Артър Хейли
Банкери (4)

4

Тази сряда в главния градски клон започна както обикновено.

Едуина Д’Орси беше дежурен отговорник за клона през седмицата. Тя пристигна точно в осем и трийсет, половин час преди тежките метални врати на банката да се отворят за клиентите.

Като ръководител на водещия клон на Първа търговска американска, а и като корпоративен вицепрезидент, тя всъщност не беше задължена да поема седмични дежурства. Но Едуина предпочиташе да дежури, когато й идваше редът. По този начин се стремеше да покаже, че не разчита на специални привилегии само защото е жена — през петнайсетте години, прекарани в Първа търговска американска банка, тя винаги бе държала на това. Пък и дежурствата й бяха веднъж на десет седмици.

Тя се спря пред страничния вход и започна да търси ключа в кафявата си кожена чанта. Намери го под червилото, портмонето, кредитните карти, пудриерата, гребена и списъка за пазаруване — в чантата й винаги цареше страшна бъркотия. Преди да отключи, тя провери дали предупредителният сигнал е на мястото си. Беше там, където трябваше да бъде — малко жълто картонче, като че ли случайно оставено на рамката на прозореца. Ако всичко беше наред, портиерът, чието задължение бе да пристига пръв, поставяше сигнала така, че да го видят пристигащите служители. Но ако през нощта се бяха вмъкнали крадци, които чакаха да вземат заложници — най-напред, естествено, портиера — сигналът нямаше да бъде на мястото си и това беше един вид предупреждение. Служителите не само нямаше да влязат, но веднага щяха да потърсят помощ.

Тъй като грабежите непрекъснато се увеличаваха, всяка банка използваше подобен предупредителен сигнал, като видът и местоположението му често се променяха.

Щом влезе, Едуина се насочи към таблото на стената и го отвори. Вътре имаше звънец и тя позвъни по специален кодиран начин — два пъти дълго, един път късо, един път дълго. Така в главната оперативна зала по безопасността в централната сграда щяха да разберат, че аларменият сигнал, получен само преди миг при влизането на Едуина, не е опасен, тъй като в банката се намира вътрешен служител. При влизането си портиерът също подаваше свой собствен код.

В оперативната зала прехвърляха алармената система от „тревога“ на „готовност за действие“.

Ако дежурният отговорник, в случая Едуина, или портиерът не подадяха правилно своя код, от оперативната зала веднага щяха да алармират полицията. И само след броени минути банковият клон щеше да бъде обкръжен.

Алармените системи и кодовете често се променяха.

Утвърдена практика на банките за гарантиране на сигурността беше да се поставят сигнали, когато всичко е наред. Отсъствието на тези сигнали означаваше, че е възникнала опасност. По този начин банковите служители, попаднали в беда, биха могли да предупредят останалите, без да правят нищо.

Междувременно служителите на банката започнаха да пристигат. Всички минаваха покрай униформения портиер, застанал на страничната врата.

— Добро утро, госпожо Д’Орси. — Към Едуина се приближи Тотънхоу — побелял мъж, ветеран в банката. Той отговаряше за персонала и за рутинните операции в клона, а заради издълженото, печално лице мнозина го сравняваха с уморено кенгуру. Самовглъбеността и песимизмът му се засилваха с приближаването на времето, когато трябваше да се пенсионира. Той мразеше възрастта си и като че обвиняваше другите за стареенето си. Едуина и Тотънхоу прекосиха голямата зала на банката и слязоха по широките, застлани с килим стъпала в трезора. Задължение на дежурния служител бе да присъства при отварянето и затварянето на трезора.

— Чух да се говори, че господин Розели е тежко болен. Вярно ли е? — тъжно попита Тотънхоу, докато чакаха пред вратата на трезора.

— За съжаление — да. — И Едуина му разказа накратко за вчерашната среща в заседателната зала.

Цялата предишна вечер Едуина мисли само за това. Но тази сутрин бе твърдо решена да се съсредоточи единствено върху банковите си задължения. Бен би очаквал тъкмо това.

Тотънхоу промълви нещо, но тя не го чу.

