Джоан Харис
Шоколад (32)

32
Петък, 21 март

Таванската стаичка е почти готова, тук-там боята още не е засъхнала, но новият прозорец, кръгъл, с метална рамка, съвсем като люк на кораб, е напълно завършен. Утре Рижия ще нареди дюшемето, след което ще изшлайфа и лакира дъските. Тогава вече ще можем да преместим леглото на Анук на новото място. Няма врата. Влиза се през капак, до който водят десетина стъпала. Малката ми пътешественичка е на върха на щастието. С часове стърчи на стълбата, провряла глава през вдигнатия капак, надзирава работата и дава точни указания какво още трябва да се свърши. Другото време прекарва при мен в кухнята, заинтригувана от великденските приготовления. Жано често е с нея. Сядат един до друг на прага и приказват в един глас. Налага се да ги подкупвам, та да се махнат. След случая с Арманд Рижия постепенно започна да прилича на себе си, докато привършва с боядисваното, си подсвирква. Справи се чудесно, макар още да не може да прежали загубата на всичките си инструменти при пожара. Взел е на заем от работилницата на Клермон, ама не стрували. Веднага щом може, ще си купи нови.

— В Ажен има едно място, където продават стари лодки — каза ми днес, докато пием шоколад и похапваме еклери. — Мога да си купя някоя трошка и през зимата да си я оправям. Ще стане хубава и удобна.

— Колко пари ще ти трябват?

Сви рамене.

— Може би около пет хиляди франка, а може пък четири. Зависи.

— Арманд с удоволствие ще ти даде на заем.

— Не — по този въпрос е непреклонен. — Тя вече направи достатъчно — плъзна показалеца си по ръба на чашата. — Освен това Нарсис ми предложи работа. Като начало в оранжериите, а после и за vendanges^[1]. След това идват картофите, бобът, краставиците, патладжаните… Има достатъчно работа чак до ноември.

— Това е чудесно — ентусиазмът му ме изпълва с топли чувства, радвам се, че възвърна предишния си дух. Сега изглежда доста по-добре, по-спокоен, няма го онзи ужасен поглед, изпълнен с враждебност и подозрение, който разтърсва лицето му като обитавана от духове къща. По молба на Арманд през последните няколко дни спа в къщата й.

— В случай, че получа нов пристъп — каза му тя сериозно, а в същото време ми хвърли дяволит поглед зад гърба му. С измама или не, радвам се, че се върна при нас.

С Каролин Клермон обаче има проблем: в сряда сутринта цъфна в „La Praline“, придружавана от Жолин Дру, която уж искала да поговорим за Анук. Рижия седеше на бара и пиеше мока. Жозефин, която още се притеснява от него, бе отишла в кухнята да опакова готовите шоколади. Анук не беше приключила със закуската, пред нея имаше жълта купа с chocolat ай lait и наченат кроасан. Двете жени й се усмихнаха медено и изгледаха Рижия сдържано, но презрително. Той моментално си докара оня нагъл, високомерен поглед.

— Надявам се не идваме в неподходящ момент — започна Жолин с мек, обработен глас, изпълнен със загриженост и топли чувства. Под външната благост обаче се усещаше непогрешимо безразличие.

— Ни най-малко. Тъкмо закусвахме. Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Не закусвам.

Престорено свенлив поглед към Анук, която, забила глава в чинията си, изобщо не го забеляза.

— Бих искала да поговорим — продължи Жолин все в същия дух. — Насаме.

— Няма проблеми, слушам те. Сигурна съм, че той няма нищо против.

Рижия се ухили, лицето на Жолин се изкриви в кисела гримаса.

— Ами, въпросът е малко деликатен.

— В такъв случай, убедена ли си, че държиш да го споделиш точно с мен? Струва ми се, че отец Рейно е далеч по-подходящ…

— Не, категорично трябва да говоря с вас — изсъска Жолин през стиснати устни.

— О! — учтиво: — За какво се касае?

