Джоан Харис
Шоколад (20)

20
Вторник, 4 март

Първата зеленина в пролетните посеви придава на пейзажа, една мекота, с каквато ние с теб не сме свикнали. В далечината изглеждат дори тучни. Тук-там подранили търтеи раздират галещия вълнистите сънливи нивя ветрец. Но ние с теб знаем, че само след два месеца слънцето ще превърне всичко това в стърнище, земята ще оголее и ще се напука, дори магарешките бодили с неохота ще си проправят път през вкоравената огнена плът на земята. Талази горещ вятър преброждат набързо полето и водят със себе си засухата. След нея върху ни се стоварва онази воняща вцепененост, от която се пръкват всички болести. Спомням си лятото на 1975, mon pere, убийствената жега и нагорещеното до бяло небе. Върху ни се стоварваше епидемия след епидемия. Най-напред речните цигани, изпълзели с вонящите си подвижни коптори нагоре по полупресъхналата река и заседнали в плитчините край „Les Marauds“. Болестта покоси първо техните, после и нашите животни; някаква лудост, обръщане на очите, леко потрепване на крайниците, подуване на тялото, въпреки че хайванчетата отказваха да пият вода, после потене, гърчове и смърт сред облак виолетово-черни мухи. О, Боже, въздухът бе пропит от тях, ален и сладък като сока на презрял плод. Помниш ли? Толкова горещо, че горките обезумели животни хукваха от пресъхналите блата към реката. Лисици, порове, невестулки, кучета. Много от тях побеснели, прогонени от обиталищата си от глада и сушата. В мига, в който стъпеха на речния бряг, ги застрелвахме. Застрелвахме ги или ги умъртвявахме с камъни. Децата замеряха с камъни и циганите, но те бяха не по-малко вцепенени и отчаяни от животните си и продължаваха да прииждат. Въздухът бе посинял от мухи и натежал от миризма на опърлено, докато се опитваха да изгарят труповете, за да унищожат огнището на заразата. Първи паднаха конете, след тях кравите, говедата, козите, кучетата. Държахме ги на разстояние, отказвахме да им продаваме храна и вода, да ги снабдяваме с лекарства. Залостени в плитчините на гаснещата Тан, те пиеха бутилирана бира и речна вода. Спомням си как една нощ ги наблюдавах от „Les Marauds“ — притихнали безжизнени фигури, неподвижни около огньовете. Откъм мрачната река се чуваха стонове, стори ми се на жена или дете.

Някои от нашите, по-слабохарактерните, сред които и Нарсис, започнаха да подхвърлят идеи за благотворителност. За милост. Но ти остана силен. Знаеше как да постъпиш.

На литургията прочете имената на отказалите да съдействат. Муска — старият Муска, бащата на Пол — не ги пускаше в кафенето, докато най-сетне се вразумиха. Нощем започнаха да избухват сблъсъци между циганите и селяните. Църквата бе осквернена. Но ти остана непоклатим.

Един ден видяхме как се опитват да освободят лодките си от плитчините и да излязат към реката. Калта бе все още мека, на места потъваха почти до кръста, ръцете им диреха опора в хлъзгавите камъни. Едните дърпаха, впрегнати в лодките си с ремъци, другите бутаха отзад. Като видяха, че ги гледаме, някои започнаха да ни ругаят с грубите си дрезгави гласове. Но трябваше да минат още цели две седмици, докато най-сетне си отидат, изоставяйки потрошените си лодки. Огън, mon pere, така ни каза, огън, оставен без надзор от собствениците на една от лодките — пияница и неговата повлекана. Пламъците лумнали в наелектризирания сух въздух и погълнали всичко по пътя си. Нещастен случай.

Плъзнаха слухове. Винаги е така. Говореше се, че ти с твоите проповеди си бил подстрекателят. Че си поздравявал любезно стария Муска и сина му, тогава младеж, които обикновено виждали и чували всичко, но точно в онази нощ не чули и не видели нищо. Като цяло обаче хората въздъхнаха облекчено. И когато дойдоха зимните дъждове и Тан отново набъбна, от останките на лодките не остана и следа.

