Том Кланси
Дъга Шест (27)

26. Заключения

Проблемът при разследвания като това беше, че винаги рискуваш да предупредиш обекта. Агентите Съливан и Чатъм кръжаха из бара почти до полунощ и попаднаха на две жени, които познаваха Мери Банистър, и една, която познаваше Ан Претлоу. В случая с първата се добраха до името на някакъв мъж, с когото Банистър беше видяна да танцува — редовен клиент в бара, който същата нощ не беше се появил, но чийто адрес щяха да получат много бързо по телефона му, който, изглежда, беше познат на доста жени тук. Към полунощ вече бяха готови да си тръгнат, донякъде ядосани, че им се е наложило да изкарат толкова време в такова оживено място, без да пийнат нищо по-стабилно от кока-кола, но с няколко нови пътечки, по които можеха да тръгнат. Дотук случаят изглеждаше съвсем типичен. Специален агент Съливан мислеше за него като за обиколка из супермаркет, когато търсиш нещо за вечеря, взимаш по нещо напосоки от рафтовете, избираш разни неща за ядене, без да ти е ясно в какво ще се превърнат избраните от теб продукти в кухнята.

 

 

— Добрутро, скъпа — каза Динг и както обикновено започна деня си с целувка.

— Здрасти, Динг. — Паци се помъчи да се обърне, но беше трудно, почти толкова, колкото да спи по гръб с този голям корем. „Да се роди най-сетне“ — помисли си Патриша Кларк Чавес. Усети как ръката му се плъзга върху изпънатата кожа на онова, което преди няколко месеца беше плоско, стегнато коремче.

— Как е малкият?

— Като че ли и той се събужда — отвърна му тя с унесена усмивка, чудейки се как ли щеше да изглежда той или тя. Динг беше убеден, че ще е момче. Като че ли не можеше да приеме друга възможност. Но каквото и да беше, почти сигурно беше, че ще е здраво. Малкото нещо вътре в нея беше активно още от първия път, когато тя почувства първото размърдване в третия месец. — Ето го, разрита се — докладва тя, когато той/тя се преобърна сред своето море от утробна течност.

Доминго Чавес го усети с дланта си, усмихна се и се наведе да целуне отново жена си, преди да се запъти към банята.

— Обичам те, Пац — каза й той в движение.

Както обикновено, светът си беше такъв, какъвто трябваше да бъде. На път за банята той хвърли крадешком поглед към детската, с шарените катерички по стените и сглобеното вече бебешко креватче. „Скоро“ — каза си той. Съвсем в нормалния срок, беше го уверил наблюдаващият я лекар в родилното отделение, добавяйки обаче, че първите бебета обикновено малко закъсняват. След петнадесет минути той вече излизаше навън по анцуг, изпил чаша кафе, но нищо повече, тъй като не обичаше да закусва преди сутрешните упражнения. Отиде с колата до близката сграда на Екип 2. Всички останали вече пристигаха.

— Здрасти, Еди — извика Чавес на Прайс.

— Добро утро, майоре — отзова се старши сержантът. След пет минути екипът вече беше на тревата, всички в сутрешните си облекла за тренировка. Този път упражнението се водеше от сержант Майк Пиърс, все още водач по убийства в екипа. Упражненията за отпускане и натоварване на мускулите и сухожилията отнеха петнадесет минути, след което дойде времето за сутрешния крос.

— От самолета скачат рейнджъри вевесари — изрева Пиърс и всички отвърнаха в хор:

— Капка мозък нямат във главите тез’ гъзари!

