Джоан Харис
Къпиново вино (1)

1

Виното говори. Всички го знаят. Огледайте се наоколо. Попитайте оракула на ъгъла на улицата; неканения гост на сватбеното тържество; блажения безумец. То говори. Говори като вентрилок. Има милион гласове. Развързва езика, изважда на бял свят тайни, които никога не сте искали да споделите, тайни, за които дори не сте знаели. То крещи, декламира, шепне. Разказва за велики дела, блестящи планове, трагични любовни истории и ужасяващи предателства. Пищи от смях. Тихо се подсмихва под мустак. Плаче пред собственото си отражение. Връща ни към отдавна отминалите лета и най-грижливо забравените спомени. Всяка бутилка носи полъха на други времена, други места; всяко едно — от най-простото „Либфраумилх“ до високомерното „Вьов Клико“ от 1945 година — е малко чудо. Всекидневна магия, както го наричаше Джо. Трансформиране на основна материя в свят от мечти. Лаическа алхимия.

Вземете мен например. „Фльори“, реколта 1962. Последното оцеляло от кашон с дванайсет бутилки, бутилирано и прибрано в избата в годината, когато се роди Джей. Надписът на етикета гласеше: „Игриво, бъбриво вино, ободряващо и леко резливо, с наситен вкус на къпини“. Не особено подходящо за продължително съхраняване, но той го запази. От носталгия. Запази го за специален повод. Рожден ден, може би сватба. Рождените му дни обаче минаха без празненства, с аржентинско червено вино и стари каубойски филми. Преди пет години ме сложи на масата редом със сребърни свещници, но нищо не се получи. Въпреки това той и момичето заживяха заедно. С нея пристигна армия от бутилки: „Дом Периньон“, водка „Столичная“, „Парфе Амур“ и „Мутон Каде“, белгийски бири в бутилки с високи гърла, вермут „Нойи Пра“ и „Фрез де Боа“. Те също говорят, предимно безсмислици — звънливо метално бърборене, като на непознати помежду си гости на парти. Ние отказахме да общуваме с тях. Избутаха ни в дъното на избата, нас, последните три оцелели, зад лъскавите редове на новодошлите, и там останахме пет години, забравени. „Шато Шалон’58“, „Сансер’71“ и аз. „Шато Шалон“, обидено от това заточение, се преструва на глухо и често мълчи. „Пивко вино с високи достойнства и вкусови качества“, цитира то в редките си мигове на разговорливост. Обича да ни напомня за превъзходството си, за дълголетието на жълтите юрски вина. Винаги изтъква това, както и медения си букет и уникален произход. „Сансер“ отдавна е станало кисело и говори още по-малко, само от време на време въздиша тихичко по отминалата си младост.

И неочаквано, точно шест седмици преди началото на тази история, дойдоха другите. Чужденците. „Специалитетите“. Натрапниците, с които започна всичко, макар че те също бяха прибрани зад лъскавите нови бутилки. Шест на брой, всяко с малък етикет, написан на ръка, и запечатано с восък. На гърлото на всяка бутилка имаше вързан конец с различен цвят: малиненочервен, зеленикав като цвят на бъз, тъмносин като къпина, жълт като неузряла шипка, черен като пестил. Последната бутилка, вързана с кафяв конец, съдържаше вино, нечувано досега. „Специалитети, 1975“ — пишеше на етикета с букви, избелели като стар чай. Но вътре се рояха тайни. Нямаше покой от тях; от шушукането, бърборенето, смеха им. Ние се преструвахме на безразлични към клоунското им кривене. Тези аматьори! В тях нямаше нито зрънце грозде. Те бяха от долно потекло и ние неохотно деляхме мястото си в избата с тях. И въпреки това в тези шестима натрапници имаше нещо затрогващо дръзко, поразителен сблъсък на аромати и образи, които омайваха по-сериозните вина. Разбира се, ние смятахме, че е под достойнството ни да разговаряме с тях. Но, ах, как копнеех за това! Може би тъкмо плебейската къпинова жилка ни свързваше.

От избата можете да чуете всичко, което става в къщата. Ние отбелязвахме събитията с пристигането и заминаването на по-предпочитаните ни колеги: дванайсет бири в петък вечер и смях в коридора; предната вечер — една бутилка калифорнийско червено, толкова младо, че почти се долавяше мирисът на танин; предишната седмица — на рождения му ден, както се оказа — половин бутилка „Мое“, госпожица от най-самотния, най-дръзкия размер, и далечен носталгичен шум от изстрели и конски тропот, долитащ от горния етаж. Джей Макинтош навърши трийсет и седем. Незабележимо, освен в очите му, тъмносини до черно — оня неловък, малко объркан поглед на човек, изгубил пътя. Преди пет години Кери бе намерила това за привлекателно. Но сега вече беше изгубила вкус. В тази пасивност и сърцевина от упорство под нея имаше нещо крайно отегчително. Точно четиринайсет години по-рано Джей бе написал роман, озаглавен „Три лета с Джо Пръстената ябълка“. Сигурно сте го чували. Той спечели наградата „Гонкур“ във Франция и беше преведен на двайсет езика. Три щайги превъзходно „Вьов Клико“ ознаменуваха публикуването му — реколта’76, изпито твърде младо, за да бъде оценено по достойнство, но Джей открай време си беше такъв, пришпорваше живота, сякаш беше безкраен; сякаш бутилираното вътре в тялото му ще трае вечно, успехи ще следват успехите в нескончаем низ от празници.

