Метаданни
Данни
- Серия
- Виан Роше (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chocolat, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 58 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джоан Харис. Шоколад
ИК „Прозорец“, 2002
ISBN: 954-733-199-X
История
- — Добавяне
- — Корекция
38
Неделя, 30 март
Великден, 04,00 ч.
Миналата нощ почти не мигнах. Прозорецът й светеше до два, а дори след това не посмях да помръдна, опасявайки се, че може да лежи будна в тъмното. Подремнах на стола, като предварително си навих будилника, за да не се успя. Не би трябвало да се притеснявам. Неспокойният ми сън бе пронизван от мимолетни накъсани образи, които едва се задържаха в главата ми, макар именно те да ме събудиха внезапно. Мисля, че видях Арманд, на млади години, нищо, че тогава не съм я познавал. Бягаше през нивята зад „Les Marauds“ в червена рокля, черната й коса се вееше зад нея. Или може би беше Виан и ги бях смесил. После ми се присъни пожарът в „Les Marauds“, оная курва и мъжът й, напуканите червени брегове на Тан, после се появихте вие, pere, заедно с майка в канцеларията. В главата ми нахлу горчивият гроздобер на онова лято и аз, като някаква свиня, забила зурла в купчина трюфели, са заравях все по-надълбоко в загниващите вкуснотии и се тъпчех, тъпчех…
В четири ставам от стола. Бях спал с дрехите, само без расото и яката. Църквата няма нищо общо с тази работа. Правя си кафе, много силно, без захар, въпреки че на практика покаянието ми свърши. Казвам на практика. В сърцето си знам, че Великден още не е дошъл. Христос още не е възкръснал. Ще възкръсне едва след като успея днес.
Треперя. Хапвам малко сух хляб за сила. Кафето е горещо и горчиво. Щом свърша работата, си обещавам истинска храна: яйца, шунка, захаросани кифлички от фурната на Поату. Само като си помисля, и устата ми се напълва със слюнка. Включвам радиото и намирам станция за класическа музика. „Овцата да си пасе“. Устните ми се изкривяват в суха, презрителна усмивка. Не е време за пасторали. Настъпи часът на свинята, на коварната свиня. Спирам музиката.
Пет без пет. Поглеждам през прозореца и зървам първите светли ивици небе на хоризонта. Имам достатъчно време. Клисарят ще дойде в шест да удари великденските камбани. Имам повече от достатъчно време, за да изпълня тайната си мисия. Нахлузвам предварително приготвената гангстерска маска, която покрива цялата ми глава, чак до врата. В огледалото изглеждам различен, ужасяващ. Саботьор. Това ме кара да се усмихна. Устата ми под маската е стисната в непреклонна, цинична гримаса. Почти ми се иска да ме види.
05, 10 ч.
Отключено е. Почти не мога да повярвам на късмета си. Това означава, че тя се чувства на сигурно място, доказва наглата й увереност, че никой не може да се изпречи насреща й. Оставям настрани голямата отвертка, с която възнамерявах да разбия вратата, и стискам инстинктивно тежката цепеница (парче трегер, pere, който падна по време на войната) с две ръце. Вратата се отваря безшумно. Над главата ми се залюлява поредната червена кесийка. Захвърлям я презрително на пода. За миг се чувствам дезориентиран. Мястото доста се е променило от времето, когато бе фурна, пък и като цяло задните помещения на магазина са ми съвсем малко познати. Върху гладкия под се отразяват бледи отблясъци светлина и се радвам, че се сетих да взема фенерче. Щом светвам, се оказвам заслепен от белотата на емайлираните повърхности, шкафовете, мивките, старите пещи, които грейват под снопа на фенерчето ми. От шоколадите нито следа. Разбира се. Тук само се приготвят. Не знам защо се изненадвам от чистотата, която цари в кухнята. Опитвал съм да си представя Роше като някаква повлекана, която оставя в мивката загорели тенджери и мръсни чинии, а в тестото за тортите й вечно падат дълги черни косми. Вместо това установявам, че поддържа безупречна чистота. По рафтовете са подредени по големина искрящи тигани, на едно място само медните, на друго само емайлираните, порцелановите купи са сложени така, че да са леснодостъпни, приборите, като големи лъжици и тенджери, са закачени на специални куки върху варосаните стени. Върху очуканата стара маса има няколко каменни хавана. В средата ваза с поувехнали жълти далии, които хвърлят върху плота уродливи сенки. Поради някаква причина цветята ме изпълват с ярост. Какво право има тя да държи цветя в къщата си, когато Арманд Воазен е мъртва? Свинята в мен изсипва вазата върху масата и се ухилва доволно. Оставям животинското да ме обладае. Имам нужда от тази жестокост, за да мога да довърша започнатото.
