.

— Адски кошмарно е вътре, Динг — отрони Прайс.

— Сто на сто. Дървени подове, които сигурно скърцат, и твърде много места, където лошите могат да се скатаят и да стрелят по нас. Ако имахме хеликоптер…

Но нямаха хеликоптер. Виж, това трябваше да се обсъди с Кларк. ДЪГА не беше обмислена добре и изцяло. Твърде много прибързаност по твърде много въпроси. И то не толкова хеликоптер, колкото добри пилоти, обучени да боравят с повече от една машина, защото когато излезеха на терена, не можеше да се предвиди какви машини използва страната домакин.

— Докторе? — подвикна Чавес.

Белоу се приближи.

— Кажи, Динг?

— Започвам да си мисля дали да не ги пуснем навън, да се приближим до хеликоптера зад къщата и да ги обезвредим, без да нахлуваме вътре.

— Малко е рано за това, нали? Чавес кимна.

— Да, рано е, но не искаме да загубим заложник, а падне ли нощта, ще трябва да приемем тази заплаха като сериозна. Ти го каза.

— Можем да го поотложим малко. Това е моя грижа, по телефона.

— Разбирам, но ако предприемем ход, искам той да е по тъмно. Това означава тази нощ. Не мисля, че ще ги убедиш да се предадат, освен ако не планираш нещо друго…

— Възможно е, но едва ли — съгласи се Белоу. Не беше убеден дори когато спомена за отлагането на среднощното убийство.

— Трябва да видим и какво може да направи Нунън.

— Тук съм — каза Нунън. — Трудна работа.

— Можеш ли да го направиш?

— Мога евентуално да се приближа до сградата, без да ме забележат, но там има над сто прозореца, а как по дяволите бих могъл да се кача до тези на втория и третия етаж? Освен да висна от някой хеликоптер и да скоча на покрива… — А това означаваше хората от местната телевизия, които щяха да се появят толкова сигурно, колкото лешояди при умряла крава, да изключат камерите си и да ги държат изключени, което, от своя страна, означаваше да предупредят терористите, след като телевизионните репортери престанеха да показват интересната сграда. А и как щяха да пропуснат да забележат, че на девет метра над покрива прелита хеликоптер, и нямаше ли някой от тях да се качи на покрива?

— Започва да става сложно — отбеляза Чавес.

— Тъмно е и достатъчно студено за термалните устройства за наблюдение — подхвърли обнадеждаващо Нунън.

— Да. — Чавес вдигна микрофона на радиото си. — Екип, тук Водач, мини на термални. Повтарям, включи термалните. — После се обърна. — Какво ще кажеш за клетъчните телефони?

Нунън само сви рамене. Наоколо вече се бяха насъбрали около триста цивилни, далече зад имението на Остерман, контролирани от местната полиция, но повечето от тях също имаха видимост към къщата и ако един от тях разполагаше с клетъчен телефон и някой вътре — също, всичко, което трябваше да направи неизвестното лице отвън, беше да набере аверчетата си вътре и да им каже какво става. Чудесата на съвременните комуникации действаха двупосочно. Съществуваха над петстотин клетъчни честоти и ДЪГА нямаше оборудване за проследяването на всички. В никоя терористична или криминална акция до този момент не бяха използвали такава техника, доколкото им беше известно, но не беше възможно всички да са тъпи и да си остават тъпи, нали? Чавес отново погледна замъка и отново си помисли, че в случая ще се наложи да изкарат лошите навън, за да се справят добре. Проблемът беше, че не знаеше с колко лоши ще трябва да се оправя, а нямаше как да го разбере, без да използва наблюдателни устройства, за да събере допълнителна информация — което представляваше съмнително начинание предвид всички гореизказани съображения.

— Тим, отбележи си като се върнем, да решим въпроса е клетъчните телефони и радиостанции извън целта. Капитан Алтман!

— Да, майор Чавес?

— Прожекторите тук ли са вече?

— Току-що пристигнаха три комплекта.

Прайс и Чавес тръгнаха с него и скоро видяха три камиона с приспособления, приличащи досущ на прожектори на футболно игрище, които можеха да се вдигнат и да се захранват от самите камиони. Чавес указа на Алтмарк къде ги иска и се върна при сборния пункт на екипа.

Термалните визьори разчитаха на разликите в температурите, за да откроят образ. Вечерта рязко се захлаждаше, каменните стени на зданието също изстиваха. Прозорците все пак сияеха по-ярко от стените и въпреки тежките пердета Дитер Вебер забеляза първия обект.

— Водач, тук Снайпер Две-две, имам термална цел на първи етаж, четвърти прозорец откъм запад, наднича иззад пердетата.

— Окей! Този е в кухнята. — Беше гласът на Ханк Патерсън, който оглеждаше чертежите. — Това е първи номер! Дитер, можеш ли да ми кажеш нещо друго?

— Не, само силует — отвърна германският снайперист. — Не, почакай… висок, вероятно мъж.

— Тук е Пиърс, имам един, първи етаж, източна страна, втори прозорец на източната стена.

— Капитан Алтмарк?

— Да?

— Бихте ли позвънили в кабинета на Остерман, моля? Искаме да разберем дали е там. — Защото ако беше, при него щеше да има един или двама от лошите.

— Кабинетът на Остерман — отзова се женски глас.

— Тук е капитан Алтмарк. С кого разговарям?

— Аз съм командир Гертруде от фракция „Червени работници“.

— Извинете, очаквах да говоря с командир Волфганг.

— Почакайте — отвърна му гласът на Петра.