Едуина погледна часовника си. Беше 8,40. Секунда по-късно се чу тихо прещракване на масивната врата от хромирана стомана. Това означаваше, че нощната автоматична ключалка, която се включваше всяка вечер преди затварянето на банката, е вече изключена. Следваше набирането на комбинацията на ключалката на трезора, което бе възможно само след изключването на автомата.

Като използва друг скрит бутон, Едуина сигнализира на Централната оперативна зала, че трезорът ще бъде отворен — обичайното сутрешно, а не принудително отваряне.

Застанали един до друг, Едуина и Тотънхоу завъртяха комбинациите си. Никой не знаеше комбинацията, използвана от другия. Това правеше невъзможно отварянето на трезора от един човек.

Скоро пристигна и Майлс Истън, един от оперативните служители. Млад, красив, елегантен мъж, винаги в прекрасно настроение, Майлс бе приятен контраст на неизменно мрачния Тотънхоу. Едуина харесваше Майлс Истън. С него дойде и един от старшите касиери, който щеше да наблюдава вноса и износа от трезора до края на деня. Паричната наличност, в банкноти и монети, която щеше да мине през ръцете му за следващите шест часа, бе не по-малко от един милион долара.

А чековете, които минаваха през големия банков клон за същия период, бяха на стойност около двайсет милиона.

Едуина застана встрани, а старшият касиер и Майлс Истън отвориха огромната, прецизно конструирана врата на трезора. Тя щеше да остане отворена до приключване на деловата дейност в края на деня.

— Току-що ми съобщиха по телефона, че днес ще отсъстват още двама касиери — обърна се Истън към оперативния служител.

Погледът на Тотънхоу стана още по-замислен.

— Пак ли грип? — попита Едуина.

През последните десет дни в града имаше грипна епидемия и в банката отсъстваха много служители, особено касиери.

— Да, грип — отвърна Майлс Истън.

— Ако можех и аз да се разболея — промърмори Тотънхоу, — поне щях да си лежа вкъщи и нямаше да се тревожа за това как да намеря хора, които да застанат на касите. Наистина ли смятате, че трябва да отворим днес? — обърна се той към Едуина.

— Точно това се очаква от нас.

— Тогава ще трябва да изпразним канцелариите. Ще започнем най-напред с теб — каза той на Майлс Истън. — Вземай една кутия с пари и се приготви да застанеш на някоя от касите. Не си забравил да броиш, нали?

— До двайсет ме бива — каза Истън, — а и без това няма да си давам повече зор.

Едуина се усмихна. Тя не се тревожеше за младия Истън, той се справяше отлично с всичко. Тотънхоу се пенсионираше догодина и тя смяташе да назначи Майлс Истън на мястото му.

— Не се тревожете, госпожо Д’Орси — отвърна на усмивката й той, — аз съм много добър и полезен за запълване на всякакво празно място. Освен това съм във форма, снощи играх хандбал в продължение на три часа и се справих отлично с резултата.

— Успя ли да спечелиш?

— Разбира се.

Едуина знаеше, че хобито на Истън — изучаването и колекционирането на банкноти и монети — е много полезно за банката. Затова Майлс Истън въвеждаше в работата всички новопостъпили. Той го правеше с удоволствие, като се впускаше в исторически подробности и обясняваше, че и банкнотите, и инфлацията, са били изобретени в Китай. Първият документиран случай на инфлация, разясняваше той, е бил през тринайсети век, когато монголският император Кублай хан не могъл да плати на своите войници с монети и използвал дървено печатно блокче за изработка на военни пари. За съжаление било отпечатано такова огромно количество, че парите скоро загубили всякаква стойност. „Някои хора, вмъкваше между другото младият Истън, са на мнение, че сега и доларът се монголизира.“

Благодарение на своите познания, Истън стана главен експерт по фалшивите пари — той проверяваше всички онези банкноти, които пораждаха някакво съмнение.

Едуина, Истън и Тотънхоу се върнаха отново в главната банкова зала. Там пренасяха пълните с пари брезентови чували, пристигнали с бронирания, придружаван от двама въоръжени полицаи, пикап.