— За дъщеря ви — кристална усмивка: — Както ви е известно, аз съм й класна.

— Да, известно ми е — долях на Рижия мока. — Е, и? Да не би да изостава? Или има някакви проблеми?

Прекрасно знам, че Анук няма проблеми в училище. Откакто навърши четири и половина, чете с истинска страст. Говори английски почти толкова добре, колкото и френски — наследство от Ню Йорк.

— Не, не — уверява ме Жолин. — Тя е едно умно малко момиче — бърз поглед към Анук, но дъщеря ми явно е прекалено съсредоточена върху закуската си. Тайничко, като мисли, че не я гледам, си открадва малко шоколадов мус от витрината и го пъхва в кроасана си, за да заприлича на pain au chocolat.

— Значи е нещо с поведението й? — питам с пресилена загриженост. — Да не би да е недисциплинирана? Непослушна? Неучтива?

— Не, не. Разбира се, че не. Нищо подобно.

— Тогава какво?

Каро ме поглежда кисело.

— Тази седмица отец Рейно направи няколко посещения в училището. За да поговори с децата за Възкресението, да им разкрие смисъла на Великденския празник и така нататък.

Кимнах окуражително. Жолин пак ми се усмихна съчувствено.

— Ами, Анук се държа — свенлив поглед към нея, — е, не бих казала точно недисциплинирано, но зададе няколко доста странни въпроса — усмивката й се сплеска между тънките скоби на неодобрението. — Наистина доста странни въпроси — повтори.

— О, така ли — подхвърлих небрежно, — винаги ми е била любознателна. Сигурна съм, че не би искала да прекършиш жаждата за знания у който и да е ученик. А освен това — добавих заядливо, — не ми казвай, че има въпрос, по който отец Рейно да не може да даде компетентен отговор.

Жолин се усмихна превзето.

— Поведението й смущава останалите деца, мадам — възмути се тя с остър тон.

— Нима.

— Явно Анук им е разправяла, че Великден всъщност изобщо не е християнски празник, и че нашия Господ Бог… — замлъкна смутено, — че Възкресението на нашия Господ един вид има своя първообраз в някакви си житни божества. В някакво божество на плодородието от езически времена — изсмя се насила, но гласът й си остана смразяващ.

— Да — докоснах Анук по къдриците. — Тя е едно добре образовано малко същество, нали така, Нану?

— Аз просто питах за Еостра. Отец Рейно каза, че вече никой не я почита и аз му отвърнах, че ние го правим.

Скрих усмивката си в шепата.

— Той едва ли те е разбрал, скъпа. Може би не е трябвало да задаваш толкова много въпроси, щом като това го разстройва.

— Разстройва децата, мадам — отбеляза Жолин.

— Не е вярно — не се стърпя Анук. — Според Жано на този празник трябва да запалим клада, червени и бели свещички и така нататък. Жано казва…

Каролин я прекъсна.

— Жано явно е казал голямо нещо — отбеляза.

— Сигурно го е чул от майка си — подметнах.

Жолин явно се засегна.

— Като че ли не взимате думите ми много на сериозно — усмивката й угасна.

Повдигнах рамене.

— Не виждам къде е проблемът — промених тона си. — Дъщеря ми участва в дискусиите в час. Това ли те притеснява?

— Има неща, които не бива да стават предмет на дискусия — озъби се Каро и за момент под благовидната й физиономия разпознах лицето на майка й — борбена и непокорна. Направи ми добро впечатление, задето вложи душа в думите си. — Има неща, които трябва да се приемат на доверие и ако детето има някаква морална основа… — прекъсна сконфузено изречението. — Далеч не е моя работа да ви казвам как да възпитавате дъщеря си — додаде безстрастно.

— Добре — усмихнах се аз. — И бездруго нямам намерение да се карам с вас двете.

Те ме погледнаха с еднакво възмутени лица.

— Сигурни ли сте, че няма да изпиете с нас по чаша шоколад?

