Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Виан Роше (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chocolat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo (2008)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джоан Харис. Шоколад

ИК „Прозорец“, 2002

ISBN: 954-733-199-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

22
Петък, 7 март

Циганите си тръгват. Рано сутринта минах покрай „Les Marauds“ и видях как си стягат багажа, прибират рибарските такъми и скатават вечните простори. Една част заминаха още снощи, по тъмно, надули свирки и рогове като заключителна проява на отявлено непокорство. Повечето обаче суеверно изчакаха първите слънчеви лъчи. Беше малко след седем. На фона на бледата сиво-зеленикава зора бяха като бежанци с белите си като платна лица и бавните, отпуснати движения, с които събираха в бохчи останките от плаващия цирк. Цялата околност, до вчера накипрена в пъстри одежди, днес е мрачна и сива, лишена от магическия си блясък. В мъглата се стеле миризма на изгоряло, примесена с дъх на машинно масло. Плющене на платнище, пресипналият глас на подранили мотори. Почти никой не си прави труда да ме погледне, вършат си работата, стиснали здраво устни и присвили очи. Не говорят. Сред тях не забелязвам Рижия. Сигурно е заминал с първата група. Има към трийсетина ладии с килнати под тежестта на товарите носове. Зезет се суети около жалките останки на лодка и прехвърля някакви овъглени парчета вещи в своя багаж. Върху обгорен матрак с кутия списания отгоре се крепи кафез с пилци. Хвърля ми пропит с омраза поглед, но не отронва дума.

Не си мисли, че не изпитвам никакви чувства към тези хора. Не е въпрос на лична злоба, mon pere, но нали трябва да мисля и за паството си. Не мога да си позволя да пилея време в натрапени проповеди, да търпя подигравки и обиди. И въпреки това не съм недосегаем. Всеки от тези чужденци е добре дошъл в моята църква, стига разкаянието му да е искрено. Ако имат нужда от напътствие, знаят, че могат да дойдат при мен.

Снощи спах лошо. От началото на постите вечерно време не ми е спокойно. Често ставам от леглото преди зазоряване с надеждата да открия съня между страниците на някоя книга, в притихналите мрачни улици на Ланскене или край брега на Тан. Миналата нощ бях по-неспокоен от обикновено и понеже знаех, че няма да мигна, в единайсет излязох да се поразходя край реката. Заобиколих „Les Marauds“ и циганския катун и тръгнах през полето нагоре по течението, спохождан от отчетливите звуци на нощния им живот. На фона на блещукащите в далечината огньовете сияеха танцуващи силуети. Когато след известно време си погледнах часовника, разбрах, че съм се разхождал близо час и понечих да се връщам. Не ми се искаше да минавам през „Les Marauds“, но ако трябваше да заобикалям по обратния път през полето, щях да изгубя поне половин час повече, а вече се чувствах доста поуморен. Освен това комбинацията от студен въздух и сънливост бе възбудила у мен вълчи глад, който вече бях убеден, че няма да мога да утоля с мизерната си сутрешна закуска от кафе и хляб. Именно поради тази причина се насочих към „Les Marauds“, pere, тежките ми ботуши затъваха в тинята, дъхът ми проблясваше на пресекулки на светлината на огньовете. Скоро приближих достатъчно, че да осъзная какво става. Край реката се вихреше празненство. Фенерите и закрепените върху перилата на ладиите свещи придаваха на обстановката една особена карнавалност, ритуалност. Уханието на горящи дървета се смесваше с някаква дразнеща миризма, вероятно на печени сардини. Над всичко това доминираше острият, тръпчив шоколадов повей на Виан Роше. Би трябвало да се досетя, че ще присъства. Ако не беше тя, циганите отдавна да са си тръгнали. Зърнах я на вълнолома под къщата на Арманд Воазен. Дългото й червено палто и разпуснатата коса й придават странно езически вид сред пламъците. За секунда се извърна към мен и видях как от разперените й ръце се надига синкав пламък, между пръстите й гореше нещо, което хвърляше върху лицата на наобиколилите я цигани алени отблясъци…

Онемях от ужас. В главата ми нахлуха ирационални обяснения, сякаш присъствах на някакво тайнствено жертвоприношение, сатанински култ, отдаване на горяща жива плът пред олтара на древно божество. Едва възпрях порива си да хукна обратно, затънах в лепкавата тиня, размахах ръце за равновесие, за да не падна в чепатия храст, зад който се бях спотаил. После си отдъхнах. Разгадах видяното от очите ми и изпитах облекчение, придружено с пронизващо чувство на объркване пред абсурдността на присъствието ми на това място. В този миг тя пак се обърна към мен и пламъците угаснаха.

