Артър Хейли
Банкери (28)

9

Нищо от опита му в предишния, свободния живот, нито дори най-богатото въображение, не би могло да подготви Майлс Истън за безпощадния, унизителен ад на затвора. Това можеше да направи само реалността в Дръмонбъргския затвор.

Изминали бяха шест месеца от разобличаването му и четири месеца от процеса и присъдата.

В редките моменти, когато можеше да потисне мъката и страданието си и когато можеше да разсъждава логично, Майлс Истън си мислеше, че ако обществото бе искало да наложи жестоко, варварско наказание на човек като него, то безспорно бе успяло. Тези, които налагаха наказанието, нямаха ни най-малка представа за това брутално чистилище — затвора. Защото иначе щяха да разберат, продължаваше разсъжденията си той, че с това наказание те лишават едно човешко същество от човешките му качества и го превръщат в звяр с най-долни инстинкти. Ето как действаше машината на затвора. Това, което затворът не прави и никога не би могъл да направи, мислеше си Майлс Истън, е да помогне на човек да стане по-добър член на обществото. Колкото и малко да остане в затвора, човек би могъл само да деградира и да стане по-лош, омразата му към „системата“ се засилва, а вероятността да се превърне в полезен, подчиняващ се на законите гражданин, бива сведена до минимум. Колкото по-голяма е присъдата му, толкова по-малки са възможностите за моралното му спасение.

Времето, прекарано в затвора, ерозираше, а често и унищожаваше всякакво желание за промяна. Дори някой да успееше да се придържа към някакви морални норми, вкопчен в тях както удавникът се хваща за сламка, то беше благодарение на волята му, а не благодарение на затвора — затворът само би му попречил.

Майлс се бореше отчаяно да се задържи на повърхността и да запази най-доброто от предишния си облик, опитваше се да не се превръща в освирепяло, лишено от чувства, отчаяно и озлобено същество. Толкова лесно бе да се преобрази и да остане такъв до края на дните си. Повечето от затворниците се поддаваха на тази промяна. Някои идваха със закоравели души и по време на престоя ставаха още по-лоши, а другите унищожаваше затворът. Светът извън тези стени оставаше безразличен към ужасите на затвора, където липсваха най-елементарни условия за човешки живот. И всичко това в името на обществото!

Майлс имаше едно преимущество, което го крепеше и в най-тежките моменти, една силна надежда. Той беше осъден на две години затвор и само след четири месеца имаше право на помилване.

Не смееше да помисли за възможността да не получи помилване. Това би довело до ужасни последици. Той не можеше да си представи, че ще издържи две години в затвора, без да се превърне в една пълна и непоправима — и физически, и в духовно отношение — развалина.

Дръж се! — повтаряше си той и ден, и нощ. Дръж се, има надежда да бъдеш помилван!

След арестуването, докато чакаше процеса, той имаше чувството, че ще полудее в тази клетка. Бе чел някъде, че преди да бъде загубена, свободата рядко се цени. И наистина едва ли някой си дава сметка колко важна е свободата за човека — например възможността свободно да се движи, дори само от едната стая в другата, или да излезе на разходка… Замисляш се за свободата, едва след като ти е отнета.

В сравнение с условията в затвора, престоят в предварителния арест бе истински лукс.

Килията в Дръмонбърг бе шест на осем фута, сградата бе четириетажна, във формата на хикс. Затворът бе построен преди повече от половин век, като в началото във всяка килия настанявали по един човек. Сега, обаче, тук бе доста пренаселено и във всяка килия, включително и в тази на Майлс, имаше по четири души. Повечето дни затворниците прекарваха по осемнайсет часа в тези тесни килии.

Скоро след пристигането на Майлс имаше някакви вълнения и в продължение на цели седемнайсет дни и нощи затворниците бяха заключени в килиите. След първата седмица отчаяните крясъци на хиляда и двеста докарани почти до лудост мъже направи положението наистина неудържимо.

