Том Кланси
Дъга Шест (21)

20. Контакти

Мери Банистър знаеше, че е болна. Не беше сигурна колко, но знаеше, че не е добре. И въпреки лекарствата част от съзнанието й се тревожеше, че може да е нещо сериозно. Никога не беше постъпвала в болница, освен веднъж в местното спешно отделение, за изкълчен глезен, когато баща й се беше разтревожил да не би да си го е счупила, но сега лежеше в болнично легло с прозрачна пластмасова тръбичка, прикрепена към дясната й ръка. Самият й вид я плашеше въпреки успокоителните, които циркулираха из кръвоносната й система. Чудеше се какво ли й дават. Доктор Килгор беше споменал за течности, които да я предпазват от обезводняване, и за някакво друго вещество, нали? Тя разтърси глава, опитвайки се да си спомни. Всъщност защо просто да не стане и да не види? Тя стана и огледа банките по системата. Етикетите бяха кодирани по неразбираем за нея начин. Обект Ж4 се намръщи и се огледа. Зад тухления парапет, около метър и половина висок, имаше друго легло, празно. Имаше телевизор, в момента изключен, окачен на стената отсреща. Подът беше с плочки и й беше студено на стъпалата. Вратата беше дървена, с топка вместо с брава и дръжка — всъщност стандартна болнична врата, но тя не знаеше това. Никакъв телефон. Дали наистина се намираше в болница? На пръв поглед изглеждаше така, но тя разбираше, че мозъкът й работи по-бавно от нормалното, макар да не си даваше сметка, че го разбира. Все едно че беше пила твърде много. Освен че й беше зле, се чувстваше уязвима от това, че не може да контролира напълно тялото си. Беше време да направи нещо, въпреки че не знаеше какво точно. След миг хвана стойката със системите с дясната си ръка и тръгна към вратата.

Вратата не беше заключена. Тя я отвори и надникна в коридора. Празно. Излезе навън, влачейки стойката на гумените й колелца. Не забеляза отделение за сестри нито в единия, нито в другия край на коридора, но това не й направи впечатление. Обект Ж4 тръгна надясно и забута системата пред себе си. Оглеждаше се за… нещо — и тя не беше сигурна какво. Започна да отваря други врати, но вътре не намираше нищо освен полутъмни стаи, повечето от които миришеха на дезинфектант. Стигна до края. Последната врата беше означена като Л-9 и в нея тя намери нещо съвсем различно. Тук нямаше легла, а само едно бюро с компютър на него. Беше включен. Тя се приближи и се надвеси над бюрото. Дори имаше модем. Значи можеше…

Всъщност можеше да изпрати съобщение до баща си, нали?

 

 

На петнадесет метра и един етаж разстояние оттам Бен Фармър си сипа кафе и отново се отпусна в люлеещия се стол, след като беше прескочил за малко до мъжката тоалетна. После вдигна екземпляра на „Биомонитор“. Беше три след полунощ и откъм неговата страна на сградата всичко беше спокойно.

 

 

ТАТКО, НЕ СЪМ СИГУРНА КЪДЕСЪМ. КАЗВАТ, ЧЕ СЪМ ПОДПИСАЛА ДОКУМЕНТ ИМ РАЗРЕШАВАМ ДА МЕ ВКЛЮЧАТ В НЯКАКВИ МЕДИЦИНСКИ ТЕСТОВЕ, НЯКАКВО НОВО ЛЕКАРСТВО ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО, НО СЪМ МНОГО ЗЛЕ И НЕ ЗНАМЗАЩО. ПРИКАЧИЛИ СА МЕ КЪМ НЯКАКВО МЕДИЦИНСКО НЕЩО ДЕТО Е ПЪХНАТО В РЪКАТА МИ, МНОГО МИЕЛОШО И…

 

 

Фармър довърши статията за глобалното затопляне, след което погледна телеекрана. Компютърът прехвърли действащите видеокамери, показвайки всички болни по леглата им…