В онези дни нямаше винена изба. Ние стояхме на полицата над камината, точно над пишещата машина, за късмет, както той казваше. Когато завърши книгата, Джей отвори последния от моите другари от реколта’62 и го изпи много бавно, като въртя чашата в ръце, докато свърши. После се приближи до полицата. Поспря се там за миг. След това се усмихна и тръгна с неуверена крачка към стола си.

— Следващия път, драги — обеща той. — Ще го отложим за друг път.

Разбирате ли, Джей ми говори, както един ден и аз ще му заговоря. Аз съм най-старият му приятел. Ние се разбираме. Съдбите ни са преплетени.

Естествено, друг път не последва. Мълчаливо се заредиха телевизионни интервюта, статии във вестници и списания. Холивуд направи филмова адаптация с Кори Фелдман, действието беше преместено в американския Среден запад. Изминаха девет години. Джей написа част от ръкопис, озаглавен „Храбрият Кортес“, и продаде осем разказа на списание „Плейбой“, които по-късно излязоха като колекция от „Пенгуин Букс“. Литературният свят очакваше новия роман на Джей Макинтош, отначало нетърпеливо, после неспокойно, с любопитство, и накрая — фатално — с безразличие.

Разбира се, той продължаваше да пише. Седем романа досега, със заглавия като „Генът G-cyc“ или „Псирените от Марс“, или „Среща със смъртта“, всички написани под псевдонима „Джонатан Уайнсап“, добър начин за печелене на пари, които му помагаха да живее в относително удобство през тези четиринайсет години. Купи си компютър — лаптоп „Тошиба“, — който крепеше на коленете си, точно както вечерите пред телевизора, които си приготвяше сам, особено напоследък, когато Кери работеше до късно. Пишеше обзорни статии, разкази и вестникарски репортажи. Четеше лекции в групи за творческо писане, водеше семинари в университета. Обичаше да казва, че има толкова неща, с които да се занимава, че не му остава време да работи за себе си — и се смееше неубедително. Писател, който не пише. Когато говореше така, Кери го гледаше с присвити устни.

Запознайте се с Кери О’Нийл — рождено име Катрин Марсдън, — двайсет и осем годишна, с късо подстригана руса коса и поразителни зелени очи, за които Джей не подозира, че са резултат от цветни контактни лещи. Журналистка, придобила популярност в телевизията с „Форум!“ — късно токшоу, в което популярни писатели и второразредни знаменитости обсъждат съвременни социални проблеми на фона на авангарден джаз. Пет години по-рано тя би се усмихнала на тези му думи. Но тогава, преди пет години, нямаше „Форум!“, Кери пишеше пътеписни репортажи за „Индипендънт“ и работеше върху книга, озаглавена „Шоколад — феминистка перспектива“. Светът предлагаше какви ли не възможности. Книгата излезе две години по-късно и предизвика интерес в медиите. Кери беше фотогенична, продаваема и на гребена на вълната. В резултат на това се появи в множество повърхностни шоупрограми. Снима се за „Мари Клер“, „Татлър“ и „Ми!“, като си казваше, че не се е главозамаяла. Имаше къща в Челси, апартамент в Ню Йорк и обмисляше възможността да си направи липосукция на бедрата. Беше пораснала. Напреднала.

Но за Джей нищо не напредна. Пет години по-рано той бе въплъщение на представата за темпераментен човек на изкуството, пиеше половин бутилка „Смирнов“ на ден, обречена, мрачна личност с романтичен ореол. Събуди у нея майчин инстинкт. Тя пожела да го спаси, да го вдъхнови и в замяна на това той да напише прекрасна книга, която да внесе светлина в живота на хората и която да се дължи изцяло на нея.

Но нищо такова не се случи. Плащаха наема благодарение на посредствените научнофантастични романи: евтини книжлета с грозни меки корици. Зрелостта и дяволитата мъдрост на оня пръв роман останаха неповторени, дори ненаподобени. А Джей не притежаваше темперамента да говори за мрачните си периоди на мълчание. Той никога не се поддаваше на импулси. Не демонстрираше гняв, не губеше контрол. Думите му не бяха нито блестящо интелигентни, нито интригуващо хапливи. Дори пиенето му — последната проява на невъздържаност — сега изглеждаше смешно, като упорството на човек да носи старомодните дрехи от своята младост. Прекарваше времето си в компютърни игри, слушане на стари шлагери и гледане на стари филми на видео, заседнал в юношеските си години като втръснал до болка запис на джазова импровизация. Може би съм сгрешила, мислеше си Кери. Той не иска да порасне. Не иска да бъде спасен.

Празните бутилки разказваха друга история. Аз пия, казваше си Джей, по същата причина, поради която пиша второразредни фантастични романи. Не да забравя, а да си спомня, да разтворя миналото и да се намеря отново там, като костилка в горчив плод. Той отваряше всяка бутилка, започваше всяка история с тайното убеждение, че там е магията, която ще го съживи. Но магията като виното се нуждае от подходящи условия, за да подейства. Джо сигурно му го е казвал. Иначе химията не се случва. Букетът се разваля.

Мисля, че очаквах да започне с мен. В това щеше да има някаква поезия. В края на краищата ние сме свързани, той и аз. Но тази история започна с друго вино. Не се сърдя чак толкова. По-добре да бъда последното, отколкото първото. Аз дори не съм звездата в тази история, но все пак бях тук, преди да дойдат „Специалитетите“, и ще бъда тук, след като всички те бъдат изпити. Мога да си позволя да почакам. Освен това отлежалото „Фльори“ е за по-изтънчен вкус, с него не бива да се бърза, а аз не съм убеден, че небцето на Джей е вече готово да ме опита.