Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Виан Роше (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chocolat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo (2008)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джоан Харис. Шоколад

ИК „Прозорец“, 2002

ISBN: 954-733-199-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

27
Четвъртък, 13 март

Вчера следобед слязох към „Les Marauds“ да се видя с Рижия, но не пожънах повече успех от предишния път. Съборетината, в която живееше, бе залостена отвътре, кепенците спуснати. Представих си го, заровен в тъмната си дупка, сам с яростта си като подплашено животно. Извиках го по име, сигурна съм, че ме чу, но не отвърна. Мина ми през главата да му оставя бележка, но се отказах. Ако иска да дойде, трябва да е по негова воля. Анук беше с мен, натоварена с хартиената лодка, която й бях направила от корица на списание. Докато се суетях около къщата на Рижия, тя се затича към реката и пусна лодката вътре, като с помощта на дълга пръчка се грижеше да не отива много навътре. Рижия не благоволи да излезе и аз се отправих към „La Praline“, където бях оставила Жозефин да забърква седмичната партида кувертюр. Нека Анук се оправя сама.

— Внимавай за крокодили — предупредих я със сериозен тон.

Тя ми се усмихна изпод ръба на жълтата барета. Въоръжена с тромпетчето си в една ръка и с пръчката в другата, започна да подскача ентусиазирано и да надава пронизителни, немелодични звуци.

— Крокодили! Нападат ни крокодили! Заредете оръдията!

— Внимавай да не паднеш.

Прати ми екстравагантна въздушна целувка и продължи да си играе. Когато се обърнах да й хвърля още един поглед от баира, бомбардираше крокодилите с туфи трева и все още се чуваше острият вой на тромпетчето й — ру-туу-ту! — прекъсван в хода на битката от звукови ефекти — тррр! бум-бум!

Изненадващо е, че продължавам да се изненадвам от внезапните, устремни приливи на нежност. Убедена съм, че ако присвия достатъчно добре очи към ниското следобедно слънце, ще мога да видя крокодилите с длъгнестите им кафяви тела и огромни челюсти, залповете на оръдието. Докато търчи между къщите, а червеното и жълтото на палтото и баретата й проблясват между сенките, ми се струва, че различавам менажерията от полувидими образи, която я съпровожда. Стоя, втренчена в нея, тя се обръща и ме поглежда, подвиква едно „Обичам те!“ и се връща към сериозните занимания с играта.

 

 

Следобедът не отворихме за посетители, но за сметка на това с Жозефин се потрудихме добре, за да се запасим с достатъчно пралини и трюфели за до края на седмицата. Вече започнах да правя великденските шоколади, а Жозефин се специализира в украсяването на животинските фигурки и подреждането им в кутии, завързани с разноцветни панделки. Килерът е идеално хранилище за тях — хладно, но не толкова студено, че шоколадите да хванат онова бяло покритие, с което ги обвива хладилникът. Остават си кафяви и сухи, така че там можем да складираме всичките си по-специални продукти, подредени в кашони. И пак остава място за хранителните ни припаси. Подът е покрит със стари плочи с кафява политура, имитация на дъб, усещаш ги гладки и студени под краката си. От тавана виси самотна крушка. Вратата е от необработени борови талпи, в долния ъгъл има отвор за отдавна липсващата котка. Дори Анук харесва това място, миризмата на камък и старо вино. Изрисувала е с цветни тебешири пода и варосаните стени — животни и замъци, птици и звезди. Арманд и Люк се отбиха в магазина и останаха да си поговорят малко, после си тръгнаха заедно. Вече се срещат по-често, макар невинаги в „La Praline“. Люк ми каза, че миналата седмица ходил два пъти в къщата на баба си и отделил по един час за работа в градината.

— С-сега, когато къщата й е ремонтирана, е време да се пог-грижим и за цветята — разпалено ми обяснява той. — Тя не може да копае както някога, но ми каз-за, че иска тази година да има цветя наместо бурени.

Вчера се появи с поднос цветя от Нарсис и ги разсади в прясно обърнатата леха край къщата на Арманд.