Очите на Каро се плъзнаха с копнеж върху витрината под бара, обгърнаха пралините и трюфелите, бадемовите сладки и нугите, еклерите, флорентинчетата, пияните вишни, захаросаните ядки.

— Учудващо е как зъбите на това дете все още не са се разпаднали — отсече остро.

Анук се ухили, между устните й блеснаха два наниза ослепителни перли. Белотата им допринесе за тоталната покруса на Каро.

— Губим си времето — обърна се тя към Жолин с хладен глас.

Не казах нищо, Рижия само се ухили. Откъм кухнята се чуваше радиото на Жозефин. За няколко секунди настана тишина, прекъсвана само от гъгнивия глас на говорителя.

— Хайде! — каза Каро на приятелката си, която изглеждаше смутена и разколебана. — Хайде, казах, да вървим! — тя се запъти към вратата с възмутен вид, Жолин я следваше по петите. — Не си мисли, че не знам какви ги вършиш — изстреля тя вместо довиждане, след което двете изчезнаха, високите им токчета затрополиха по паважа, докато се отдалечаваха към „Сен Жером“.

 

 

На следващия ден се появи първата листовка. Жозефин я намери пред магазина, докато метеше. Бе смачкана на топка и захвърлена на земята. Изписана на машина страница, преснимана на розова хартия, после сгъната на две. Нямаше подпис, но нещо в стила подсказваше възможния автор.

Заглавието бе „Великден и завръщането към Вярата“. Хвърлих един бърз поглед на съдържанието. В по-голямата си част бе предвидимо: щастие и самопречистване, грях и радост от опрощението и молитвата. Имаше обаче няколко изречения, написани с по-плътен шрифт, на места дори подчертани. Зачетох се.

Новите проповедници: опорочаване на Великденския дух.

„Винаги ще има едно незначително малцинство от хора, които се опитват да използват Свещените традиции за лична облага.

Продажбата на поздравителни картички. Веригите супермаркети. Дори още по-опасни са онези, които проповядват завръщане към древните традиции, въвличайки децата пи в езически практики под маската на забава. Мнозина от нас считат всичко това за безобидно и се отнасят търпеливо с такива хора. Защо иначе нашето общество позволи така наречения Фестивал на шоколада да се проведе извън нашата църква навръх Възкресение Христово? Това е подигравка с всичко, което символизира Великден. Призоваваме ви да бойкотирате този така наречен Фестивал и всички подобни събития в името на вашите невинни деца.

ЦЪРКВА, не ШОКОЛАД, това е ИСТИНСКОТО ПОСЛАНИЕ на ВЕЛИКДЕН!“

— „Църква, не шоколад“ — изсмях се аз. — Всъщност доста добро мото, какво ще кажеш?

Жозефин ме погледна притеснено.

— Не мога да те разбера. Изобщо не ми се виждаш разтревожена.

— Че защо да се тревожа? — свих рамене. — Това е само една листовка. При това съм сигурна кой я е сътворил.

Тя кимна.

— Каро — каза го отчетливо. — Каро и Жолин. Съвсем в техния стил. Всичките тия приказки за невинните деца — изпухтя подигравателно. — Но хората ги слушат, Виан. Тези листовки може да ги накарат да се замислят, преди да дойдат тук. Жолин е единствената учителка в Ланскене. А Каро е член на Общинския съвет.

— Нима? — изобщо не знаех, че съществува такова нещо. Самовлюбени, лицемерно набожни идиоти, склонни към клюкарстване. — И какво ще направят? Ще арестуват цялото село ли?

Жозефин поклати глава.

— И Пол членува там — отрони едва чуто.

— Е, и?

— Знаеш на какво е способен — в гласа й имаше нотки на отчаяние. Забелязала съм, че когато е под напрежение, се връща към старите си тикове, забива юмруци в ребрата си. — Той е луд, знаеш го. Просто е…

Замлъкна съкрушена, сви ръце. Отново ме обзе усещането, че иска да ми каже нещо, че знае нещо. Докоснах я по ръката, внимателно си проправих път към мислите й, но не успях да видя нищо повече от предишния път: дим, мазен сивкав дим на фона на пурпурно небе.