Наминах отново натам тази сутрин, pere, това място не ми дава мира. Почти не е мръднало от преди двайсет години, обгърнато от някакво лениво спокойствие, като затишие пред буря. Докато минавам покрай прозорците, нервно се подръпват пердета. Откъм притихналите пространства сякаш ме преследва нисък, боботещ кикот. Дали ще имам достатъчно смелост, pere? Въпреки всичките ми добри намерения дали няма да се проваля?

Три седмици. Прекарах вече три седмици в пустошта. Би трябвало да съм се пречистил от колебанията и слабостите. Но страхът не ме е напуснал. Снощи я сънувах. О, не, не става въпрос за изпълнен със страсти сън. По-скоро усещане на неразбираема злоба. Тази жена внушава безредие, pere, което толкова ме влудява. Дивото.

Жолин Дру ме информира, че й дъщерята е същата. Търчи като обезумяла из „Les Marauds“, пълни главите на децата с приказки за ритуали и суеверия. Според Жолин това дете никога не е влизало в църква, никога не се е учило да се моли. Говорила й за Великден и за Възкресението; малката отвръщала с налудничави брътвежи и езически глупотевини. И този фестивал. Афишите се мъдрят на всяка витрина. Децата са полудели от възторг.

„Остави ги, pere, човек веднъж е млад“, казва снизходително Жорж Клермон. Жена му ме гледа лукаво изпод свъсените си вежди. „Е, не виждам какво толкова ще навреди“, отронва с превзетата си усмивка. Подозирам, че всъщност синът им е проявил интерес. „Нали всичко, което подчертава Великденското послание…“

Не се опитвам да ги убеждавам. Да се обявя против детски празник е все едно сам себе си да превърна в посмешище. Нарсис вече е бил чут да подхвърля за бригада антишоколад, избухвайки в предателски смях. Толкова е отвратително. Фактът, че прибягва до църковен празник, за да подкопае устоите на Църквата… моите устои. И без друго вече изложих на риск достойнството си. Нямам намерение да отивам по-далеч в тази посока. А с всеки изминал ден въздействието й върху хората става все по-силно. Част от заслугата е на самия магазин. Наполовина кафене, наполовина confiserie^[1], той създава чувство за уют, защитеност. Децата умират за шоколадовите фигурки, които им продава за дребни стотинки. На възрастните им допада тази атмосфера на скандалност, на споделени тайни, на прошепнати болки. Няколко семейства вече си поръчват при нея неделна шоколадова торта. Виждам ги как след служба отиват право в магазина и излизат от там с натруфени кутии в ръце. Жителите на Ланскене су Тан никога не са консумирали толкова шоколад. Вчера Денис Арно дъвчеше — дъвчеше! — в изповедалнята. Усетих сладостта, попила в дъха й, но дългът изискваше да запазя анонимност.

„Благошлови ме, mon pere, понеже шъгреших“, чувах я как дъвче, как всмуква сладостния сок през зъбите си. Докато ми изповядваше цяла поредица незначителни прегрешения, които дори не запомних, яростта ми растеше, а ароматът на шоколад изпълваше все по-непоносимо затвореното пространство. Гласът й бе натежал от шоколад, усетих как устата ми се изпълва със слюнка. Най-сетне не издържах.

— Да не би случайно да ядете нещо? — прекъснах я рязко.

— Не, pere — в гласа й усетих едва ли не възмущение. — Да ям? Че как…?

— Сигурен съм, че ви чувам как дъвчете — не си направих труда да говоря по-тихо, само се поизправих в мрака, ръцете ми стиснаха парапета. — За какъв ме вземате, за идиот? — за пореден път чух звука от всмукване на слюнка и яростта ми се взриви. — Чувам ви, мадам — казах грубо. — Или може би си мислите, че никой не може да ви чуе, а също и да ви види?

