Артър Хейли
Банкери (41)

8

Майлс Истън и Хуанита се бяха срещали два пъти през последния месец или откакто бе започнал работа в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“.

Първата среща — няколко дни след вечерта, когато Хуанита излезе с колата на Нолан Уейнрайт и даде съгласието си да стане посредник — беше една ужасна среща, изпълнена с несигурност и за двамата. Майлс не знаеше, че в апартамента на Хуанита има вече телефон, и пристигна с автобуса, без да я уведоми. След като надникна през полуотворената врата, Хуанита махна веригата и го пусна да влезе.

— Здравей — зарадва му се Естела. Малкото, тъмнокосо дете — миниатюрно повторение на Хуанита — беше вдигнало големите си влажни очи от блокчето и го наблюдаваше внимателно. — Ти си слабият мъж, който идва преди. Сега си станал по-дебел.

— Знам — каза Майлс. — Дебелея, защото ям вълшебна храна за великани.

Естела се засмя, но лицето на Хуанита беше сериозно. Той се опита да й се извини:

— Нямаше как да те предупредя, че ще дойда. Но господин Уейнрайт ми каза, че ще ме очакваш.

— Този лицемер!

— Ти май не го харесваш?

— Мразя го.

— Е, наистина е далеч от представите ми за Дядо Коледа — каза Майлс, — но пък не бих казал, че го мразя. Той просто си гледа работата.

— Тогава нека да си я гледа сам. А не да използва останалите.

— Щом смяташ така, тогава защо се съгласи…

— Да не мислиш, че и аз не се питам същото — отсече Хуанита. — Maldito sea el dia que lo conoci.^[1] Това обещание бе някаква моментна проява на глупост, за която ще съжалявам.

— Защо пък? Все още можеш да се откажеш. — Гласът му беше нежен и внимателен. — Аз ще обясня всичко на Уейнрайт. — И той се запъти към вратата.

— А какво ще стане с теб? — разпалено извика тя. — На кого ще предаваш съобщенията си? — Тя поклати глава и си пое дъх. — Полудял ли си, че се съгласяваш на подобно безумие?

— Не — каза Майлс, — просто видях в него някакъв шанс за себе си. Но това не значи, че и ти трябва да бъдеш замесена. Когато те предложих, явно не бях преценил достатъчно добре нещата. Съжалявам.

— Мамо, защо се ядосваш? — попита Естела.

Хуанита протегна ръка и погали дъщеря си.

— Ядосвам се на този живот, малката ми. No te preocupes, mi cielo.^[2] И на това, което хората си правят един на друг. — После се обърна към Майлс и му каза с остър тон: — Седни, седни!

— Сигурна ли си?

— Сигурна в какво? Че трябва да седнеш ли? Не, дори в това не съм сигурна. Но седни!

Той се подчини.

— Харесвам характера ти, Хуанита. — Майлс се усмихна и тя си помисли, че в този момент той изглежда точно такъв, какъвто беше преди, в банката. — Харесвам и толкова други неща у теб. Ако искаш да знаеш истината, предложих те за посредник, защото благодарение на това щях да имам възможност да те виждам.

— Ето, сега имаш такава възможност — сви рамене тя. — Предполагам, че така ще бъде и в бъдеще. Предай ми съобщенията си, а аз ще ги занеса на господин Уейнрайт да си плете мрежите.

— Съобщението ми е, че засега няма нищо за съобщаване. Поне до този момент.

Майлс й разказа за „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, за непрекъснато разнасящите се миризми в него. Тя сбърчи нос от погнуса. Описа й и срещата си с Джулс Ларока, а след това и посещението при Руснака Омински. Накрая й обясни, че са го наели в клуба да води счетоводните книги. Майлс бе работил в „Дъбъл Севън“ само няколко дни и това бе всичко, което знаеше.

— Важното е, че съм вече в играта — увери я той. — Нали това искаше господин Уейнрайт.

— Понякога е лесно да влезеш, но значително по-трудно да се измъкнеш — каза тя.

Естела слушаше мълчаливо. Накрая тя попита Майлс:

— А ще дойдеш ли пак?

— Не знам. — Той погледна въпросително към Хуанита, която обърна очи първо към единия, после към другия и въздъхна.

— Да, amorcito — каза тя. — Ще дойде.

Хуанита отиде в спалнята и се върна с двата плика, които Нолан Уейнрайт й бе дал.

— За теб са.

В по-големия от пликовете бяха парите, а в другия — кредитната карта с името Х. Е. Линколп. Обясни му и целта на картата — сигнал за опасност и нужда от помощ.

Майлс сложи в джоба си пластмасовата кредитна карта, но парите върна обратно в плика и го подаде на Хуанита.

— Това нека остане при теб. Ако някой разбере, че имам толкова пари, могат да възникнат подозрения. Използвай ги за теб и Естела. Дължа ти го.

Хуанита се поколеба. След това каза мило:

— Ще ти ги пазя до момента, в който ще имаш нужда от тях.