Традиционният припев звучеше съвсем логично за Чавес, който беше преминал през рейнджърската школа във Форт Бенинг, но не и през Парашутната школа. Много по-смислено беше, смяташе той, да стигнеш на полесражението в хеликоптер, вместо да се рееш като паничка за скейт за копелетата от земята, идеална мишена, която не може да отвърне на стрелбата. От самата представа за това го побиваха тръпки. Но той беше единственият член на Екип 2, който не беше скачал с парашут, и това го превръщаше в „скапан крак“, или в смотан пехотинец, не от избраниците със значките със сребърното сладоледче. Странно, че никога не беше чул някой от тези хора да се бъзика с него на тази тема, помисли си той, докато подминаваше знака на първата миля по трасето. Пиърс беше надарен бегач и налагаше бърза скорост, може би опитвайки се да накара някой да отпадне. Но никой нямаше да го направи, и всички го знаеха. Динг си помисли, че Паци вече се приготвя за работа. В момента клонеше към специализация по спешна медицинска помощ, което означаваше, че трябва да получи сертификат по обща хирургия. Странно, че досега все още не беше избрала медицинската си специализация. Тя определено бе достатъчно умна да се справи с почти всичко, а малките и ръце щяха да бъдат съвършени за хирургия. Тя често тренираше сръчност, като си играеше с колода карти, и в последните месеци беше станала експерт в раздаването за секунди. Беше му показвала какво прави и как, но дори когато я наблюдаваше отблизо, той не можеше да забележи движенията й и това го удивляваше и ядосваше. Психомоторните й нерви сигурно бяха невероятни, помисли си с гордост Доминго, докато пухтеше в третата миля на кроса. Точно тук човек започваше да го усеща, защото в третата миля краката ти си мислеха, че вече си ги натоварил предостатъчно, и може би ако забавиш малко, няма да е никак зле. Поне за Динг това беше вярно. Двама от членовете на екипа тичаха маратон и доколкото той самият можеше да прецени, тези двамата, Лоасел и Вебер, съответно най-дребният и най-едрият от членовете на екипа, никога не се изморяваха. Особено германецът, дипломирал се в планинската военна школа на Бундесвера и притежател на значката „Бергмайстер“. Той беше най-здравият кучи син, когото Динг беше срещал — а Чавес мислеше за себе си като за здрав кучи син. Лоасел пък беше като проклет малък заек — носеше се грациозно и е невидима сила.

„Още две минути“ — помисли си Чавес. Краката му започваха да се оплакват, но той не позволи това да излезе наяве, а продължи да тича с невъзмутимо лице и решителен поглед, почти отегчен, докато краката му се носеха ритмично по сгурията на трасето. Екип 1 също бягаше, по същото трасе и в противоположна посока, и за щастие нито един от екипите не изпреварваше другия. Записваха си времето при всеки крос, но отбягваха прякото състезание, което би тласнало всички бойци от ДЪГА в унищожителен напън, който можеше да доведе до травми — а бездруго получаваха достатъчно контузии по време на ученията, въпреки че в момента Екип 2 беше напълно боеспособен — всички контузии бяха излекувани.

— Отделение… бърз ходом, марш! — най-сетне изкомандва Пиърс. Още петдесет метра, и спряха.

— Е, добро утро на всички. Надявам се, че ви беше приятно да се събудите за поредния ден за охрана на света от злото — каза Пиърс усмихнато. — Майор Чавес — покани го той след това и влезе на мястото си в строя.

— Окей, господа, това беше добро начало. Благодаря, че водихте бягането тази сутрин, сержант Пиърс. Душ и закуска, бойци. Свободни сте.

Двете редици от по пет души се разпръснаха и всички се отправиха към казармената сграда, за да отмият потта с душ.

Английската закуска по нищо не се отличаваше от американската: бекон, яйца, препечен хляб, кафе — английски сутрешен чай за някои — гориво за предстоящия ден. Някои от бойците се хранеха леко, други тежко, в зависимост от личните си метаболични особености. Всички бяха в ежедневните си униформи, готови да се отправят към бюрата си. Тим Нунън щеше да им изнесе лекция по сигурността на комуникацията. Новите радиостанции от „Е-Системс“ едва ли се нуждаеха от представяне, но Нунън искаше да им обясни всичко за тях, включително как действат кодиращите им системи. Сега членовете на екипа можеха да разговарят помежду си, а всеки, който се опиташе да ги подслуша, щеше да чува само съскащ статичен шум. Това беше в сила и преди, но новите преносими радиостанции с миниатюрните си слушалки и тънките като тръстика микрофони бяха огромен технологичен напредък. След това Бил Тоуни щеше да ги информира за последните резултати от разузнаването и следствията по техните три полеви акции. След това идваше разходката преди обяда до полигона за практика по точна стрелба, но днес не се предвиждаше учение със стрелба на живо. Вместо това щяха да тренират десант с дълго въже от хеликоптера на Малой.