…с изключение на един! Той зачака камерите отново да се изредят, тъй като беше пропуснал кодовия номер на тази с празното легло. О, мамка му, празно беше в стая Л-4. Това беше момичето. Обект Ж4, Мери. По дяволите, къде се беше дянала? Той включи ръчното управление и провери в коридора. Празен. Никой не беше се опитал да мине през вратите в другата част на комплекса. И двете бяха заключени и с алармени устройства. Къде, по дяволите, бяха докторите? Дежурният в момента беше жена, някоя си Лани, никой не я обичаше, понеже беше нахална кучка. Явно Килгор също не я харесваше и все я слагаше нощна смяна. Палачек, това й беше фамилното име. Фармър смътно се зачуди от каква ли националност е това име, после вдигна микрофона на системата за обща тревога.

— Доктор Палачек, доктор Палачек, моля, обадете се на охраната — изкънтя гласът му по говорителите. Минаха три минути, докато телефонът иззвъни.

— Тук е доктор Палачек. Какво има?

— Обект Ж4 е тръгнала да обикаля. Не мога да я засека по наблюдателните камери.

— Идвам. Обади се на доктор Килгор.

— Слушам, докторе. — Фармър набра номера.

— Да? — отзова се познатият глас.

— Обажда се Бен Фармър. Ж4 е изчезнала от стаята си. В момента я търсим.

— Добре, обадете ми се, когато я намерите.

И телефонът замлъкна. Килгор не беше особено притеснен. Човек можеше да стане и да се поразходи малко, но не можеше да напусне сградата, без някой да го забележи.

 

 

В този час на деня по улиците на Лондон все още беше оживено. Иван Петрович Кириленко имаше апартамент близо до посолството, което му позволяваше да отива на работа пеша. Тротоарите бяха претъпкани с хора, бързащи към работните си места — британците по принцип са възпитани хора, но лондончани обикновено се носят като хали — и той се озова на уговорения ъгъл точно в 8:20 преди обед. Носеше екземпляр на „Дейли Телеграф“, консервативен сутрешен ежедневник, в лявата си ръка и спря на пресечката в очакване да светне зелено.

Прехвърлянето беше извършено експертно. Не размениха нито дума, само двойно побутване по лакътя, за да му подскажат да отхлаби малко ръката — и единият „Телеграф“ беше подменен с друг. Единственото, което можеше да направи резидентът, беше да не се усмихва. Упражняването на занаята винаги му доставяше удоволствие. Въпреки сегашния си висок ранг той се радваше на рутинната шпионска дейност — а може би просто искаше да си докаже, че все още може да го прави, като младоците, които сега работеха под негова команда. След няколко секунди светофарът превключи и мъжът в тъмното палто се отдалечи от него. До посолството имаше още две карета. Кириленко мина през железния портал, влезе в сградата покрай охраната и тръгна нагоре, към кабинета си на втория етаж. Там окачи палтото си на закачалката зад вратата, седна и разтвори вестника на бюрото си.

Значи Дмитрий Аркадиевич си беше спазил обещанието. Две страници, попълнени на ръка с коментара му. Джон Кларк понастоящем се намираше в Херефорд и командваше нова международна контратерористична група, известна като „ДЪГА“, включваща от десет до двадесет мъже — англичани, американци и може би от някои други националности. „Черна“ операция, известна само на шепа високопоставени лица. Жена му беше медицинска сестра и работеше в местната болница. Екипът му се радваше на високо уважение от страна на местните цивилни, работещи по поддръжката на базата на СВС. ДЪГА беше участвала в три акции: Берн, Виена и Световния парк, като и в трите случая се беше справила с терористите — Кириленко забеляза, че Попов е избегнал употребата на предишния технически термин „прогресивни елементи“ — ефикасно, бързо и под прикритие на формирование от местните полицейски сили. Екипът на ДЪГА имаше достъп до американска военна техника, използвана в Испания, както можеше да се види от телевизионния репортаж за събитието, който той препоръчваше посолството да си осигури. Чрез военното аташе може би щеше да е най-добре, отбеляза си Попов.

Като цяло — полезен, съдържателен и изчерпателен доклад. Добра отплата за това, което той беше обменил на ъгъла.