— Взех й л-лавандула, иглика, лалета и нарциси. Харесва ярките, ароматни цветя. Зрението й вече не е много добро, затова избрах и люляк, шибой и зановец, както и още няколко вида, които ще може да вижда — усмихна се свенливо. — Искам да ги посадя преди рождения й ден.

Попитах го кога е родена Арманд.

— На двайсет и осми март ще стане на осемдесет и една. Вече съм й из-змислил подарък.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Мисля да й купя копринен комбинезон — сякаш искаше да се застрахова предварително. — Тя обича хубавото бельо.

Едва сдържах усмивката си, за да отвърна със сериозен тон, че идеята е чудесна.

— Ще трябва да отида до Ажен. Но м-майка не бива да разбере, че ще припадне — засмя се. — Може да й организираме празненство. Един вид да я приветстваме в новото й десетилетие.

— Защо да не я попитаме какво мисли по въпроса? — предложих.

 

 

Анук се прибра в четири капнала от умора и радостно превъзбудена, в кал до ушите. Докато й приготвя вода да се изкъпе, Жозефин направи чай с лимон. Свалихме мръсните дрехи и Анук потъна в горещата вана, ухаеща на мед. После всички седнахме да закусим с pains au chocolat и brioche[1] с конфитюр от малини и сладки кайсии от оранжерията на Нарсис. Жозефин ми се видя замислена, въртеше бавно в ръка един плод.

— Тоя човек не ми излиза от главата — изплю камъчето най-накрая. — Нали се сещаш, дето мина оттук сутринта.

— Рижия.

Тя кимна.

— Пожарът на лодката му… — подметна колебливо. — Според теб не е било случайно, нали?

— Той така предполага. Каза, че миришело на бензин.

— Как мислиш, какво ще направи… — думите с мъка се откъсваха от устните й, — ако разбере кой е.

Свих рамене.

— Нямам представа. Защо, да не би да имаш някакви подозрения?

— Не. Но ако някой знае… и не каже… — изстреля бързо, но фразата увисна незавършена във въздуха. — Дали той… искам да кажа… дали ще го…

Вдигнах глава към нея. Избягваше погледа ми, продължаваше да върти кайсията в ръката си. Изведнъж в мислите й ми се мярна струйка дим.

— Знаеш кой го е направил, нали?

— Не.

— Ако знаеш нещо, Жозефин…

— Нищо не знам — отвърна безстрастно. — Де да знаех.

— Добре. Никой не те обвинява — постарах се гласът ми да прозвучи нежно, предразполагащо.

— Казах ти, че нищо не знам! — повтори високо. — Наистина. Освен това той си тръгва, нали сам го каза. Не е тукашен и изобщо не биваше… — прегриза изречението, внезапно стиснала зъби.

— Аз пък го видях тая сутрин — обади се Анук с пълна уста. — Ходих му на гости.

Погледнах я с любопитство.

— Той говори ли с теб?

Кимна енергично.

— Естествено. Каза, че другия път ще ми направи лодка, съвсем истинска, дето няма да потъва. Ако нали, ония коп’лета не я подпалят — имитира акцента му доста успешно. В устата й се перчат озъбените призраци на неговите думи.

Извърнах глава, за да скрия усмивката си.

— Къщата му е суперска — продължи Анук. — Пали си огън насред пода. Покани ме да му ходя на гости, когато си поискам. Упс! — вдигна виновно ръка пред устата си. — Обаче ако не ти кажа — театрална въздишка. — Ама аз ти казах, маман, нали?

Прегърнах я и се засмях.

— Вярно, каза ми.

Жозефин изглеждаше ужасена.

— Според мен не бива да ходиш там — обърна се тя притеснено към нея. — Та ти не го познаваш добре. Може да е опасен.

— Мисля, че всичко е наред — намигнах на Анук. — Поне докато ми казва.

Тя ми смигна в отговор.