— Волфганг слуша.

— Обажда се Алтмарк. Не сме ви чували от дълго време.

— Какви новини имате за нас?

— Никакви новини, но имаме една молба, хер командир.

— И каква е тя?

— Знак на добра воля — каза Алтмарк. — Молим ви да освободите двама от вашите заложници, от домашния персонал евентуално.

— Защо? За да ви помогнат да ни идентифицирате?

— Водач, тук Линкълн, имам цел, прозореца на северозападния ъгъл, висок, може би мъж.

— Дотук станаха три плюс две — отбеляза Чавес, докато залепваше жълт стикер на чертежа.

Жената, която беше отговорила по телефона, също беше останала на линията.

— Разполагате с още три часа преди да ви изпратим един заложник. Мъртъв — натърти тя. — Ние искаме пилот за хеликоптера на хер Остерман преди полунощ и самолет, който да ни чака на летището. В противен случай ще убием заложник, за да покажем, че сме напълно сериозни, и после по един на равни интервали. Разбрахте ли?

— Моля ви, ние уважаваме вашата сериозност за последното — увери я Алтмарк. — В момента търсим пилоти и обсъждаме въпроса за самолета с австрийските аеролинии. Тези неща изискват време, нали знаете.

— Винаги казвате това. Ако не изпълните исканията ни, кръвта ще изцапа вашите ръце. Край — каза гласът и линията се прекъсна.

Капитан Алтмарк беше едновременно изненадан и притеснен от хладната решителност от другата страна на телефонната линия и от рязкото прекъсване на разговора. Той вдигна очи към Пол Белоу и попита:

— Хер доктор?

— Жената е опасната — каза доктор Белоу, който бе слушал разговора с преводач. — И двамата са умни. Определено са обмислили всичко и наистина ще убият заложник, за да получат своето, сигурен съм.

— Екип от мъж и жена — говореше Прайс по телефона. — Германци, на възраст… под четиридесет или в началото на четиридесетте, като предположение. Може би малко по-възрастни.

— Благодаря, Еди, задръж така — дойде отговорът. Прайс можеше да чуе почукването на пръстите на Бил Тоуни по клавиатурата.

— Добре, имам три възможни екипа. Пращам ти ги.

— Благодаря, сър. — Прайс отвори лаптопа си. — Динг?

— Да?

— Разузнаването пристига.

— Имаме поне петима, шефе — каза Патерсън, прекарвайки пръст по чертежите. — Разположението им е логично. Вероятно имат подвижни радиостанции. Къщата е твърде голяма, за да поддържат връзка с викове.

Нунън чу това и се отдалечи до своя радиопрехващач. Ако противникът използваше ръчни радиостанции, честотният им обхват беше добре познат, определен всъщност с международен договор, вероятно не на военните комплекти, които използваше екипът, и вероятно некодиран. След секунди той беше разставил компютризирания си скенер и настройваше многобройните антени, които щяха да му позволят да засече в триъгълник евентуалните източници вътре в зданието. Бяха свързани с лаптоп-компютъра му, вече снабден със скица на замъка. Трима помощници беше приблизително точно, помисли си Нунън. Двама бяха твърде малко. Трима беше близо до подходящия брой, въпреки че камионът пред сградата лесно можеше да събере и повече. Двама плюс трима, двама плюс четирима, двама плюс петима? Но те бяха планирали всички да напуснат, а хеликоптерът не беше чак толкова голям. От това се получаваше, че общият брой на терористите е между пет и седем. Само предположение, а не можеха да действат по предположение — но поне беше някаква отправна точка. Прекалено много предположения. А ако не използваха портативни радиостанции? Ако използваха клетъчни телефони? „Ако… ако… — помисли си Нунън. — Трябва да започнеш отнякъде, да събереш цялата информация, която можеш, и да действаш според нея.“ Проблемът беше, че винаги противникът решаваше скоростта на събитието. Въпреки глупостта си и престъпните си наклонности, което Нунън смяташе за белег на слабост, терористите наистина контролираха скоростта и решаваха кога да станат нещата. Екипът можеше да промени малко това с помощта на ласкателство — доктор Белоу беше по тази част, — но стигнеше ли се до стрелба… е, лошите бяха единствените, които изпитваха желание да убиват. Вътре имаше десет заложници: Остерман, тримата му секретари и шестима души. които се грижеха за къщата и имението. Всеки от тях си имаше свой живот, семейство и очаквания. Работата на Екип 2 беше да се погрижи да си ги запазят. Но лошите все пак контролираха твърде много и това никак не се харесваше на специален агент от Федералното бюро за разследване Нунън. Не за първи път му се дощя да е един от стрелците и в подходящия момент да влезе и да си свърши работата. Но колкото и да беше добър с оръжията и във физическо отношение, неговата работа бяха техническите аспекти на операцията. Това беше неговата лична област и той служеше по-добре на екипа, прилепен към своите уреди и инструменти. Не беше задължен обаче това да му харесва.

— Какъв е резултатът, Динг?

— Никак не е добър, мистър К. — Чавес отново огледа сградата. — Подстъпът е много труден заради открития терен и почти не можем да съберем тактическа информация. Имаме два основни и вероятно три вторични обекта. Изглеждат сериозни професионалисти. Обмислям дали да не ги измъкнем отвън и да ги свалим, когато тръгнат към хеликоптера. Снайперистите са на място. Но при толкова много обекти няма да се получи никак красиво.

Кларк погледна дисплея в своя команден център. Той поддържаше непрекъсната връзка с Екип 2, включително и с техните компютърни екрани. Както и при първата акция, Питър Ковингтън седеше до него и даваше мнение като кибик.