05,20 ч.
Шоколадите сигурно са в самия магазин. Тихо си проправям път през кухнята и отварям масивната борова врата към предната част на сградата. Отляво ми се пада стълбището към спалните помещения. Отдясно са щандът, рафтовете, витрините, кутиите… Миризмата на шоколад, макар и очаквана, ме стряска. Тъмнината сякаш допълнително я подчертава, за момент като че ли ароматът е самата тъмнина, която ме обгръща като плътна кафява каша, като натрапчива мисъл. Светлият лъч на фенерчето обикаля купища цветове, сребристи хартии, панделки, искрящи облаци целофан. Попаднал съм в пещерата на съкровищата. През тялото ми преминава тръпка. Да вляза тук, в къщата на вещицата, незабелязан, непоканен. Да докосна тайно вещите й, докато тя спи. Нещо ме тласка към витрината, обзема ме желание да разкъсам хартията и да бъда първият, който ще я види. Абсурдна мисъл, като се има предвид, че възнамерявам да унищожа всичко. Ще удовлетворя този импулс. Стъпвам тихо, тежката цепеница виси отпусната в ръката ми. Имам достатъчно време. Достатъчно, за да задоволя любопитството си, ако реша. Освен това моментът е твърде ценен, за да го пропилявам. Искам да му се насладя.
05,30 ч.
Много внимателно отстранявам хартията, която закрива витрината. Чува се тих, дрезгав звук, оставям я встрани, напрягам слух да чуя признаци на движение горе. Мъртвешка тишина. Фенерчето попада върху витрината, за миг почти забравям защо съм дошъл. Непоносимо изобилие. Захаросани плодове и марципанени цветя, планини от шоколади във всякакви форми и цветове. Изведнъж ме зяпват безброй зайчета, патици, квачки, пиленца, агнета… шоколадовите им весело тъжни очи ме пронизват, сякаш древни китайски армии, над всичко се извисява женска статуя, грациозните кафяви ръце държат шоколадов житен клас, буйната коса се спуска върху раменете, около зениците на очите има бяло. Ароматът на шоколад е неустоим, богатото плътно ухание прокарва в гърлото изискана сладостна нишка. Жената с житния клас се усмихва едва доловимо, сякаш прониква в душата ми.
Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси ме.
Тук, в самото гнездо на изкушението, този рефрен е по-силен отвсякога. Накъдето и да протегна ръка, пръстите ми ще потънат в забранения плод, ще усетят тайната му плът. Тази мисъл забива в тялото ми хиляди жила.
Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси ме.
Никой не би устоял.
Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси…
Защо не?
05,40 ч.
Ще взема първото, до което се докоснат пръстите ми. Не бива да се увличам. Само един шоколад. Всъщност няма да е кражба, а спасение: единствен избраният сред своите братя ще оцелее от унищожението. Ръката ми се движи сама, независимо от тялото. Гладно насекомо над планина от лакомства. Скрити са в плексигласови подноси с капаци. Върху всеки поднос с красив и четлив почерк е изписано съответното име. Дори само имената са умопомрачителни. Крекер „Битер портокал“. Кайсиева кифличка с марципанова глазура. Cerisette russe[1]. Трюфел с бял ром. Manon blance. Венерини зърна. Усещам как се изчервявам под маската. Как може човек да си поръча сладкиш с подобно име? Но изглеждат превъзходно, пухкаво бели на светлината на фенерчето, на върха с по-тъмен шоколад. Взимам една от подноса. Задържам я пред носа си, мирише на сметана и ванилия. Никой няма да разбере. Давам си сметка, че не съм ял шоколад от дете, от толкова отдавна, че даже съм забравил вкуса му. Пък и тогава е било някакъв евтин chocolat a croquet[2], петнайсет процента какао, най-много двайсет, а след като го сдъвчеш, в устата ти остава лепкав вкус на мазнина и захар. Веднъж-дваж пъти съм си купувал „Сушард“ от пазара, но тъй като цената му бе пет пъти по-висока от на другия, това бе лукс, който рядко можех да си позволя.