 

 

Днес имаше погребение. Беше се споминала една от обитателките на „Les Mimosas“[2], старческия дом надолу по реката. Дали поради някакво чувство за страхопочитание или от благоприличие, нямах много клиенти. Починалата се оказа на деветдесет и четири, както ме информира Клотилд от цветарския магазин, била роднина на покойната майка на Нарсис. Мярнах го на улицата. Единственото, което бе направил за случая, бе да си сложи черна вратовръзка и да облече старото сако от туид. Видях и Рейно, стоеше на прага на църквата в целия блясък на бяло-черните си одежди и посрещаше опечалените, които съвсем не бяха много. Десетина възрастни жени, сред които нямах нито една познато лице. Едната беше в инвалидна количка, бутана от руса сестра, имаше няколко топчести и енергични бабета като Арманд и още няколко, белязани с прозирната крехкост на старостта. Всички бяха облечени в черно, с черни чорапи, бонета и шалове, някои с ръкавици, други притиснали восъчните си ръце към пресъхналата гръд като Грюневалдови деви. Докато се носеха към „Сен Жером“ в плътна, леко проплакваща групичка, не виждах почти нищо друго, освен главите им. Едно сивкаво лице се повдигна и в мен се впиха подозрителни черни очи, окуражени от принадлежността си към групата. Сестрата, която вървеше най-отзад, крачеше наперено, почти бодро, с вид на професионалист. Явно никой не бе съкрушен от загубата. Жената в инвалидната количка носеше малък черен требник и пропяваше с пронизителен хленчещ глас. Другите мълчаха почти през цялото време, на влизане в църквата поздравиха Рейно с кимане и потънаха в мрака. Няколко ръце се протегнаха да му подадат листчета с траурни слова, които да прочете на службата. Единствената катафалка в селото дойде със закъснение. Вътре се клатушкаше ковчег с черна драперия, окичен с едничък букет цветя. Монотонен камбанен звън. Докато чаках в празния магазин, чух апатичния, краткотраен глас на органа, сякаш камъни, покапали в кладенец.

Жозефин, която приготвяше в кухнята порция meringues с шоколадов пълнеж, влезе тихо при мен, раменете й потрепериха.

— Тъжно е.

Спомням си градския крематориум, органа, засвирил Бахова токата, евтината лъскава урна, миризмата на лак и цветя. Служителят сбърка името на майка — Жан Роаше. Всичко свърши за десет минути.

Смъртта трябва да се приема като празник, казваше ми тя. Като рожден ден. Когато ми дойде редът, искам да се изстрелям като ракета в небето и да падна на земята в облак звезден прах, за да чуя как всички възкликват: Аххх!

Разпилях праха й от пристанището в нощта на четвърти юли. Имаше фойерверки, захарен памук, заря край вълнолома и тръпчивата миризма на барут, примесена с мирис на хотдог, пържен лук и гнилоч откъм водата. Това бе онази Америка, за която тя толкова бе мечтала, един гигантски лунапарк, неонови светлини, музика, тълпи от пеещи и блъскащи се хора — целият блясък и блудкава претруфеност, които тя толкова обичаше. Изчаках кулминацията на представлението, когато небето се превърна в трептяща феерия от светлина и багра и едва тогава пуснах праха й по течението, прашинките се озариха в синьо, бяло и червено. Искаше ми се да кажа нещо, но не ми бяха останали думи.

— Тъжно е — повтори Жозефин. — Мразя погребенията. Никога не ходя.

Не отвърнах, само обърнах поглед към опустелия площад и се заслушах в органа. Добре поне, че не беше същата токата. Служителите от погребалната агенция внесоха ковчега в църквата. Изглеждаше много лек, стъпките им отекваха по паважа отривисти и без следи от особена почит.

— Иска ми се да не бяхме толкова близо до църквата — продължи нервно Жозефин. — Не мога да мисля, като знам какво става в съседство.

— В Китай хората ходят на погребения, облечени в бяло. Поднасят си подаръци в ярки червени пакети, за късмет. Палят бенгалски огън. Разговарят, танцуват, смеят се и пеят. А накрая всички прескачат погребалната клада, един по един, за да благословят издигащия се дим.

