Джоан Харис
Шоколад (14)

14
Понеделник, 24 февруари

Каролин Клермон се отби веднага след службата, придружена от сина си — височко момче с бледо, безстрастно лице и отпусната на раменете чанта. Каролин носеше тесте жълти картички, написани на ръка.

Посрещнах ги с усмивка. Магазинът бе почти празен — обикновено първите от постоянните ми клиенти се появяват към девет, а бе още осем и половина. На бара седеше само Анук с наполовина изпита купа мляко и pain au chocolat^[1] пред себе си. Тя хвърли дружески поглед на момчето, махна му небрежно за поздрав с кифлата и продължи да се храни.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Каролин огледа помещението. В очите й проблясваха завист и неодобрение. Момчето бе забило поглед пред себе си, но забелязах, че едва се сдържа да не извърне очи към Анук. Имаше учтив и посърнал вид, умни и непроницаеми очи, скрити под увисналия бретон.

— Всъщност да — гласът й политна лек и преднамерено жизнерадостен, усмивката й бе тръпчива и сладникава като глазура. Побиха ме тръпки. — Разпространявам това — показа ми картичките — и се чудех дали не бихте се съгласила да изложите една от тях на витрината си — протегна ръка към мен. — Другите вече го направиха — додаде, сякаш това можеше да повлияе на решението ми.

Взех картичката. Прилежно изписани черни печатни букви на жълт фон:

„АМБУЛАНТНИ ТЪРГОВЦИ, СКИТНИЦИ, СЕРГИДЖИИ — ВЪН!

ДА СИ ВЪРШИШ ДОБРЕ РАБОТАТА ОЗНАЧАВА ДА ОТСТОЯВАШ ПРАВОТО СИ ДА НЕ ОБСЛУЖВАШ ВСЕКИ!“

— Това пък защо? — смръщих чело неразбиращо. — Защо да отказвам да обслужвам някого?

Каролин ме погледна със съжаление, примесено с презрение.

— Разбира се, вие сте нова тук — подхвана с медена усмивка. — Но ние не за пръв път се сблъскваме с подобни проблеми. Просто предпазна мярка. Силно се съмнявам, че онези хора ще посетят магазина ви. Но по-добре човек предварително да се погрижи за сигурността си, отколкото после да съжалява.

Все още не разбирах.

— Да съжалявам за какво?

— Ами, циганите. Дето живеят по реката — започваше да губи търпение: — Върнаха се и ще искат да… — Успя да си докара едва доловима, елегантна нотка на отвращение — вършат всичко онова, което си вършат.

— Е, и? — подканих я деликатно.

— Ами ще трябва да им покажем, че няма да играем по тяхната свирка! — вече губеше почва под краката си. — Ще се договорим никой да не ги обслужва. Ще ги натирим обратно там, откъдето са дошли.

— О! — най-после ми стана ясно накъде бие. — Нима можем да откажем да ги обслужваме? — попитах с любопитство. — След като имат пари за харчене, нима можем да им откажем?

— Разбира се. Че кой ни пречи? — възкликна припряно.

Замислих се за момент, после й върнах жълтата картичка.

Каролин не сваляше ококорените си очи от мен.

— Значи отказвате? — гласът й се покачи с половин октава, като загуби доста от оттренираната си интонация.

Свих рамене.

— Аз съм на мнение, че щом някой иска да си похарчи парите тук, не е моя работа да го спирам — отвърнах.

— Но обществото… — не се отказваше Каролин. — Сигурна съм, че не искате хора като тях — скитници, крадци, араби, за Бога!…

Връхлетя ме бърз като светкавица спомен: намръщени нюйоркски портиери, парижки дами, туристите около „Сакре Кьор“, стиснали фотоапаратите си в ръце и отвръщащи поглед, за да не гледат просещото момиче с неприлично къса рокличка и прекалено дълги крачета… Каролин Клермон, въпреки че е израсла на село, знае колко е важно да имаш добра modiste^[2]. Консервативният шал около врата й е с марка „Ерме“, парфюмът й е „Шанел“. Отговорът ми прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Струва ми се, че обществото трябва да си гледа своята работа — рекох язвително. — Нито аз, нито който и да било друг можем да определяме как да живеят тези хора.