 

 

— Да сте забелязали нещо тази сутрин?- попита Сирил Холт старшия на наблюдаващата група.

— Не — отвърна другата „Петица“. — Носеше вестника си както винаги, но тротоарът беше пълен с народ. Може и да е имало някакво прехвърляне, но и да е имало, не сме го забелязали. Освен това си имаме работа с професионалист, сър — напомни шефът на наблюдаващата секция на помощник-директора на Службата за сигурност.

 

 

Попов, сложил кафявото си бомбе с широка периферия в скута си, седеше във влака за Херефорд и привидно четеше вестника, но всъщност прелистваше фотокопията на страниците, доставени от Москва. Кириленко наистина си държеше на думата, отбеляза с удоволствие Дмитрий Аркадиевич. Като истински резидент. И така, ето го него самия, разположен сам в купето първа класа на междуградския влак, тръгнал от гара Падингтън — и научаваше повече за този симпатяга Джон Кларк, и това, което научаваше, не можеше да не го впечатли. Бившата му агенция в Москва му беше обърнала порядъчно внимание. Имаше три снимки, едната с доста добро качество, изглежда, направена в кабинета на самия председател на РВС в Москва. Дори си бяха направили труда да проучат семейството му. Две дъщери, едната все още в колеж в Америка, а другата — лекарка, в момента омъжена за някой си Доминго Чавес… още един полеви офицер от ЦРУ! — забеляза Попов, тридесет и няколко годишен. Доминго Естебанович, който също се беше срещал с Головко и очевидно беше партнирал на старшия си. И двамата бяха паравоенни офицери… дали и този Чавес също не беше в Англия? Лекарка? Това можеше лесно да се провери. Кларк и младшият му партньор официално бяха описани като забележителни, опитни офицери от полевото разузнаване, и двамата според описанието говореха литературен и изискан руски… очевидно бяха завършили военната езикова школа на САЩ в Монтерей, Калифорния. Чавес, продължаваше докладът, беше завършил семестриално и имаше магистърска степен по „Международни отношения“ от университета „Джордж Мейсън“, несъмнено на разноски на ЦРУ. Така че нито той, нито Кларк не бяха просто мъже с яки гърбове. И двамата бяха образовани. А по-младият беше женен за лекарка.

Известните им и потвърдени полеви операции… охо! Две от наистина впечатляващите бяха извършени с руска помощ, плюс ексфилтрирането на съпругата и дъщерята на Герасимов преди десет години, наред с още няколко други, за които имаше подозрения, но ле бяха потвърдени… „Забележителни“ беше подходящата дума и за двамата. Самият той офицер от разузнаването с двадесетгодишен стаж, Попов знаеше от какво си струва наистина да се впечатли. Кларк трябваше да е звезда в Лангли, а Чавес очевидно беше негово протеже, следващо широките, дълбоки крачки на своя… тъст?… Наистина интересно.

 

 

Намериха я в три и четиридесет, докато все още пишеше на компютъра, все по-забавено и с повече грешки.

— Е, здрасти — каза приятелски пазачът от охраната. — Малка разходчица, а?

— Исках да кажа на татко къде съм — отвърна Мери Банистър.

— О, нима? По имейла?

— Да — отвърна тя мило.

— Ами добре. Какво ще кажеш да се върнеш сега в стаята си, а?

— Добре — съгласи се тя уморено.

Фармър й помогна да се изправи и я изведе в коридора — нежно, прихващайки я с ръка през кръста. Разстоянието беше късо и той отвори вратата на Лечебна-4, помогна й да легне и я зави с одеялото. Намали осветлението и когато излезе, се натъкна на доктор Палачек.

— Може би ще си имаме проблем, докторе.

Лани Палачек на обичаше да я наричат „докторе“, но в момента не повдигна въпроса.

— Какъв?

— Намерих я зад компютъра в Л-9. Обаждаше се на баща си по електронната поща.

— Какво?! — Очите й се изцъклиха.

— Така каза.

„По дяволите!“ — помисли си лекарката.

— Какво знае тя?

— Вероятно не много. Никой от тях не знае къде се намират.

