Артър Хейли
Банкери (34)

1

Макар да беше много трудно да живее със седмична заплата деветдесет и осем долара (от които след удръжките оставаха осемдесет и три), Хуанита все пак успяваше да издържа себе си и Естела и да плаща таксите за детската градина. До август бе успяла дори да намали задължението си към финансовата компания. Задължението, с което я бе натоварил съпругът й Карлос. Компанията промени договора и намали месечните вноски. Но затова пък изплащането на заема щеше да се проточи цели три години.

В банката нямаше близки приятели, макар че всички се държаха добре с нея, особено след несправедливите обвинения, които й бяха отправени миналия октомври, а някои от служителите бяха подчертано мили с нея. Ала Хуанита трудно се сближаваше. Тя се отнасяше с предпазливост към хората. Това бе вродена, но също и придобита от жизнения й опит черта. Единственото, към което се стремеше през целия ден, бяха вечерните часове, които прекарваха с Естела.

Хуанита приготвяше вечерята в кухнята на техния малък, но удобен апартамент във Форум Ист, а тригодишната Естела й помагаше — или по-точно пречеше. Двете месеха специален вид тесто, Хуанита, за да направи пай с месо, а Естела, за да изработи с малките си пръстчета питка с такава форма, каквато й подскаже въображението.

— Мамо, погледни! Това е вълшебен дворец!

Двете се засмяха.

— Браво, мъничката ми — нежно каза Хуанита. — Ще сложим двореца в печката заедно с пая. Така и паят ще стане вълшебен.

Хуанита сложи в пая говежда кайма, лук, картофи, пресни моркови и една консерва с грах. Зеленчуците, разбира се, бяха повече от месото, но Хуанита притежаваше вроден усет на добър готвач и паят всякак щеше да стане вкусен.

Той се печеше вече двайсет минути, оставаха му още десет Хуанита четеше на Естела Андерсен на испански, когато на вратата се почука. Хуанита прекъсна четенето и се ослуша. У тях рядко идваше някой, особено вечер. Почукването се повтори. Обзета от тревога, Хуанита каза на Естела да остане на мястото си и бавно се приближи към вратата.

Друг апартамент на площадката нямаше. Той бе реконструиран от някогашно голямо жилище, впоследствие разделено на малки апартаменти. Архитектите бяха запазили апартаментчетата и само ги бяха ремонтирали и модернизирали. Реконструкцията на квартала промени само външния му облик. Форум Ист създаваше благоприятна почва за престъпни действия, особено за нападения на хора и обири на жилища. Беше достатъчно оживено, празни апартаменти нямаше и въпреки това жителите здраво заключваха вратите си вечер. Към крилото, в което се намираше апартаментът на Хуанита, водеше солидна външна врата, но другите наематели често забравяха да я заключат.

Точно пред вратата на Хуанита имаше малка площадка, а встрани от нея бяха стълбите. Тя допря ухо до вратата и попита:

— Кой е?

Не получи отговор, само почукването — леко, но настойчиво — се повтори.

Вътрешната верига бе на мястото си и затова тя отключи вратата. Открехна я няколко инча, толкова, колкото позволяваше веригата.

Светлината беше слаба и тя едва различи очертанията на едно лице. Човекът попита:

— Хуанита, мога ли да говоря с теб? Много те моля! Ще ми разрешиш ли да вляза?

Не вярваше на очите си! Майлс Истън! Ала нито гласът, нито лицето бяха на онзи Истън, когото познаваше. Лицето му беше бледо и измъчено, а гласът — умолителен.

Чудеше се какво да му отговори.

— Мислех, че си в затвора.

— Излязох. Днес. — Той бързо добави: — Освободиха ме условно.

— И защо дойде тук?

— Спомних си къде живееш.

Тя поклати глава, но не посегна към веригата.

— Не те питам това, искам да знам защо дойде тук?

— Защото единственото нещо, за което мислих през всичките тези месеци, през цялото време, докато бях вътре, бе да те видя, да разговарям с теб, да ти обясня…

— Няма нищо за обясняване.

— Има, Хуанита. Моля те! Нека вляза!

Зад нея се чу звънкото гласче на Естела:

— Мамо, кой е?