Изгледа ме с любопитство.

— И там ли си живяла?

Поклатих глава.

— Не. Но в Ню Йорк имахме много познати китайци. За тях смъртта бе празник за живота на умрелия.

Явно не ми вярваше особено.

— Не разбирам как човек може да празнува нечия смърт — отрони най-сетне.

— Не празнуват смъртта, а живота. Целият живот. Дори края му. — Взех каната с шоколад от нагорещената плоча и налях две чаши.

След малко отидох до кухнята за две meringues, които бяха още топли и лепкави в шоколадовите си обвивки. Сервирах ги с гъст creme Chantilly и настъргани лешници.

— Май не е много прилично да ядем в този момент — каза Жозефин, но все пак си хапна.

 

 

Когато опечалените напуснаха църквата, заслепени от яркото слънце, бе вече обяд. Шоколадът и meringues бяха свършили, кафявите се позадържаха малко повече. Видях как Рейно излезе на прага на църквата, а жените се натовариха в микробуса с ярък жълт надпис „Les Mimosas“ и си заминаха. Още няколко мига и площадът придоби нормалния си вид. Нарсис дойде в магазина едва след като бе изпратил всички. Бе плувнал в пот в стегнатата си яка. Изказах му съболезнования, но той само сви рамене.

— Познавах я съвсем бегло — измънка с безразличие. — Леля на майката на жена ми. Живее в Le Mortoir[3] от двайсет години. Не беше с всичкия си.

Le Mortoir. Видях как Жозефин се сепва при изричането на това име. Зад цялата си мимозеста сладост този дом си остава именно това — място, където умираш. Нарсис просто се придържа към ритуала. Жената отдавна е била мъртва.

Налях му шоколад, черен и тръпчив.

— Парче торта?

Поколеба се за момент.

— По-добре не, нали съм в траур — не беше убедителен. — Каква е?

— Bavaroise[4], с карамелена глазура.

— Може едно малко парченце.

Жозефин гледаше през прозореца към опустелия площад.

— Пак се мотае наоколо. Онзи от „Les Marauds“. Стои пред църквата.

Хвърлих поглед през вратата. Рижия сновеше край страничния вход на „Сен Жером“. Изглеждаше възбуден, пристъпваше нервно от крак на крак, обвил с ръце тялото си, сякаш му е студено.

Нещо не беше наред. Осъзнах го с внезапна, стряскаща категоричност. Имаше нещо тотално не наред. Както го гледах, се извърна рязко към „La Praline“. Претича през площада и се закова на прага, свел глава, вцепенен от отчаяние и чувство за вина.

— Арманд… Мисля, че я убих.

В първия момент не разбрахме какво казва. Разпери безпомощно ръце, сякаш да прогони лошите мисли.

— Тъкмо се канех да извикам свещеника. Тя няма телефон и си помислих, че може би той… — млъкна. От уплахата акцентът му бе станал още по-ужасен, думите звучаха странно и неразбираемо, някакъв особен език от гърлени и виещи звуци, които биха могли да бъдат на арабски, испански или verlant[5], или някаква неразгадаема смесица между трите.

— Тя… каза ми да отида до хладилника… вътре имаше лекарство… — отново млъкна, започваше да губи самообладание. — Не съм я докосвал. С пръст не съм я пипнал. Никога не бих… — изплюваше думите с усилие, като счупен зъб. — Ще кажат, че съм я нападнал. Че съм искал да я обера. Не е вярно. Дадох й бренди и тя се…

Млъкна. Полагаше неистови усилия да се овладее.

— Всичко е наред — опитах се да го успокоя. — Ще ми разкажеш по пътя. Жозефин ще остане в магазина. Нарсис, бягай да се обадиш на доктора от цветарницата.

Рижия се стегна.

— Няма да се върна там. Направих каквото можах. Не искам…

Сграбчих го за ръката и го задърпах след себе си.

— Нямаме време за глупости. Трябваш ми.