— Божичко, Исусе Христе! — под напора на внезапната реакция коленете ми омекнаха. — Палачинки. Фламбирани палачинки, това било.

Едва се въздържах да не избухна в истеричен смях. Заболя ме стомахът, забих юмруци в него, за да попреча на внезапния пристъп. Както я наблюдавах, запали нова купчина палачинки и ги сервира сръчно направо от горящия тиган, течните пламъци се заизсипваха от чиния в чиния като огньовете на свети Елм. Палачинки. Ето какво ми причинили, mon pere. Накараха ме да халюцинирам. Това ми сториха тя и решите й приятели. А изглежда толкова невинна с това нейно открито, ведро лице. Звънът на гласа й над водата, смехът и, слял се с веселата глъчка, е възбуждащ, трепти, изпълнен с радостни чувства. Стигнах до там да се питам как ли би звучал моят глас сред другите, моят смях, смесен с нейния. Нощта внезапно се стовари отгоре ми ужасно самотна, ужасно студена и пуста.

Де да можех, рекох си. Да изляза от скривалището си и да се присъединя към тях. Да ям, да пия. Мисълта за храна е съкрушителна и омайваща, устата ми се пълни със слюнки. Да се натъпча с палачинки, да се сгрея на огъня, да почувствам топлината на златистата й кожа.

Дали това е изкушение, pere? Внушавам си, че съм устоял, че вътрешно съм се преборил, че молитвата ми — моля те, о, моля те, о, моля те — е за избавление, а не от копнеж.

Изпитвал ли си го? Молел ли си се? В онзи ден на твоето поражение в канцеларията беше ли усещането тъй искрено и топло като цигански мангал? Или бе придружено от крехък вопъл на изтощение, финален нечут стон в тъмнината?

Не биваше да те обвинявам. Сам човек, пък бил той и свещеник, не би могъл да се изправи срещу прилива. А аз бях твърде млад, за да познавам самотата на изкушението, горчивия вкус на завистта. Бях твърде млад, pere. Вдигнах поглед към теб. Не толкова заради самото действие, не дори заради това с кого си го извършил, колкото заради факта, че си способен на грях. Дори ти, pere. Когато осъзнах това, вече нищо не беше сигурно. Никой. Дори аз самият.

Нямам представа колко време съм ги наблюдавал, pere. Сигурно доста, понеже когато най-накрая понечих да си тръгна, ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Долу видях Рижия и приятелките му Бланш и Зезет, а също и Арманд Воазен, Люк Клермон, Нарсис, Арабина, Гийом Дюплеси, татуираното момиче, дебелата жена със зеления шал. Имаше деца, предимно от катунарите, но също и от селото, като Жано Дру и, разбира се, Анук Роше. Някои едва се държаха на краката си, други танцуваха край самия бряг, набиваха завити в дебели овесени палачинки наденици или пиеха греяна лимонада с джинджифил. Обонянието ми явно се е изострило необичайно, защото почти усещам вкуса на ястията в чиниите им — рибата, опечена на жар в мангала, разтопеното козе сирене, тъмните овесени палачинки и светлата торта с горещ шоколад, confit de canard[1] и merguez[2] с подправки. Гласът на Арманд се извисяваше над останалите; смехът й бе като на грохнало от превъзбуда дете. Фенерите и свещите святкаха над водата като коледна украса.

Отпърво ужасеният вик ми се стори израз на въодушевление. Пронизителен сноп от звуци, смехове, а защо не и истерични възгласи. Помислих си, че някое от децата е паднало във водата. В следващия миг съзрях огъня.