Дори да погледнеха през прозорците, нямаше да разберат. Пейзажът показваше гористи хълмове, нямаше дори паркинг, та номерата на колите да могат да им подскажат нещо. Този елемент от операцията беше много грижливо обмислен.

— Някакъв начин да прочетем писмото й?

— Ако разберем паролата й и сървъра, към който го е препратила, може би — отвърна Фармър. Той беше напълно наясно с компютрите. Като почти всички, които работеха в компанията. — Можем да я попитаме, когато се събуди… да речем, след четири часа?

— Някакъв начин да отменим изпращането? Фармър поклати глава.

— Едва ли. Пуснеш ли команда ИЗПРАТИ ВЕДНАГА, свършено е, докторе. Веднага отива в мрежата, а отиде ли там — край.

— Килгор ще побеснее.

— Да, докторе — отвърна той. — Може би трябва да въведем кодиран достъп до компютрите.

Той не добави, че се е отделил от мониторите за известно време и че всичко е по негова вина. Добре де, но не бяха го предупредили за тази възможност, а и защо, по дяволите, не бяха заключили стаите, в които не искаха да влизат хората? Или просто да бяха заключили обектите в стаите им? Пияндетата от първата група изпитателни субекти ги бяха подвели. Нито един от тях не знаеше да работи с компютър, а пък на никого не му беше хрумнало, че сегашната група опитни животни може да го направи. Е, какво пък, той беше виждал да се случват и по-големи грешки. Добрата новина обаче беше, че отвън нямаше начин как да разберат къде се намират, нито пък нещо за компанията, която притежаваше комплекса. А без всичко това какво можеше да каже Ж4 на някого? Нищо важно, Фармър беше сигурен в това. Но докторката беше права за едно — доктор Джон Килгор наистина щеше да побеснее.

 

 

Английският „обед по селски“ беше хляб, сирене, маруля, доматчета, пикантна лютеница по индийски и някакво месо — в случая пуешко. — С бира, естествено. Попов го беше намерил за доста приемлив още при първото си служебно пътуване до Британия. Беше се постарал да си махне вратовръзката и да се облече по-небрежно, за да прилича повече на човек от работническата класа.

— Е, здрасти — каза водопроводчикът и се разположи до него. Казваше се Едуард Майлс. Висок мъж с яко телосложение и татуировки по ръката — британско увлечение, особено за хора, служили в униформа, знаеше Попов. — Започнал си преди мен, както виждам.

— Как мина сутринта?

— Нормално. Оправих един кран на един французин от новия екип. Жена му е страхотна — докладва Майлс. — Мярнах му снимката. Сержант във френската армия, както изглежда.

— Наистина ли? — Попов отхапа от дебело намазаната филия.

— Да, днес следобед ще го свърша. После трябва да оправя студената тръба в щаба. А бе тия неща са на петдесет години! — Майлс се захвана със собствения си обяд, като наряза опитно различните съставки и ги натрупа върху парчето пресен хляб.

— Бюрокрация — каза съчувстващо Попов.

Минаха на тема спорт и след като се наобядваха, отидоха до камиончето на Майлс — малък син фургон с държавен номер. Руснакът хвърли отзад куфарчето с мострите си. Водопроводчикът подкара, излезе на пътя и засили към портала на базата. Постът на охраната им махна небрежно да влязат.

Техническата работилница на базата изглеждаше толкова типично за този вид постройки, че някоя в бившия Съветски съюз не би се различавала от нея. Боята се люпеше, а площадката за паркиране беше разбита и занемарена. Двойната врата в дъното беше с катинари, от тези, дето и едно момченце може да отвори с фиба, помисли си Попов, но пък и най-опасното оръжие, което можеше да се намери вътре, беше отвертка.

— Разрешават ли ти да купуваш нови инструменти? — попита Попов просто за да поддържа ролята си.