Пренасянето на големи количества пари ставаше рано сутринта, като преди това, още по-рано, те се прехвърляха от Федералния резерв в централния паричен трезор на Първа търговска американска банка. Оттук ставаше разпределението им в системата от клонове. Причината за този всекидневен график бе проста. Неизползваните пари в трезора не носеха никаква печалба, освен това имаше опасност от загуба или грабеж.

Майсторлъкът на всеки ръководител на банков клон се свеждаше до това, никога да не държи прекалено много пари, но и да не се стига до там, че те да липсват.

Голям клон като централния градски на Първа търговска американска разполагаше с работно количество от около половин милион долара. Парите, които пристигнаха тази сутрин — четвърт милион, бяха разликата, която обикновено бе необходима за един ден в банката.

— Надявам се, че този път сте ни докарали по-чисти пари — измърмори Тотънхоу на полицаите, които носеха чувалите.

— Казах на момчетата от централния трезор за вашите оплаквания, господин Тотънхоу — отвърна единият от полицаите. Той беше младолик, с дълга черна коса, която се подаваше под униформената шапка и стигаше до яката му. Едуина го огледа и насочи поглед към обувките му. — Споменаха, че сте им се обадили — добави той. — Що се отнася до мен, аз взимам каквито пари ми дадат, и чисти, и мръсни.

— За съжаление, обаче, някои от нашите клиенти са по-придирчиви — заяви оперативният отговорник.

Обикновено банките се състезаваха, за да получат повече от новите емисии пари в банкноти и монети, които се изработваха в Бюрото за печатане и леене и след това отиваха във Федералния резерв. Учудващо голям брой от клиентите, наричани от служителите „изисканата клиентела“, отказваха да вземат мръсните банкноти и настояваха за нови, или най-малкото за чисти пари, известни в банковите среди като „годни“. За щастие имаше и такива, на които им бе все едно, и касиерите бяха инструктирани да пробутват старите, изпоцапани банкноти винаги, когато беше възможно, а да пазят новите и чисти банкноти за взискателните клиенти.

— Чувам, че имало големи количества майсторски изработени фалшиви пари. Бихме могли да ви прехвърлим някой чувал — подметна другият полицай, като намигна на колегата си.

— Спокойно можем да минем без тях — каза Едуина. — И без това си ги имаме достатъчно.

Само през миналата седмица в банката бяха разкрити фалшиви банкноти на стойност хиляда долара — внесени от неизвестен източник. Най-вероятно бяха постъпили чрез многобройните вложители — някои от тях също измамени, прехвърляха загубата си върху банката, други пък нямаха ни най-малка представа, че банкнотите са фалшиви. И в това нямаше нищо чудно, тъй като фалшификацията бе на ниво.

Служителите от секретните служби, които разговаряха с Едуина и Майлс Истън, бяха сериозно разтревожени.

— Досега не сме виждали толкова майсторски фалшифицирани пари, при това толкова много — призна единият от тях. Според приблизителни данни само миналата година са били произведени трийсет милиона фалшиви долари. А кой знае колко въобще не са били открити.

Главните източници за снабдяване с фалшиви американски долари бяха Англия и Канада. Но агентите от секретните служби съобщиха, че огромно количество от тях се върти и в Европа: „Там те се откриват много по-трудно. Така че предупредете ваши приятели, които пътуват в Европа, никога да не приемат американски долари. Огромна е вероятността тези долари да са без никаква стойност“.

— Не се тревожете, приятели — каза единият от въоръжените полицаи и преметна брезентовия чувал на раменете си. — Тези банкноти са истински. Взети са от сигурно място.

Двамата полицаи се насочиха надолу по стълбите към трезора.

Едуина тръгна към своето бюро. Животът в банката започваше да кипи. Главните външни врати бяха вече отворени, влизаха и първите клиенти.