— Можеше да се окаже истински шибан замък, ограден с ров — все пак бе отбелязал британският офицер. И освен това беше отбелязал необходимостта в екипа да се включат пилоти на хеликоптери.

— Още нещо — каза Чавес. — Нунън смята, че ни трябва оборудване за засичане на клетъчни телефони. Наоколо са се струпали неколкостотин души и ако някой от тях има моби, може да говори с нашите приятелчета вътре и да им каже какво правим ние. Запиши си го, мистър К.

— Записах, Доминго — отвърна Кларк и погледна Давид Пелед, главния технически експерт.

— Ще се погрижа за това до няколко дни — каза Пелед на шефа си.

— Окей, Динг — каза Кларк, — свободен си да действаш по усмотрение. Успех, момчето ми.

— Ей, благодаря — последва ироничният отговор. — Екип 2, край. — Чавес изключи радиото, подхвърли микрофона върху кутията и извика: — Прайс!

— Слушам, сър. — Старши сержантът изникна до него сякаш от нищото.

— Имаме разрешение да действаме по усмотрение — обяви командирът на екипа.

— Великолепно, сър. Какво предлагате?

А щом Прайс отново беше започнал да го „съросва“, значи ситуацията наистина беше кофти.

— Дай да видим какви са ни активите, Еди.

Клаус Розентал беше главният градинар на Остерман и най-възрастният член на домашния персонал — беше на седемдесет и една. Жена му си беше вкъщи, в леглото си, с медицинска сестра край нея и сигурно се притесняваше, а това притеснение можеше да се окаже опасно за нея. Сърдечното състояние на Хилде Розентал се влошаваше и това я беше обездвижило в последните три години. Държавната здравна система й беше осигурила необходимата медицинска помощ, а хер Остерман също беше помогнал, като беше изпратил при нея един свой приятел, професор във виенската „Академи Кранкенхаус“, да прецени нейния случай. Препоръчаното от него ново терапевтично лечение беше подобрило състоянието на Хилде донякъде, но страхът, който тя щеше да изпитва за него, със сигурност нямаше да й помогне и това направо влудяваше Клаус. Когато дойдоха нападателите, той беше в кухнята, заедно с останалите. Беше влязъл да пие вода. Ако беше останал отвън, щеше като нищо да успее да се измъкне, да вдигне тревога и така да помогне на своя работодател, който проявяваше такава загриженост и към целия си персонал, и към Хилде! Но късметът му беше отрязал тази възможност, когато тези свине бяха нахлули в кухнята, размахвайки оръжията си. Млади, под тридесет, най-близкият, чието име Розентал не знаеше, беше или берлинчанин, или от западна Прусия, ако се съдеше по акцента му, доскорошен скинхед, така поне можеше да се съди по четината му. Продукт на ГДР, несъществуващата вече Източна Германия. Един от неонацистите, произлезли от рухналата комунистическа държава. Розентал се беше сблъскал със старите като момче в концентрационния лагер Белзек и въпреки че беше преживял това изпитание, самото възвръщане на ужаса, че животът ти зависи от прищявката на един луд с жестоки свински очи… Розентал затвори очи. Все още помнеше кошмарите, запазени заедно с петцифрения номер, татуиран на ръката му. Все още се събуждаше в навлажнените от пот чаршафи, преживявайки за пореден път онази ужасяваща реалност: да гледа как хора влизат под строй в една сграда, от която никой не излизаше жив… и винаги в кошмарите му някой с жестоко младежко лице на есесовец го подканяше да ги последва там, защото има нужда от душ. „О, не — протестираше той в съня си, — хауптщурмфюрер Бранд има нужда от мен в металната работилница.“ „Не и днес, юде — отвръщаше подофицерът от СС със зловеща усмивка. — Бързо в строя!“ — …и всеки път в този момент той се събуждаше, целият плувнал в пот.

Има много видове страх и Клаус Розентал изпитваше най-лошия от всички. Беше убеден, че ще умре в ръцете на някой от тях, лошите германци, които просто не признаваха човечността у другите, и тази увереност беше ужасна.

А и този вид хора не беше изчезнал, все още не беше измрял. Един от тях бе точно срещу него, гледаше го, стиснал автомат в ръце, гледаше на Розентал и другите в кухнята като на най-обикновени предмети. Останалите членове на персонала, до един австрийци и християни, никога не бяха изпитвали това, но Клаус Розентал беше и знаеше какво може да очаква — и го знаеше със сигурност. Кошмарът му беше реален, надигнал се от миналото, за да изпълни предначертанието си, и след това да убие и Хилде, защото нейното сърце нямаше да издържи… а какво можеше да направи той срещу това? Преди, първия път, той беше сираче, чирак при един бижутер, при когото се беше научил да изработва фини метални предмети, търговията с които беше спасила живота му — която търговия след това той не бе продължил, толкова ужасни бяха спомените му, свързани с нея. Вместо това бе намерил покой в работата със земята, в това да кара живи неща да израстват красиви и здрави. Имаше дарба за това, а Остерман я беше оценил и му беше казал, че получава работа за цял живот в този замък. Но тази дарба нямаше никакво значение за този нацист с четинестата коса и автомата.

Динг лично огледа разположението на прожекторите, а после се върна при екипа и очерта схемата на плана. Вече минаваше единайсет. Удивително колко бързо изтича времето, когато ти трябва повече.

Пилотите на хеликоптера седяха спокойно и пиеха кафе като добри авиатори със здрави нерви. Единият приличаше на Еди Прайс и Динг реши да използва това като крайно прикритие в плана си.

