Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moneychangers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)
Корекции
Вася (2010)

Издание:

Артър Хейли. Банкери

Издателство „Свят“, 1992

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-415-023-4

 

Arthur Hailey. The Moneychangers

Pan Books London and Sydney, 1975

ISBN 0-330-24603-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Вася

8

Хуанита Нунес — една дребна фигура на фона на извисяващите се сгради на банката и на площад Розели — все още чакаше своя автобус.

Тя беше зърнала лицето на шефа по сигурността на прозореца на банката и изпита известно облекчение, когато то изчезна оттам. Но знаеше, че това облекчение е само временно, че ужасите от днешния ден ще се повторят и че може би утре ще бъде още по-лошо.

Студеният вятър фучеше из улиците и като нож проникваше през тънкото й палто. Тя потреперваше и чакаше. Беше изпуснала автобуса, който взимаше обикновено на връщане от работа. Надяваше се, че скоро ще дойде друг.

Хуанита си даваше сметка, че това треперене бе по-скоро от страх — за първи път се чувстваше толкова уплашена и изпълнена с ужас.

Уплашена и объркана.

Объркването й се дължеше на факта, че не можеше да разбере как са изчезнали парите.

Хуанита не беше откраднала парите, нито ги беше дала на някой клиент, нито беше направила нещо друго с тях.

Лошото беше, че никой не й вярваше.

При други обстоятелства, мислеше си тя, може би и тя не би повярвала на самата себе си.

Как биха могли да изчезнат цели шест хиляди долара? Това беше невъзможно, невъзможно. И все пак беше се случило.

Опитваше се да си спомни подробно целия ден, като се надяваше, че това ще й помогне да намери някакво обяснение. Ала напразно. Тя си припомни операциите с клиентите на гишето сутринта и рано следобед, като за това й помогна забележителната памет, която притежаваше, но не можа да намери никакво разрешение. Не стигна дори до някакво предположение, което поне в известна степен да й се струваше реално.

Беше убедена, че заключи чекмеджето с парите преди да го остави в трезора, и че чак тогава отиде на обяд. Намери го заключено и когато се върна. Що се отнася до комбинацията, която Хуанита беше избрала и използваше, тя никога и на никого не я беше споменавала, нито пък я беше записвала, защото както обикновено разчиташе на паметта си.

До известна степен именно тази нейна памет бе причина да изпадне в още по-сериозна беда.

Хуанита знаеше, че никой не й вярва — нито госпожа Д’Орси, нито господин Тотънхоу, нито пък Майлс — той поне се държеше по-приятелски за разлика от останалите, които заявиха, че е невъзможно да се знае точната сума на липсващите пари.

Но тя я знаеше. Всъщност тя винаги знаеше точно колко пари има в чекмеджето, макар че й беше трудно да си го обясни.

Сама не разбираше как се задържаха в главата й тези бързо променящи се цифри. Те се запечатваха в паметта й, без да полага някакви специални усилия. Сметачният й механизъм се включваше и толкова. Събирането, изваждането, умножението и делението винаги й бяха изглеждали съвсем прости и естествени действия — като дишането например.

Тя пресмяташе всичко автоматично, докато вземаше пари от клиентите или им ги изплащаше. Беше свикнала да поглежда в чекмеджето само за да се увери, че там наистина има толкова пари, колкото би трябвало да има, а също, че банкнотите с различна стойност са на мястото си и в достатъчно количество. Всеки момент знаеше приблизително с какво количество монети разполага, а колкото до банкнотите, тя почти никога не грешеше. Понякога, в края на напрегнат работен ден и след балансирането на касата, установяваше, че цифрата в главата й не е съвсем точна, но обикновено разликата бе само няколко долара.

Хуанита нямаше ни най-малка представа на какво се дължи тази нейна способност.

В училище не беше отличничка. А в горния курс, който изкара надве-натри, рядко получаваше повече от среден по повечето предмети. Дори по математика не се открояваше с особени качества; като изключим способността й да пресмята със светкавична бързина, и то наум.

Най-накрая автобусът пристигна с неравно бръмчене и с остра миризма на нафта. Свободни места нямаше, автобусът беше препълнен. Тя успя да се докопа до една от дръжките и продължи да мисли, мъчейки се да си спомни нещо ново и важно, докато автобусът обикаляше из градските улици.

Какво ще стане утре? Майлс й беше казал, че ще дойдат хора от ФБР. Тази мисъл я изпълни с нов ужас и на лицето й се изписа мрачно безпокойство — това бе същият израз, който Едуина Д’Орси и Нолан Уейнрайт погрешно преценяваха като израз на враждебност.