— Ще кажат, че аз съм виновен. Полицията…

— Арманд има нужда от теб. Хайде, тръгвай!

По пътя към „Les Marauds“ чух останалата част от несвързаната му история. Засрамен от избухването си предишния ден в „La Praline“, като видял, че вратата на Арманд е отворена, решил да й се обади и я намерил почти в безсъзнание на стола й. Успял да я вдигне достатъчно, за да може да промълви няколко думи. Лекарство… хладилника… Върху хладилника видял бутилка бренди. Напълнил една чаша и изсипал колкото могъл между устните й.

— Тя… се отпусна. Не можах да я свестя — започна да се поокопитва той. — После си спомних, че е диабетичка. Вероятно съм я убил, опитвайки се да й помогна.

— Не си я убил — бях останала без дъх от тичането, усетих остра болка отляво. — Ще се оправи. Дойде навреме за помощ.

— Ами ако умре? Кой ще ми повярва? — изрече с пресипнал глас.

— Пази си дъха. Докторът скоро ще дойде.

 

 

Вратата на Арманд все още зее отворена, край нея се е свила на кълбо една котка. Вътре е тихо. От един разхлабен улук пръска вода. Рижия хвърля бърз, професионален поглед: ще трябва да го оправя. Спира на прага, сякаш чака покана.

Арманд лежи на пода пред камината, лицето й е с матовия цвят на гъба, устните й синеят. Добре поне, че я е оставил легнала, едната й ръка е под главата, вратът й е опънат така, че да може спокойно да минава въздух. Не помръдва, но лекото потръпване на спарен въздух между устните й ми подсказва, че диша. Край нея е захвърлен гобленът й, има и разлята чаша кафе, образувало локвичка на пода. Цялата сцена е странно плоска, като кадър от ням филм. Усещам кожата й студена като на риба, тъмните й ириси се виждат ясно под изтънелите като влажен креп клепачи. Черната й пола се е вдигнала малко над коленете, отдолу се виждат алени вълни. Изведнъж ми домъчнява за старите й артритни нозе в черни чорапи и ярка копринена фуста под бозавия пеньоар.

— Е? — тревогата прави гласа му груб.

— Мисля, че ще се оправи.

Очите му гаснат невярващо, поглежда ме подозрително.

— Сигурно има инсулин в хладилника. Явно това е искала да ти каже. Донеси го бързо.

Държи го при яйцата. В пакета има шест ампули и няколко игли. До тях кутия трюфели с надпис „La Celeste Praline“ на капака. Няма почти нищо друго за ядене. Като не се брои отворената консерва сардини, парчето сланина и няколкото домата. Бия й инжекцията в сгъвката на ръката. Тази техника ми е добре позната. В последния стадий на болестта, в борбата с която майка ми опита толкова много алтернативни методи на лечение, като акупунктура, хомеопатия, самовнушение, се завърнахме отново към добрия стар морфин. Когато не можехме да си осигурим рецепта, го купувахме на черно. И макар майка ми да мразеше лекарствата, го приемаше с радост, когато тялото й започваше да се гърчи от болка и нюйоркските небостъргачи се завъртваха пред очите й като мираж. Арманд е лека като перце в ръцете ми, главата й е отпусната. Ивицата руж на едната буза й придава отчаяно палячовско изражение. Стискам вкочанените й ръце между своите, разтривам ставите, размачквам пръстите.

— Арманд. Събуди се. Арманд.

Рижия не знае къде да се дене, наблюдава ме с объркано, обнадеждено лице. Усещам ръцете й като връзка ключове в шепите си.

— Арманд. — Опитвам се да звуча властно, мощно. — Не е време за сън. Трябва да се събудиш.

Ето. Едва доловимо потръпване, сякаш мръдна листо.

— Виан.

В следващия миг Рижия беше до нас на пода. Бял като платно, но с блеснали очи.

— О, кажи го пак, вироглава жено! — облекчението му бе неописуемо, чак болезнено. — Знам, че си тук, Арманд, знам, че ме чуваш! — погледна ме възбуден, още малко и щеше да избухне в смях. — Проговори, нали? Нали не съм си го въобразил?