Каролин ме погледна унищожително.

— Е, щом така смятате — обърна се надменно към вратата, — няма да възпрепятствам повече работата ви — леко натъртване на последните две думи, презрителен поглед към празните столове. — Само се надявам да не съжалявате за решението си, това мога да ви кажа.

— Че защо да съжалявам?

Сви рамене раздразнително.

— Ами ако се яви проблем, или нещо такова — от тона й разбрах, че разговорът ни приключва. — Нали знаете, тези хора могат да причинят какви ли не неприятности. Наркотици, насилие… — киселата й усмивка трябваше да ми покаже, че ако се появи подобен проблем, тя ще се радва да ме види в ролята на жертва. Момчето ме гледаше като паднало от небето. Усмихнах му се.

— Онзи ден се видях с баба ти — заговорих го. — Много ми разказва за теб.

Той пламна, устните му отрониха нещо неразбираемо. Каролин настръхна.

— Чух, че е идвала насам — рече. Усмихна се насила. — Наистина не би трябвало да насърчавате майка ми — добави накрая с престорено нехайство. — И без друго вече е достатъчно зле.

— О, компанията й ми е много приятна — отвърнах, без да свалям очи от момчето. — Толкова е забавна. И удивително умна.

— За възрастта си — довърши Каролин.

— За всяка възраст — не й останах длъжна.

— Е, предполагам за външен човек може да изглежда така — сковано отрони тя. — Но за семейството… — поредната ледена усмивка. — Би трябвало да си давате сметка, че майка ми е доста възрастна. Умът й вече не е какъвто беше. Представата й за реалността… — спря насред изречението с нервен жест. — Сигурна съм, че не е нужно да ви обяснявам.

— Вярно, не е нужно — потвърдих с най-благия си глас. — В крайна сметка не ми влиза в работата.

Видях как присвива очи, схванала язвителността в думите ми. Може да е фанатичка, но далеч не е глупава.

— Искам да кажа… — за момент замлъкна.

За един кратък миг ми се стори, че мярвам весело пламъче в очите на момчето, но може и да съм си въобразила.

— Мисълта ми е, че майка ми невинаги може да прецени какво е най-доброто за нея.

Отново бе взела нещата под контрол, усмивката й бе лакирана точно колкото косата й.

— Този магазин например.

Кимнах с глава, за да я насърча да продължи.

— Майка ми е диабетичка — обясни Каролин. — Докторът неведнъж я е предупреждавал да избягва захарта. Не иска и да чуе. Не приема лечението му. — Погледна сина си някак тържествуващо. — Кажете ми, мадам Роше, нима това е нормално? Нима е нормално да се държи така човек? — гласът й отново изби на фалцет, стана пронизителен и сприхав. Явно се чувстваше неловко. Погледна си часовника.

— Маман, закъснявам — тонът му бе безстрастен и учтив. Към мен: — Извинете ме, мадам, време е да тръгвам за училище.

— Заповядай, опитай моите специални бонбони. За сметка на заведението — подадох му един бонбон, увит в целофан.

— Синът ми не яде шоколад — гласът на Каролин бе станал рязък. — Той е хиперактивен. Болезнено. Знае, че не е полезно за него.

Погледнах момчето. Не ми се виждаше нито болен, нито хиперактивен, само отегчен и малко смутен.

— Много мисли за теб. Баба ти. Защо не наминеш за мъничко да я видиш някой от близките дни. Тя е сред постоянните ми клиенти.

Умните очи за миг блеснаха изпод дългия кестеняв бретон.

— Може — в гласа му нямаше особен ентусиазъм.

— Синът ми няма време да виси из сладкарници и магазини — изстреля надменно Каролин. — Той е умно дете. Знае какво дължи на родителите си — в думите й трептеше заплаха, гарнирана със самодоволни нотки на увереност. Обърна се да излиза покрай Люк, който вече бе на прага, чантата се люлееше в ръката му.

