Артър Хейли
Банкери (33)

14

Напоследък Нолан Уейнрайт посещаваше рядко моргата. За последен път му се наложи преди три години, когато трябваше да идентифицира трупа на един служител от банковата охрана, убит по време на нападение на крадци. Докато беше полицейски детектив, посещението на моргата и срещата с жертвите на жестоки престъпления бяха неизбежни и често повтарящи се елементи от работата му. Но дори и тогава не можеше да свикне. Моргата, с нейния специфичен дъх на смърт, го депресираше и винаги нещо се обръщаше в стомаха му. Същото се случи и сега.

Шефът на градските детективи, с когото се бе срещнал по предварителна уговорка, вървеше редом с Уейнрайт по мрачните коридори и стъпките им отекваха силно в стария, напукан под. Служителят от моргата, който ги водеше, имаше вид на едва ли не поредния клиент. Обувките му бяха с гумени подметки и той безшумно пристъпваше напред.

Детективът Тимбъруел беше млад, доста пълен, чорлав и брадясал. Много неща са се променили през дванайсетте години, откакто напуснах полицията, мислеше Нолан Уейнрайт.

— Ако мъртвият е наистина вашият човек — каза Тимбъруел, — вие кога сте го виждали за последен път?

— Преди седем седмици. В началото на март.

— Къде?

— В един малък бар. Казва се „Разтуха“.

— Знам го. Обаждал ли ви се е след това?

— Не.

— Имате ли представа къде живее?

— Той не искаше аз да знам — поклати глава Уейнрайт. — И аз се съгласих.

Нолан Уейнрайт не беше сигурен за името му. Това, с което му се беше представил, сигурно беше фалшиво. Честно казано, той не бе правил и усилия, за да го разбере. Всичко, което знаеше, бе, че „Вик“ е бивш затворник и се нуждае от пари. Затова бе готов да стане таен информатор.

Миналия октомври по настояване на Уейнрайт, Алекс Вандервурт му бе разрешил да наеме информатор, който да се опита да издири източника на често появяващите се фалшиви банкови кредитни карти Кийчардж. Уейнрайт пусна в действие някои свои връзки в подземния свят, така че не след дълго, с помощта на множество посредници, бе организирана среща между него и Вик и нещата бяха уговорени. Това беше през декември. Шефът по сигурността добре си спомняше времето на срещата, защото през същата седмица бе и процесът срещу Майлс Истън.

За няколко месеца Вик и Уейнрайт се срещнаха още два пъти — на различни места, в тихи, безлюдни барове, като и двата пъти Уейнрайт му даваше пари с надеждата, че в замяна на това ще получи ценна информация. Възможността за връзка бе едностранна. Вик би могъл да му телефонира, да определи време и място на среща по свой избор, а Уейнрайт не разполагаше с никакви възможности да влезе в контакт с него. Но така бе по-разумно.

Уейнрайт не харесваше Вик, но и не очакваше, че би могъл да намери за тази работа някой, когото да харесва. Бившият затворник имаше вид на мошеник, непрекъснато подсмърчаше, а имаше и други белези, по които веднага се познаваше, че е наркоман. Той се отнасяше с омраза към всичко, включително и към Уейнрайт, устните му бяха постоянно свити. Но на третата им среща, през март, той като че ли бе попаднал на важна следа.

Вик му докладва, че пласьорите и посредниците в най-скоро време ще получат за разпространение голямо количество фалшиви банкноти от двайсет долара. Според мълвата, някъде отзад, в сянка, съществувала мощна организация, която разполагала с много добри фалшификатори, но не само на нари, а и в други области, включително и на кредитни карти. Информацията за кредитните карти бе доста мъглява и Уейнрайт подозираше, че е измишльотина на Вик, за да изкопчи още пари. Но може би грешеше.

Вик го информира, че са му обещали малко количество от фалшивите пари. Пласираше ли ги, той щеше да спечели доверието им и да проникне по-дълбоко в организацията. Един-два детайла, които Вик не би могъл да си съчини, тъй като нямаше необходимите качества и ум, убедиха шефа по сигурността, че главната част от информацията отговаря на истината. Предложеният план за действие също не будеше подозрения.

Уейнрайт винаги бе смятал, че този, който произвежда фалшивите кредитни карти Кийчардж, е замесен и в друга фалшификаторска дейност. Още миналия октомври го бе споделил с Алекс Вандервурт. Той знаеше че е изключително опасно да се правят опити за проникване в организацията, а ако информаторът беше разкрит, неминуемо го очаква смърт. Смяташе се задължен да предупреди Вик, но като награда за загрижеността си получи само една презрителна усмивка.

Това бе последната им среща. След нея Вик изчезна.

Вчера вниманието му бе привлечено от една малка информация за тяло на убит мъж, намерено в реката. Тя бе поместена в „Таймс Реджистър“.

— Трябва да ви предупредя — каза детективът сержант Тимбъруел, — че от този приятел не е останало кой знае какво. Според експертизата тялото му е било във водата в продължение на седмица. Освен това по реката има доста интензивно движение и изглежда, че моторите на някои лодки са засегнали тялото.