Всичко това обещаваше един пълноценен, макар и рутинен работен ден за ДЪГА. Чавес за малко щеше да добави епитета „отегчителен“, но знаеше, че Джон полага големи усилия да разнообразява рутината, а освен това човек тренира основните неща, защото те са, ами… основни, за да можеш да си свършиш работата, неща, към които се придържаш, когато нещата вземат, че се сговнят, и нямаш време да мислиш какво да направиш. Всеки член на Екип 2 вече знаеше как разсъждава всеки друг член, поради което при упражнения, когато действителният сценарий се окажеше различен от тактическото разузнаване, което получаваха, когато влизаха, членовете на екипа някак си просто се приспособяваха, понякога без думи, всеки боец знаеше какво ще направи неговият партньор и всички в екипа като че ли се свързваха по телепатия. Тъкмо това беше и целта на интензивните, рутинни, отегчителни в интелектуално отношение тренировки. Екип 2, както и Екип 1 на Питър Ковингтън, бяха еволюирали до живи, мислещи организми, чиито части просто действаха правилно — и погледнато отвън, като че ли автоматизирано. Когато Чавес се замислеше за това, то му се струваше забележително, но по време на тренировките изглеждаше толкова естествено, колкото дишането. Като Майк Пиърс, когато скочи върху бюрото в Световния парк. Това не беше част от тренировъчния режим, но той го беше направил, и го беше направил съвършено, и единственото погрешно нещо беше, че първият му откос не беше улучил субекта в главата, а го беше пронизал в гърба — причинявайки рани, които щяха веднага да се окажат фатални — последван след това от втори, който беше пръснал черепа на копелето. Бум. Цап. Шльоп. А членовете на екипа се бяха доверили на Пиърс, че ще покрие своя сектор и след това, след като очисти „опозицията“, ще помогне на останалите. Като пръстите на ръката му, помисли си Чавес, които могат да се стегнат в смъртоносен юмрук, но също така да разделят задачите си, защото всеки от пръстите си има мозък. И всички те бяха неговите хора. Това беше най-доброто от всичко.

 

 

Намирането на оръжието беше най-лесното. Това винаги беше удивлявало чужденците със своя комизъм: ирландците с оръжие приличаха на катерички с орехчета — непрекъснато го криеха и понякога забравяха къде, по дяволите, са го скрили. В продължение на цяло поколение най-различни хора бяха докарвали оръжия за ИРА и ИРА ги беше прибирала, главно заравяйки ги за деня, когато целият ирландски народ щеше да се надигне под ръководството на ИРА — Извънредни и да тръгне на бой срещу английските завоеватели, изтласквайки ги завинаги от свещената земя на Ирландия… или нещо от този род, помисли си Грейди. Той лично беше заровил над три хиляди оръжия, главно руски калашници, например онзи склад в селската нива в графство Типърери. Беше заровил пратката четиридесет метра западно от един голям дъб на два метра — достатъчно дълбоко, за да не може тракторът на фермера да ги развали или случайно да ги изрови, и достатъчно плитко, за да могат да ги извадят само след час копане. Бяха сто бройки, доставени през 1984 година от една услужлива душа, срещната в Ливан, заедно с предварително заредените пластмасови пълнители, по двадесет за всеки автомат. Всичко това беше надлежно подредено в сандъци, като оръжията и боеприпасите бяха увити в напоена със смазка хартия, както го правеха руснаците. Повечето от опаковките бяха все още неповредени, забеляза Грейди, докато ги подбираше грижливо. Той извади двадесет, разкъсвайки хартията на всеки, за да провери за корозия, като оглеждаше болтовете, и във всеки от случаите установи, че опаковъчната смазка се е запазила, все едно че оръжията току-що бяха напуснали завода в Казан. Моделът АКМС, подобрен вариант на АК-47, е със сгъваем приклад, което беше много по-удобно за криене, отколкото стандартните бойни прикладни автомати. По-важното беше, че с това оръжие хората му се бяха обучавали в Ливан. Беше лесно за използване, благонадеждно и можеше да се крие. Тези характеристики го правеха идеално за целта. Петнадесетте, които взе, заедно с триста пълнителя по трийсет патрона, бяха натоварени в задната част на камиона, след което запълниха отново дупката. После камионът потегли към друга ферма, този път на морския бряг на графство Корк. Там живееше един фермер, с когото Шон Грейди имаше уговорка.

 

 