Бюрото на Едуина — на такова бюро по традиция работеха висшите банкови служители — бе на леко повдигната, застлана с червен килим платформа. Едуина седеше на най-голямото и най-внушителното бюро, а зад гърба й висяха две знамена — вдясно държавното със звездите и чертите, а вляво триъгълният флаг на щата. Понякога й се струваше, че се намира в телевизионно студио и се готви да направи тържествено съобщение, заобиколена от въртящи се камери.

Сградата на централния градски клон бе нова и модерна. Тя бе наново изградена преди година-две, когато в съседство бе издигната главната сграда на банката. Зданието на клона бе построено по специален нов проект, за чието изпълнение не се пожалиха средства. И така, новото вътрешно оформление, в което преобладаваше червеното и махагонът и само тук-там малко златисто, създаваше чудесна обстановка за клиентите и отлични условия за работа сред несъмнен разкош. Едуина си даваше сметка, че понякога този разкош има своето значение и оказва определено въздействие.

Тя отпусна стройното си тяло в удобния въртящ се стол с висока облегалка и оправи с ръка косата си — ненужен жест, защото, както винаги, косата й беше безупречно сресана.

Едуина посегна към папката с молбите за по-големи от официално разрешените заеми.

Тя имаше право да разрешава еднократен заем максимално до един милион долара с предварителното съгласие на още двама служители от клона. В това отношение нямаше проблеми. Молбите за по-големи заеми се прехвърляха в Центъра, в управлението по кредитна политика.

В Първа търговска американска банка, както и във всяка друга банкова система, големината на заема, който един служител имаше право да разреши, беше всепризнатият показател за позицията му в служебната йерархия. Той определяше неговото — или нейното — положение и се наричаше „силата на парафа“, защото този подпис беше достатъчен за получаването на искания заем.

„Силата на парафа“ на Едуина бе наистина голяма, защото отразяваше отговорността й в управлението на един важен клон на Първа търговска американска банка. Ръководителят на един по-малък клон би могъл да одобрява заеми в размер между десет хиляди и половин милион долара, в зависимост от качествата на служителя и мястото на клона в системата. Едуина винаги се удивляваше на факта, че „силата на парафа“ всъщност поддържаше една цяла система от касти, на която се предоставят определени права и привилегии. В централната сграда, в управлението по кредитна политика, един помощник-инспектор по заемите, чиито пълномощия се ограничаваха едва до петдесет хиляди, работеше на незабележимо бюро в голямата обща зала. Следващият в обществената йерархия, инспекторът по заемите, чиято „сила на парафа“ стигаше до четвърт милион, разполагаше с по-голямо бюро и работеше сам, ограден от стъклени стени.

Почти прекрасен кабинет с врата и прозорец се полагаше на помощник-контрольора по заемите, чиято „сила на парафа“ стигаше до половин милион. На него му се полагаше голямо бюро, картина с маслени бои, табелка с името на вратата, безплатен абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“ и в допълнение — лустро за обувки в малко пликче всяка сутрин. На двама помощник-контрольори се полагаше една секретарка.

Вицепрезидентът по заемите, чиито пълномощия се простираха до един милион, работеше в ъглов кабинет с два прозореца, с две картини с маслени бои на стените и със своя собствена секретарка. Името му беше гравирано върху вратата. Той също разполагаше с безплатно лустро за обувки и абонамент, но освен това получаваше списания, използваше кола на компанията, когато работата го изискваше, и имаше право да обядва в трапезарията на висшите служители.

Положението на Едуина й гарантираше всичките привилегии, произтичащи от „силата на парафа“. Ала никога не беше използвала безплатното лустро.

Тази сутрин прегледа две молби за заеми, парафира едната, а върху другата написа с молив няколко въпроса. Третата молба я слиса.

Изненадана, тя прочете документа още веднъж, осъзнавайки странното съвпадение с вчерашните събития.

Набра по вътрешния телефон номера на служителя, който беше подготвил документа.

— Касълман — обади се той.

— Клиф, моля ви, елате за малко.

— Идвам — отговори той.

Касълман, който седеше през няколко бюра в залата, погледна към Едуина и добави: — Знам защо ме викате.