В 11:20 той заповяда прожекторите да се включат. Фасадата и двете страни на замъка се окъпаха в бледожълта светлина, но не и задната страна, която хвърляше триъгълна сянка чак до хеликоптера и отвъд него към дърветата.

— Озо — каза Чавес, — иди при Дитер и заеми позиция близо до него.

— Слушам. — Първи сержант Вега преметна своята М-60 през рамо и изчезна сред дърветата.

На Луи Лоасел и Джордж Томлинсън се падаше най-трудната част. Те бяха облекли нощните си зелени дрехи. Платът на комбинезоните им приличаше на надраскана хартия: светлозелен фон с кръстосващи се по него по-тъмнозелени черти. Някои от петната бяха запълнени със същото по-тъмнозелено и се застъпваха в неправилни шарки. Идеята датираше от Втората световна война, от нощните изтребители на Луфтвафе, чиито конструктори бяха решили, че макар нощта да е тъмна, боядисаният в черно изтребител ще се забележи по-лесно, защото е по-черен от самата нощ. Бяха използвали тези комбинезони по време на упражненията, но сега щеше да се види дали вършат работа и при реални условия. Ослепителните светлини щяха да помогнат: бяха насочени към и малко над замъка, като замисълът беше да образуват изкуствен кладенец от мрак, в който зелените костюми щяха да изчезнат. Бяха го тренирали в Херефорд достатъчно дълго, но никога при изложен на риск човешки живот. Давайки си сметка за този факт, Томлинсън и Лоасел се придвижиха на позиция от различни посоки, придържайки се през цялото време в триъгълната сянка. Докато го направят, минаха двадесет минути.

— Е, Алтмарк? — каза Ханс Фюрхтнер в 11:45. — Уредено ли е всичко, или трябва да убием един заложник след няколко минути?

— Моля, не правете това, хер Волфганг. Екипажът на хеликоптера вече пристига и уточняваме с аеролинията реда за осигуряването на самолет и готовността му за полета. Да се уредят тези неща е по-трудно, отколкото си представяте.

— След петнадесет минути ще разберем колко е трудно, хер Алтмарк. — И връзката отново беше прекъсната.

Белоу нямаше нужда от преводач. Тонът беше достатъчно ясен.

— Той ще го направи — каза психиатърът на Алтмарк и Чавес. — Не се шегуват с крайния срок.

— Изкарвайте пилотите — веднага се разпореди Динг. След три минути обозначена полицейска кола подходи към хеликоптера. От нея слязоха двама мъже, качиха се в хеликоптера и колата се отдръпна. Две минути след това витлото се завъртя и Чавес включи командния си микрофон.

— Екип, тук Водач. Пълна готовност. Повтарям, пълна готовност.

— Великолепно — каза Фюрхтнер. Трудно можеше да види въртящата се перка, но мигащите светлини казваха всичко. — Е, да започваме. Хер Остерман, станете.

Петра Дортмунд заслиза по стълбището пред важните заложници. Намръщи се, зачудена дали трябва да изпитва разочарование, че не са убили Денглер, за да покажат решителността си. Нищо — моментът щеше да дойде по-късно, когато започнеха сериозните преговори на борда на самолета… а може би Денглер знаеше всичко, което знаеше Остерман? Ако беше така, убийството му щеше да се окаже тактическа грешка. Тя включи радиото си, привика останалите си хора и те започнаха да се събират във вестибюла заедно с шестимата заложници от кухнята, докато тя слизаше по главното стълбище. Не, реши тя при вратата, по-добре щеше да е да убият заложник от женски пол. Това щеше да има по-добър психологически ефект върху полицейските сили отвън, още повече ако убийството се извършеше от друга жена…

— Готови ли сте? — попита Петра и огледа групата си. — Всичко ще стане според плана ни.

Идеологически тези хора бяха пълно разочарование, въпреки че бяха отрасли и образовани в истинска социалистическа държава — трима от четиримата дори имаха военна подготовка, което включваше идеологическо възпитание. Но си знаеха работата и до този момент си изпълняваха задълженията добре. Засега повече не й трябваше.

Една от готвачките вървеше едва-едва и това дразнеше свинята с четинестата глава, забеляза Розентал, когато се спря до главната маса за приготвянето на храната. Те го отвеждаха, разбираше той, отвеждаха го да умре, и също като в своя кошмар, той не правеше нищо! Осъзнаването го порази така внезапно, че болезнена вълна премина през него, като при главоболие. Тялото му се сгърчи наляво и той видя масата… и малкия нож за белене върху нея. Терористът в момента викаше на Мария, готвачката. И Розентал изведнъж взе решението си, сграбчи ножа и го пъхна в десния си ръкав. Може би съдбата щеше да му даде шанс. Ако това станеше, закле се Клаус Розентал, този път той щеше да се възползва от шанса си.

— Екип 2, тук Водач — каза Чавес по радиовръзките. — Скоро ще започнат да излизат. Всички да потвърдят. — Чу първо двете обаждания на Лоасел и Томлинсън, после и другите.

— Снайпер Две-едно готов — каза Хомър Джонстън. Системата му за нощно виждане беше прикрепена към телескопичния мерник и насочена към главния заден вход на сградата.

— Снайпер Две-две готов — отзова се Вебер секунда по-късно.

— Озо готов — докладва Вега, облиза устни и опря приклада на оръжието си плътно в рамото. Лицето му бе нацапано с камуфлажна боя.

— Конъли готов.