Съливан и Чатъм бяха в канцеларията си още преди седем. Първото, което направиха, беше да използват компютризирана кросреферентна директория, за да проследят имената и адресите. Това стана бързо. След това трябваше да се срещнат с тримата мъже, за които им бяха съобщили, че са познавали Мери Банистър и Ан Претлоу, и да ги разпитат. Възможно беше един от тях да се окаже сериен убиец или похитител. В първия случай той вероятно щеше да се окаже много умен и предпазлив престъпник. Един сериен убиец е ловец на хора. Странно, но умните серийни убийци се държаха като истински войници: първо разузнаваха всичко за своите жертви, преценяваха навиците и слабостите им, след което се задействаха, за да ги използват като играчки за забавление, и когато удоволствието се изчерпеше, настъпваше моментът, в който трябваше да ги убият. В точния смисъл на думата убийствата на хора не влизаха в прерогативите на ФБР, но похищенията влизаха, ако убиецът изкарваше жертвите си извън границите на щата — и тъй като границите на щата минаваха само на неколкостотин метра от Манхатън, това беше достатъчно основание за агентите да се намесят. Те трябваше да задават въпросите си много внимателно и да не забравят, че един сериен убиец почти винаги е с елегантна външност и поведение, за да могат жертвите му по-лесно да му се доверят. Щеше да е учтив, дори приятен и дружелюбен — докато не се окажеше твърде късно, и в този момент жертвата се оказваше обречена. Такъв човек беше най-опасният от всички престъпници.

 

 

Обект Ж4 прогресираше рязко. Нито интерферонът, нито интерлевкенът не бяха повлияли на пръчиците на „Шива“, които се размножаваха с удоволствие и в нейния случай атакуваха черния й дроб с невероятна скорост. Същото беше в сила и за панкреаса й, който се разпадаше, причинявайки сериозен вътрешен кръвоизлив. Странно, помисли си доктор Килгор. „Шива“ беше изразходвал времето си, за да се утвърди, но щом беше започнал да поразява тялото на изпитателния обект, беше започнал да си пробива път с ядене като някой лакомник по време на пир. На Мери Банистър й оставаха не повече от пет дни.

М7, Чип Смитън, беше малко по-добре. Имунната му система полагаше големи усилия, но „Шива“ се оказа твърде коварен за него: действаше доста по-слабо, отколкото при Ж4, но също така неумолимо.

Ж5. Ан Претлоу, се оказа от дълбините на генния кладенец. Той се беше постарал да състави пълната медицинска история на сегашната им реколта изпитателни обекти. Банистър имаше история с рак по майчина линия — рак на гърдите беше открит на майка й и на баба й, и той виждаше, че „Шива“ бързо се справя с нея. Дали можеше да има някаква връзка между уязвимостта към рак и заразната болест? Можеше ли това да означава, че ракът е в основата си болест на имунната система, както подозираха мнозина учени? Това беше материал за доклад в „Медицинското списание на Нова Англия“ и можеше да му донесе още по-голям авторитет в медицинските кръгове… но той не разполагаше с време, пък и все едно, докато го отпечатат, щяха да останат твърде малко хора, за да го четат. Какво пък, щеше да е добра тема за разговори в Канзас, защото и там щяха да практикуват медицина и тепърва щяха да работят над проект „Безсмъртие“. Повечето от най-добрите медицински изследователи на „Хоризонт“ всъщност не бяха участници в Проекта, но не можеха да ги убият, нали? И така, като мнозина други, те щяха да се окажат облагодетелствани от щедростта на Проекта. А и, разбира се, те имаха нужда от генетичните различия, пък и защо да не подберат няколко умни глави, които евентуално щяха да разберат защо Проектът е извършил това, което е извършил? А и дори да не разберяха, какво друго щеше да им остане, освен да живеят? Всички те бяха белязани с Б-ваксината, която Стив Берг беше създал наред със смъртоносния вариант А. Във всеки случай, неговите разсъждения сега имаха чисто научна стойност, макар тя да беше абсолютно безполезна за изпитателните обекти, които в момента изпълваха всяка свободна стая в сектора за лечение.

Килгор събра бележките си и започна обиколките. Най-напред се отби при Ж4, Мери Банистър.

Единствено тежката доза морфин все още правеше живота поносим за нея. Дозировката можеше да убие някой здрав човек и щеше да е достатъчна, за да задоволи и най-закоравелия консуматор на интравенозен наркотик.

— Как си? — попита бодро докторът.

— Уморена… слаба… зашеметена — отвърна Мери Банистър.

— А болките, Мери?

— Много боли… особено коремът.