— Люк — гласът ми бе тих, настойчив. Обърна се, някак неохотно. Преди да разбера какво правя, се бях протегнала към него, прониквах зад безизразното лице и виждах… виждах…

— Хареса ли ти Рембо? — заговорих, без да мисля, главата ми се изпълни с образи.

В следващия момент от лицето му струеше чувство за вина.

— Моля?

— Рембо. Беше ти подарила негова стихосбирка за рождения ден, нали?

— М-да — отговорът едва се чу. Умните му сребристозелени очи подириха моите. Видях как леко кимва с глава, сякаш иска да ме предупреди. — Но н-не съм я чел — каза по-високо. — Н-не об-бичам поезия — книга с разръфани краища, прилежно скрита на дъното на дрешника. Момче, което пламенно повтаря омайващите слова. Моля те, ела, прошепвам наум. Моля те, заради Арманд.

Нещо в погледа му трепна.

— Трябва да вървя.

Каролин го чакаше нетърпеливо на вратата.

— Моля те, вземи ги — подадох му малко пакетче бонбони. Това момче има тайни. Усещам как напират да изскочат. Бързо, като внимава да стои встрани от погледа на майка си, взима пакета и се усмихва. Може и да съм си въобразила, но ми се счу, че промълви нещо на излизане.

— Кажи й, че ще дойда — прошепна, — докато маман е на фризьор — и изчезна.

 

 

Когато същия ден по-късно Арманд влезе в магазина, й казах, че са идвали. Тя поклати глава и се затресе от смях, когато й предадох разговора ни с Каролин.

— Ха-ха-ха! — притаена в хлътналия фотьойл, с чаша мока в деликатната си хватка, приличаше повече отвсякога на спаружена кукла. — Бедната ми Каро. Не обича да й се напомня, а? — блажено отпи от питието си. — Докъде само е стигнала, а? — запита сама себе си с известно раздразнение. — Да казва на теб какво мога и какво не мога да правя. Диабетичка съм била, значи? Нейният доктор иска всички ни да изкара диабетици — изсумтя: — Е, аз обаче още дишам, нали така? Внимавам за здравето си. Това обаче не им е достатъчно. Искат да държат нещата в свои ръце — поклати глава: — Горкото момче. Заеква, забеляза ли?

Кимнах.

— Майка му е виновна — Арманд свъси чело: — Ако го беше оставила на мира… ама не. Все да го поправя. Все да го влачи със себе си. Все да го изкарва по-зле, отколкото е. Все му имало нещо — въздъхна с отвращение: — Нищо му няма на детето, нищо, което един нормален начин на живот да не може да излекува — заключи накрая категорично. — Поне веднъж да можеше да потича на воля, без да се притеснява какво ще стане, ако падне. Поне веднъж да се почувства свободен. Да диша.

Възразих, че е нормално една майка да се чувства отговорна за децата си, да иска да ги предпази.

Арманд ме погледна с един от онези свои подигравателни погледи.

— Така ли му казваш? По същия начин имелът се опитва да предпази ябълката — изкикоти се. — Някога имах ябълкови дървета в градината си. Имелът ги погълна всичките, едно по едно. Коварно малко растенийце, на вид не е кой знае какво, с красиви плодчета, няма си собствена сила, но, Господи! Толкова е нападателен! — отново отпи от чашата си. — И отравя всичко, до което се докосне — кимна с убеденост: — Като моята Каро. Тя е същата.

Следобед дойде Гийом. Отби се само за малко, бързал за пощальона, да си получи вестниците. Той е страстен читател на филмови списания, макар никога да не е ходил на кино. Всяка седмица получава цял пакет: „Видео“, „Сине-клуб“, „Телерама“ и „Филм еспрес“. Притежава единствената сателитна чиния в селото. В неугледната му къщурка се мъдри огромен телевизор и записващо видео „Тошиба“, монтирано на стената над цял шкаф с видеокасети. Забелязах, че пак носи Чарли на ръце, кучето изглеждаше апатично и отпуснато в прегръдката на господаря си. Сегиз-тогиз Гийом го погалваше по главата с познатия жест, изразяващ едновременно привързаност и чувство за обреченост.