В килията на Майлс Истън имаше четири твърди легла, разположени на две нива, умивалник и тоалетна без седалка, която използваха и четиримата. Налягането в старите, ръждясали тръби беше слабо и водата — само студена — капеше едва-едва. А по-някога и спираше. Беше ужасно, че четиримата бяха принудени да използват тоалетната в ъгъла на тясното помещение, който дори не бе отделен с параван, но да се търпи по цели часове миризмата, докато най-накрая потечеше вода, това беше наистина отвратително и непоносимо!

Колкото и да пестяха тоалетната хартия и сапуна, те никога не достигаха.

Бе разрешено веднъж седмично да, се взима душ, но през останалото време телата се вмирисваха и съжителството в тесните килии ставаше още по-нетърпимо.

На втората седмица след пристигането си Майлс бе изнасилен от цяла банда в помещението с душовете. Това беше най-ужасното му преживяване в затвора.

Още от първите дни той забеляза, че затворниците се заглеждат в него. Може би причината бе младостта и приятният му външен вид. Когато отиваха в стола или на гимнастика в двора, по-агресивните хомосексуалисти успяваха да го заобиколят и се опитваха да го докосват, други му изпращаха въздушни целувки. Той се опитваше да се дистанцира и да ги пренебрегва, но това ставаше все по-трудно и по-трудно, а нервността му и страхът нарастваха. Стана ясно, че другите затворници няма да го защитят. Майлс забеляза, че пазачите, които наблюдаваха тези закачки, много добре разбираха какво става, но това сякаш ги забавляваше.

Макар че в затвора повечето мъже бяха цветнокожи, атаките идваха в еднаква степен както от тях, така и от белите.

Помещението с душовете беше едноетажна, неизмазана сграда, където водеха затворниците на групи по петдесет, придружени от охрана Затворниците се събличаха, оставяха дрехите си в сандъци, а след това се тълпяха голи и треперещи в неотопленото помещение. Заставаха под душовете и чакаха пазачът да пусне водата.

Пазачът на банята стоеше на една висока платформа — в негови ръце беше контролът върху душовете и температурата на водата. Ако затворниците се движеха много бавно или пък бяха прекалено шумни, пазачът пускаше ледена вода, която предизвикваше гневни крясъци, голите мъже подскачаха из помещението и се опитваха да избягат от студените струи. Така и не успяваха — помещението беше твърде тясно. Понякога пазачът пускаше гореща, почти вряла вода, и те отново хукваха и отново крещяха.

Една сутрин, когато поредната група от петдесет души, включително и Майлс, напускаше банята, а други петдесет чакаха вече съблечени, за да влязат, Майлс усети, че е плътно заобиколен от няколко мъже. Ръцете му бяха приклещени от няколко силни ръце. Повлякоха го напред. Един глас подвикна:

— Хайде, размърдай се, красавецо! И без това нямаме много време.

Чу се смях.

Майлс погледна към площадката. За да привлече вниманието на пазача, той започна да вика: „Господине, господине!“

Пазачът си чоплеше носа, гледаше в друга посока и се правеше, че не чува.

Майлс усети юмрук в ребрата. Някой изръмжа: „Млъквай!“

Той изкрещя от болка и страх, но юмрукът отново се стовари върху него. В миг изгуби дъх. Силна болка прониза тялото му. Извиха му ръцете така, че не можеше да помръдне. Влачеха го, а краката му едва докосваха пода.

Пазачът не реагираше. По-късно, когато си припомни всичко, Майлс стигна до заключението, че дежурният е знаел предварително, но е бил подкупен да мълчи. Пазачите получаваха малки заплати и подкупването бе станало начин на живот в затвора.

Точно до изхода, където се събличаха, имаше тясна отворена врата. Вкараха Майлс вътре и той осъзна, че около него се въртят бели и черни тела. Вратата бе блъсната и затворена.

Стаята беше малка, използваше се за склад. Метлите, парцалите и почистващите препарати бяха подредени и заключени в шкафове със стъклени витрини. В средата на стаята имаше дървена маса. Майлс бе завлечен и подпрян на масата с лицето надолу, устата и носът му се удариха силно в дървения плот. Зъбите му се разклатиха, очите му се напълниха със сълзи, а от носа му бликна кръв.