Гореше лодката, вързана най-близо до брега, току до пируващите. Паднал фенер, небрежно хвърлена цигара или горещ парафин от свещ, попаднал върху сухо платнище. Каквато и да беше причината, огънят лумна светкавично. Само за миг погълна покрива на лодката и се развилия по палубата. Отначало танцуващите пламъци бяха прозирно сини като фламбираните палачинки, но постепенно се нагорещяваха, за да достигнат яркия портокалов цвят на горящи снопи сено в августовска вечер. Онзи, дето му викат Рижия, скочи пръв. Май беше неговата лодка. Още преди пламъците да са променили цвета си, вече скачаше от една палуба на друга по посока на пожара. Една от жените отчаяно извика името му. Изобщо не я чу. Лек е и тича като коза. Озова се край две съседни лодки за няма и трийсет секунди, хвърли се към въжетата, които ги привързваха към брега и ги освободи, блъсна навътре към реката трета, която не беше завързана, и продължи. Виан Роше го наблюдаваше с разперени ръце. Останалите стояха притихнали на вълнолома. Освободените лодки се понесоха бавно надолу по развълнувалата се река. Лодката на Рижия вече бе неспасяема, над водата се извиваха колони дим и овъглени отломки. Въпреки това той сграбчи парче обгорял брезент и започна да блъска с него пламъците. Жегата обаче бе убийствена. Няколко искри лизнаха първо панталона, после ризата му. Захвърли брезента и ги потуши с длани. Закрил очите си с ръка, направи още един опит да проникне в каютата. Чух го да кълне грубо на силния си диалект. Арманд също му подвикна притеснено. Счу ми се нещо за бензин и резервоари.

Усетих как сладостните нокти на страха и тържеството се впиват във вътрешностите ми. Толкова приличаше на онзи път, миризмата на горяща гума, грохотът на огъня, отблясъците… За малко отново да се почувствам момче, да те видя в расо, да видя и двама ни по чудо освободени от всякакви отговорности.

Десет секунди по-късно Рижия скочи от горящата лодка във водата. Видях го как се втурва яростно към брега. След няколко минути резервоарът се пропука, но с един особен глух тътен вместо с гръмовните фойерверки, които очаквах. За няколко минути Рижия изчезна от погледа ми, скрит зад пламъците, които се плъзгаха безпрепятствено по водата. Понеже чуждите погледи вече не ме притесняваха, излязох от прикритието си и го подирих с очи.

Както виждаш, pere, не съм толкова безчувствен. Изпитах страх за него.

Виан Роше вече беше нагазила до хълбоците в блатистите води на Тан, червеното й палто бе подгизнало чак до подмишниците, оглеждаше съсредоточено реката, вдигнала длан над очите си. Застаналата до нея Арманд изглеждаше угрижена и грохнала. Когато го извлякоха на брега, ме обзе такова облекчение, че коленете ми поддадоха и се строполих в тинята, молейки се усърдно. Но въодушевлението от горящия пред очите ми катун… Беше нещо величествено, като спомен от детството, радостта да надзърташ тайно, да знаеш… Обгърнат в тъмнина, се чувствах силен, pere, чувствах, че по някакъв начин именно аз съм двигателят на всичко това — на пожара, на настъпилия хаос, на бягството. Усетих, че присъствието ми там е върнало обратно онова далечно лято. Не става въпрос за чудо. Не е нищо чак толкова непохватно. Просто знак. Определено знак.

Запромъквах се тихо към къщи, като се придържах към сенките. В тълпата от зяпачи, ревящи деца, гневни възрастни и притихнали скитници, стиснали ръцете си пред лумналата река, подобно на омагьосани деца от страховита приказка, един човек лесно може да остане незабелязан. Един, че и двама.

Видях го, щом изкачих хълма. Облян в пот, широко ухилен, зачервил лице от усилието, със замъглени очила. Ръкавите на карираната му риза бяха навити над лактите и в зловещото сияние на огъня кожата му изглеждаше твърда и червена като полиран кедър. Не остана изненадан, че ме вижда, само се усмихна. Глуповата, лукава усмивка, като на дете, което снизходителният баща е хванал да прави поредната беля. Направи ми впечатление, че целият вони на бензин.

— Добър вечер, mon pere.

Направих се, че не го забелязвам, сякаш ако бях го поздравил, щях да бъда задължен да призная една отговорност, от която мълчанието би ме спасило. Станал неволен съучастник, сведох глава и продължих пътя си. С гърба си усетих как Муска ме гледа, лицето му блести от потта и отблясъците, но когато най-сетне извърнах глава, го нямаше.

Прокапал парафин. Цигара, хвърлена във водата и попаднала в наръч дърва. Някой от фенерите им, ярката хартия пламва и по палубата се посипват въгленчета. Може да е всичко.

Всичко.

Бележки

[1] Патешко месо в консерва (фр.) — Б.пр.

[2] Прясна наденичка от говеждо (понякога от овче) месо с много подправки. — Б.пр.