Лицето й беше смъртнобледо от вътрешния кръвоизлив, а по лицето й имаше хеморагични петна — затова не й даваха огледало: гледката щеше да я паникьоса. Искаха всички обекти да умират спокойно. Това щеше да създава много по-малко грижи за всички — милост, каквато не проявяваха към други изпитателни обекти, помисли си Килгор. Не беше честно, но пък беше практично. По-низшите животни, които бяха използвали, не притежаваха способност да им създават грижи, а и не разполагаха с някакви полезни данни, които да им кажат какви лекарства да им дават против болката. Може би щеше да успее да създаде такива в Канзас. Това щеше да бъде ценно приложение на способностите му, прецени той, докато отново пренастройваше количеството приток на морфин в Ж4… просто достатъчно, за да… да, да я накара да се вцепени. Щеше да прояви към нея милостта, която му се искаше да можеше да прояви към маймуните резус. Дали щяха да провеждат експерименти с животни в Канзас? Щяха да възникнат практически затруднения. Доставянето на животни в Канзас щеше да е много трудно при липсата на международни самолетни услуги, а съществуваше и етичният проблем. Мнозина от членовете на Проекта нямаше да одобрят, и то с основание. Но, по дяволите, беше трудно да се създават лекарства и да се развиват методи за лечение без някакви изпитания с животни. Да, тежко беше от гледна точка на съвестта, но научният прогрес си имаше цена, а те наистина спасяваха буквално милиони животни, нали? Бяха им трябвали хиляди животни, за да създадат „Шива“, и никой не беше възразил особено срещу това.

Друг проблем за обсъждане, реши той, докато влизаше в стаята на М7.

— Как се чувстваме, Чип? — попита той.

 

 

Всички вкупом благодариха на Провидението, че в тази част на графство Корк нямаше „Гарда“. В края на краищата, престъпност тук също почти нямаше, поради което и нямаше нужда от тях. Ирландската национална полиция беше също толкова ефикасна, колкото и британската, и за съжаление разузнавателната им секция си взаимодействаше с хората от „Петицата“ в Лондон, но нито една от двете служби не беше успяла да издири Шон Грейди — във всеки случай, не и след като той беше разкрил и елиминирал информаторите в ядрото си. И двамата бяха изчезнали от лицето на земята и бяха нахранили сьомгата, или каквато там риба си падаше по информаторите. Грейди още си спомняше израженията им, когато протестираха, че са невинни, чак до момента, в който ги хвърлиха в морето, на петнадесет мили от брега, с железни букаи на краката. Невинни ли? Тогава защо СВС бяха престанали да безпокоят неговото ядро след три поредни опита да ги елиминират всички? Проклета да е невинността им!

Бяха насядали в приятната провинциална кръчма „Мъгливата роса“ след няколко часа тренировка с оръжията край изолираната крайбрежна ферма, която беше твърде далече от цивилизацията, за да може някой да чуе характерната пукотевица от стрелбата на автоматите. Необходими бяха по няколко пълнителя за всеки от хората му, за да си възвърнат уменията в боравенето с щурмовите оръжия АКМС, но прикладните оръжия се владееха лесно, а този модел беше от най-лесните. Сега си говореха за неща извън работата, просто като тайфа приятели, седнали да обърнат по няколко халби. Повечето гледаха футболния мач на окачения на стената телевизор. Грейди също, макар и безстрастно, понеже умът му продължаваше да се плъзга по елементите на предстоящата операция: оглеждаше отново и отново в съзнанието си разположението на терена, мислеше си колко бързо могат да пристигнат британците или тази нова група, ДЪГА. Посоката, от която щяха да подходят, изглеждаше очевидна. Той беше планирал всичко и колкото повече премисляше оперативната си схема, толкова повече като че ли му харесваше. Можеше и да загуби няколко от хората си, но това беше цената на работата в името на революцията, и докато оглеждаше хората си, той си даваше сметка, че всички те са приели риска със същата готовност, с каквато го е поел и самият той.

Погледна часовника си, извади няколко часа и бръкна в джоба си, за да включи клетъчния телефон. Правеше това три пъти на ден, без никога да го оставя включен за повече от десет минути, като мярка за сигурност. Трябваше да бъде предпазлив. Само това съзнание — и малко късмет, трябваше да си признае — му бяха позволили да продължи борбата толкова дълго. След две минути телефонът иззвъня. Грейди стана и излезе навън, за да се обади.

— Ало?

— Обажда се Джо.

— Здравей, Джо — отвърна учтиво Грейди. — Как вървят нещата в Швейцария?

— Всъщност в момента съм в Ню Йорк. Исках само да ти кажа, че деловите неща, за които говорихме, имам предвид финансите, се уредиха — каза Попов.

— Чудесно. Какво става с другото, Джо?

— Ще го донеса лично. Пристигам след два дни. Ще долетя в Шанън със служебния самолет. Би трябвало да пристигна в шест и трийсет заранта.

— Ще те посрещна — обеща Грейди.

— Добре, приятелю. Ще се видим тогава.

— Довиждане, Джо.

— До скоро, Шон.