Ходилата му бяха опрени в пода, но краката му бяха грубо разтворени. Той се бореше отчаяно. Но десетки ръце му пречеха да се движи.

— Мирувай, красавецо — чу се дрезгав глас и Майлс усети твърдия пенис. Секунда по-късно изкрещя от болка, отвращение и ужас. Този, който държеше главата му, го хвана за косата, повдигна лицето му нагоре, удари главата му в масата и извика силно:

— Млък!

Болката, на вълни, го заливаше отвсякъде.

— Чудесно маце, нали? — Гласът му се стори далечен, приглушен и ехтящ.

Първият свърши. Но преди тялото му да успее да си отдъхне, започна вторият. Въпреки че знаеше какви ще бъдат последствията, Майлс отново изкрещя. Главата му пак бе блъсната в масата.

Върволицата не спря през следващите няколко минути и Майлс усети, че губи разсъдък. Силите му намаляваха и той не можеше да оказва съпротива. Физическата му агония се увеличи — кожата му гореше от жестокото протъркване, засегнало хиляди чувствителни нервни клетки.

Напълно загубил съзнание, той отново дойде на себе си и чу свирката на пазача. Това бе сигнал да приключват с обличането и да побързат да се строят на двора. Ръцете му бяха свободни. Вратата беше отворена. Всички напускаха склада.

Кървящ и премалял, Майлс се заклатушка към вратата. Всяко движение на тялото му причиняваше неописуема болка.

— Хей, ти — изкрещя пазачът от площадката, — размърдай се бе, педераст такъв!

Влачейки се, Майлс стигна до дрехите си и започна да ги навлича. Другите от групата бяха вече в двора. Следващите петдесет души, преминали през душовете, бяха готови да се обличат.

Пазачът извика силно втори път.

— Казах ти да се размърдаш, лайно такова!

Докато обуваше грубите си затворнически панталони, Майлс се олюля и тъкмо щеше да падне, когато една ръка се протегна и го хвана.

— Спокойно, момче — каза гърлест глас. — Отпусни се, аз ще ти помогна.

Ръката продължаваше да го придържа, докато другата пък му помагаше да си обуе панталоните.

Пазачът продължаваше да надува свирката.

— Ей, негъра, чуваш ли ме! Излизайте с този педераст навън, или ще ви пратя да давате обяснение.

— Слушам, началник! Веднага изчезваме. Хайде да тръгваме, момче.

Майлс веднага забеляза, че мъжът до него е много висок и цветнокож. По-късно разбра, че името му е Карл и че излежава доживотна присъда за убийство. Майлс не знаеше, дали Карл е бил в групата, която го изнасили. Подозираше, че е бил, но никога не го попита и никога не узна със сигурност.

Чернокожият гигант, независимо от своя ръст и непохватност, се държеше много мило, с почти женска състрадателност.

Подкрепян от Карл, Майлс провлачи крака и двамата излязоха от банята.

Някои подигравателно му се хилеха, но на повечето лица бе изписана омраза. Един възрастен затворник се изплю с отвращение и извърна глава.

През целия ден — първо до килията, после в трапезарията, където не можа да хапне от помията за разлика от друг път, когато я изяждаше, за да утоли глада си, и най-накрая отново до килията — Майлс ходеше, подкрепян от Карл. Тримата му съкилийници го избягваха, сякаш беше прокажен.

Изтерзан от болка и страдание, Майлс заспа. Мяташе се неспокойно в съня си, после се събуди, лежа буден в продължение на часове, измъчван от вонята в килията, после задряма и отново се събуди. С настъпването на новия ден и шума от отварянето на вратите на килиите, той бе обладан от нови страхове: кога ли ще се повтори всичко? Опасяваше се, че това щеше да е скоро.

По време на „упражненията“ в двора — два часа, през които затворниците се мотаеха безцелно — Карл се приближи към него.

— Как си, момче?

— Ужасно — поклати глава Майлс и добави: — Благодаря ти, че ми помогна.