— Трябва да направя искане, с обосновка до шефа на отдела за техническа поддръжка. Той иначе е свястно момче, а и не искам неща, от които наистина нямам нужда. — Майлс дръпна един голям плик от бюрото си. — Искат този студен кран да се оправи днес. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо не? — Попов стана и го последва, но само след пет минути съжали, че го е направил. Пред входа на щаба стоеше въоръжен войник… и изведнъж той осъзна, че това наистина е щабът на ДЪГА. И че вътре е самият Иван Тимофеевич Кларк.

Влязоха. Попов беше повече от изненадан. В Русия мерките за сигурност щяха да са много по-строги. Но тук беше Англия, а караулният очевидно познаваше водопроводчика. Майлс веднага се залови за работа — свали капака и забърника във вътрешностите на крана за студената вода. Попов клекна до него с новите си ключове.

— Е, ще я пуснеш ли скоро? — попита нечий глас.

— Ей сегичка, сър — отвърна Майлс.

Попов вдигна очи и сърцето му замря. Беше самият Кларк — Иван Тимофеевич Кларк, както го наричаха в досието на КГБ. Висок, около петдесет и пет годишен, усмихнат, с костюм и вратовръзка, които стояха някак си неестествено. Руснакът кимна учтиво и отново сведе поглед към инструментите.

— Благодаря — каза американецът и си тръгна.

— Няма защо, сър — каза Майлс след него и добави: — Това беше шефът им.

— Наистина ли? Възпитан човек.

— Да, много свестен тип. — Майлс завинти крана и пусна водата. Отначало изглеждаше мътна, но след секунди потече съвсем чиста. — Е, една работа свършихме. Хубав ключ, между другото. — Колко струва?

— Тоя е за теб.

— Е, благодаря ти, приятел. — Майлс се засмя.

После обиколиха с камиончето около базата. Попов попита къде живее Кларк и Майлс, почувствал се задължен, направи ляв завой и мина покрай квартирите на старшия офицерски състав.

— Не е лоша къщата, нали?

— Бива си я. — Беше иззидана от кафява тухла, с покрит със сиви плочи покрив, с около сто квадратни метра площ и с градинка отзад.

— Водопровода аз съм го слагал — каза Майлс. — Когато я ремонтираха. А, това трябва да е госпожата.

От къщата излезе жена, облечена в униформа на медицинска сестра, отиде до колата и се качи. Попов я изгледа и я запомни.

— Имат дъщеря, която работи в същата болница, в която работи майка й — каза Майк. — Тя пък какво парче е! Мисля, че е омъжена за един от бойците. На майка си прилича — висока, руса и хубава — а бе да не ти разправям.

— Те къде живеят?

— О, ей натам, мисля — отвърна Майлс и махна небрежно на запад. — Офицерска къща, като тази, само че по-малка.

 

 

— Е, какво можете да ни предложите? — попита полицейският директор.

Бил Хенриксен обичаше австралийците. Веднага преминаваха на въпроса. Седяха в Канбера, столицата на Австралия, с най-старшия полицейски началник на страната и още няколко мъже във военни униформи.

— Ами, първо, сигурно сте запознати с моята биография. — Вече се беше уверил, че опитът му във ФБР, както и репутацията на компанията му тук са добре известни. — Знаете, че работя с ФБР и понякога дори с „Делта“ във Форт Браг. Заради това имам някои връзки, доста добри, бих казал, може би по-добри от вашите — каза той, рискувайки да го вземат за самохвалко.

— Нашите със СВС са чудесни — каза му шефът.

— Знам — кимна Бил с усмивка. — С тях работехме заедно няколко пъти, когато бях в Екипа за спасяване на заложници, два пъти в Пърт, и по един в Куонтико и Форт Браг, още когато шеф им беше Филип Стокър. Какво прави той сега всъщност?

— Пенсиониран е, от три години — отвърна шефът.