— Как е? — попитах най-сетне.

— О, има и хубави дни — отвърна Гийом. — В него има още много живот — и двамата продължиха по пътя си, дребничкият чевръст човечец, стиснал тъжното си кафяво куче така, сякаш от това зависи животът му.

Малко по-късно край витрината мина Жозефин Муска, но не се отби. Останах леко разочарована, понеже се надявах отново да поговорим, но тя само ме стрелна с безумния си поглед и забърза нататък, напъхала ръце дълбоко в джобовете си. Забелязах, че лицето й е подпухнало, а очите й са като цепки: може би за да се предпази от неприятния ситен дъждец. Вървеше със стиснати устни, увила главата си с плътен бозав шал — като превръзка. Повиках я, но не ми отвърна, само ускори още повече крачка, сякаш бягаше от грозяща я опасност.

Свих рамене и я оставих на мира. За тези неща е нужно време. Понякога цял живот не стига.

Все пак по-късно, когато Анук бе отишла да играе в „Les Marauds“ и бях затворила за деня, се улових да се разхождам по „Avenue des Francs Bourgeois“ в посока „Cafe de la Republique“. Мърлява мрачна дупка, замъглени прозорци с неизменния надпис specialite dujour^[3] а отгоре надвиснал захабен сенник, който още повече затъмняваше и без друго оскъдната светлина. Покрай кръглите маси вътре се пъчат няколко заглъхнали музикални машини. Неколцината посетители обсъждат вяло злободневни грижи над вечните demis и cafes-creme^[4]. Всичко е пропито с тежката миризма на храна, приготвяна в микровълнова печка. Във въздуха се стеле гъста пелена от цигарен дим, макар на пръв поглед никой да не пуши. Забелязах една от жълтите картички на Каролин Клермон, поставена на видно място край отворената врата. Над нея опушено разпятие.

Хвърлих колеблив поглед вътре и влязох.

Муска беше зад бара. Разтегли устни. Погледът му опипа тялото ми. Скришом се плъзна надолу към краката, върна се нагоре към гърдите — бам-бам!… Очите му заблестяха като циферблати на монетен автомат. Подпря се на кранчето за наливно, масивната му ръка трепна.

— Какво да бъде?

— Cafe-cognac, моля.

Беше ми поднесено в малка кафява чашка с две увити бучки захар. Занесох го на масата до прозореца. Неколцина възрастни мъже, единият с Legion d’honneur^[5] на разръфания ревер, ме изгледаха подозрително.

— Искаш ли компания? — ухили се мазно Муска иззад бара. — Нещо ми се виждаш малко… самотна, така си седиш тука сам-самичка.

— Не, благодаря — отвърнах учтиво. — Всъщност надявах се да се видя с Жозефин. Тук ли е?

Онзи ме изгледа кисело, доброто му настроение мигом се изпари.

— А, да, сърдечната ти дружка — гласът му прозвуча студено и недружелюбно. — Е, изпусна я. Тъкмо се качи да си полегне. Пак нейните отвратителни главоболия — започна да лъска една чаша с настървение. — По цял следобед кръстосва магазините, а като дойде проклетата вечер, се тръшва на леглото.

— Добре ли е?

Той ме погледна.

— Разбира се, че е добре — сопнато: — Че какво да й е? Ако Нейно госпожино проклетство благоволяваше от време на време да си надига тлъстия дирник, можеше дори да сколасваме да въртим бизнеса — напъха парцала в чашата и изсумтя от усилието. — Искам да кажа — махна многозначително с ръка, — нали разбираш, само се огледай наоколо — погледна ме, сякаш се канеше да каже още нещо, после погледът му се плъзна покрай мен към вратата. — А! — явно се обръщаше към някой извън моето полезрение. — Не чувате ли бе, хора? Затворено е!

Дочух мъжки глас, който изломоти нещо неясно в отговор. Муска разтегли устни в широка усмивка, в която нямаше нито капчица искреност.