И връзката се прекъсна. Грейди изключи захранването и прибра телефона в джоба си. Ако някой беше подслушал… едва ли, тъй като оттук той виждаше всичко наоколо, чак до хоризонта, а паркирани возила не се забелязваха… а и освен това, ако някой знаеше къде е той, щяха да дойдат за него и хората му с цял взвод войници или куп полицаи… та и да беше подслушал някой, щеше да чуе само един разговор за бизнес, кратък, шифрован и по същество. Той се върна в кръчмата.

— Кой беше, Шон? — попита го Родни Сандс.

— Джо — отвърна Грейди. — Направил е каквото поискахме. Така че, смятам, ние също трябва вече да се по-раздвижим.

— Прав си. — Родни надигна халбата си за наздравица.

 

 

Службата за сигурност, наричана някога МИ (Милитъри Интелиджънс) 5, беше преживяла повече от едно поколение с две задачи с висок приоритет. Едната беше да се следи проникването на съветски агенти в британските правителствени служби — окайващо трудна задача, тъй като КГБ и неговите предшественици неведнъж бяха успявали да проникнат в британските служби за сигурност. По едно време те замалко бяха успели да поставят своя агент на място, Ким Филби, да оглави „Петицата“, и по този начин почти да осигури на Съветите контрол над британската контраразузнавателна служба, гаф, от който служителите на „Петицата“ все още потръпваха. Втората задача беше проникването в Ирландската републиканска армия и други ирландски терористични групи, за да могат по-добре да идентифицират техните водачи и да ги ликвидират, защото тази война се водеше по старите правила. Понякога извикваха полицията, за да извърши арести, а в други случаи се хвърляха командоси на СВС, за да се справят по-директно с положението. Разликата в подходите се дължеше на неспособността на правителството на Нейно величество да реши дали „Ирландският проблем“ е въпрос на престъпност, или на национална сигурност — резултатът от тази нерешителност се изразяваше в удължаването на „неприятностите“ с поне едно десетилетие, според ФБР.

Но служителите на „Петицата“ не можеха да определят политиката. Това се правеше от избраните с вот политици, които в повечето случаи не можеха да се вслушат в мненията на обучените експерти, прекарали целия си живот в справяне с подобни проблеми. Лишени от способността да правят политика или поне да влияят на политиката, те продължаваха да воюват, съставяйки и поддържайки обемисти доклади за известни или подозирани оперативни дейци на ИРА и за евентуални действия от страна на други правителствени агенции.

Това ставаше главно чрез вербуване на информатори. Доносничеството бе друга стара ирландска традиция, от която британците, от своя страна, се възползваха охотно. Понякога разсъждаваха над нейния произход. Отчасти, смятаха те, това се дължеше на религиозни причини. ИРА се смяташе за защитник на католическите ирландци, а с тази самоидентификация идваше и цената: правилата и етиката на католицизма често се оказваха просмукани в сърцата и умовете на хора, които убиваха в името на своята религиозна принадлежност. Едно от нещата, които изплуваха, беше чувството за вина. От една страна, чувството за вина беше неизбежен спътник на тяхната революционна дейност, а от друга, това беше единственото, което съвестта им не можеше да си позволи да понесе.

„Петицата“ разполагаше с дебело досие на Шон Грейди, както и на мнозина други. Това на Грейди обаче беше специално, тъй като някога те бяха разполагали с особено добре поставен във формированието му информатор, който, за съжаление, беше изчезнал, несъмнено убит от него. Те знаеха, че Грейди отдавна се е отказал от чупенето на капачки и е избрал убийството като по-сигурен начин да се отърве от изтичането на информация, и че е човек, който никога не оставя след себе си трупове, за да ги намери полицията. В момента „Петицата“ имаше двадесет и трима информатори, действащи в различни формирования на ИРА-И. Четири от тях бяха жени с малко по-освободен морал от обичайно възприетото в Ирландия. Другите деветнадесет бяха мъже, които бяха успели да завербуват по един или друг начин — въпреки че трима от тях всъщност не знаеха, че споделят информация с британски агенти. Службата за сигурност полагаше усилия да ги защити и немалко от тях бяха изтеглени в Англия, след като полезността им беше започнала да се изчерпва; после обикновено ги прехвърляха в Канада за нов и по-безопасен живот. Но като цяло „Петицата“ се отнасяше към тях като към активи, които можеха да се доят, докато е възможно, тъй като повечето имаха зад гърба си убийства или бяха съучастници в убийства, а това ги превръщаше едновременно в престъпници и изменници, чиято съвест се беше задействала малко прекалено късно, за да събуждат особена симпатия сред „разработващите“ ги служители.