Поклатих глава.

— Тя е силна жена. И си я намерил навреме, преди да изпадне в безсъзнание. Остави на инжекцията време да подейства, продължавай да й говориш.

— Добре — и той заговори — малко налудничаво, припряно, взрян в лицето й за следи от живот.

Аз продължих да разтривам ръцете й, усещах как топлината постепенно се завръща в тялото й.

— Никого няма да заблудиш, Арманд, дърта вещице такава. Силна си като кон. Ще живееш вечно. Освен това тъкмо ти поправих покрива. Нали не си мислиш, че се бъхтих толкова, та да може оная твоя отвратителна дъщеря да ти наследи имота, а? Знам, че ме чуваш. Арманд. Убеден съм. Какво чакаш? Искаш извинение ли? Добре де, извинявай — по лицето му се търколиха сълзи. — Чу ли? Извиних ти се. Аз съм едно неблагодарно копеле и наистина съжалявам. А сега се събуди…

— … шумно копеле…

Рижия замлъкна насред изречението. Арманд се изкикоти едва чуто. Устните й помръднаха безмълвно. Очите й показваха, че се е върнала. Рижия пое нежно лицето и в шепи.

— Уплаших ви, а? — гласецът й бе като тъничка нишка.

— Тц.

— Да, ама ви уплаших.

Усетих задоволство и закачка. Рижия избърса очи с опакото на ръката си.

— Дължиш ми пари за работата, която ти свърших — отрони треперливо. — Просто се уплаших, че ще се измъкнеш, без да ми платиш.

Арманд се изкикоти пак. Възвръщаше силите си и като я хванахме от двете страни, успяхме да я вдигнем на стола. Все още бе мъртвешки бледа, лицето й бе хлътнало в себе си като загнила ябълка, но очите й бяха живи и прояснени. Рижия се обърна към мен, за пръв след пожара бе свалил защитната си маска. Ръцете ни се докоснаха. За секунда мярнах лице, осветено от луната, заоблената извивка на голо рамо върху тревата, трептящо призрачно ухание на люляк… Усетих как ококорвам очи в изненада. Той явно също бе почувствал нещо, защото се отдръпна сконфузен. Дочух тихия кикот на Арманд изотзад.

— Казах на Нарсис да се обади на доктора — подхвърлих уж небрежно. — Ще пристигне всеки момент.

Арманд ме погледна. Дъгата премина помежду ни и за пореден път се запитах как успява да види нещата толкова ясно.

— Тоя доктор Смърт няма да прекрачи прага на къщата ми. Можеш да му кажеш да върви, откъдето е дошъл. Хич не ми се слушат наставленията му.

— Но ти си болна — запротестирах. — Ако Рижия не бе наминал случайно, досега да си мъртва.

Изгледа ме подигравателно.

— Виан — започна търпеливо, — така е със старите хора. Обикновено умират. Такъв е животът. Случва се непрекъснато.

— Да, но…

— И да не си мислят, че ще отида в „Le Mortoir“. Предай им го от мое име. Не могат да ме накарат насила. Живяла съм в тази къща шейсет години и когато му дойде времето, ще умра тук.

— Никой няма да те принуждава да вървиш където и да било — остро се намеси Рижия. — Просто си се отнасяла несериозно с лечението си, това е. Следващия път ще си по-внимателна.

Арманд се усмихна.

— Не е толкова просто.

— Че защо да не е? — Упорито.

Тя сви рамене.

— Питай Гийом. Доста съм разговаряла с него. Той разбира — вече звучеше почти нормално, въпреки че все още бе слаба. — Не искам да взимам това лекарство всеки ден — обясни кротко. — Не искам да спазвам безкрайни диети. Не искам мили сестри, които ми говорят, сякаш съм в детската градина. Аз съм на осемдесет и ако някой му е все едно какво искам… — млъкна изведнъж. — Кой е?