Минута по-късно той седна до бюрото й, погледна разтворената папка и рече:

— Така и очаквах. Настръхна ви кожата, нали?

Клиф Касълман беше дребен, но добре сложен, с кръгло розово лице и приятна усмивка. Просителите на заеми го харесваха, защото беше внимателен и търпеливо ги изслушваше. Но той беше твърде опитен и умееше трезво да преценява всяка молба.

— Надявах се, че всичко това е само една лоша шега, макар и доста отвратителна — каза Едуина.

— Може би е по-правилно да се каже жестока, госпожо Д’Орси. И макар че всичко това е ужасно, то е напълно реално, уверявам ви. — Касълман погледна към папката. — Включил съм всички подробности, защото бях сигурен, че ще ги искате. Очевидно сте прочели доклада ми. И препоръките.

— Вие сериозно ли предлагате да предоставим парите за такава цел?

— Честен кръст. — Служителят по заемите млъкна объркано. — Съжалявам, тук няма място за черен хумор. Но аз се надявам, че ще одобрите заема.

Всичко беше подробно описано. Четирийсет и три годишен фармацевт, който работеше в една аптека наблизо, искаше заем от двайсет и пет хиляди долара. Името му беше Гозбърн, женен — първи брак, който продължаваше вече седемнайсет години. Семейство Гозбърн почти беше изплатило къщата си в едно от предградията. Двамата имаха обща сметка в Първа търговска американска банка от осем години — никакви проблеми. Предишният по-малък заем, взет от банката, бе изплатен. Положението на Гозбърн в службата, както и другите финансови въпроси, бяха в ред.

Сегашният заем им беше необходим за купуването на голяма неръждаема стоманена капсула, в която да поставят дъщеря си Андреа — починала преди шест дни на петнайсет години от злокачествено бъбречно заболяване. Тялото на Андреа се пазело в хладилна камера в погребалното бюро. Кръвта й била източена веднага след установяването на смъртта и заменена с „подобна“ течност, наречена диметилсулфоксид.

Стоманената капсула била направена така, че да поддържа температурата на течния нитроген под нулата. Тялото, обгърнато в алуминиева обвивка, щяло да бъде поставено в тази течност.

Капсулата — огромна бутилка, известна под името „криокрипта“, щели да докарат със самолет от Лос Анжелос — стига банката да предоставела искания заем. Около една трета от парите бяха необходими, за да се предплати таксата за съхраняването на капсулата и за подменянето на нитрогенната течност на всеки четири месеца.

— Чували ли сте за така наречените „крио“ общества? — попита Касълман.

— Бегло. Нещо псевдонаучно, нали? С не особено добра репутация.

— Да, те нямат добра репутация и са наистина псевдонаучни. Но пък имат немалко последователи. Те са убедили Гозбърн и съпругата му, че когато науката напредне — да кажем след петдесет или сто години — Андреа може да бъде размразена, върната към живота и излекувана. Не случайно са си измислили мотото: „Замрази се — чакай — съживи се!“

— Ужасно — каза Едуина.

— Съгласен съм с вас, но се поставете на тяхното място! Те вярват. Това са възрастни, разумни, интелигентни и силно религиозни хора. Кои сме ние, от банката, та да ги съдим и упрекваме? Според мен единственият въпрос е: Ще може ли Гозбърн да изплати заема? Аз проследих финансовото му положение и съм убеден, че ще се справи. Може и да е смахнат, но фактите показват, че смахнат или не, винаги изплаща заемите си.

— Тия хора наистина ще се заробят — каза Едуина, докато изучаваше с нежелание цифрите.

— Човекът го съзнава, но настоява да му дадем парите. Ще работи допълнително през свободното си време. А и жена му си търси работа.

— Но те имат още четири по-малки деца — каза Едуина.

— Да.

— Няма ли някой, който да му каже, че другите деца — живите, скоро ще имат нужда от пари, за учение и за какво ли не още, така че тези двайсет и пет хиляди долара биха могли да се използват много по-разумно!