— Линкълн…

— Мактайлър…

— Патерсън…

— Пиърс готов.

Всички докладваха от позициите си по тревата.

— Прайс готов — докладва старши сержантът от лявата предна седалка на хеликоптера.

— Екип, оръжие за бой. И внимавайте — добави ненужно Чавес: в такъв момент за командира е трудно да спре да говори. Неговата позиция се намираше на седемдесет и три метра от хеликоптера — незначително разстояние за неговата МР-10 с ПНВ.

— Вратата се отваря — докладва Вебер част от секундата преди Джонстън.

— Имам движение — потвърди Снайпер Две-едно.

— Капитан Алтмарк, тук Чавес. Веднага спрете телевизионната картина — заповяда Динг по втората радиостанция.

— Спираме я — отговори полицейският капитан, обърна се и кресна на телевизионния режисьор. Камерите щяха да останат активни, но нямаше да излъчват, а записите от този момент нататък щяха да се смятат за поверителна информация. Сигналът, излъчван в ефира, сега показваше само говорещи глави.

— Вратата отворена — обяви Джонстън от снайперския си пункт. — Виждам един заложник и обект — жена. Тъмна коса, държи пистолет. — Сержант Джонстън отпусна пръста си от двойния спусък — вече не можеше да стреля без изричната заповед на Динг, а тази заповед не можеше да дойде в подобна ситуация. — Появи се втори заложник, Малкия. — Имаше предвид Денглер. Остерман беше Големия, а секретарките бяха съответно Блонди и Брюни, заради цвета на косите си. Нямаха снимки на прислугата, поради което тези хора оставаха безименни. Лошите се наричаха „обекти“.

Групата се поколеба при вратата. Сигурно моментът беше страшничък за тях, макар че не знаеха и не можеха да знаят колко страшно е в действителност. „Адски шибано страшно“ — помисли си той, центрирайки тънкия като косъм кръст на мерника върху лицето на Петра от сто осемдесет и два метра — разстояние, еквивалентно на три метра за снайпериста.

— Хайде, излез, миличка — прошепна той. — Приготвили сме нещо наистина специално за теб и приятелчетата ти… — Той натисна бутона на радиото. — Дитер?

— На цел, Хомър — отзова се Снайпер Две-две. — Познаваме това лице, мисля… Не мога да си спомня името. Водач, тук Снайпер Две-две…

— Снайпер Две, тук Водач.

— Жената обект — виждали сме лицето й наскоро. Сега е по-стара, но познавам това лице. „Баадер-Майнхоф“, фракция „Червена армия“, струва ми се, работи с един мъж. Марксистка, опитна терористка… уби един американски сержант, струва ми се. — Нищо от това не беше потресаваща новина, но едно познато лице си е познато лице.

Прайс се намеси — беше се сетил за компютърно моделиращата програма, с която се бяха занимавали тази седмица.

— Да не е Петра Дортмунд?

— Да! Точно тя е! А партньорът й е Ханс Фюрхтнер — отвърна Вебер и продължи на родния си език: — Комм ‘раус, Петра. Комм мир, лийбхен.^[2]

Нещо я безпокоеше. Оказа се трудно просто да излезе на откритата морава, въпреки че виждаше ясно хеликоптера е мигащите му светлини и въртящата се перка. Тя направи крачка, по-скоро понечи да я направи, но кракът й отказваше да извърши движението, да излезе навън и да пристъпи на долното стъпало на гранитното стълбище. Сините й очи се присвиха, защото дърветата източно и западно от замъка бяха ярко осветени от прожекторите откъм фасадата… и може би това, което я беше притеснило, беше наподобяващата самата смърт картина пред нея. Тя тръсна глава, освобождавайки се от тази мисъл като от недостойно суеверие. Бутна двамата заложници пред себе си, слезе с тях по шестте стъпала до тревата и закрачи към очакващия ги хеликоптер.

— Сигурен ли си в самоличността й, Дитер? — попита Чавес.

— Сигурен съм, сър. Петра Дортмунд е.

Доктор Белоу извика името на своя лаптоп и се включи:

— Възраст четиридесет и две, бивша „Баадер-Майнхоф“, много идеологизирана, адски безскрупулна. Тази информация е отпреди десет години. Изглежда, не се е променило много. Партньорът й е някой си Ханс Фюрхтнер. Смята се. че са женени, любовници или нещо подобно. Пълно личностно сходство. Те са убийци, Динг.

— До днес — измърмори Чавес, взрян в трите пресичащи тревната площ силуета.

— Държи в едната си ръка граната, прилича на осколочна — обади се и Хомър Джонстън. — В лявата ръка, повтарям, лявата.

— Потвърждавам — включи се Вебер. — Виждам ръчната граната. Щифтът е вътре, повтарям, щифтът е вътре.

— Страхотно! — изръмжа Еди Прайс по радиото. — Тук е Прайс. Само една граната ли е?

— Аз виждам само една — отвърна Джонстън. — И никакви издутини по джобовете й, Еди. Пистолет в дясната ръка, граната в лявата.

— Потвърждавам — каза Вебер.

— Тя е деснячка — уведоми ги Белоу по радиовръзката, след като прегледа известните данни за Петра Дортмунд.

— Обект Дортмунд е деснячка.

„Което обяснява защо пистолетът е в дясната, а гранатата — в лявата ръка“ — каза си Прайс. Това също така означаваше, че ако тя реши да хвърли гранатата, ще й се наложи да смени ръцете. „Поне малко добри новини“ — помисли си той. Вече я виждаше как крачи равномерно към хеликоптера.