— Mon pere, уверявам ви…

— Замълчете, мадам Арно, преди да сте се оплели в още по-големи лъжи! — изфучах аз и в същия миг миризмата на шоколад изчезна, шумът от всмукване престана, жената избухна в сълзи и изхвърча от кабинката, високите й токчета изтрополиха по дървения под.

Останал сам, се опитах да уловя отново миризмата, звука, да подиря увереността, която бях усетил в себе си, възмущението… справедливия ми… гняв. Но щом останах сам в мрака, изпълнен с аромат на тамян и свещи, без нито дъх на шоколад, се поколебах, загриза ме съмнение. След това върху ми се стовари цялата абсурдност на ситуацията и аз се превих на две в пристъп на веселост, колкото неочаквана, толкова и смущаваща. Бях разтреперан, цял плувнал в пот, стомахът ми се преобърна. Неочакваната мисъл, че тя ще бъде единствената, която би оценила в цялата й пълнота комичността на ситуацията, бе достатъчна, за да провокира у мен нов спазъм, и се наложи да прекратя изповедите, оправдавайки се с леко неразположение. Отправих се с неуверена стъпка към съдохранилището, съпроводен от удивените погледи на част от присъстващите. Трябва да внимавам повече. В Ланскене слуховете лумват като съчки.

Сетне нещата се успокоиха. Отдавам пристъпа си в изповедалнята на леката треска, която ме бе обзела през нощта. Инцидентът не се повтори. Като предохранителна мярка намалих още повече вечерното си меню, за да предотвратя евентуални проблеми с храносмилането, които биха могли да доведат до подобно нещо. При все това усещам известна несигурност, даже бих казал някакво очакване, което витае около мен. Вятърът буквално побърква децата, само търчат из площада с разперени ръце и си крещят едно на друго, наподобявайки птичи гласове. Възрастните също са станали някак лекомислени, блъскат се от една крайност в друга. Жените говорят прекалено високо, ала когато мина покрай тях, потъват в неловко мълчание. Някои аха да се разплачат, други са нападателни. Заговорих Жозефин Муска тази сутрин, докато седеше пред „Cafe de la Republique“ и тази потисната, постна жена ми отвърна с ядна ругатня, очите й засвяткаха, гласът й затрепери от гняв.

— Не ми говорете — изсъска. — Нима не ви стига толкова?

Запазих достойнство и не я удостоих с отговор, най-вече от страх да не би някой да ме свари в словесна схватка с нея. Определено обаче Жозефин бе различна, някак по-твърда, лицето й не бе тъй вяло и отпуснато, излъчваше изпълнена с омраза съсредоточеност. Още един отстъпник във вражеския лагер.

Защо не могат да видят, mon pere? Защо не разбират какво ни причинява тази жена? Прекършва духа на общността ни, опорочава пътя, по който сме тръгнали. Докосва най-болезнените и слаби струни на душата. Спечелва привързаността, верността им, която, Бог да ми е на помощ, аз съм достатъчно слаб, за да пожелая. Проповядва една пародия на добра воля, на толерантност, на жалост към горките бездомници, а през това време разрухата и развалата се ширят навсякъде сред нас. Дяволът действа не чрез злото, а чрез слабостта, pere. Ти най-добре го знаеш. Закъде сме без силата и чистотата на нашите убеждения? Доколко сме защитени? Колко време ще мине, преди болестта да обхване и самата Църква? Видяхме колко бързо се разпространява покварата. Скоро ще се стигне до там, че ще се борят непринадлежащите към Църквата институции да включват алтернативни религиозни системи, ще разобличават изповедта като средство, налагащо ненужно сурови наказания, ще възхваляват вътрешното аз и още преди да са се усетили, всичките им на пръв поглед напредничави, безобидни либерални действия ще са ги извели сигурно и необратимо до изпълнения с добри намерения път към ада.

Каква ирония, нали? Преди една седмица все още подлагах на съмнение собствената си вяра. Прекалено зает със себе си, за да уловя знаците. Твърде крехък, за да изиграя своята роля. Въпреки това Библията ни дава пределно ясни указания как да постъпваме. Плевелите и житото не могат да растат на една нива. Всеки земеделец го знае.