— Неграмотни ли сте, идиоти такива! — протегна се иззад бара да покаже двойната жълта картичка, която вече бях забелязала край вратата. — Дим да ви няма, пръждосвайте се!

Протегнах се да видя какво става. На входа бяха застанали колебливо петима души, двама мъже и три жени. Не ги познавах, не бяха забележими с нищо, освен с излъчването на непогрешима другост. Закърпените панталони, грубите ботуши, избелелите тениски, които ги белязваха като чужденци, аутсайдери. Как само ми е познат този момент. Някога и мен ме гледаха така. Мъжът, чийто глас бях чула, бе червенокос, прихванал косата си със зелена лента, която минаваше през средата на челото му. Имаше живи, предпазливи очи. Спазваше недвусмислено неутрален тон.

— Не сме дошли да продаваме. Искаме само да си купим по бира и малко кафе. Няма да създаваме никакви проблеми.

Муска го изгледа надменно.

— Вече ви казах, затворено е.

Една от жените, раздърпана слабовата девойка с белег на веждата, стисна червенокосия за ръката.

— Няма смисъл, Риж. Хайде да…

— Чакай малко — онзи нетърпеливо я отблъсна от себе си. — Не разбирам. Дамата, дето беше тука само преди минутка… жена ти… тя щеше…

— Майната и на жена ми! — изруга Муска на висок глас. — Тя не може да си намери задника с две ръце и джобно фенерче! Над вратата е написано моето име и ви казвам… че е… затворено! — беше излязъл три крачки пред бара, препречил прага, вдигнал ръце на хълбоците. Приличаше на горилест гангстер от мафиотски филм. Забелязах жълтеникавия цвят на кокалчетата, впити в колана му, чух свистенето на дъха му. Цялото му тяло кипеше от ярост.

— Така — по лицето на Рижия не можеше да се прочете нищо. Бавно обиколи с враждебен поглед малцината посетители. — Затворено значи — още едно кръгче из кафенето. Очите ни се срещнаха за миг. — Затворено е за нас — заключи тихо.

— Не си бил толкова тъп, колкото изглеждаш — изсъска Муска тържествуващо и заядливо. — Последния път ни дойде до гуша от измет като вас. Сега тая няма да я бъде!

— Хубаво — Рижия се обърна да си върви.

Муска го изпрати, пристъпвайки сковано зад него, сякаш куче, подушило наближаваща битка.

Заобиколих го, без да кажа нито дума, като оставих недопитото си кафе на масата. Предполагам не е очаквал да му оставя бакшиш.

Настигнах циганите на средата на „Avenue des Francs Bourgeois“. Пак беше започнало да ръми. Петимата вървяха с жалък и мрачен вид. От това място се виждаха лодките им, хвърлили котва край „Les Marauds“, вече десетина, не, по-скоро два пъти по толкова, цяла флотилия зелено-жълти-синьо-бяло-червени корабчета, някои развели знамена от подгизнало пране, други изрисувани с арабски нощи, вълшебни килимчета и вариации на еднорози, които се отразяваха в мръснозелената вода.

— Съжалявам за случилото се — подвикнах им. — Тук, в Ланскене су Тан, хората не са особено гостоприемни.

Рижия ме изгледа с безстрастен, изпитателен поглед.

— Казвам се Виан. Държа шоколадовия бутик срещу църквата. „La Celeste Praline“.

Продължаваше да ме гледа с очакване. В предпазливото му, безизразно лице разпознах себе си. Прииска ми се да му кажа, да споделя с всички тях, че разбирам тази ярост, това унижение, че съм изпитвала същото, че не са само те. Но наред с това познавах и гордостта им, безсмисленото упорство, което не угасва дори след като всичко останало е изтляло. Последното нещо, от което имаха нужда, знам го от опит, бе съчувствие.

— Защо не наминете утре? — подметнах небрежно. — Бира не предлагам, но мисля, че кафето ми ще ви хареса.

Той ме изгледа студено, явно си мислеше, че им се подигравам.