Следвайки възрастния служител в моргата, те влязоха в ярко осветена дълга стая с нисък таван. Вътре беше студено. Носеха се миризми на дезинфектанти. Стената точно срещу тях представляваше шкаф с множество големи чекмеджета от неръждаема стомана, всяко от тях с номер. От шкафа се чуваше бученето на хладилно устройство.

Служителят се взря с късогледите си очи в една тетрадка, след това се насочи към едно от чекмеджетата в средата на шкафа. Дръпна го и чекмеджето излезе учудващо лесно. Под книжния чаршаф се виждаха очертанията на човешко тяло.

— Това са останките, които искахте, господа — каза старецът.

Без ни най-малко смущение, сякаш откриваше щанд с краставици, той вдигна горната част на чаршафа.

На Уейнрайт му се повдигна. Хич да не беше идвал…

Тялото нямаше лице. От продължителния престой във водата и от още нещо — може би от моторите на лодките — тук-таме бе останала някаква тъкан, под която се подаваха бели кости.

Те разгледаха мълчаливо трупа и детективът попита:

— Смятате ли, че можете да го познаете?

— Да — каза Уейнрайт. Той се взираше в долната част на това, което бе останало от лицето, встрани под брадата. Там все още ясно се виждаше червен белег с ябълковидна форма — явно от рождение. Опитното око на Уейнрайт бе забелязало белега по време на срещите им. От устните, които се усмихваха така презрително, нямаше и следа, но без съмнение това беше тялото на неговия таен агент. Той го потвърди пред Тимбъруел, който кимна.

— Ние също го разпознахме по отпечатъците. Те не бяха съвсем ясни и все пак нямаше спор в установяването на самоличността. — Детективът извади бележника си и го отвори. — Истинското му име е Кларънс Хюго Левинсън. Има още няколко имена, които е използвал, а престъпната му биография е доста богата.

— Във вестника пишеше, че не е умрял от удавяне, а от нанесени му с остър предмет рани.

— Това показа аутопсията. Преди това е бил измъчван.

— Как разбрахте?

— От тестисите му. В доклада на патолога пише, че най-вероятно са били поставени в менгеме и притискани силно… Искате ли да видите?

Без да дочака отговор, служителят повдигна долната част на книжния чаршаф.

Независимо от деформациите бяха останали достатъчно потвърждения на казаното от Тимбъруел. На Уейнрайт отново му се повдигна.

— За бога! — обърна се той към стареца. — Покрийте го!

И веднага подкани Тимбъруел:

— Да се махаме оттук!

 

 

Докато пиеха силно кафе в малкия ресторант на ъгъла до моргата, сержант Тимбъруел мърмореше под нос:

— Горкият! Каквото и да е направил, никой не заслужава подобна участ.

Той извади кутия с цигари, запали и предложи на Уейнрайт. Уейнрайт поклати отрицателно глава.

— Така е — съгласи се Уейнрайт, замислен за своята собствена отговорност и за всичко, което се бе случило с Кларънс Хюго Левинсън или Вик.

— Ще ни трябват писмени показания, господин Уейнрайт. Ще трябва да опишете всичко, което ми казахте за срещите си с убития. Ако нямате нищо против, бих ви предложил да отидем до управлението и да се заемем с това.

— Добре.

Полицаят издуха няколко кръгчета цигарен дим и отпи от чашата с кафето.

— Какво е положението с фалшивите кредитни карти?

— Използват се все повече и повече. Като истинска епидемия са. А това струва много пари на банките.

— Искате да кажете, че струва много пари на обществото — подметна Тимбъруел. — Банките просто ни прехвърлят тези загуби. Не вярвам вашите ръководители да се безпокоят кой знае колко…

— Не бих могъл да споря по този въпрос. — Уейнрайт не беше забравил многобройните си неуспешни опити да получи повече средства за борбата със засягащите банката престъпления.

— Добро ли е качеството на фалшификатите?

— Отлично.

Детективът се замисли.

— Същите данни получаваме и от секретните служби за фалшивите пари, които се разпространяват в града. И те са доста. Предполагам, че знаете.

— Да, знам.

— Може би убитият е бил прав, като е твърдял, че фалшификаторите са едни и същи.

Двамата замълчаха, а след това детективът каза:

— Бих искал да ви предупредя за нещо. Може би вече се досещате?

Уейнрайт не отговори.

— Тези изтезания са принудили мъртвия да проговори. Вие го видяхте. Просто не е възможно да не го е направил. Така че, както се досещате, той е изпял всичко, включително и връзката си с вас.

— Да, мислих за това.

Тимбъруел кимна и продължи:

— Не мисля, че ви грози някаква опасност, но за хората, които са убили Левинсън, вие сте истинска отрова. Всеки техен човек, който е дишал или ще диша един и същ въздух с вас, е осъден.

Уейнрайт искаше да каже нещо, но Тимбъруел продължи:

— Не искам да кажа, че не трябва да изпращате нов агент в техните среди. Това си е ваша работа и не желая да зная каквото и да било. Поне засега. Но ви казвам: ако предприемете нещо, бъдете изключително внимателен и стойте настрана от агента. И за него ще е по-добре.

— Благодаря за предупреждението — каза Уейнрайт. Пред очите му все още беше обезобразеното тяло на Вик. — Съмнявам се, че ще имам друг агент.