Грейди, съобщаваше текущото му досие, беше изчезнал от лицето на земята. Възможно беше, както предполагаха някои, да е убит от някой свой съперник, но вероятно не беше, защото такава информация щеше да циркулира сред ръководството на ИРА-И. Грейди беше уважаван дори от фракционните си противници като искрено предан на каузата и като ефикасен функционер, избил повече от полагаемия му се дял от ченгета и войници в Лондондери. И Службата за сигурност продължаваше да го издирва заради тримата бойци от СВС, които той по някакъв начин беше успял да залови, да изтезава и след това да убие. Тези трупове бяха намерени и всеобщия гняв сред хората на СВС не беше се уталожил, тъй като Двадесет и втори специален военновъздушен полк никога не забравяше и не можеше да забрави такива неща. Убийството — може би, но не и изтезанията.

Сирил Холт, помощник-директорът на Службата за сигурност, работеше над тримесечния си преглед на по-важните досиета и се спря, когато стигна до папката на Грейди. Този беше изчезнал напълно от полезрението им. Ако беше умрял, Холт щеше да чуе за това. Възможно беше също така да се е отказал от борбата, да е разбрал, че висшестоящата му организация най-сетне проявява готовност да преговаря за някакъв вид примирие, и да е решил да играе по свирката им, като прекрати дейността си. Но Холт и хората му не можеха и на това да повярват. Психологическият профил, който му беше съставил началникът на кабинета по психиатрия в Лондон твърдеше, че той ще е един от последните, които биха оставили оръжието, за да си потърсят мирни занимания.

Третата възможност беше все още да се крие някъде, може би в Ълстър, може би в Републиката… по-вероятно второто, тъй като повечето информатори на „Петицата“ бяха в Северна Ирландия. Холт разгледа снимките на Грейди и на неговата колекция от двадесетина „бойци“ на ИРА-И, за които те също имаха досиета. Никоя от снимките не беше добра, въпреки компютърната обработка. Длъжен беше да приеме, че Грейди все още е активен, че по някакъв начин продължава да ръководи своята войнствена фракция на ИРА-И, че замисля операции, които могат да се проведат или да не се проведат, но междувременно се крие някъде с фалшива самоличност. Единственото, което можеше да направи, бе да продължи да следи. Холт направи кратки бележки, затвори досието, постави го на купчината „Изход“ и избра друго. На следващия ден бележките му щяха да се въведат в компютъра на „Петицата“, който бавно изместваше хартиените папки. Не обичаше да го ползва. Предпочиташе досиета, които можеше да подържи в ръце.

 

 

— Толкова бързо? — попита Попов.

— Защо не? — реагира Брайтлинг.

— Както кажеш. А кокаинът? — добави той с отвращение.

— Куфарът е опакован. Четири килограма и половина, медицински чисто съединение, събрано от всички наши складове. Торбата ще е в самолета.

На Попов изобщо не му допадаше идеята да пренася наркотик. Не ставаше дума за внезапни изблици на морал, а просто за опасения от митнически служители и кучета, душещи багажа. Брайтлинг забеляза тревогата, изписана на лицето му, и се усмихна.

— Успокой се, Дмитрий. Ако възникне някакъв проблем, пренасяш съставката за нашата дъщерна фирма в Дъблин. Ще разполагаш с необходимите за това документи. Просто гледай да се постараеш да не се налага да ги използваш. Това може да обърка нещата.

— Ясно. — Попов си позволи да се отпусне. Този път щеше да лети с частен служебен самолет „Гълфстрийм V“, тъй като пренасянето на дрога през истинско летище на истински международен полет щеше да е малко прекалено рисковано. Европейските държави обикновено обработваха доста небрежно пристигащите американци, чиято основна цел беше да изхарчат доларите си, а не да им създават неприятности, но напоследък всички имаха обучени кучета, защото всяка страна по света се тревожеше от разпространението на наркотиците.

— Тази вечер?

Брайтлинг кимна и погледна часовника си.

— Самолетът ще тръгне от летище Титърборо. Бъди там в шест.

