Джоан Харис
Шоколад (6)

6
Събота, 15 февруари

Днес учебните занятия свършиха по-рано. До дванайсет улицата се изпълни с каубои и индианци в ярки якета и сини дънки, метнали през рамо ученическите си чанти — по-големите, вдигнали яки, смучеха забранени цигари и хвърляха по някое и друго небрежно око към магазина. Направи ми впечатление едно момче, което вървеше само. Беше спретнато и чисто, със сиво сако и барета, ученическата му чанта легнала симетрично върху слабичките му рамене. За миг погледът му се спря върху витрината на „La Celeste Praline“, но слънцето блестеше в стъклото и не можах да видя израза на лицето му. В следващия миг до него се спряха четири деца на възрастта на Анук и той отмина. На прозореца залепнаха две нослета, веднага след това хлапетата се скупчиха в кръг и изпразниха джобовете си, за да проверят наличните ресурси. Момент на колебание, докато решат кого да изпратят вътре. Престорих се на заета и не вдигнах глава иззад щанда.

— Мадам? — Гледаше ме мъничко смугло личице с подозрителни очички. Разпознах вълка от карнавалното шествие.

— Да видим, така като те гледам, най-много си падаш по карамелизираните бонбони с фъстък — запазих напълно сериозен вид, знаейки, че изборът на лакомства е сериозна работа. — Цената им е добра, лесно се разделят между приятели, не се топят в джобовете и за пет франка можеш да купиш — разперих ръце — поне толкова. Какво ще кажеш?

В отговор не получих усмивка, само кимване, като между делови партньори. Монетата беше топла и леко влажна. Пое внимателно пакета.

— Харесва ми шоколадовата къщичка на витрината — рече сериозно. Другите три деца, които стояха скупчени на прага, сякаш за да си дават взаимно кураж, кимнаха свенливо. — Суперска е.

Жаргонната думичка бе произнесена някак предизвикателно, като дим от непозволена цигара. Усмихнах се.

— Наистина е суперска — съгласих се. — Ако искаш, като разваля витрината, може да доведеш приятелите си и да ми помогнете да я изядем.

Ококорени очи.

— Супер!

— Супер яко!

— Кога?

Свих рамене.

— Анук ще ви каже — обърнах се към всички. — Дъщеря ми.

— Знаем. Видяхме я. Не ходи на училище — последното прозвуча с лека завист.

— Ще тръгне от понеделник. Жалко, че още си няма приятели тук, понеже й казах, че ще може да си кани гости. Нали разбирате, да помагат с витрините.

Посурнаха се крака, лепкави ръце изскочиха от джобовете, бутане и суетене кой да е пръв.

— Можем…

— Бих могъл…

— Аз съм Жано…

— Клодин.

— Люси.

Изпратих ги с по една захарна мишка на дете и видях как се понасят през площада като семена на глухарче, подгонени от вятъра. Докато тичаха, резенче светлина изтрополи последователно по гърбовете им — червено-оранжево-зелено-синьо, — след миг вече ги нямаше. Скрит в сумрачното преддверие на „Сен Жером“, свещеникът, Франсис Рейно, ги наблюдаваше с любопитен и както ми се стори, неодобрителен поглед. За момент останах учудена. Защо с неодобрение? След задължителната визита първия ден не се отби повече, макар че другите често го споменаваха. Гийом говори за него с уважение, Нарсис с раздразнение, Каролин с онази дяволитост, която ми прави впечатление, че трепти в гласа й винаги когато стане въпрос за мъж под петдесетте. В думите им няма много топлина. Не е местен, както разбирам. Парижки семинарист, всичко, което знае, го е научил от книгите — не познава мястото, не е наясно с потребностите и желанията на хората в Ланскене. Това го чух от Нарсис, който води битка със свещеника, откакто веднъж отказал да ходи на служба по време на жътва. „Човек, който не понася глупаците, добавя Гийом, в очите му зад малките кръгли очила проблясва веселост, което ще рече, че не понася повечето от нас, с нашите глупави дребни навици и устойчиви ритуали.“ Докато говори, потупва любовно Чарли по главата и кучето пролайва тържествено.

— Според него е нелепо да си толкова привързан към едно куче — тъжно продължава Гийом. — Твърде е учтив, за да го каже, но си мисли, че е неуместно. Човек на моите години…

Преди да се пенсионира, Гийом е бил учител в местното училище. Сега там са останали само двама преподаватели, които да се справят с все по-намаляващия брой ученици, но за повечето от по-възрастните селяни той си е le maitre d’ecole^[1]. Гледам го как чеше Чарли зад ушите и съм сигурна, че усещам същата тъга, която струеше от него и на карнавала; плахост в погледа, граничеща с виновност.

— Всеки човек, на каквато и възраст да е, има право сам да избира приятелите си — прекъсвам го аз доста разпалено.