— Появи се мъжки обект… Фюрхтнер — каза Джонстън по радиото. — С него е Големия… също и Брюни, струва ми се.

— Потвърждавам — заяви Вебер, взирайки се през десетократно увеличаващия мерник. — Обект Фюрхтнер, Големия и Брюни са във видимост. Фюрхтнер, изглежда, е въоръжен само с пистолет. Сега слиза по стъпалата. Друг обект на вратата, въоръжен с автомат, двама заложници с него.

— Хитри са — отбеляза Чавес. — Излизат на групи. Нашето момче тръгна да излиза, когато скъпата му стигна по средата… да видим дали и другите ще го направят…

— „Окей — помисли си Динг. — Четирима, може би петима, подхождат на групи по открития терен. Умни са, копелетата му с копелета, но не достатъчно умни… дано.“

Когато първата група наближи хеликоптера, Прайс слезе и отвори двете странични врати за пътниците. Вече беше напъхал пистолета си в джоба за картата на лявата врата — до мястото на помощник-пилота. Погледна пилота и каза:

— Просто се дръж нормално. Положението е под контрол.

— Щом казваш, англичанино — отвърна пилотът. Гласът му беше прегракнал.

— Няма да излиташ при никакви обстоятелства, разбра ли? — Това вече го бяха уточнили, но повтарянето на указанията беше необходимо условие за оцеляване в ситуация като тази.

— Да. Ако ме принудят, крещя, че има повреда.

„Адски мило от твоя страна“ — помисли си Прайс. Беше облечен в синя риза със закачени крилца над джоба на гърдите и табелка с името му — в случая „Тони“. Миниатюрна безжична слушалка му осигуряваше радиовръзката с останалите членове на екипа заедно с микрофонния чип, скрит в яката.

— На шейсет метра са. Не е особено привлекателна, нали? — попита той колегите си.

— Оправи си косата, ако ме чуваш — каза му Чавес от позицията си и миг след това забеляза как лявата ръка на Прайс се вдигна нервно да отметне косата над очите му. — Окей, Еди. Спокойно.

— Въоръжен обект на вратата, с трима заложници — докладва Вебер. — Не, не, двама въоръжени обекти с трима заложници. С този, последния, е Блонди. Старец и жена на средна възраст, и двамата облечени като прислужници.

— Най-малко още един — изпъшка Динг. Оставаше да излязат поне още трима заложници. — Хеликоптерът не може да ги побере… — Какво ли се канеха да правят с излишните? Да ги убият?

— Виждам още двама въоръжени обекти и трима заложници — докладва Джонстън.

— Това са всички заложници — каза Нунън. — Значи всичко шест обекта.

— Видях — каза Чавес, стиснал бинокъла си. — До снайперистите: обект Дортмунд на мушка.

— Обектът на мушка — пръв докладва Вебер. Джонстън се помръдна да се прицели… и замръзна.

Човешкото око е особено чувствително спрямо движения нощем. Когато Джонстън помръдна, на Петра Дортмунд й се стори, че като че ли е забелязала нещо и това я накара да закове на място, въпреки че не знаеше какво точно я е спряло. Тя се взря право към Джонстън, но маскировъчният му костюм го правеше да изглежда на някаква купчина — трева, листа или пръст, не можеше да се разбере в полумрака зеленикава светлина, отразяваща се от близките борове. Въпреки това тя продължаваше да се взира в тъмната купчина, без да е видимо разтревожена. Джонстън виждаше червените лампи на хеликоптера и тънкото кръстче на мрежата, центрирано точно над очите на Петра Дортмунд. Пръстът му беше на спусъка, докосваше го съвсем леко. Ако тя вдигнеше пистолета…

Но тя не го направи, а закрачи към хеликоптера, за огромно облекчение на Джонстън, без да знае, че две снайперски пушки следят всеки сантиметър от движението на главата й. Следващият важен момент настъпи, когато групата стигна до хеликоптера. Ако Петра го заобиколеше от дясната страна, Джонстън щеше да я изгуби, оставяйки я единствено в ръцете на Вебер. Ако тръгнеше наляво, тогава пък Дитер щеше да я изгуби, оставяйки я само на мерника на Джонстън. Тя изглежда… да. тръгна към лявата страна.

— Снайпер Две-две, изгубих целта — веднага докладва Вебер.

— На цел, Снайпер Две-едно на цел — обади се Джонстън и се примоли наум: „Малкия да влезе пръв, милич-ка!“

Петра Дортмунд направи точно това — избута Денглер пред себе си в лявата врата. Вероятно смяташе самата тя да седне в средата, така че да е по-малко уязвима от изстрел отвън. „Теоретично е добре — помисли си Хомър Джонстън, — но в случая съвсем неуместно. Лош късмет, кучко.“

Герхард Денглер се пъхна в хеликоптера под дулото на прицеления в главата му пистолет. Заповядваше си наум да запази спокойствие и смелост, както се полага на мъже в подобни ситуации. После погледна напред и почувства прилив на надежда. Познаваше първия пилот, но помощникът му беше друг! Който и да беше обаче, той шареше по ключовете на пулта като най-обикновен пилот — но не беше същият, въпреки че формата на главата му и цветът на косата до голяма степен си схождаха. Очите им се срещнаха и Денглер отклони поглед, уплашен да не издаде нещо.

„Браво, приятел“ — помисли си Еди Прайс. Пистолетът му беше в джоба за карти в лявата врата, добре прикрит, но на удобно място. Щеше да го извади, да се обърне и да стреля, ако се стигнеше дотам. Скрит в лявото му ухо, радиоприемникът, който приличаше на слухов апарат, ако някой го забележеше, го държеше в течение на нещата, въпреки че му беше малко трудно да го чува при бръмченето на витлото.