Попов взе такси до жилището си. Приготвянето на багажа не беше трудно, но мисленето — още как. В случая Брайтлинг нарушаваше най-основните съображения за сигурност. Чартирането на частен бизнес-самолет за първи път свързваше неговата корпорация с Попов, както и защитната документация, придружаваща кокаина. Не беше положено никакво усилие Попов да остане необвързан от своя работодател. Може би това означаваше, че Брайтлинг не разчита на лоялността на своя наемник и не вярва, че ако го арестуват, няма да успее да си държи устата затворена… но не, прецени Дмитрий Аркадиевич. Ако не му вярваха, нямаше да му възложат тази задача. Попов винаги беше изпълнявал ролята на връзка между Брайтлинг и терористите.

„Следователно — помисли си руснакът — той наистина ми вярва.“ Но в същото време нарушаваше безопасността… а това можеше да означава само, че в съзнанието на Брайтлинг безопасността няма никакво значение. Защо… как можеше да няма значение? Може би Брайтлинг замисляше да го елиминира? Това беше вероятно, но той не можеше да го допусне. Брайтлинг беше безскрупулен, но недостатъчно умен… по-скоро, прекалено умен. Той трябваше да е преценил възможността Попов да е оставил някъде писмено свидетелство, което смъртта му можеше да задейства и да разбули собственото му съучастие в опитите за масово убийство. Така че подобна възможност трябваше да се изключи.

Тогава какво?

Бившият офицер от разузнаването се взря в огледалото в едно лице, което все още не знаеше това, което трябваше да знае. От самото начало той беше изкусен от парите. Беше се превърнал в нещо като наемен агент, мотивиран от личната печалба — буквата „П“ от ПИСЕ, — но работеше за някой, за когото парите не бяха от значение. Дори ЦРУ, при цялото си богатство, винаги спазваше мярка за парите, които плащаше на вербуваните си агенти. Американската разузнавателна служба плащаше сто пъти по-добре от руската си съперничка, но дори и това трябваше да бъде оправдано, защото в ЦРУ имаше счетоводители, които властваха над полевите офицери така, както царските придворни и бюрократи бяха властвали над най-малкото селце в Русия. Попов знаеше от своето проучване, че корпорация „Хоризонт“ разполага с огромно количество пари, но човек не можеше да забогатее с неоправдани разхищения. В капиталистическото общество човек можеше да забогатее с ум, може би с повече безскрупулност, но не и с глупост, а да си пилееш току-така парите като някоя правителствена агенция, си беше чиста глупост.

Е, тогава за какво ставаше дума?

„Каквото и да замисля, каквато и да е причината за тези терористични инциденти… то е нещо, което предстои скоро!“

В това имаше смисъл. Човек се прикрива, докато се налага, но след като вече не се налага, не си хабиш повече усилията. Но този подход си беше аматьорски. Един аматьор, колкото и да е надарен, не знаеше, не беше се научил от горчив институционален опит, че човек никога не бива да нарушава правилата на занаята, дори след като операцията приключи успешно, защото тогава противникът би могъл да разбере някои неща, които може да използва срещу теб при следващата…

… свен ако няма да има следваща?

Нима това ще се окаже последната операция на света? „Не — поправи се той, — нима това е последната операция, която аз трябва да проведа?“

Отново премисли всичко. Операциите бяха нараствали по мащаби, докато сега той вече трябваше да пренася кокаин, за да зарадва един терорист, и то след като е прехвърлил шест милиона долара! За да стане контрабандата на дрогата по-лесно, той щеше да притежава документация, доказваща, че превозът на дрогата е от един клон на голяма корпорация към друг, обвързвайки се по този начин, заедно с наркотика, с компанията на Брайтлинг. Вероятно фалшивата му самоличност щеше да се издъни, ако полицията проявеше интерес към него… е, те почти със сигурност щяха да се въздържат, освен ако „Гарда“ нямаше пряка връзка с МИ-5, което едва ли беше вероятно, нито пък беше вероятно британската служба за сигурност да разполага с прикриващото му име, дори със снимка, добра или лоша… а освен това той беше променил прическата си.

Не, реши Попов, след като приключи опаковането, единственото, което имаше смисъл, беше, че това щеше да е последната операция. Брайтлинг щеше да ги приключи след нея. За Попов това означаваше последна възможност да добави нещо към авоарите си. Поради което той се усети, че искрено се надява Грейди и бандата му убийци да стигнат до същия окаян край, до който бяха стигнали другите, в Берн и Виена — и дори в Испания, въпреки че в това той нямаше участие. Той разполагаше с номера и кодовата фраза на новата швейцарска сметка, а в нея имаше достатъчно пари, за да се издържа през остатъка от живота си. Единственото, което му трябваше, бе екипът на ДЪГА да ги избие, след което той можеше да изчезне завинаги.