Нищо й няма на слуха. Аз също го чух — едва доловимо пърпорене на кола, тръскаща се по неравния път към дома й. Докторът.

— Ако е оня лицемерен шарлатанин, кажи му, че си губи времето — озъби се Арманд. — Кажи му, че съм добре. Да върви да си намери друга жертва, на която да поставя диагнозите си. Нямам нужда от него.

Хвърлих поглед навън.

— Явно е довел със себе си половин Ланскене — отбелязах тихо.

Синият ситроен щеше да се пръсне по шевовете. Освен доктора, блед мъж в тъмносив костюм, забелязах Каролин Клермон, приятелката й Жолин и Рейно, натъпкани на задната седалка. Отпред седеше Жорж Клермон, който явно се чувстваше неловко и протестираше тихичко с глуповат вид. Вратата на колата се отвори и над внезапната глъчка се извиси пронизителният фалцет на Каролин.

— Казвах й аз! Нали й казвах, Жорж? Никой не може да ме обвини, че не съм изпълнила дълга си, какво ли не направих за тази жена, а сега…

Припряно трополене на стъпки по камъните, после, щом нежеланите гости влязоха в къщата, гласовете им се взривиха в какофония.

— Маман? Маман? Дръж се, скъпа, аз съм! Идвам! Насам, мосю Кусоне, насам към… о, ама вие знаете пътя, нали? О, боже, колко пъти й повтарях… бях убедена, че ще се случи нещо такова…

Жорж изпротестира вяло.

— Наистина ли смяташ, че е редно да се бъркаме, Каро, скъпа? Искам да кажа, остави доктора да си върши работата, нали разбираш?

Жолин, с хладния си, високомерен глас:

— Да се чуди човек какво изобщо е правил той в къщата й.

Рейно, едва чуто:

— Трябваше да дойде при мен…

Усетих как Рижия се стегна още преди да са влезли в стаята, огледа се бързо, сякаш диреше път за бягство. Първи влязоха Каролин и Жолин с безупречните си шиньони, еднакви шлифери и маркови шалове, плътно зад тях ситнеше Клермон, пременен в необичаен за посред работен ден в дърводелския цех тъмен костюм с вратовръзка. Може би жена му го бе накарала да се преоблече специално за случая. После докторът, свещеникът… същинска сцена от сапунена опера, всички застинаха на прага с шокирани лица, любезни, виновни, опечалели, разярени. Рижия ги посрещна с типичното непокорство в погледа си, с превързана ръка, косата му мокра от тичането. Аз до вратата, с опръскана в кал оранжева пола. Арманд, бледа, но вече на себе си, жизнерадостно полюшкваща се в стария стол, очите й бляскаха свирепо, пръстът й свит в магически знак.

— Така, лешоядите са тук — звучеше непринудено и заплашително. — Бързичко се домъкнахте, а? — остър поглед към Рейно, който стоеше най-отзад. — Рече си, че най-сетне ти е паднало, а? Реши, че ще можеш да удариш една-две благословийки, преди да дойда на себе си — изкикоти се вулгарно. — Лошо, много лошо, Франсис. Още не съм готова за последна служба.

Рейно изглеждаше мрачен.

— Очевидно — бърз поглед към мен. — Цяло щастие е, че мадмоазел Роше се оказа толкова… компетентна… в боравенето с игли — думите му си бяха открито заяждане.

Каролин бе като гръмната, лицето й усмихната маска на скръб.

— Маман, cherie, виждаш ли какво става, като те оставим да правиш каквото си искаш. Така ни изплаши всички.

Арманд се люлееше отегчена.

— Вечно си несъгласна, все създаваш затруднения…

Докато Каро говореше, Ларифлет скочи в скута на Арманд и тя започна да я гали разсеяно.

— Сега нали разбираш защо все ти повтаряме…

— Че ще е най-добре да отида в Le Mortoir? — довърши вместо нея Арманд. — Ех, Каро, никога не се отказваш, нали? Одрала си кожата на баща си. Тъп, но упорит. Едно от най-привлекателните му качества.

Думите й подразниха Каро.