— Е, Фил ме познава. Добър мъж, един от най-добрите, които съм срещал — изтъкна Хенриксен. — Както и да е, значи, какво нося на купона? Работя с всички снабдители на сериозна техника. Мога да ви свържа с Х&К за новите МР-10, които нашите момчета много харесват — бяха създадени за новото изискване на ФБР, защото решихме, че деветмилиметровият не е достатъчно мощен. Но новият десетмилиметров патрон на „Смит & Уесън“ е… направо нов свят за оръжието на Х&К. Но оръжия всеки може да ви намери. Имам бизнес също така с „Е-Системс“, „Колинс“, „Фредерикс-Андерс“, „Майкро-Системс“, „Халидей Инкорпорейтид“ и всякакви други електронни компании. Знам тенденциите в свързочното и наблюдателното оборудване. Вашата СВС е слаба в тази област. Мога да ви помогна да уредите това и мога също така да ви уредя добри цени за оборудването, което ще ви трябва. В добавка моите хора могат да ви помогнат в обучението на личния състав за работа с това оборудване. Имам екип от бивши хора на „Делта“ и ЕСЗ. Главно сержантски състав, включително един полкови старши сержант от тренировъчния център за специални операции в Браг, Дик Вос. Той е най-добрият на света и в момента работи за мен.

— Познаваме се — отбеляза австралийският майор от СВС. — Да, наистина е много добър.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита Хенриксен. — Всички виждате надигането на терористичната вълна в Европа, а това е една заплаха за Олимпийските игри, на която трябва да погледнете сериозно. Вашите хора от СВС няма нужда да получават съвети от такива като мен по въпросите на тактиката, но това, което компанията ми може да направи, е да ви осигури високо ниво на електронно оборудване за комуникациите и наблюдението. Познавам всички хора, които са изработили по специална поръчка оборудването, което използват нашите, и мога да ви уверя, че това са неща, които бихте искали да имате. Знам това. Е, аз мога да уредя да получите точно това, от което имате нужда, и да науча бойците ви как да го използват. Няма друга фирма в света с нашия опит.

Отговорът беше мълчание. Хенриксен обаче можеше да прочете мислите им. Тероризмът, който бяха гледали по телевизията, ги беше постреснал като всички други по света. Нямаше как да не е. На хората от този бранш работата им беше да се тревожат — винаги търсеха заплахи, истински или въображаеми. Олимпийските игри бяха въпрос на висок престиж за тяхната страна, но също така и най-престижната терористична цел на планетата, в което германската полиция се беше убедила по най-трагичния начин в Мюнхен през 1972 година. В много отношения палестинското нападение тогава се бе оказало първият удар на топката в световната терористична игра и в резултат за израелския отбор оттогава се грижеха малко повече, отколкото за който и да било друг национален отбор, и израелците неизменно внедряваха някои от своите елитни командоси в числото на състезателите по борба, по принцип със знанието на хората от националната сигурност на страната-домакин. Никой не искаше втори Мюнхен.

Неотдавнашните терористични инциденти в Европа бяха събудили загрижеността по целия свят, но никъде толкова сериозно, колкото в Австралия, държава с голяма чувствителност на тема престъпност — наскоро някакъв луд беше изпозастрелял много невинни, в това число деца, което беше довело до поставянето на личното оръжие извън закона в цялата страна.

— Какво знаете за европейските инциденти? — попита офицерът от СВС.

Хенриксен си придаде загадъчен вид.

— Много от това, което знам, е, как да ви кажа, извън протокола, ако ме разбирате какво имам предвид.

— Всички тук сме проучени от сигурността — увери го главното ченге.

— Окей, но нали разбирате, проблемът е, че аз нямам правата в тази работа съвсем и… о, по дяволите! Екипът, който извърши обезврежданията, се нарича „ДЪГА“. Тайно формирование, съставено предимно от американци и англичани, но вътре са и някои други държави от НАТО. Базирани са в Съединеното кралство, в Херефорд. Командирът им е американец от ЦРУ, казва се Джон Кларк. Сериозен мъж, и момчетата са страхотни. Трите им операции минаха гладко като бебешко дупенце. Имат достъп до американска техника — хеликоптери и други такива — и очевидно имат дипломатически споразумения да оперират из цяла Европа, когато съответната страна ги покани да се намесят. Вашето правителство говорило ли е с някои от тях?

— В течение сме — отвърна шефът на полицията. — Това, което казахте, е точно във всички подробности. Честно казано, аз не знаех името на командира. Нещо друго да можете да ми кажете за него?