— Елате, моля ви — настоях аз. — За мен ще е удоволствие да ви почерпя с по чаша кафе и парче сладкиш. Всички вас.

Слабоватото девойче хвърли поглед към приятелите си и сви рамене. Рижия отвърна на погледа й.

— Може би — гласът му не обещаваше нищо.

— Имаме доста натоварена програма — изчурулика наперено девойчето.

Усмихнах се.

— Може пък да намерите пролука — не се отказах аз.

— Може би — повтори той със същия изпитателен, изпълнен с подозрение поглед.

Останах загледана в тях, докато се отдалечаваха към „Les Marauds“. Видях Анук да тича нагоре по хълма, червеният й шушляк се ветрееше като крила на екзотична птица.

— Маман, маман! Виж, лодките!

Останахме да им се полюбуваме — плоските ладии, високите къщи лодки с вълнисти покриви, кюнците, фреските, разноцветните знамена, изрисуваните буфери срещу сблъсък и корабокрушение, малките барки, въдичарските такъми, кошовете за раци, оставени на влажния бряг за през нощта, опърпаните чадъри, надвиснали над палубите, огньовете в железни варели край реката. Във въздуха витаеше миризма на горящо дърво, бензин и пържена риба, до ушите ни достигаха далечни звуци, идещи оттатък реката — някакъв саксофон бе подел призрачна напевна мелодия, като тих вопъл. Посред реката успях да различа самотната фигура на Рижия, седнал на палубата на черната си къща лодка. Той видя, че го гледам, и вдигна ръка за поздрав. Махнах му в отговор. Докато стигнем у дома, вече бе почти тъмно. Към саксофона се бе присъединил и тъпан, чиито звуци отекваха монотонно надолу по реката. Минах покрай „Cafe de la Republique“, без да погледна вътре.

Тъкмо бяхме изкачили хълма, когато усетих присъствие край себе си. Беше Жозефин Муска, този път без палто, но увила главата си с шал, който закриваше половината й лице. В здрача ми се видя бледа, съкрушена.

— Бягай в къщи, Анук, чакай ме там.

Малката ме изгледа с любопитство, после се обърна и покорно затича нагоре по хълма, шушлякът плющеше яростно на гърба й.

— Чух какво направи — гласът й беше дрезгав и тих. — Излезе заради случилото се с хората от реката.

Кимнах.

— Разбира се.

— Пол-Мари беше бесен — строгата забележка в гласа й излъчваше почти преклонение. — Трябваше да чуеш какви ги наприказва.

Засмях се.

— За щастие на мен не ми се налага да слушам каквото и да е, казано от Пол-Мари — отвърнах спокойно.

— Вече няма да мога да разговарям с теб. Според него ми влияеш зле — пауза, докато ме изгледа с нервно любопитство. — Той не иска да имам приятели — добави.

— Струва ми се, че информацията за това какво иска Пол-Мари, ми е малко излишна — прекъснах я учтиво. — Всъщност той с нищо не задържа интереса ми. Докато ти… — докоснах я лекичко по ръката. — С теб ми е доста любопитно да общувам.

Тя се изчерви и извърна поглед, сякаш очакваше, че някой я дебне в тъмното.

— Ти не разбираш — промълви.

— Напротив — докоснах внимателно шала, закриващ лицето й. — Защо носиш това? — въпросът ми я изненада. — Няма ли да ми кажеш?

Погледна ме с надежда и ужас. Поклати глава. Дръпнах лекичко шала.

— Хубава си — казах, щом той се свлече надолу. — Можеш да бъдеш и красива.

Точно под долната й устна имаше пресен белег, синкав на гаснещата светлина. Отвори уста, готова да изстреля дежурната си лъжа. Прекъснах я.

— Не е вярно.

— Откъде знаеш? — гласът й бе станал резлив. — Дори не съм казала…

— Не е необходимо.

Тишина. Сред бумтенето на тъпана над реката се вмъкнаха звуци на флейта. Когато най-сетне проговори отново, гласът й бе натежал от омраза към самата себе си.