— Не е „Le Mortoir“, а „Les Mimosas“, и ако бе благоволила да хвърлиш…

— Храна в тубичка, отговорник, дето те води до кенефа, за да не…

— Не ставай смешна.

Арманд се засмя.

— Скъпа дъще, на моята възраст мога да бъда каквато си реша. Щом ми се ще да съм смешна, защо не. Достатъчно съм живяла, за да мога да си позволя всичко.

— Държиш се като дете — гласът на Каро е злостен и сърдит. — „Les Mimosas“ е един прекрасен, специален дом, където ще можеш да общуваш с хора на твоята възраст, да излизаш на разходки, където всичко ти е организирано…

— Каква прелест — Арманд не спираше да се полюшва. Каро се обърна към доктора, който се чудеше къде да се дене. Кльощав нервак, очевидно притеснен, сякаш свенлив младеж, попаднал на оргия. — Симон, кажи й!

— Хм, не знам дали бих предпочел точно…

— Симон е съгласен с мен — прекъсна го властно Каро. — При твоето състояние и на твоята възраст просто не можеш да продължаваш да живееш по този начин. Та нали във всеки един миг може…

— Да, мадам Воазен — гласът на Жолин бе разумен и благ. — Няма да е зле да послушате… искам да кажа, разбира се, че не е нужно да губите своята самостоятелност, но за ваше добро…

Очите на Арманд са бързи, умни и подигравателни.

Изгледа продължително Жолин, която се сепна видимо и извърна пламналото си лице встрани.

— Напуснете дома ми — кротко каза Арманд. — Всички.

— Но, маман…

— Всички — равнодушно повтори Арманд. — Искам две минути насаме с докторчето. Май е време да ви припомня, че сте дал Хипократова клетва, мосю Кусоне. А докато свърша с него, очаквам останалата измет да я няма — понечи да стане, като си помогна с ръце. Подхванах я, а тя ми се усмихна кисело и дяволито. — Благодаря, Виан. На теб също — последното беше за Рижия, който се бе сврял в ъгъла на стаята отпуснат и безразличен. — Искам да те видя за малко, щом приключа с доктора. Не си тръгвай.

— Кой, аз ли? — смути се Рижия.

Каро му хвърли неприкрито презрителен поглед.

— Мисля, че в моменти като този, маман, семейството ти би трябвало да е…

— Ако имам нужда от вас, знам къде да намеря. Засега смятам да направя някои приготовления.

Каро изгледа Рижия.

— О? — във възклицанието й отекна омраза. — Приготовления? — огледа го от главата до петите, видях как той леко потрепна. Преди Жозефин имаше същия тик. Едно стягане, леко отпускане на раменете, ръце дълбоко в джобовете, сякаш в желание да се свие. Под изпитателния поглед на Каролин изпъкват всичките му кусури. В този момент той сякаш се вижда през нейните очи — мръсен, недодялан.

За да я подразни, реагира според вменената му роля.

— Какво, по дяволите, си ме зяпнала?

Тя го поглежда стреснато и отстъпва. Арманд се ухилва.

— Ще се видим по-късно — казва му. — Още веднъж ти благодаря.

Каро ме последва видимо наскърбена. Разкъсвана между любопитството и неохотата да разговаря с мен, е рязка и снизходителна. Изложих й само фактите, без да ги украсявам. Рейно изслуша разказа ми с безизразно лице, досущ като статуите в църквата. Тъпо ухилен, Жорж се постара да се държи дипломатично и не спря да ръси изтъркани фрази. Никой не предложи да ме закара до вкъщи.

Бележки

[1] Козуначена кифла (фр.). — Б.пр.

[2] Мимозите (фр.). — Б.пр.

[3] Нещо като „Мъртвилника“ (фр.), вместо „Мимозите“. — Б.пр.

[4] Баварска (фр.). — Б.пр.

[5] Вид жаргонно говорене, при което се разменят сричките на думите. Самата дума verlant всъщност е l’envers, т.е. наопаки (фр.). — Б.пр.