— Никога не сме се срещали лично. Познавам го само по репутацията. Той е старши полеви офицер, близък е с директора на ЦРУ и доколкото разбирам, с нашия президент. Така че от него човек може да очаква добър разузнавателен персонал… пък и хората му вече показаха какво могат, нали?

— Адски сте прав — отбеляза майорът. — Работата в Световния парк беше най-доброто, което съм виждал, по-добра дори от онази история с иранското посолство в Лондон преди време.

— Вие щяхте да се справите не по-зле — отбеляза щедро Хенриксен, и не беше далече от истината. Австралийските Специални въздушни служби бяха организирани по британски образец и макар да не изглеждаше да са свършили много работа, тренировките му с тях по време на службата му във ФБР бяха оставили малко съмнения относно способностите им. — От коя ескадрила сте, майоре?

— Първа саблена — отвърна младият офицер.

— Помня майор Боб Фримънт и…

— Той сега е полковник — уведоми го майорът.

— Наистина ли? Трябва да следя тези неща по-добре. Такъв офицер да не ти се падне да те изрита в задника. Той и Гъс Вернер се разбираха много добре. — Хенриксен за момент замълча. — Все едно, това е, което нося за купона, момчета. Разполагаме с всички необходими връзки от оперативна и индустриална страна. Имаме достъп до най-новата техника. И можем да дойдем тук и да помогнем на хората ви за три-четири дни веднага, щом кажете „елате“.

Повече въпроси не последваха. Шефът на полицията изглеждаше доста впечатлен, а майорът от СВС — още повече.

— Наистина много ви благодарим, че дойдохте — каза полицаят и се изправи.

Жалко, че Хенриксен не разполагаше с повече време. Можеше да види Големия бариерен риф. Беше запален леководолаз, но никога не беше се спускал тук с плавници и непромокаем костюм, за да види с очите си най-величествения пример на природна красота. Е, може би някой ден, след няколко години, щеше да е по-лесно, помисли си той, докато се сбогуваше с домакините си. Не можеше да мисли за тях като за свои събратя, като за човешки същества, нали? Те бяха конкуренти, съперници за властта над планетата, но за разлика от него самия, бяха нейни лоши слуги. Не всички от тях, може би. Може би някои от тях обичаха природата точно толкова, колкото и той, но, за съжаление, нямаше време да разбере кои точно, и затова те трябваше да влязат в общия куп, като врагове, и трябваше да си платят цената. Колко жалко!

 

 

От известно време Скип Банистър се тревожеше. Преди всичко никак не му беше харесало това, че тя пожела да замине за Ню Йорк. Беше толкова далече от Гари, Индиана. Разбира се, във вестниците пишеше, че престъпността в този ужасен град на брега на Хъдсън е сведена до минимум, но въпреки това той беше адски голям, прекалено голям, за да могат да живеят в него нормални хора — особено неомъжени момичета. За него Мери щеше да си остане завинаги неговото малко момиченце — беше я запомнил завинаги като розовичкото, подмокрено, ревящо вързопче в ръцете си, родено от майка, която почина само шест години след това, дъщеря, която докато отрасне, очакваше от него да й прави къщички за куклите, да й поправя няколкото велосипеда, да й купува дрешки, да й осигури образование, и след това, най-накрая, за негово огромно неудоволствие, крилцата на малкото птиченце пораснаха и то отлетя от гнездото… за Ню Йорк — омразно, претъпкано място, пълно с омразни, безскрупулни хора. Но той беше запазил спокойствие в този момент, както беше запазвал спокойствие, когато Мери отиваше на срещи с момчета.

Но после тя беше изчезнала и Скип Банистър нямаше никаква представа какво да прави. Всичко започна, след като тя не му се обади по телефона цели пет дни. Затова той набра телефонния й номер в Ню Йорк и остави телефона да звъни няколко минути. Може би беше излязла на среща или беше останала да работи до късно. Можеше да опита служебния й телефон, но тя така и не беше му го дала. Той й беше посветил целия си живот — може би това беше грешка, помисли си той, а може би не — както обикновено постъпват самотните родители.