На следващия ден, щом отиде в банката, Хуанита се обади на Нолан Уейнрайт по вътрешния телефон и му докладва всичко. Тя внимателно избягваше споменаването на каквото и да било име — нито своето, нито на Майлс, нито на „Дъбъл Севън Хелт Клъб“. Уейнрайт я изслуша, благодари й и това беше всичко.

 

 

Втората среща между Хуанита и Майлс беше седмица и половина по-късно, в един съботен следобед. Този път Майлс се бе обадил предварително и Хуанита и Естела го очакваха, доволни, че го виждат. Тримата отидоха на пазар. Разходиха се из открития пазар и Хуанита купи полски кренвирши и зеле.

— Това е за вечеря. Нали ще останеш? — попита тя.

Той се съгласи, като й обясни, че трябва да се върне в клуба късно през нощта, а може и сутринта.

Докато се разхождаха, Естела неочаквано му каза:

— Много ми харесваш! — След това сложи малката си ръчичка в неговата. Хуанита се усмихна.

Вечерята мина много приятно. Естела си легна, като преди това целуна Майлс за лека нощ. Майлс докладва на Хуанита сведенията за Нолан Уейнрайт. Бяха седнали един до друг на канапето. След като свърши, тя се обърна към него и му каза:

— Ако искаш, можеш да останеш тук през нощта.

— Миналия път ти спа вътре.

— Този път ще остана при теб. Естела спи дълбоко. Никой няма да ни безпокои.

Той протегна ръка и я погали, а тя нетърпеливо се притисна към него. Леко отворените й устни бяха топли, влажни и чувствени и обещаваха още по-приятни изживявания. Езикът й се впи възбуждащо между устните му. Той усети учестеното й дишане, а малкото й, почти момичешко тяло трепереше от страст в отговор на неговите ласки. Ръцете му я обгърнаха и тя въздъхна, предчувствайки приятни мигове. Отдавна не се беше любила и не скриваше своето вълнение и нетърпение. Обзети от страстно желание, те разтвориха набързо канапето.

И тогава стана нещо ужасно. Майлс желаеше Хуанита и с разума си, и — поне така мислеше — с тялото си. Но когато дойде моментът, когато един мъж трябва да покаже, че е наистина мъж, той се почувства напълно безсилен. Майлс правеше отчаяни усилия, опитваше се да се концентрира, затваряше очи и си мислеше колко силно я желае, но нищо не помагаше. Твърдият меч на мъжествеността си оставаше бездеен и отпуснат. Хуанита се опитваше да го успокои и да му помогне.

— Не се притеснявай, Майлс, скъпи. Отпусни се, всичко ще бъде наред.

Опитваха отново и отново. Накрая разбраха, че нищо не помага. Майлс лежеше отчаяно по гръб и сълзи напираха в очите му. Той осъзна, че главната причина за импотентността му бяха хомосексуалните контакти в затвора. Майлс бе вярвал, бе се надявал, че те няма да повлияят върху отношенията му с жените, но ето, че се бе излъгал. Обзе го ужас, защото се увери, че вече не беше никакъв мъж.

Най-накрая заспаха — изтощени, нещастни, незадоволени.

През нощта Майлс се събуди, повъртя се известно време и след това стана. Хуанита го чу и запали лампата, която беше близо до канапето.

— Какво има? — попита той.

— Мисля разни неща — отвърна тя, — и не мога да спя.

— За какво мислиш?

И тогава той й разказа всичко. Седнал встрани от нея, с обърната към стената глава, за да не среща погледа й. Разказа й за груповото изнасилване, за „приятелските“ си връзки с Карл — единственият начин да се спаси, за общата килия, за близостта. Призна й, че е започнал да изпитва и известно удоволствие от тази връзка. Разказа за обърканите си чувства към Карл, чиято дружелюбност и нежност все още си спомняше, спомена й, че изпитва към него… привързаност… или може би… любов? Не можеше да каже със сигурност.

Точно в този момент Хуанита го прекъсна.

— Стига толкова! Стига! Повръща ми се!

— А какво мислиш, че изпитвам аз?

— No quiero saber, не знам и не ме интересува. — В гласа й се долавяше ужас и отвращение.

Щом започна да просветлява, той се облече и си тръгна.

 

 

Две седмици по-късно. Отново събота следобед — това беше най-удобното време, в което можеше да се измъкне незабелязано от клуба. Майлс беше все още уморен от изпълненото с нервно напрежение пътуване до Луисвил предишната нощ, както и напълно потиснат от липсата на какъвто и да било напредък в мисията си.

Безпокоеше го и въпросът дали да отиде отново у Хуанита и дали тя ще пожелае да го види. Но все пак реши, че ще е необходима още една, било то и последна визита.

Хуанита се държеше доста естествено, но по-делово от преди и по всичко личеше, че се е постарала да обърне гръб на онази нощ.

Тя изслуша внимателно разказа му.