Утре ще говори колкото може по-малко, както направи и днес, след като откри, че никой не й вярва.

Що се отнася до машината, до този детектор на лъжата, ще откаже. Хуанита нямаше никаква представа как работи тази машина, но след като никой не можеше да я разбере, да й повярва и да й помогне, как би могла една машина да стори това?

Тя мина покрай трите блока между спирката и детската градина, където беше оставила Естела рано тази сутрин. Хуанита бързаше, защото знаеше, че е закъсняла.

Малкото момиченце се затича към нея, веднага щом я видя да влиза в неголямата стая за игра. Детската градина беше разположена в приземния етаж на една къща. Като повечето къщи в района, и тази беше стара и позанемарена, но стаите в детската градина бяха чисти и приветливи. Ето защо Хуанита я беше предпочела пред други, макар че таксата беше по-висока и й беше доста трудно да я плаща.

Както обикновено, Естела беше засмяна и изпълнена с радост.

— Мамо, мамо, погледни ми рисунката! — сочеше тя с изцапани с боички пръстчета. — Това е влак! А това е логомотивът! Вътре има човек!

Тя беше дребничка за възрастта си, тъмна като Хуанита, с големи влажни очи, които блестяха от изумление пред всяко ново и интересно нещо, пред всяко „невиждано“ разкритие.

— Локомотив, миличкото ми — нежно я поправи Хуанита, като я притисна към себе си.

От тишината, която цареше в стаята, беше ясно, че останалите деца са си тръгнали.

Госпожица Феро, собственичка и директорка на детската градина, се приближи намръщено.

— Госпожо Нунес, аз ви направих специална услуга, като се съгласих Естела да остава до по-късно, но това е наистина прекалено…

— Много съжалявам, госпожице Феро. Нещо непредвидено се случи в банката.

— Аз имам и лични задължения. Другите родители се съобразяват с часа на затваряне.

— Това няма да се повтори, обещавам ви.

— Добре. Мога ли да ви напомня, че сметката на Естела за миналия месец не е платена.

— Ще я платя в петък. Тогава получавам заплата.

— Извинявайте, че ви напомням, госпожо Нунес. Естела е малко сладко момиченце и аз се радвам, че е при нас. Но нали трябва да плащам сметки…

— Разбирам ви. Ще платя в петък. Обещавам.

— Обещанията станаха две, госпожо Нунес.

— Да, знам.

— Лека нощ тогава. Лека нощ, скъпа Естела.

Въпреки своята педантичност госпожица Феро се грижеше отлично за детската градина и Естела беше щастлива там. Хуанита реши, че трябва да плати таксата за детската градина, веднага щом получи заплатата си за тази седмица. А след това ще се оправи някак до следващото плащане. Как ли точно щеше да стане това… Заплатата й като касиерка беше 98 долара седмично, но без удръжката за социална осигуровка тя взимаше 83 долара. С тези пари трябваше да се хранят, да плаща таксата за детската градина, плюс наема за жилището им — малък приземен апартамент във Форум Ист. А и финансовата компания щеше да настоява да й се плати, след като беше пропуснала да го стори миналия месец…

Преди Карлос да я напусне — той просто излезе от къщи и изчезна преди една година — тя беше достатъчно наивна и подписа някакви финансови документи заедно със съпруга си. Той си купи костюми, кола на старо и цветен телевизор, ала всичко това взе със себе си. Хуанита все още плащаше и имаше чувството, че никога няма да успее да изплати вноските докрай.

Може би трябваше да помоли финансовата компания да плаща по-малка сума. Със сигурност знаеше, че ще се държат отвратително, както беше миналия път, но все някак трябваше да изтърпи.

По пътя към къщи Естела подскачаше весело, като малката й ръчичка стискаше здраво ръката на Хуанита. В другата си ръка Хуанита държеше рисунката на Естела. След вечеря двете обикновено играеха и се смееха заедно. Но тази вечер на Хуанита никак не й беше до смях.

Притесненията й се засилиха, когато се замисли какво би станало, ако загуби работата си. Тя разбираше, че вероятността това да стане е голяма.

Знаеше също така, че ще й бъде много трудно да си намери друга работа. Коя банка би я наела — та нали бъдещите й работодатели ще искат да знаят къде е работила преди и ще разберат за изчезналите пари.

Какво би могла да прави без работа? Как ще издържа Естела? Хуанита се спря внезапно насред улицата, сграбчи дъщеря си и я притисна силно към себе си.

Тя се молеше утре някой да й помогне и да разкрие истината.

Някой, някой.

Но кой?