— Хуанита, няма от какво да се страхуваш — нито за себе си, нито за момиченцето си. Нямам нищо друго, освен това. — Той повдигна един малък, сплескан куфар. — Тук са нещата, които ми върнаха, когато ме пуснаха.

— Е, добре… — отстъпи Хуанита. Въпреки съмненията, любопитството й надделя. Защо ли беше дошъл? Обзета от колебания, тя притвори вратата и освободи веригата.

— Благодаря ти. — Той пристъпи нерешително, сякаш се страхуваше, че Хуанита може да промени решението си.

— Здравей — каза Естела, — ти приятел на мама ли си?

Майлс се смути, но каза:

— Не съвсем, особено в миналото. Макар че ми се иска да й бъда добър приятел.

Малкото, тъмнокосо дете го изгледа:

— Как се казваш?

— Майлс.

— Много си слаб — усмихна се Естела.

— Знам.

Хуанита огледа Майлс и се слиса от промените, които бяха настъпили с него. За последните осем месеца той бе отслабнал толкова много, че скулите на лицето му бяха изпъкнали, а вратът и тялото му бяха съвсем мършави. Широкият му костюм висеше от всички страни. Майлс имаше измъчен и уморен вид.

— Мога ли да седна?

— Да. — Хуанита посочи плетения стол. Тя остана права, с лице към него. — Не си се хранил добре в затвора — каза тя, без да съзнава нелогичността на своето обвинение.

Той кимна и за първи път се усмихна.

— Там не беше много луксозно… Предполагам, че си личи.

— Si, me di cuenta.^[1] Личи си.

— Ти на вечеря ли си дошъл? — попита Естела. — Мама е приготвила пай.

— Не — отвърна той след кратко колебание.

— Ял ли си нещо днес? — попита Хуанита.

— Сутринта. Хапнах на автобусната спирка. — От кухнята се разнасяше миризма на печен пай. Майлс неволно обърна глава нататък.

— Тогава ще хапнем заедно — каза Хуанита и сложи още един прибор на малката маса, където се хранеха с Естела. Да споделиш храната с внезапно дошъл гост бе традиция за всеки пуерторикански дом — дори и за най-бедния.

Докато вечеряха, Естела задаваше въпроси, а Майлс й отговаряше. Той се поотпусна и огледа скромно обзаведения, но приятен апартамент. Хуанита явно имаше добър домакински усет и вкус. Тя обичаше да шие и боядисва. За купеното на старо канапе бе ушила калъф от памучен плат на ярки райета в бяло, жълто и червено. Освен сламения стол, в който се бе настанил Майлс, в стаята имаше още един сламен стол — Хуанита ги бе купила съвсем евтино и ги бе боядисала в яркочервено. Пердетата също бе ушила сама — от обикновен, светложълт плат. Стените бяха боядисани с обикновена боя и тук-там украсени с рекламни афиши на туристически компании.

Хуанита внимателно следеше разговора между Естела и Майлс и почти не се обаждаше. Тя все още таеше подозрения към тази неочаквана визита. Защо бе дошъл Майлс? Дали отново няма да й причини някакви неприятности? Опитът й подсказваше, че това бе напълно възможно. В момента той изглеждаше съвсем безопасен — слаб, смутен, напълно съкрушен. Хуанита безпогрешно разпознаваше симптомите на това състояние.

Тя не изпитваше никаква неприязън. Майлс се бе опитал да прехвърли върху нея вината за откраднатите от него пари, но ето, че времето бе поизличило спомена за тази подлост. Още навремето, когато го разобличиха, тя изпита единствено облекчение, а не омраза. Хуанита не искаше нищо друго освен спокойствие за себе си и Естела.

Майлс Истън въздъхна и каза:

— Благодаря ти. Отдавна не бях вкусвал такова хубаво ядене.

— Какво ще правиш сега? — попита Хуанита.

— Не знам. Утре ще започна да търся работа. — Той си пое дълбоко въздух и сякаш се канеше да каже нещо, но тя му направи знак да почака.

— Vamos, Естела, amoreito, време е за лягане.

След малко Естела дойде да каже лека нощ — измита, сресана и облечена в розова пижамка. Големите й влажни очи гледаха тъжно Майлс.

— Моят татко си отиде, ти също ли ще си отидеш?

— Да, след малко…

— Така си и мислех. — Тя подаде бузката си и той я целуна.

