Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Виан Роше (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chocolat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo (2008)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джоан Харис. Шоколад

ИК „Прозорец“, 2002

ISBN: 954-733-199-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

39
Понеделник, 31 март

Щом камбаните замлъкнаха, изпратих Рейно да си върви. Служба нямаше. Отпраши надолу към „Les Marauds“, без да каже нито дума. Едва ли щеше да остави много разбити сърца след себе си. Фестивалът започна рано с горещ шоколад и сладкиши пред La Praline, докато разчистя набързо бъркотията вътре. За щастие не бе успял да нанесе кой знае какви щети. По пода се валяха неколкостотин шоколада, но специалните кутии с подаръци бяха непокътнати. Няколко козметични поправки и витрината грейна красива както винаги.

Фестивалът оправда очакванията ни. Сергии, фанфари, бандата на Нарсис, който за изненада на всички се оказа почти виртуозен саксофонист. Има и жонгльори, огнегълтачи… Речните хора също са тук, ще останат поне за празника. Пъстрото им присъствие вдъхва нов живот на местните улици. Някои се осмеляват да разгърнат сергии, продават мъниста за коса, конфитюри и мед, правят татуировки от къна или предсказват бъдещето. Рижия продава издялани от кора кукли. Само семейство Клермон ги няма, ала Арманд не излиза от главата ми нито за миг, сякаш не мога да си представя, че подобно събитие ще мине без нея. Сред развеселената тълпа забелязвам приведена жена с червен шал и сламена шапка, разцъфнала в черешов цвят. Като че ли е навсякъде. Странно, не се чувствам тъжна. По-скоро не мога да се отърва от усещането, че всеки миг ще се появи, нетърпелива да разопакова своята кутия с подаръци и да надзърне вътре. После ще си оближе пръстите с наслада или ще започне да надава радостни възгласи, опиянена от цялата глъчка. Веднъж дори се сепнах, убедена, че чувам познатото „Уха!“. Беше съвсем до мен, докато се навеждах да достигна пакет стафиди с шоколад. Но когато се огледах, нея я нямаше. Майка би ме разбрала.

В четири и петнайсет бяха изпълнени всички поръчки и продадени всички кутии с подаръци. Състезанието с яйцата спечели Люси Прудом, но всеки участник получи пакет-изненада, пълен с шоколади, шоколадови свирки, дайрета и знаменца. Самотна char, окичена със свежи цветя, рекламираше оранжерията на Нарсис. Някои от по-младите се осмелиха дори да подхванат танци под строгия поглед на „Сен Жером“. Слънцето ни топли през целия ден.

Сега, след като всичко свърши, седя с Анук в притихналата ни къща, в едната ми ръка книжка с приказки, и се чувствам някак несвойствено. Казвам си, че това е неизбежната дупка след всяко дългоочаквано събитие. Сигурно е от умората, притеснението, намесата на Рейно в последния момент, а още и палещото слънце, народа… Мъката по Арманд. Сега, когато звуците на веселбата са заглъхнали, я усещам по-отчетливо. Обагрена е с толкова много противоречащи си чувства: самота, загуба, обезвереност и една особена спокойна тръпка на справедливост. Скъпата ми Арманд. Толкова щеше да ти хареса. Но ти получи своите фойерверки, нали? Късно вечерта се отби Гийом, дълго след като бях заличила всички следи от фестивала. Анук се приготвяше да ляга, в очите й още блестяха карнавалните светлини.

— Може ли да вляза? — научил е кучето си да сяда по негова команда и сега малкият го чака тържествено на прага. Носи нещо в ръка. Писмо. — Арманд ме помоли да ти предам това. Нали разбираш, когато всичко свърши.

Взимам писмото. В плика издрънчава нещо мъничко и твърдо.

— Благодаря.

— Тръгвам си — поглежда ме за миг, после протяга ръка — скован, но странно вълнуващ жест. Ръкостискането му е здраво, истинско. Усещам парене в очите. Една бистра капка се отронва върху ръката на възрастния мъж. Дали негова или моя, не знам.

— Лека нощ, Виан.

— Лека нощ, Гийом.

В плика има едничък лист хартия. Изваждам го, заедно с него на масата се изтърколва нещо — предполагам, че са монети. Написаното е с големи букви, с очевидно усилие.

„Скъпа Виан,

Благодаря ти за всичко. Мога да предположа как се чувстваш. Ако имаш нужда, поговори с Гийом, той разбира най-добре от всички. Съжалявам, че няма да присъствам на фестивала ти, но толкова съм си го представяла, че в крайна сметка няма значение. Целуни Анук от мен и й дай една от тези — другата е за второто, мисля, че ме разбираш.

Вече се уморих, усещам, че вятърът носи промяна. Мисля, че сънят ще ми се отрази добре. Пък кой знае, може един ден пак да се срещнем.

Твоя Арманд Воазен

P.S. Не си правете труда да организирате погребение, казвам го на всички ви. Това ще бъде празникът на Каро и предполагам, че ще вложи в него всичко от себе си. Нали си пада по такива неща. Ти по-добре покани всичките ни приятели в «La Praline» и изпийте кана шоколад за мен. Обичам ви, до един.

А.“

Прочитам писмото и го оставям настрани. Търся с поглед изпадналите монети. Едната откривам на масата, другата на стола. Два златни суверена, които блестят в златисточервено в ръката ми. Единият за Анук, а другият? Инстинктивно посягам към онова топло, спокойно място вътре в душата ми — тайното кътче, което не съм разкрила напълно дори пред себе си.