Но сега тя беше изчезнала. Беше продължавал да звъни по всяко време на денонощието, но телефонът просто звънеше и звънеше, и след една седмица напразни усилия Скип започна да се тревожи. А след още няколко дни се разтревожи достатъчно, за да се обади до полицията и да съобщи за изчезнало лице. Този опит се оказа доста разочароващ. Зададоха какви ли не въпроси за досегашното поведение на дъщеря му и след двадесет минути търпеливо му обясниха, че, виждате ли, младите жени правят такива неща непрекъснато и винаги се оказва, че са някъде, живи и здрави, ей, нали знаете, това е просто част от порастването им, така се доказват, че са независими личности. И така, някъде в Ню Йорк бяха отворили досие или компютърен запис за някоя си Банистър, Мери Ейлийн, лице от женски пол, липсваща, и полицейското управление на Ню Йорк дори не я беше сметнало за достатъчно важна, за да изпрати свой служител до апартамента й в Уест Сайд, за да провери как стоят нещата. Скип Банистър го беше направил сам — отиде с колата и намери само „хазаина“, който го попита дали ще прибере багажа на дъщеря си, защото не я е виждал от седмици, а договорът скоро ще изтече…

В този момент Скип Банистър — по-точно Джеймс Томас Банистър, изпадна в паника и отиде до местния полицейския участък, за да направи лично донесение и да настоява за по-нататъшни действия, и разбра, че не е попаднал на подходящото място, въпреки че, да, те можели да запишат донесението за изчезнало лице и тук, защо не. И там, от петия поред полицейски детектив, той чу абсолютно същото, което му бяха казали при първото телефонно обаждане. Вижте, минали са само няколко седмици. Нямаме никакви данни за загинало лице от женски пол, което да отговаря на описанието на вашата дъщеря — следователно най-вероятно тя е жива и здрава някъде, а в деветдесет и девет на сто от случаите се оказва, че момичето просто е разперило криле и е отлетяло някъде само, нали разбирате?

„Не и моята Мери“ — отвърна Скип Банистър на невъзмутимия полицай. „Сър, всички казват това, а в деветдесет и девет процента от случаите — не, знаете ли, всъщност повече — точно така се оказва, и много съжалявам, но ние не разполагаме с достатъчно хора, за да разследваме всички подобни случаи. Съжалявам, но при тия неща става точно така. Защо просто не се върнете вкъщи и не изчакате телефона да звънне?“

Той го направи и през целия път за Гари гневът и паниката му нарастваха, и когато най-сетне се върна, намери шест поредни обаждания на телефонния секретар и ги превъртя бързо — но нито едно от тях не се оказа от изчезналата му дъщеря.

Както повечето американци, Джеймс Томас Банистър имаше личен компютър, и макар да го беше купил по приумица и всъщност да не го използваше толкова много, този ден, като всеки друг, той го включи в мрежата, за да провери електронната си поща. И най-сетне видя писмо в кутийката ВХОДЯЩО — от дъщеря си. Придвижи мишката, щракна на писмото…

…и този път наистина изпадна в паника.

Тя не знаеше къде се намира! Медицински експеримент? Най плашещото беше, че писмото изглеждаше несвързано и лошо написано. Мери винаги беше получавала добри бележки в училище. Почеркът й винаги беше изряден и четлив. Писмата й винаги бяха все едно че четеш истории в сутрешния вестник, чаровни, разбира се, и ясни, подробни, лесни за четене. А това сякаш беше нахвърляно от тригодишно дете! Дори не беше набрано грамотно, а дъщеря му владееше машинопис…

Какво да направи? Момиченцето му беше изчезнало… Цялото му същество подсказваше, че детето му е в опасност. Стомахът му се сви на буца, точно под гърдите.

Сърцето му заби бързо. По лицето му избиха капки пот. Той затвори очи и се замисли напрегнато. После взе телефонния справочник. На първата страница имаше списък от спешни номера, от които той избра един и го набра.

— ФБР — чу се женски глас. — С какво можем да ви помогнем?