След като зави Естела, Хуанита излезе от спалнята и затвори вратата след себе си.

— Така. Сега вече можеш да говориш.

Той помълча, след това навлажни устните си. Моментът беше дошъл, но той не можеше да намери подходящите думи.

— През цялото време — започна той, — докато бях затворен… непрекъснато исках да ти кажа колко много съжалявам. Съжалявам за всичко, което направих, но най-много за това, което причиних на теб. Срамувам се. От една страна ми се струва, че не съм разбирал какво всъщност върша. Но от друга, мисля, че сам съм виновен за всичко…

Хуанита сви рамене.

— Това, което се случи, е минало. Има ли вече някакво значение?

— За мен има значение. Моля те, Хуанита, нека ти разкажа всичко така, както беше.

Думите му се лееха като река. Той заговори за угризенията на съвестта си, за неразумната игра на комар предишната година, за дълговете, за онази особена треска, която разрушава всякакви морални категории и ценности. Сякаш друг човек бил обсебил ума и тялото му. Говори и за вината си за кражбата в банката. Но най-лошото, повтори Майлс, бе това, което бе сторил на нея, или по-точно се бе опитал да стори. Срамът за тази недостойна постъпка го преследвал всеки ден и час по време на престоя в затвора, преследвал го и сега.

Хуанита го слушаше, обзета от подозрения. Животът й бе поднасял достатъчно неприятности, подлости и изненади, за да си позволи да се довери напълно на някого. Но кой знае защо постепенно започна да си мисли, че това, което казва Майлс, би могло да се приеме и за истина. Обхвана я чувство на съжаление.

Тя осъзна, че сравнява Майлс с Карлос, изчезналия й съпруг. И двамата бяха слабохарактерни. И все пак, желанието на Майлс да се върне и да признае вината си говореше за сила и мъжественост, които Карлос не притежаваше.

Хуанита си мислеше, че по някаква ирония на съдбата мъжете в нейния живот — свързани с нея по един или друг начин — бяха нестабилни, на тях не можеше да се разчита. А в живота често губеха, както и тя самата. Това откритие я развесели, но тя сдържа усмивката си, защото реши, че Майлс никога не би могъл да я разбере.

— Хуанита, искам да те попитам нещо — сериозно каза той. — Ще ми простиш, ли?

Тя го погледна.

— И ако ми простиш, ще ми го кажеш ли?

Напиращата усмивка съвсем замря. Сълзи изпълниха очите й. Тя разбираше чувствата му. Беше родена в католическо семейство и макар че напоследък рядко ходеше на църква, Хуанита познаваше облекчението, което носи изповедта и опрощаването на греховете. Тя се изправи на крака и каза:

— Майлс, стани и ме погледни в очите.

Той стана и я погледна.

— Has sufrido bastante.^[2] Да, прощавам ти — каза тя.

По лицето му се четеше огромно вълнение. Той се отпусна на рамото й и заплака.

Майлс се успокои, двамата седнаха отново и Хуанита смени темата.

— Къде ще прекараш нощта?

— Не знам. Все ще измисля нещо.

Тя помълча за миг, след това каза:

— Остани тук, ако искаш. — Забеляза учудването му и бързо добави: — Можеш да спиш в тази стая. Аз ще легна в спалнята с Естела. Ще заключа вратата — отсече накрая Хуанита, тъй като не искаше да оставя никакво място за недоразумения.

— Бих останал, ако наистина нямаш нищо против. И няма защо да се безпокоиш.

Майлс премълча причините, които изключваха всякакво място за тревога от нейна страна — те бяха и психологически, и сексуални, и той нямаше никаква представа как ще се справи с тях. Едно беше сигурно — вследствие на хомосексуалните контакти с покровителя си Карл, той не изпитваше никакво влечение към жените. Кой знае, може би това беше невъзвратимо и може би никога вече нямаше да бъде истински мъж.

Беше късно, умората ги завладя и Хуанита отиде да спи при Естела.

Сутринта Хуанита чу, че Майлс стана рано. Половин час по-късно, когато излезе от спалнята, той си беше тръгнал.

На масата в хола имаше бележка.

„Хуанита,

Благодаря ти от все сърце!

Майлс“

Докато приготвяше закуската, тя с учудване установи, че съжалява за това, че си е тръгнал.