Дим! Стиснах я за ръката. Дим! Сега, когато разбрах какво виждам, започнах да разгадавам детайлите: бледото му лице в мрака, режещата му, триумфираща усмивка. Тя ме погледна мълчаливо, беше разбрала.

— Защо не ми каза? — прошепнах най-накрая.

— Не можеш да го докажеш. Нищо не съм ти казвала.

— Не е нужно. Затова ли те е страх от Рижия? Заради стореното от Пол?

Вдигна упорито брадичка.

— Не ме е страх от него.

— Но не му говориш. Дори не оставаш в една стая с него. Не можеш да го погледнеш в очите.

Скръсти ръце. Позата на тялото й говореше, че няма какво повече да ми каже.

— Жозефин? — извърнах лицето й към моето, принудих я да ме погледне. — Жозефин!

— Добре — гласът й бе дрезгав и глух. — Знаех, чуваш ли? Знаех какво се кани да направи Пол. Казах му, че ще го издам, ако опита. Че ще ги предупредя. Той ме удари — изгледа ме с убийствен поглед, преглътна сълзите си. — Е, значи съм една тъпачка — каза високо, но вяло. — Вече го знаеш. Не съм смела като теб, аз съм една лъжкиня и тъпачка. Позволих му да го направи, можеше някой да умре. Рижия, Зезет, бебето й… Тогава аз щях да съм виновна! — пое дълбока глътка стипчив дъх.

— Не му казвай. Няма да го понеса.

— Не съм си и помисляла да му казвам. Защото ти сама що го направиш.

Започна да тресе глава като обезумяла.

— Не. Не мога!

— Всичко е наред, Жозефин. Не си виновна. Пък и никой не пострада, нали така?

— Няма да мога. Не мога — повтори упорито.

— Рижия не е като Пол. Двамата с него си приличате повече, отколкото можеш да си представиш.

— Не знам какво да му кажа — закърши ръце тя. — Защо просто не си тръгна. Трябваше просто да си вземе спечеленото и да се махне.

— Няма да стане.

Разказах й за плановете на Рижия и за предложението на Нарсис, за корабчето в Ажен.

— Заслужава поне да знае кой го е направил. И можеш да бъдеш сигурна, че ще разбере кой е единственият виновник за случилото се — Муска. Ще разбере, че никой друг не го мрази. Ти много добре знаеш какво е да се чувстваш като него.

Жозефин въздъхна.

— Не днес. Ще му кажа, но някой друг път. Става ли?

— И да го отложиш, няма да ти стане по-лесно. Искаш ли да дойда с теб? — погледна ме. — Май скоро ще му е време за почивка. Защо не му занесеш чаша шоколад.

Мълчание. Лицето й бе пребледняло и безизразно. Ръцете й трепереха покрай тялото. Взех една roche noir^[2] от купчината край себе си и я пуснах в полуотворената й уста, преди да е успяла да каже нещо.

— За сила — подметнах и се обърнах да сипя шоколад в голяма чаша. — Хайде, дъвчи — от устата й излезе слаб звук, наподобяващ смях. Подадох й чашата. — Готова ли си?

— Предполагам — каза с пълна уста. — Ще опитам.

 

 

Оставих ги сами. Препрочетох листовката, която Жозефин намери на улицата. Църква, не шоколад. Голям майтап. Най-сетне Черния призрак проявява известно чувство за хумор.