Анук е положила главица на рамото ми. Полузаспала, припява тихичко на Чехълчо, докато й чета. През последните няколко седмици рядко споменава своя невидим приятел. Заета е с по-истински игри. Явно е важно той да се завърне точно сега, когато вятърът пак сменя посоката си. Внимателно градената ми идея за установяване е като пясъчните кули, които някога правехме на плажа в очакване на прилива. Дори без морето слънцето ги унищожава. До следващия ден няма почти никаква следа от тях. Знам си го, но ми става ядосано, заболява ме. Уханието на карнавала ме привлича като магнит, променящият се вятър, горещият полъх от… откъде беше? От юг? От изток? От Америка? От Англия? Всичко е въпрос на време. Ланскене с всичките ми познати вече изглежда не така истинско място. Като че ли вече се отправя към света на спомените. Машината се износва, механизмът замлъква. Вероятно съм го подозирала от самото начало — че двамата с Рейно сме свързани, че единият балансира другия и че без него няма какво да правя тук. Каквото и да е, необходимостта да остана я няма. На нейно място е дошло удовлетворението, едно дълбинно задоволство, което ме погълна цялата. В Ланскене хората масово правят любов, децата играят, кучетата лаят, телевизорите бумтят. Без нас. Гийом гали кучето си и гледа „Казабланка“. Сам в своята стая, Люк чете Рембо на глас без следа от заекване. Рижия и Жозефин, сами в новобоядисания си дом, се опознават взаимно, постепенно навлизат в най-интимните си кътчета. Тази вечер по радиоточката съобщиха за Фестивала на шоколада, обявявайки го гръмко като фестивала на Ланскене су Тан, очарователна местна традиция. Туристите вече няма да подминават Ланскене по пътя за съседни забележителности. Не друг, а аз поставих досега невидимото селце на картата.

Вятърът носи дъх на море, озон и пържено, на крайбрежието на Гуан ле Пен, на палачинки и кокосово масло, на въглища и пот. Толкова много места очакват вятъра да смени посоката си. Толкова хора в нужда. Този път за колко дълго? Шест месеца? Година? Анук заравя лице в рамото ми и аз я прегръщам, толкова силно, че се разбужда и измърморва нещо недоволно. „La Celeste Praline“ пак ще си стане обикновена фурна. Или може би confeserie-patisserie, c guimauves, висящи от тавана като нанизи матови наденички и кутии pains d’epices с надпис Souvenir de Lansquenet-sous-Tannes на капака. Добре поне, че поспечелихме малко пари. Всъщност повече от достатъчно, за да започнем от нулата някъде другаде. Ница или Кан, Лондон или Париж. Анук промърморва нещо насън. Тя също го усеща.

Все пак обаче чувствам напредък. Анонимността на хотелските стаи, неоновите светлини, придвижването от север на юг при всяка нова хвърлена карта не са за нас. Поне се изправихме лице в лице с Черния призрак, двете с Анук, най-сетне видяхме истинската му същност: един глупак, който лъже самия себе си, една карнавална маска. Не можем да останем тук вечно. Но може би той е прокарал път за нас и ще се установим другаде. В някое крайбрежно градче, защо не. Или селце край реката с царевични ниви и лозя околовръст. Имената ни ще са други. Името на магазина ни също. Може би „La Truffe Enchantee“[1]. Или „Tentations Divines“[2], в памет на Рейно. И този път ще можем да отнесем със себе си една голяма част от Ланскене. Стискам подаръка на Арманд в ръката си. Монетите са тежки, плътни. Златото е с червеникав оттенък, почти като цвета на косата на Рижия. Пак се питам как е разбрала. Докъде точно стига нейният поглед. Друго дете, този път не без баща, дете от някой добър човек, дори той никога да не разбере. Питам се дали ще е с неговата коса, с острите му очи. Вече съм убедена, че ще е момиче. Дори знам името й.

Има неща, които можем да изоставим. Черния призрак го няма. Гласът ми като че ли е станал по-уверен, по-дързък. В него се усеща нотка, която, ако се заслушам внимателно, съм сигурна, че ще разпозная. Нотка на непокорство, дори въодушевление. Страховете ми ги няма. Теб също те няма, маман, въпреки че винаги ще те чувам да ми говориш. Вече няма да се страхувам от образа си в огледалото. Анук се усмихва насън. Можех да остана, маман, тук имаме дом, приятели. Ветропоказателят пред прозореца ми се върти, върти. Представям си, че го слушам седмица след седмица, година след година. Представям си, че поглеждам през прозореца в една зимна утрин. Новият глас в мен избухва в смях, звукът е нещо като завръщане у дома. Новият живот в мен се завърта леко, сладостно. Анук бълнува, от устата й се ронят безсмислени звуци. Малките й ръчички се впиват в рамото ми.

— Моля те — гласът й потъва в пуловера ми. — Попей ми, маман — отваря очи. Земята, видяна от голяма височина, има същия зеленикавосинкав оттенък.

— Добре.

Тя се унася, а аз подхващам тихичко:

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent

V’la l’bon vent, ma vie m’appelle…“

С надеждата, че този път ще е приспивна песен. Че вятърът няма да чуе. Че този път… моля те, само този път… ще си тръгне без нас.

Бележки

[1] „Омагьосаният трюфел“. — Б.пр.

[2] „Божествените изкушения“. — Б.пр.

Край
Читателите на „Шоколад“ са прочели и: