Джоан Харис
Шоколад (28)

28
Събота, 15 март

Тая сутрин пак се опитах да говоря с Арманд. И тя за пореден път отказа да ме приеме. Червенокосото й куче пазач ми отвори и като запречи с рамене входа, за да не мога да вляза, излая нещо на грубия си жаргон. Арманд се чувства добре, каза. Трябва й малко почивка и ще се възстанови напълно. Внукът й е при нея, приятелите й я посещават всеки ден. Последното прозвуча толкова саркастично, че направо си прехапах езика. Не иска да я безпокоят. Унизително ми е да му се моля, pere, но съм наясно със своя дълг. Независимо от лошата компания, с която се е обградила, въпреки подигравките и оскърбленията, с които ме залива, аз не мога да пренебрегна дълга си. Моята работа е да нося утеха дори когато тя е нежелана. И да напътствам. Но как да говоря с този човек за душата? Очите му са пусти и безразлични като на диво животно. Опитвам се да му обясня. Арманд е на години, казвам му. Упорита възрастна дама. И двамата имаме толкова малко време. Нима не разбира? Нима ще й позволи да сложи сама край на живота си, като не позволява на близките си да се грижат за нея и се държи арогантно с тях?

Той вдига рамене.

— Тя си е добре — повтаря невъзмутимо. — И има кой да се грижи за нея. Скоро ще се възстанови напълно.

— Не е вярно — гласът ми е преднамерено груб. — Тази жена играе на руска рулетка с лечението си. Отказва да приеме съветите на доктора. Яде шоколад, за Бога! Замисляли ли сте се какво означава това за човек в нейното състояние?

Лицето му се затваря, става враждебен и резервиран.

— Тя не желае да разговаря с вас — изрича монотонно.

— Не ви ли е грижа? Нима ви е безразлично, че чревоугодничеството й може да я убие?

Свива рамене. Под крехката черупка на безразличието улавям бушуваща ярост. Няма начин да проникна до по-добро кътче на душата му. Той просто стои на пост, изпълнява заповед. Муска казва, че Арманд му е обещала пари. Сигурно е от негов интерес да я гледа как умира. Познавам опърничавата й природа. Да лиши от наследство близките си заради някакъв чужденец — това е съвсем в нейния стил.

— Ще почакам. Ако се наложи, цял ден.

Стоях в градината два часа. После заваля. Не бях взел чадър, расото ми подгизна. Втресе ме. След известно време се отвори прозорец и до мен достигна влудяващият аромат на кафе и топъл хляб от кухнята. Видях кучето пазач да ме гледа с онзи нагъл, презрителен поглед. Дори да паднех в безсъзнание в калта, пръста си няма да помръдне за помощ. Заизкачвах се бавно по хълма към църквата и усетих погледа му, впит в гърба ми. Над реката като че отекна смях.

С Жозефин Муска също претърпях провал. Въпреки че не идва на църква, успях да поговоря с нея на няколко пъти, но без резултат. Сърцето й се е свило в неразбиваема буца стомана, превърнала се е в олицетворение на упорството, макар че, общо взето, не проявява неуважение и говори спокойно. Никога не се отдалечава от „La Celeste Praline“ и днес съвсем случайно я срещнах извън магазина. Метеше паважа отпред, завързала косата си с жълта кърпа. Когато се приближих, я чух да си припява нещо.

— Добро утро, мадам Муска — поздравих я любезно. Знам, че ако искам да я спечеля обратно, трябва да бъда учтив и благоразумен. Ще я накарам да се разкайва за греховете си, но по-късно, когато всичко приключи.

Усмихна ми се през стиснати устни. Станала е някак по-уверена, върви с изправен гръб и високо вдигната глава, прихваща стойката и жестовете на Виан Роше.

— Вече съм Жозефин Боне, pere.

— Не и пред закона, мадам.

— Хич не ме интересува този закон.

— Божият закон — наблягам умишлено и я поглеждам укорително. — Молих се за теб, ma fille, за твоето избавление.

Засмя се, но не злонамерено.

— Значи молитвите ви са били чути, pere. Никога не съм била по-щастлива.

Като непревземаема крепост е. Само една седмица в компанията на онази жена и вече говори с нейния глас. Смехът им е непоносим. Усвоили са подигравателния тон на Арманд, непрекъснато ме предизвикват и ме правят на глупак, а това ме вбесява. Вече усещам как в душата ми се разлива слабост, pere, нещо, на което си мислех, че съм неподатлив. Докато наблюдавам chocolaterie оттатък площада, пъстрата витрина, сандъчетата с нацъфтяло в розово, червено и оранжево мушкато, подредени по балконите и от двете страни на вратата, усещам как у мен коварно се прокрадва съмнението, устата ми се изпълва със слюнка при спомена за сладостните аромати, с които е пропито това място. Сметана, плодови бонбони и карамел, неустоим коктейл от коняк и свежи какаови зърна. Ухание на женска коса точно там, където тилът потъва в нежната трапчинка и се слива с главата. Аромат на зрели кайсии, топъл козунак и канелени кифлички, на чай с лимон и момина сълза. Благовоние, попило във вятъра и литнало като победно знаме; следа, оставена от сатаната, не зловеща, както ни учеха като деца, а най-ефирният, най-чувствен полъх, богата есенция, събрана от хиляди билки, омайваща главата и раздираща духа. Стоя пред „Сен Жером“ с повдигната към вятъра глава, жаден да доловя този божествен парфюм. Той тревожи съня ми, нощем се будя облян в пот, изнемогващ от глад. Сънувам как поглъщам тонове шоколади, плувам сред шоколади, които не са хрупкави, а меки като плът, към тялото ми зейват хиляди усти, които ме поглъщат на малки хапки. Да умра от нежната им ненаситност е кулминацията на всяко познато изкушение. В такива моменти почти съм склонен да разбера Арманд Воазен, която с всяка екстатична хапка излага живота си на риск.

Казах почти.

Знам своя дълг. Сега, когато реших епитимията ми да включва и тези неочаквани моменти на пропадане, спя съвсем малко. Имам болки в ставите, но така поне имам за какво друго да мисля. Физическото удоволствие е пролуката, през която сатаната провира своите пипала. Избягвам сладостните аромати. Ям по веднъж на ден, при това най-прости и лишени от мирис храни. Когато не съм отдаден на задълженията си към паството, работя в църковния двор, прекопавам лехи, плевя около надгробните плочи. През последните две години хората доста са занемарили тези обязаности и сега, когато се разхождам из някога изрядния църковен двор, ме обзема безпокойство. Лавандула, майорана, енчец и градински чай са избуяли неконтролируемо сред треви и лилави магарешки бодили. Има толкова много разсейващи миризми. Бих предпочел спретнати лехи от храсти и цветя, може би в цветарници околовръст. Изобилието ме смущава, в него има нещо богохулно, някакъв див порив на живота, растенията се задушават едно друго в отчаян опит за надмощие. Да господаруваме над всички тях, така пише в Библията. Не се чувствам господар. По-скоро ме обзема безпомощност, понеже докато копая, подкастрям и режа от едната страна, стегнатите редици на зелената армия напират от другата, изплезили подигравателно дългите си езици срещу моите усилия. Нарсис явно се забавлява, хвърля ми презрителни погледи.

— По-добре вземи засади нещо, pere, запълни празните пространства с нещо красиво. Иначе никога няма да се отървеш от буренака.

Прав е, разбира се. Поръчах сума ти цветя от оранжерията му, култивирани растения, които ще засадя в лехи. Харесват ми белите бегонии и дребните перуники, също и бледожълтите далии и великденските люляци — не миришат, но са тъй прекрасни с претенциозните си, кичести листца. Красиви, но не завоевателни, обещава Нарсис. Природата, опитомена от човека.

Виан Роше идва да види какво правя. Не й обръщам внимание. Носи тюркоазнозелен пуловер и дънки, обута е в пурпурночервени велурени ботуши. Косата й се ветрее като пиратски флаг.

— Чудесна градина — отбелязва и ръката й се плъзва над растенията. Свива юмрук и го разтваря пред лицето си, вдъхвайки аромата. — Букет от билки. Маточина и мащерка, градински чай…

— Не им знам имената — прекъсвам я рязко. — Не съм градинар. Пък и са само плевели.

— Обичам плевелите.

Как иначе. Сърцето ми набъбва от ярост… може би е от аромата? Изправих се, затънал до хълбоците в буйните треви, и усетих леко изпукване в долните прешлени.

— Мога ли да ви попитам нещо, мадмоазел?

Погледна ме хрисимо, усмихна се.

— Бихте ли ми казали какво целите, като насърчавате енориашите ми да изтръгват корените на живота си, да изоставят сигурността си…

Погледна ме безучастно.

— Корените на живота си? — извъртя глава към купчината бурени край пътеката.

— Имам предвид Жозефин Муска — не й позволих да продължи.

— О! — откъсна стръкче зелена лавандула. — Тя не беше щастлива.

Явно според нея това обяснява всичко.

— А сега, когато наруши брачната си клетва, когато изостави всичко, което имаше, когато се раздели с предишния си живот, мислите ли, че е по-щастлива?

— Разбира се.

— Чудесна философия — не се сдържах, — особено ако сте човек, който не вярва в греха.

Засмя се.

— Ами аз не вярвам. Ни най-малко.

— Тогава ми е жал за горкото ви дете — изсъсках язвително. — Отгледано без Бог и без морал.

Отговорът ми явно не й се хареса.

— Анук може да различава доброто от злото — каза и веднага разбрах, че този път съм стигнал до сърцето й. Точка за мен. — Що се отнася до Бог… — млъкна посред изречението, — не мисля, че бялата якичка ви дава неотменимо право на достъп до божественото — довърши по-меко. — Не мислите ли, че тук ще се намери място и за двама ни?

Не я удостоих с отговор. Толкова ми е ясна зад цялата си фалшива толерантност.

— Ако наистина искахте да извършите добро — казах след малко с достойнство, — щяхте да убедите мадам Муска да преосмисли прибързано взетото решение. И да вразумите Арманд Воазен.

— Да я вразумя ли? — направи се на недоразбрала, но много добре знае какво имам предвид.

Повторих повечето от това, което бях казал и на кучето пазач. Арманд е стара, започнах, вироглава и упорита. Нейното поколение трудно приема постиженията на съвременната медицина. Колко са важни диетата и лекарствата. Упоритият отказ да приеме фактите.

— Но Арманд се чувства добре там, където е — явно си вярва. — Не иска да напусне дома си и да отиде в старчески дом. Иска да умре там, където е живяла.

— Няма право! — гласът ми изплющя над площада. — Това не е нейно решение! Може да живее още дълго, защо не и десет години…

— Едното не изключва другото — този път ме укорява. — Все още е подвижна, енергична, независима…

— Независима! — Едва съумявам да прикрия възмущението си. — Когато само след шест месеца ще ослепее напълно? Тогава какво ще прави?

За пръв път ми се стори объркана.

— Не разбирам — каза след малко, — Арманд си вижда съвсем добре, нали? Искам да кажа, та тя не носи дори очила?

Изгледах я строго. Не знаеше.

— Не сте говорила с доктора, нали?

— Защо? Арманд…

Прекъснах я.

— Арманд има проблем. Проблем, който систематично пренебрегва. Ясно ли ви е сега колко е упорита. Отказва да го приеме дори пред себе си, дори пред семейството си…

— Кажете ми, моля ви — очите й са твърди като ахати.

Казах й.