— Глупаво е, нали? — очите й се бяха свили на тънички сърпове. — Никога не го обвинявам. Никога. Понякога дори забравям какво се е случило в действителност — пое си дълбоко въздух, сякаш гмурец, който се готви за слизане под вода. — Блъсване във врати. Падане по стълби. Стъпване накриво — звучеше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Усещах как истерията бълбука под повърхността на думите й. — Предразположена към злополуки — такава съм била. Предразположена към злополуки.

— За какво беше този път? — подхвърлих внимателно. — Заради хората от реката ли?

Кимна.

— Те нямаше да сторят никому нищо лошо. Исках да ги обслужа — за секунда гласът й се извиси до пронизителен фалцет. — Не разбирам защо съм длъжна да играя по свирката на оная кучка Клермон! О, трябва да се държим един за друг — изимитира я подигравателно. — За благото на обществото. В името на нашите деца, мадам Муска — поуспокои се, пое си рязко дъх. — А иначе дори не ме поздравява. Не би ме заплюла даже! — въздъхна дълбоко, с усилие потисна гневния си изблик. — Все тая Каро: Каро това, Каро онова. Виждал съм го как я гледа в църквата. „Защо не си като Каро Клермон?“ Този път заваляше с пиянския глас на мъжа си. Успя да докара дори маниерите му, повдигането на брадичката, наперената походка, агресивната стойка. — „Пред нея изглеждаш като трътлеста крава. Тя има стил. Класа. Прекрасен син, който се справя чудесно в училище. А какво имаш ти, а?“

— Жозефин.

Обърна се и ме погледна стреснато.

— Съжалявам. За момент забравих къде…

— Знам — усетих как яростта бълбука във вените ми.

— Сигурно ме мислиш за глупачка, задето стоя при него толкова години — думите се ронеха вяло от устата й, очите й помътняха, изпълнени с отвращение.

— Не те мисля за глупачка.

Не ме чу.

— Вярно, такава съм си. Глупава и слаба. Не го обичам, не си спомням изобщо да съм го обичала някога. Но като си помисля да го напусна… — замлъкна, не знаеше как да продължи. — Да го напусна наистина — повтори тихо и отнесено. — Не, няма смисъл — отново вдигна поглед към мен. Лицето й бе станало непроницаемо. Край. — Поради тази причина не мога повече да говоря с теб — рече след миг примирено, отчаяно. — Не мога да те оставя да гадаеш, заслужаваш повече от това. Но така се налага.

— Не — възразих. — Не се налага.

— Напротив — яростен, ожесточен отпор срещу възможността да я утеша. — Нима не виждаш? Аз не струвам пукната пара. Крада. Вече те излъгах веднъж. Крада разни неща. Правя го непрекъснато!

— Да, знам — прошепнах нежно.

Просветлението озарява ту мен, ту нея, завърта се плавно между нас като коледна топка.

— Нещата могат да се подобрят — продължавам. — Пол-Мари не е властелинът на света.

— Но би могъл да стане — отвръща на инат.

Усмихнах се. Докъде ли ще стигне, ако насочи тази своя упоритост навън, вместо навътре? Същото се отнася и за мен. Мислите й са толкова близо до мен, мамят ме да проникна в нея. Никак не би ми било трудно да взема нещата в свои ръце… Припряно отхвърлих тази мисъл. Не мога да я притискам за вземането на каквото и да било решение.

— Преди нямаше при кого да отидеш — казах. — Сега вече има.

— Нима? — в нейната уста това ми прозвуча почти като признаване на поражението.

Замълчах. Нека сама си отговори.

Изгледа ме мълчаливо за момент. В очите й блещукаха светлините, идещи откъм „Les Marauds“. Пак си помислих, че и трябва съвсем мъничко, за да се превърне в истинска красавица.

— Лека нощ, Жозефин — не се обърнах да я погледна, но знам, че ме е гледала през цялото време, докато се изкачвах нагоре по хълма. Сигурна съм, че е останала така дълго, след като съм завила зад ъгъла и съм изчезнала от погледа й.