Може би самият мосю кюре има какво да научи от Чарли. Пак същото благо и тъжно подобие на усмивка.

— Мосю кюре прави каквото може — кротко ми отвръща той. — Не би следвало да очакваме повече.

Не му отговорих. В моята професия бързо се научава истината, че процесът на раздаване няма граници. Гийом напуска „La Praline“ с малка торбичка флорентинчета в джоба; още преди да е завил зад ъгъла на „Avenue des Francs Bourgeois“, го виждам как спира и подава едно парченце на кучето. Потупване, излайване, размахване на късата, подобна на чуканче опашка. Както вече казах, някои хора никога не се замислят, когато раздават.

Селото вече ми се струва не толкова странно. Жителите му също. Започвам да разпознавам лица, имена; първите тайни истории започват да се сучат, готови да заплетат онази, която постепенно ще въвлече и нас. Мястото е по-сложно, отколкото първоначално предполага географията му, „Rue Principale“^[2] се разклонява като пръстите на ръка — „Rue des Poetes“, „Avenue des Francs Bourgeois“, „Ruelle des Freres de la Revolution“^[3] — явно сред основателите на града е имало върли привърженици на републиката. Моят площад, наречен „Сен Жером“, е най-високата част на тези разперени пръсти, църквата се извисява бяла и горда, заобиколена от липи, наблизо е площадката от едра червена пръст, където в топли вечери по-възрастните жители играят петанк^[4]. Зад нея хълмът тръгва рязко надолу към лабиринта от тесни улички, известен под името „Les Marauds“^[5]. Това е миниатюрният бедняшки квартал на Ланскене: сгушени една в друга дървени къщурки, куцукащи надолу към Тан по бабунести павета.

Малко по-надолу започва блатистият район. Някои от постройките са издигнати върху самата река, кацнали на платформи от прогнили талпи; по дължина на каменното корито има още десетки; дългите пръсти на влагата, пробили ленивите води, се протягат към мъничките им високи прозорчета. В град като Ажен „Les Marauds“ би бил туристическа атракция с чудатия си вид и внушението за упадък и разложение. Но туристи тук не идват. Жителите на „Les Marauds“ са клошари, преживяващи с онова, което успеят да измъкнат от реката. Много от къщите тук са запустели; върху хлътналите стени расте бъз. Затворих „La Praline“ за два часа на обяд и двете с Анук отидохме да се разходим към реката. В зелената тиня край водата шляпаха група кльощави хлапета; дори през февруари по тези места се усещаше възкиселата воня на канализация и гнилоч. Бе студено, но слънчево. Анук беше навлякла червените си вълнени палто и шапка, тичаше между камъните и подвикваше на Чехълчо, който я следваше по петите. Толкова свикнах с Чехълчо — и с останалите членове на странната менажерия, която следва бодрото й присъствие, — че в подобни моменти го виждам почти ясно; Чехълчо с умните си очи и сиви бакенбарди, светът изведнъж се озарява, сякаш някаква странна метаморфоза ме превръща в Анук, започвам да гледам с нейните очи, да я следвам в пътешествията й. В подобни моменти чувствам, че съм готова да умра от любов по нея, моята мъничка пътешественичка; сърцето ми притупва, изпълнено с ужас, единственото спасение е и аз да се впусна в бяг, червеното ми палто се развява на раменете ми като криле, косата ми е опашка на комета в перестото синьо небе.

Черна котка ми мина път. Спрях и се завъртях по посока, обратна на часовниковата стрелка, пеейки заклинанието:

„Ou va-t-i, mistigri?

Passe sansfairede mal ici.“^[6]

Анук дойде при мен и котката започна да мърка, изтърколи се по гръб в прахта, готова за ласки. Тъкмо се бях навела, когато забелязах дребна стара женица да ме наблюдава с любопитство от ъгъла на една къща. Черна пола, черно сако, сребриста коса, сплетена на плитка и прилежно прибрана в сложен кок. Очите й са остри и черни като на птица. Кимвам й.

— Ти си от la chocolaterie^[7] — подхваща. Наглед я преценявам към осемдесетте, но независимо от възрастта гласът й е младежки, трепти отчетливо с грубоватите мелодични нотки на Midi^[8].

— Да, така е — представям се.

— Арманд Воазен — казва. — Живея ей там — посочва с глава една от къщите на реката, с по-приличен вид от другите, прясно варосана, в сандъчетата по прозорците аленее мушкато. След това добави с усмивка, която набразди восъчното й лице на милион бръчици: — Видях магазина ти. Чуден е, не мога да не ти го призная, ама за такива като нас няма смисъл. Прекалено е гиздав — в гласа й нямаше неодобрение, само полукомичен фатализъм. — Чувам, че наш’то падре вече те е намеркал — добави злостно. — Предполагам мисли, че е неудачно да има магазин за шоколад насред площада — хвърли ми още един от онези подигравателни, насмешливи погледи. — Знае ли, че си вещица?