— Снайперисти, държите ли целите? — попита Чавес.

— Снайпер Две-едно, потвърждавам, целта на прицел.

— Снайпер Две-две, не държа целта. Предлагам прехвърляне на обект Фюрхтнер.

— Окей, Снайпер Две-две, мини на Фюрхтнер. Снайпер Две-едно, Дортмунд е изцяло твоя.

— Прието, Водач — потвърди Джонстън. — Снайпер Две-едно държи обект Дортмунд на прицел.

Сержантът отново измери обхвата с лазера. Сто четиридесет и четири метра. При това разстояние куршумът му щеше да се сниши на два сантиметра, а настройката на мерника на двеста и петдесет метра беше малко висока, така че той измести центъра на кръстчето малко под лявото око на мишената. Останалото щеше да свърши физиката. Нямаше да позволят хеликоптерът да излети, но по-непосредствената им грижа беше да не позволят на обектите да затворят лявата врата. Грижливо подбраният му 7-милиметров куршум щеше да проникне през поликарбонатния прозорец, но това щеше да отклони траекторията му непредсказуемо и освен че вероятно нямаше да улучи целта, можеше да убие или да нарани някой от заложниците. А това не биваше да става.

Чавес командваше акцията, вместо да я води — нещо, което не му харесваше много. Беше по-лесно да си на предната линия с оръжие в ръце, отколкото да стоиш отзад и да казваш на хората си какво да правят. Но нямаше друг избор.

Розентал видя снайперистите. Това трябваше да се очаква, въпреки че на никого не му беше хрумнало — все пак той беше главният градинар и познаваше моравата като петте си пръста. Странните купчини вляво и вдясно от хеликоптера не трябваше да са там. Беше гледал телевизионни репортажи и филми и знаеше, че това е терористичен инцидент и полицията трябва да реагира по някакъв начин. Наоколо трябваше да има въоръжени хора, а сега в моравата имаше две неща, които тази сутрин ги нямаше. Очите му се плъзнаха към позицията на Вебер и се приковаха в нея. Там се криеше спасението му от смъртта. Но не можеше да прецени как и този факт накара стомаха му да се стегне в твърда, ледена топка.

— Излизат — обяви Джордж Томлинсън, когато забеляза два крака да прекрачват прага на къщата… женски крака, последвани от мъжки, после още една жена… — Един обект и двама заложници. Трябва да излязат още двама заложници…

Фюрхтнер почти беше стигнал дясната страна на хеликоптера, но изведнъж спря и реши да мине от другата страна.

— Екип, в готовност — заповяда Чавес, стараейки се да държи под контрол едновременно четирите групи на поляната. Веднага щом последният излезеше…

— Качвай се! — изръмжа Фюрхтнер и бутна Брюни към хеликоптера.

— Снайпер Две-две не вижда обекта — докладва Вебер високо и малко изнервено.

— Прехвърли прицел на следващата група — заповяда Чавес.

— Изпълнено — каза Вебер. — Засякох водещия обект, трета група.

— Снайпер Две-едно, докладвай!

— Снайпер Две-едно плътно на обект Петра Дортмунд — веднага отвърна Хомър Джонстън.

— Готови! — докладва веднага след това Лоасел от храстите до задната стена на къщата. — Държим четвъртата група.

Чавес си пое дълбоко дъх. Всички терористи вече бяха на открито. Сега беше моментът.

— Водач до екип — действай!

Лоасел и Томлинсън скочиха невидими, на седем метра зад целите си, които така и не разбраха какво става. И двамата терористи бяха по-високи от заложниците си, което улесни нещата. Двете полуавтоматични МР-10 бяха настроени на троен залп и двамата сержанти стреляха едновременно. Звук не последва — бе напълно потиснат от устройството, в което се съединяваха цевта и заглушителят, а разстоянието беше твърде малко, за да пропуснат. Две глави се пръснаха и две тела се смъкнаха на тучната зелена трева почти толкова бързо, колкото гилзите изхвърчаха от затворите.

— Тук Джордж. Два обекта мъртви! — докладва Томлинсън по радиото, докато тичаше към заложниците, които продължаваха да крачат към хеликоптера като замаяни.

Хомър Джонстън тъкмо бе започнал да си свива пръста, когато в полезрението му нахлу втори силует. Жена, ако се съдеше по бялата копринена блуза, но обектът в мерника му все още не бе закрит и центърът на кръстчето бе точно под лявото око на Петра Дортмунд. Пушката изрева, изхвърляйки цял метър светкавица в тихия нощен въздух…

Еди Прайс видя проблясването, измъкна пистолета от джоба за картите и стреля през вратата на хеликоптера точно в лявото око на Ханс Фюрхтнер. Стреля и втори път, но Фюрхтнер вече беше мъртъв и падаше на земята — ръката му все още държеше Ервин Остерман под мишницата.

Оставаха двама. Стив Линкълн се прицели внимателно от коляно, но спря, понеже мишената му мина зад главата на някакъв старец по жилетка.

— По дяволите! — изсумтя Линкълн.

Вебер засече другия — и главата му избухна като пръсната диня.

Розентал видя всичко това като в някакъв филм на ужасите… но Четинестата глава все още беше тук, до него, все още с автомата в ръце — и никой не стреляше по него… Очите на Четинестата глава срещнаха неговите и в тях се четеше страх, и омраза, и изненада — и стомахът на Розентал се вледени, и времето спря. Ножът се смъкна от ръкава му и се озова в дланта му и той диво замахна към Четинестата глава. Очите на терориста се разшириха още повече и старецът отскочи встрани.