Черният исполин го бе спасил от „даване на обяснение“ — пазачът в банята за малко да изпълни заканата си. Даването на обяснение означаваше няколко дни в карцер и отметка в досието, което утежняваше положението на затворниците и се вземаше предвид при помилване.

— Няма защо, момче. Но знай, че тези няма да се задоволят само с един път. Доста им се хареса на копелетата. И сигурно ще опитат пак.

— Но какво мога да направя? — Чул потвърждението на страховете си, Майлс се затресе, а гласът му започна да трепери. Карл го гледаше закачливо.

— На тебе, момче, ти трябва защитник. Някой, който да те пази. Харесваш ли ме за тази работа?

— А ти защо ще го правиш?

— За да ми бъдеш приятел. Аз ще се грижа за теб. Като видят, че си постоянно с мен, няма да посмеят да те пипнат. Защото ще знаят, че ще си имат работа с мен. — Карл сви ръката си в голям като чук юмрук.

Макар че се досещаше за отговора, Майлс попита:

— А какво ще искаш в замяна?

— Сладкия ти бял задник, бейби. — Гигантът затвори очи и продължи замечтано: — Тялото ти ще бъде само мое. Винаги, когато пожелая. Ще намеря и място…

На Майлс Истън му се повдигна.

— Е, какво ще кажеш, бейби? Съгласен ли си?

За кой ли път Майлс си каза: каквото и да съм извършил преди, заслужавам ли наистина всичко това?!

Но той вече беше разбрал, че в затвора — тази долна и свирепа джунгла, в която нямаше справедливост — хората бяха лишени от елементарните си човешки права.

— Имам ли въобще някакъв избор? — горчиво рече той.

— Честно казано, мисля, че нямаш. — Последва пауза и нетърпелив въпрос: — Е, разбрахме ли се?

— Ами… — промълви Майлс.

Карл го прегърна радостно през рамото. Изпълнен с отвращение, Майлс успя да си наложи да не се дръпне.

— Сега ще трябва да уредя преместването ти, момче. На моя етаж. А може и в моята килия.

Килията на Карл бе на долния етаж в противоположното крило. Гигантът сладострастно облиза устни. Ръката му започна да опипва Майлс.

— Имаш ли мангизи? — попита Карл.

— Не. — Майлс знаеше, че ако има пари, би могъл да облекчи поне малко престоя си в затвора. Затворниците, които можеха да разчитат на финансова подкрепа, си спестяваха доста унижения.

— Е, аз имам нещичко — призна Карл. — Ще уредя и теб.

Майлс поклати с безразличие глава — вече бе започнал да приема отвратителната роля на „приятелка“. Но според законите на затвора дружбата с Карл му гарантираше пълна безопасност. Поне нямаше да има нови групови изнасилвания.

Оказа се, че е съвсем прав.

Нямаше повече закачки, нямаше опити да се притискат в него, нито пък въздушни целувки. Карл имаше репутация на човек, който знае как да използва огромните си юмруци. Носеше се слух, че преди години някакъв затворник го ядосал и той го убил с един удар, макар че според официалната версия убиецът не бил намерен.

Майлс бе преместен не само на етажа на Карл, но и в неговата килия. Явно това струваше доста пари. Майлс го попита откъде се е снабдил с тях.

— Момчетата от мафията Роу дадоха мангизите — ухили се черният гигант. — Те те харесват, бейби.

— Така ли?

От другите затворници Майлс знаеше за съществуването на мафията Роу, известна като италианската колония. Те бяха представители на така наречената организирана престъпност. Живееха отделно в специални килии и се радваха на изключително внимание поради външните си връзки и влияние. Някои казваха, че дори директорът на затвора се страхува от тях, а в Дръмонбърг те се ползваха с огромни привилегии.

Сред тези привилегии бяха най-хубавите работни места, по-свободен режим на движение в затвора и по-добра храна, която пазачите им внасяха или пък те отмъкваха от склада с провизиите. Майлс беше чувал, че членовете на мафията Роу често хапват пържоли и други деликатеси, приготвени на грилове в работилницата. Те разполагаха и с допълнителни удобства в килиите — телевизори и кварцови лампи. Майлс никога не бе влизал в контакт с мафията Роу и въобще не предполагаше, че знаят за съществуването му.