Вещица, вещица. Не намери правилната дума, но знам какво има предвид.

— Защо мислиш така?

— Ми то е очевидно. Предполагам защото взаимно се разпознават — и се засмя, сякаш засвири оркестър от побеснели цигулки. — Падрето не вярва в магии. А честно да ти кажа, не съм убедена, че вярва и в Господ. — В гласа й се долавяше едновременно снизхождение и пренебрежение. — Бая още има да учи тоз човек, нищо че е със степен по теология. И глупавата ми дъщеря също. Човек не получава научни степени в живота, нали така? — съгласих се и я попитах дали познавам дъщеря й. — Предполагам. Каро Клермон. Най-празноглавата бучка глупост в цял Ланскене. Думи, думи, думи и нито капка мозък — забеляза усмивката ми и кимна ведро: — Не се тревожи, скъпа, на моята възраст вече нищо не мож ме обиди. Пък и к’во да ти кажа, метнала се е на баща си. Това ми е голямата утеха — закачлив поглед: — Тук нямаме много развлечения. Особено като човек стане на възраст — млъкна и пак впи очи в мен: — Ама така като те гледам, май нещата ще се променят.

Ръката й докосна моята като хладен дъх. Опитах се да уловя мислите й, да разбера дали не ме взема на подбив, но всичко, което успях да усетя, бе жизнерадостност и топлота.

— Обикновен магазин за шоколад — усмихнах се.

— Май наистина ме мислиш за вчерашна — изкикоти се Арманд.

— Но, мадам Воазен…

— Арманд — черните й очи заблестяха радостно. — Така се чувствам млада.

— Добре. Но наистина не разбирам защо…

— Знам какъв вятър те довя. Почувствах го. Mardi Gras, карнавалът. „Les Marauds“ бъкаше от празнуващи: цигани, испанци, калайджии, pieds-noirs^[9] и неканени гости. Познах ви веднага — теб и малкото ти момиченце. Какви имена сте си избрали този път?

— Виан Роше — отвърнах с усмивка. — А това е Анук.

— Анук — повтори си Арманд. — А малкият сив приятел? Очите ми вече не са същите. Какво е той? Котка? Катерица?

Анук разтърси къдравата си главица.

— Заек — отвърна хем игриво, хем леко възмутено. — Казва се Чехълчо.

— О, заек. Ама разбира се — Арманд ми смигна тайничко. — Е, та както казах, знам какъв вятър ви довя. Аз самата съм го усещала веднъж-дваж. Може и да съм стара, но още не се е родил оня, дето ще ме преметне. По никой начин.

Кимнах.

— Сигурна съм в това. Защо не наминеш към магазина някой ден. Имам дарбата да разпознавам вкусовете на хората. Обещавам ти голяма кутия от любимите ти лакомства.

Арманд се засмя.

— Забранено ми е да ям шоколад. Каро и оня идиот докторът. Заедно с всичко друго, което би могло да ми достави удоволствие — добави иронично. — Първо цигарите, после алкохола, а сега и това… Един Господ знае дали ако откажа и дишането, няма да живея вечно — избухна в гъгнив смях, но този път ми прозвуча някак уморено, видях я да повдига ръка към гърдите си и да натиска със сила, също като Жозефин Муска. — Не че ги обвинявам. Те така ги разбират нещата. Да се пазиш — от всичко. От живота. От смъртта — усмивката блесна на лицето й и това ми се видя адски детинско, противоречащо на възрастта й. — Е, все пак може да намина. Ако не за друго, поне за да поизопна нервите на падрето.

Още известно време след като тя потъна зад ъгъла на прясно варосаната си къща, останах замислена над последната й забележка. Малко по-надолу Анук се бе заела да хвърля камъни в калните локви край речния бряг.

Свещеникът. Като че ли името на този човек бе в устата на всички. За миг мислите ми отлетяха към Франсис Рейно.

В място като Ланскене понякога се случва един човек — учител, кръчмар или свещеник — да се превърне в съвестта на общността. И този самостоятелен индивид е най-важната бурмичка в машината, която може да преобърне хода на човешки живот, нещо като главната ос в часовников механизъм, благодарение на която зъбчатите колела се задвижват и предават движението едно на друго, чукчетата чукат, а стрелките показват колко е часът. Ако тази ос се изплъзне или повреди, часовникът спира. Ланскене е нещо като този часовник, стрелките са застинали на една минута преди полунощ, колелетата и зъбците се въртят напразно зад любезното безчувствено лице. Нагласи часовника на църквата грешно, за да измамиш дявола, така казваше майка ми. Но в този случай подозирам, че дяволът няма да се хване. Нито за минутка.