— Аз му го казах. Проведохме два дълги разговора. Но според него това е решение на цялото семейство. Те вярват, че си заслужава да се направят всякакви жертви в името на надеждата, че някой ден Андреа отново ще живее. Децата обещават, че когато пораснат, ще поемат грижата за нейното тяло.

— О, Господи! — Мислите на Едуина отново се върнаха към вчерашния ден. Смъртта на Бен Розели, когато и да дойде, ще бъде достойна. А това правеше смъртта грозна, превръщаше я във фарс. Редно ли е парите на банката, в известна степен парите на Бен, да се използват за такава цел?

— Госпожо Д’Орси — продължи Касълман, — тези документи лежат на бюрото ми от два дни. Отначало се чувствах така, както и вие се чувствате сега — знам, че това наистина е ужасно. Но после обмислих нещата и промених мнението си. Според мен, това е един приемлив риск.

Приемлив риск. Едуина съзнаваше, че Клиф Касълман е прав, защото приемливите рискове бяха в основата на банкерството. Той беше прав и за друго — банката не трябваше да бъде съдник или съветник по повечето лични въпроси.

Точно този риск можеше да донесе и загуби. Но дори да загубеха, Касълман не би имал вина. Докладът му беше издържан, доводите му „за“ бяха много повече от тези „против“. Всъщност в банката се гледаше с неодобрение на чиновниците, които винаги правеха предложения за заеми, несвързани с риск. Нещо съвсем естествено, дори задължително за един отрупан с работа служител е от време на време да предлага заем, който да донесе загуби. В противен случай, той би имал дори и неприятности, защото компютърът предупреждаваше ръководството, че той губи клиенти поради прекалената си предпазливост.

— Добре — каза Едуина. — Всичко това ме ужасява, но ще подкрепя мнението ви.

Тя подписа документа и Касълман се върна на бюрото си.

И така — като изключим заема за замразената дъщеря, — денят започна както обикновено.

Всичко вървеше нормално до ранния следобед.

 

 

В дните, когато обядваше сама, Едуина сядаше в кафенето, разположено на приземния етаж на централната сграда. Там беше шумно, храната много не я биваше, но обслужваха бързо и обедът й отнемаше само петнайсетина минути.

Днес беше поканила на обяд един клиент и затова реши да се възползва от привилегията си на вицепрезидент, като го заведе в специалния салон за висши служители, който се намираше на последния етаж в централната сграда. Гостът й беше касиерът на най-големия в града универсален магазин, който искаше краткосрочен заем от три милиона долара, за да покрие финансовия дефицит, получен в резултат на слабите продажби през есента, а и на по-скъпите от обикновено търговски цени на коледните стоки.

— Тази ужасна инфлация… — оплакваше се касиерът, докато дояждаше спаначеното суфле. После избърса устни и добави: — Но ние ще успеем да върнем парите си през следващите два месеца, а и да спечелим нещо. Дядо Коледа е винаги добър към нас.

Представената от универсалния магазин оферта беше добра. Независимо от това, Едуина доста се пазари, докато се споразумеят за условията. Въпреки недоволството на клиента, съгласието беше постигнато със сервирането на десерта — мелба с праскови. Заемът от три милиона надхвърляше личните пълномощия на Едуина, но тя обикновено не срещаше затруднения при одобряването на предложенията си. За да спести време, би могла да говори и с Алекс Вандервурт, който винаги я подкрепяше.

Пиеха кафето, когато келнерката се приближи и каза:

— Госпожо Д’Орси, на телефона е господин Тотънхоу. Търси вас, казва, че е спешно.

Едуина се извини и отиде на телефона във фоайето.

— Отдавна ви търся — смутено рече оперативният администратор на нейния клон.

— Ето че ме намерихте. Какво има?

— Установихме сериозна липса. — И той продължи да обяснява: — Една от касиерките докладва преди около час и половина. Веднага започнахме проверката.

Едуина усети паника и отчаяние в гласа му и го попита колко пари липсват. Чу го, че преглъща, преди да отговори:

— Шест хиляди долара.

— Идвам веднага.

Извини се на госта си и след по-малко от минута беше в експресния асансьор и пътуваше към главния етаж.