— Те казват, че ти си мъжко момче — поясни Карл.

Част от загадката бе разкрита няколко дни по-късно, когато един затворник на име Ларока с лице на невестулка и провиснал корем се приближи към Майлс по време на разходката в двора на затвора. Ларока не беше член на мафията Роу, но беше известен като техен човек, който служеше за свръзка.

Той кимна на Карл, с което искаше да покаже, че уважава правото му на собственост върху Майлс, и каза:

— Вест за теб от Омински Руснака.

Майлс бе учуден и смутен. Игор Омински — Руснака, беше онзи мошеник лихвар; от когото бе взел пари и все още му дължеше няколко хиляди. Вероятно лихвата върху дълга му бе станала огромна. Заплахите на Омински преди шест месеца тласнаха Майлс към кражбата на шестте хиляди долара от банката. В резултат на това бяха разкрити и предишните му кражби.

— Омински знае, че си си затварял устата — каза Ларока. — Това му се понрави и той те смята за мъжко момче.

По време на разпитите Майлс не беше издал имената на своя партньор в хазарта и на лихваря от подземния свят, от които така много се боеше. Не виждаше смисъл да ги издаде — нищо нямаше да спечели, би могъл само да загуби. Всъщност върху него не бе оказван и натиск да ги издаде, нито от страна на шефа по сигурността Уейнрайт, нито от хората от ФБР.

— Заради това, че си си държал езика зад зъбите — продължи Ларока, — Омински ми каза да ти предам, че спира часовника, докато си вътре.

Това означаваше, че лихвата върху дълговете му няма да се трупа, докато е в затвора. Майлс познаваше добре законите на лихварството в подземния свят и разбираше, че му се прави огромна отстъпка. Съобщението даваше и отговор на загадката откъде мафията Роу знаеше за съществуването на Майлс.

— Кажи на господин Омински, че му благодаря — отвърна Майлс. Всъщност той нямаше никаква представа как би могъл да върне сумата дори без лихвите, а и какво ли би работил, за да печели достатъчно…

— Ще се свържем с теб, преди да излезеш оттук — добави Ларока. — Може би ще ти намерим някаква работа.

Той кимна на Карл и се отдалечи.

През следващите седмици Майлс се виждаше често с невестулката Ларока. Срещаха се по време на разходката в двора. Ларока, а и другите затворници, се възхищаваха от познанията на Майлс за историята на парите. Това, което в миналото беше за него само хоби, сега му помогна да си спечели уважението на затворниците — на такава привилегия се радваха само хора със забележително минало и тънко изпипани престъпления зад гърба. Според класацията на затвора крадецът бе на най-ниското стъпало на социалната стълбица, а фалшификаторите и „умовете“ в престъпния свят бяха близо до върха.

Това, което особено много заинтригува Ларока, бяха познанията на Майлс за масовите, извършвани официално фалшификации на чужди парични знаци.

— Това са били най-големите фалшификации в историята — каза Майлс на заинтересованата аудитория от десетина души.

Той им разказа как правителството на Великобритания се разпоредило да се отпечатат големи количества френски пари с цел да провали френската революция. А в същото време, подобно престъпление, извършено от отделен човек, се наказва със смърт чрез обесване! Този закон останал в сила до 1821 година. Американската революция също започнала с официална фалшификация на английските лири. Но най-големите фалшификации ставали по време на Втората световна война. Тогава Германия отпечатала английски лири на стойност 10 милиона долара и неизвестно количество американски долари — първокласна изработка. Англичаните също печатали германски пари, а слуховете говорят, че същото правели и останалите държави от антифашистката коалиция.

— Боже господи — възмути се Ларока, — и сега тези мошеници ни съдят и ни бутат в затворите! А може би го вършат и в момента?

Ларока беше много доволен, защото съзнаваше, че и неговият престиж нараства покрай човек като Майлс. Той непрекъснато подчертаваше, че предава информация на мафията Роу.