Сега е съвсем различно. Кратката съпротива на шоколадовата черупка в момента, когато се допира до устните, мекият пълнеж вътре… Различавам пластове различни аромати, като уханния букет в доброто вино, тънка горчива нишка, плътността на прясно смляно кафе. Топлината съживява благоуханието и то изпълва ноздрите ми, сладострастният зъл дух на вкуса изтръгва от устните ми стон.
05,45 ч.
Посягам към друг вид, като си казвам, че няма никакво значение. Отново се отплесвам по имената. Creme de cassis. Букет от три вида ядки. Вземам тъмно топченце от поднос с надпис „Пътуване на Изток“. Хрупкаво тесто в твърда захарна черупка, потича струйка богат на аромати алкохол — санталово дърво, канела и липа срещу кедър и бахар. Протягам се към друг поднос с надпис Peche au miel millefleurs — резенче праскова, топнато в мед и eau-de-vie[3], върху шоколадовата глазура захаросана пръчица плод. Поглеждам си часовника. Има още време.
Знам, че трябва да започна справедливото си дело незабавно. Витрината, макар и объркваща, не може да побере всички поръчки, които видях да се струпват пред вратата й тази седмица. Сигурно има таен склад, където държи шарените кутии, запасите си. Това тук е само фасадата. Грабвам една amandine[4] и я пъхам в устата си, за да освежи паметта ми. После карамелен фондан. Manon blanc, шприцован с прясна сметана и бадем. Толкова малко време, а има още толкова много за опитване. Ще свърша за пет минути, може би по-малко. Само да разбера къде е мястото. Последен шоколад, за късмет, и тръгвам. Само още един.
05,55 ч.
Също като в един от сънищата ми. Въргалям се в шоколад. Представям си се в поле от шоколади, на плаж от шоколади, наслаждавам се, потъвам, ям лакомо. Вече няма време да се заглеждам по надписите. Тъпча всичко наред. Свинята губи разсъдъка си пред лицето на толкова много наслада, превръща се в истинска свиня и макар нещо в дълбините на съзнанието ми да крещи да спра, вече не мога. Веднъж започнал, няма връщане. Това няма нищо общо с глада; тъпча, тикам в устата си с пълни шепи, бузите ми ще се пръснат. За една ужасна секунда си представям Арманд, която се е върнала за мен, вероятно за да ме прокълне със собствената си болест. Смърт чрез лакомия. Докато ям, се чувам как издавам звуци — стенещи, изпълнени с копнеж звуци на екстаз и отчаяние, сякаш свинята в мен най-сетне е намерила гласа си.
06,00 ч.
Той воскресе! Камбаненият звън ме изтръгва от опиянението ми. Намирам се седнал на пода, навсякъде около мен се валят шоколади, сякаш наистина съм осъществил съня си и съм се окъпал в тях. Цепеницата лежи забравена встрани. Махнал съм маската от главата си. Витрината, освободена от прикритието на хартията, зяпва насреща ми, озарена от първите бледи утринни лъчи.
Той воскресе! Надигам се като пиян. Само след пет минути по улиците ще плъпнат първите богомолци. Може би още никой не ме е видял. Сграбчвам цепеницата с хлъзгави от разтопен шоколад пръсти. Изведнъж се сещам къде държи стоката си. В стария килер, на хладно и сухо, там, където някога складираха чувалите с брашно. Мога да стигна до там. Има време.
Той воскресе!
Обръщам се, стиснал цепеницата, в отчаяна надпревара с времето, времето…
Тя ме чака, надзърта иззад нанизите мъниста, спускащи се като завеса от рамката на вратата. Няма как да разбера колко време ме е наблюдавала. Устните й се изкривяват в ехидна усмивчица. Много внимателно взема цепеницата от ръката ми. Държи нещо, което прилича на опушено парче цветна хартия. Може би картичка.
Така ме завариха, pere, свит в руините на витрината й, с омазано лице и изнурени очи. Изведнъж от всички страни заприиждаха хора, втурнали се на помощ. Дюплеси, стиснал каишката на кучето си в една ръка, застана на пост пред вратата. Самата Роше не помръдваше от задния вход, цепеницата ми бе полегнала в сгънатата й ръка. Поату, който бе станал рано заради първата партида хляб, започна да вика любопитните да ме видят. Семейство Клермон ме зяпаха като риби на сухо. Господи! Смехът. А през цялото време камбаните бият и повтарят „Той воскресе!“, гласът им политва надалеч над площада.
Той воскресе!