— Не откривам нищо важно. Вярно, че успях да се свържа с Джулс Ларока и с този шофьор, който ми предаде фалшивите пари, но всички те са дребни риби. Реша ли да поразпитам Ларока — като например откъде се е сдобил с онова разрешително за шофиране — той веднага се мръщи и става много подозрителен. Още не съм научил нищо повече за тези, които дърпат конците, за големите игри, които се играят под прикритието на „Дъбъл Севън“.

— Не можеш да откриеш всичко само за месец — каза Хуанита.

— Може би въобще няма какво да се разкрива — поне във връзка с това, от което се интересува Уейнрайт.

— Може би. Но дори да е така, ти нямаш никаква вина. Вероятно си разкрил много повече неща, отколкото предполагаш. Фалшивите пари, които ми даде, номерът на разрешителното за шофиране…

— То сигурно е било откраднато.

— Остави на господин Шерлок Холмс Уейнрайт да се занимава с този въпрос. А какво стана със самолетния билет? Този, който са ти дали, за да се върнеш обратно?

— Използвах го.

— Нали остава и един екземпляр за теб?

— Да, един момент… — Майлс започна да опипва джобовете на сакото си. Носеше същия костюм, с който бе пътувал до Луисвил. Самолетният плик с копие от билета беше там.

Хуанита прибра всичко.

— Може и това да подскаже нещичко. Трябва да ти върна четирийсетте долара, които си дал за фалшивите двайсетачки.

— Добре се грижиш за мен.

— А защо не? Все някой трябва да го прави.

В този момент влезе Естела, която беше на гости у приятелка в съседния апартамент.

— Здрасти — каза тя. — Ще останеш ли пак с нас?

— Днес няма да мога — отвърна той. — Трябва да си тръгвам.

— Защо бързаш? — попита Хуанита.

— Всъщност няма причина. Просто си мислех, че…

— Тогава ще останеш за вечеря. Естела ще се зарадва.

— О, чудесно — каза момиченцето След това попита Майлс: — А ще ми прочетеш ли една приказка?

Той се съгласи, тя донесе книжката и се настани щастлива на коляното му.

След вечеря той й почете още малко.

— Много си мил, Майлс — каза Хуанита на излизане от спалнята. Докато слагаше Естела в леглото, той се беше приготвил да си тръгва.

— Остани — спря го тя. — Искам да ти кажа нещо.

Както преди, те седяха един до друг на канапето в хола. Хуанита говореше бавно и внимателно подбираше думите си.

— Онази нощ, след като си отиде, аз съжалих за лошите неща, които си помислих и ти наговорих. Аз не бива да бъда твой съдник и да те съдя толкова строго, а ето, че го направих. Толкова си страдал в затвора. Не съм била там, но мога да си представя колко ужасно е всичко. Не бих могла да предвидя — а и едва ли някой, който не е бил вътре, би могъл да предвиди — как бих постъпила на твое място. След като този човек, Карл, е бил добър към теб, а всичко останало е било ужасно, няма нищо чудно, че нещата са се развили така.

Хуанита млъкна, замисли се и продължи:

— За една жена е трудно да разбере как двама мъже могат да се обичат по начина, за който ми разказа, и как могат да правят всичко онова, за което спомена. Има и жени, които се обичат по този начин и може би тази любов е за предпочитане пред липсата на любов въобще. За предпочитане е и пред омразата. Забрави, моля те, обидните думи, които ти казах, и не забравяй твоя Карл. Признай пред себе си, че си го обичал. — Тя вдигна глава и го погледна право в очите. — А ти наистина го обичаше, нали?

— Да — промълви той. — Обичах го.

Хуанита кимна.

— Може би отсега нататък ще обичаш и други мъже. Не знам. Не ги разбирам тези неща, но съм убедена, че тази любов е също добра, щом е истинска.

— Благодаря ти, Хуанита — рече Майлс и видя, че тя плаче. Неговото лице също бе мокро от сълзи.

Поседяха мълчаливи, заслушани в долитащия отвън шум от коли и гласове. След това си поговориха като добри приятели, като близки хора, каквито не се бяха чувствали досега. Говореха, забравили за времето и за мястото, където се намираха. Говориха до късно през нощта за себе си, за своя жизнен опит, за поуките, които са си взели, за мечтите, които някога са имали, за сегашните си надежди и за трудностите, които вероятно им предстоят. Разговаряха, докато ги налегна сънят. Заспаха един до друг, хванати за ръце.

Майлс се събуди през нощта. Беше легнал неудобно и тялото му се бе схванало… но имаше и още нещо, което го изпълни с вълнение.

Той събуди нежно Хуанита, помогна й да се прехвърли от канапето върху килимчето и свали възглавниците. Внимателно и с любов съблече дрехите й, след това съблече и своите, целуна я и я притисна силно. Уверено и страстно я облада, а тя го притискаше в обятията си и мълвеше:

— Обичам те, Майлс! Carino mio, обичам те!

Той осъзна, че благодарение на нея си бе възвърнал мъжествеността.