Това изчисти пътя за Стив Линкълн, който изстреля втори троен залп, дошъл едновременно с втория куршум от полуавтомичната снайперска пушка на Вебер — и главата на терориста изчезна.

— Чисто! — извика Прайс. — Хеликоптер, чисто!

— Къща, чисто! — обяви Томлинсън.

— Поляна, чисто! — заяви последен Линкълн.

Лоасел и Томлинсън се затичаха към своята група заложници и ги повлякоха встрани от сградата, за да не би вътре да е останал някой оцелял терорист, който да стреля по тях.

Майк Пиърс направи същото. Стив Линкълн го прикриваше.

За Еди Прайс беше по-лесно. Той изрита оръжието от мъртвата ръка на Фюрхтнер и набързо огледа разбитата глава на своята цел. После скочи в хеликоптера, разбрал, че първият изстрел на Джонстън е подействал. Необходимо му беше само да мерне голямото червено петно в задницата на корпуса, за да се увери, че Петра Дортмунд вече се е озовала на мястото, където отиват терористите. После внимателно измъкна ръчната граната от лявата й ръка, провери за по-сигурно дали щифтът си е на мястото и я прибра в джоба си. Накрая измъкна пистолета от дясната й ръка, пусна предпазителя и го хвърли настрана.

— Майн гот! — изпъшка пилотът.

Герхард Денглер също приличаше на мъртвец — лявата му страна беше покрита с маска от капеща червена слуз. а очите му зееха като празни ключалки. За миг Прайс замръзна, но после видя, че очите примигват, макар устата да беше широко отворена и човекът като че ли не дишаше. Прайс се пресегна да откопчае колана и остави Джонстън да измъкне мъжа от хеликоптера. Малкия успя да направи една крачка, после се срути на колене. Джонстън изля манерката си върху лицето му, за да отмие кръвта, свали пушката от рамото си, постави я на земята и каза на Прайс:

— Добра работа, Еди.

— И твоят изстрел беше адски добър, Хомър.

Сержант Джонстън сви рамене.

— Беше ме страх, че мацето ще се измести. Още две секунди и прицелът ми щеше да се сговни. Все едно.

Еди, много добра работа — това, дето скочи и го оправи втория.

Ченгетата вече тичаха към тях, следваше ги колона линейки с мигащи сини светлини. Капитан Алтмарк спря до хеликоптера. Колкото и опитно ченге да беше, локвите кръв го накараха да онемее.

— Никога не е хубаво — отбеляза Хомър Джонстън.

Прайс измъкна извитата си лула и драсна клечка кибрит да я запали — това си му беше ритуал след изпълнена задача.

От задната врата изхвърча ято австрийски полицаи, което подсказа на Стив Линкълн, че в зданието не е останал никакъв терорист. Тогава той преметна оръжието си през рамо, пристъпи към възрастния мъж и каза:

— Добре свършено, господине.

— Какво? — попита Клаус Розентал.

— Това, че го ръгнахте с ножа в ръката. Добре свършено.

— Да — каза Пиърс, като погледна оплискания с кръв труп на тревата. На лявата му ръка личеше дълбок разрез. — Това вие ли го направихте?

— Д-да — беше единственото, което можа да отвърне Розентал.

— Добре, сър, браво на вас. — Пиърс се пресегна да стисне ръката на стария човек. Не че беше имало голямо значение, но съпротивата от страна на заложник се срещаше рядко и това беше мъжки ход от страна на стареца.

— Американец ли сте?

— Шшшт. — Сержант Пиърс сложи пръст на устата си. — Моля ви, не казвайте на никого.

В този момент дойде и Прайс и огледа трупа. Озовала се между снайперската пушка и залпа на нечие МР-10, главата на обекта буквално беше изчезнала.

— Адска работа — отбеляза старши сержантът.

— Плюсът е за Стив — докладва Пиърс. — Аз този път нямах добър прицел. Добра работа, Стив — добави той.

— Благодаря ти, Майк — отвърна сержант Линкълн, докато оглеждаше района. — Всичко шест?

— Точно — отвърна Еди и се запъти към къщата. — Изчакайте тук.

— Лесни цели бяха, и двамата — каза на свой ред Томлинсън, обкръжен от австрийските ченгета.

— Бяха твърде високи, за да се скрият — потвърди Лоасел. Дощя му се да запали цигара, въпреки че ги беше спрял преди две години. Сега неговите заложници ги отвеждаха, а двамата терористи останаха да лежат върху тучната зелена трева, която кръвта им, помисли си той, щеше да подхрани. Кръвта наторява добре, нали? Каква хубава къща! Жалко, че нямаха време да я поразгледат.

След двадесет минути Екип 2 беше на сборния пункт и всички започнаха да събличат тактическото си облекло и да прибират оръжието и екипировката си за връщане към летището. Телевизионните прожектори и камери работеха, но доста встрани от тях. Прайс допуши лулата си до фургона, изчука я в тока си и я прибра.

Бележки

[1] Irish National Liberation Army — Ирландска националноосвободителна армия. — Б. пр. ↑

[2] Излез, Петра. Ела ми, миличка. (нем). — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Том Кланси Дъга Шест (8)

Метаданни

Данни

Дъга Шест

Информация

История

Сваляне / Връзки

7. Финанси

Том Кланси
Дъга Шест (8)