Въпреки вятъра навън беше топло. Поех бавно към реката, отдадена на насладата от приличащото в гърба ми слънце. Пролетта дойде изненадващо, като широка гледка, отворила се внезапно зад рязък завой в планината. Градините разцъфтяха изведнъж, грейнаха в нарциси, перуники, лалета. Дори изоставените къщи в „Les Marauds“ станаха по-цветни, макар че растителността тук се ръководеше от някакви свои ексцентрични закони: на балкона на крайбрежна къща е цъфнал бъз; съседният покрив се е превърнал в поляна от нарциси; от олющената, напукана фасада отсреща надзъртат теменужки. Цветя, които някога са били градински, са се върнали обратно към дивата си природа; дългокрак здравец се е настанил сред гъст бучиниш; самопосял се мак вилнее на воля, първоначалният му червен цвят е мутирал в оранжев и бледоморав. Няколко дни светлина е достатъчна, за да ги разбуди; след дъжда всички се протягат и надигат главици към слънцето. Откъснеш ли китка от тези уж бурени, установяваш, че всъщност си попаднал на ароматен градински чай и красиви перуники, карамфили и лавандула. Разхождах се край реката достатъчно дълго, за да могат Жозефин и Рижия да изгладят различията помежду си. После се отправих с бавна крачка към дома, като избирах странични улички, минах по „Ruelle des Freres de la Revolution“ и „Rue des Poetes“ с високите им, сумрачни, ослепели без прозорци стени, разведрявани само от небрежно политналото от балкон до балкон пране или от някой и друг самотен перваз, украсен със зелени гирлянди от грамофончета.

Заварих ги в магазина, между тях на бара стоеше едва докоснатата чаша шоколад. Очите на Жозефин бяха зачервени, но изглеждаше облекчена, почти щастлива. Рижия тъкмо се смееше на някакъв неин коментар — странен, необичаен за ушите ми звук, екзотичен поради изключителната си рядкост. За секунда ме обзе нещо близко до завист. През главата ми прелетя мисъл: Създадени са един за друг.

 

 

По-късно, докато Жозефин бе излязла да купи нещо, подпитах Рижия за разговора им. Внимателно си подбира думите за нея, в очите му играе весело пламъче, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Както изглежда, и бездруго е подозирал Муска.

— Добре е направила, че е зарязала онова копеле — изпуска се. — Това, което й е сторил… — за миг е като попарен, извръща глава, приплъзва безпричинно чашата по плота, връща я на мястото й. — Човек като него не заслужава да има жена — избоботва.

— Какво ще правиш?

Свива рамене.

— Нищо — отвръща простичко. — Той ще отрича. В полицията няма да ми обърнат внимание. Пък и съм сигурен, че ще предпочетат да стоят настрана — не влиза в подробности. Приемам, че в миналото му има неща, в които е по-добре да не се рови.

След този случай двамата с Жозефин често разговарят. Тя му носи шоколад и бисквити в почивките, често ги чувам да се смеят. Вече не го гледа с оня стреснат, замаян поглед. Забелязвам, че е започнала да обръща повече внимание на дрехите си. Тази сутрин дори обяви, че иска да отиде до кафенето и да си вземе някои неща.

— Ще дойда с теб — предложих й.

Тя поклати глава.

— Ще се справя сама — изглежда някак щастлива, почти опиянена от взетото решение. — Пък и ако не застана лице в лице с Пол… — млъква, явно смутена. — Просто реших, че е време да го направя, това е — цялата е пламнала, излъчва упоритост. — Имам книги, дрехи… Искам да си ги взема, преди Пол да ги е изхвърлил.

Кимнах.

— Кога ще отидеш?

— В неделя — отвърна тя без колебание. — Тогава той ходи на църква. С малко късмет ще успея да отида и да се върна, без изобщо да го засека. Няма да се бавя.

Погледнах я.

— Сигурна ли си, че не желаеш някой да те придружи?

Пак поклати глава.

— Нещо ми подсказва, че няма да е правилно.

При цялата сериозност, с която изрече тези думи, ме напуши смях, но я разбрах. Това е негова територия. Тяхна територия. Неизлечимо белязана от следите на съвместния им живот. Аз нямам място там.

— Ще се справя — усмихва ми се. — Знам как да се оправям с него, Виан. И друг път съм го правила.

— Надявам се да не се стига дотам.

— Няма — най-неочаквано протяга ръка и я поставя успокоително върху моята. — Обещавам ти, няма.