— Излезеш ли, аз и хората ми ще се погрижим за теб — обяви той един ден, с което потвърди обещанието си. Майлс и Ларока щяха да бъдат освободени почти едновременно от затвора.

Разговорите за парите помагаха на Майлс да не пада духом. Те изтикваха на заден план, макар и за момент, ужаса на настоящето. Той си повтаряше, че би трябвало да е доволен и задето поне спряха лихвите върху заема му. Но нито разговорите, нито тези мисли бяха в състояние да го накарат да забрави ужасното положение, в което се намираше. Той почти непрекъснато мислеше за самоубийство.

Особено се ненавиждаше заради връзката си с Карл. Гигантът беше казал: „Желая сладкия ти бял задник, бейби. Тялото ти да бъде само мое. Винаги, когато пожелая“, И той се ползваше от тялото на Майлс с несекващ апетит.

В началото се мъчеше да се успокои, като си казваше, че връзката му с Карл е за предпочитане пред груповото изнасилване. Пък и Карл беше така внимателен към него. И все пак отвращението и чувството на погнуса оставаха.

По-нататък, обаче, нещата се промениха.

На Майлс му беше трудно да проумее тази промяна, но фактът си беше факт: той започна да изпитва удоволствие от връзката с Карл. А по-късно чувствата му се задълбочиха. Привързаност? Може би да… Любов? Не. Поне засега — не!

Съзнанието за всичко това го потрисаше. И все пак той приемаше предложенията на Карл, дори когато утвърждаваха още повече ролята му на хомосексуалист.

След всеки нов контакт го преследваха едни и същи въпроси. Все още ли е мъж? Как можеше да разбере?!… Окончателно ли се бе превърнал в перверзен тип? И дали бе възможно връщане назад, ако се откаже напълно от всичко това? Ако ли не, заслужаваше ли си въобще да се живее? Като че ли не…

Обзе го пълно отчаяние и самоубийството му изглеждаше единственият логичен край — един вид освобождение и спасение. Макар да бе трудно да се самоубиеш в такъв пренаселен затвор, все пак не бе невъзможно. Откакто бе пристигнал, Майлс бе чувал вече пет пъти виковете „Обесен!“ Обикновено това ставаше нощем — чуеха ли виковете, пазачите се спускаха със светкавична бързина, грабваха връвта с ключовете и, ругаейки, се стараеха възможно най-бързо да открият нужния им ключ. Отключваха вратите, водещи към етажа, след това килията, а после режеха въжето, на което висеше затворникът. В три от петте случая пристигнаха твърде късно, което предизвика подигравателни викове и смях у затворниците. Подобни инциденти създаваха неприятности на управата на затвора и водеха до подсилване на нощната охрана, но само временно.

Майлс знаеше какво трябва да направи. Навлажненият с вода — или за по-бързо и незабележимо с урина чаршаф (или одеяло) се накъсваше на дълги ивици и ивиците се завързваха една за друга. „Въжето“ се завързваше за таванската греда, до която можеше да се стигне от второто легло. Трябваше да се действа тихо, докато другите спят.

Спираше го едно-единствено нещо. Той искаше, след като изтече присъдата му да отиде при Хуанита Нунес и да й каже, че много съжалява. Нищо друго не би могло да го отклони от мисълта за самоубийство.

Разкаянието на Майлс Истън по време на процеса бе съвсем искрено. Той изпитваше съжаление, че е откраднал пари от Първа търговска американска банка, където се отнасяха към него с уважение. Като си спомняше отново всичко, той не можеше да си обясни как му е позволила съвестта да постъпи по този нечестен начин. Сякаш е бил обзет от някаква треска… Залаганията, скъпите спортове и живот, които не бяха по неговата черга, безразсъдното взимане на заеми от съмнителни доброжелатели, кражбата — всичко това сега му изглеждаше налудничав кошмар. Сякаш напълно бе загубил разсъдъка си и мозъкът му бе невъзвратимо поразен така, че чувството за почтеност и морал бе напълно заличено.

Как иначе би могъл да стигне до такова падение и да извърши такава мерзост, като прехвърли вината за престъпленията си върху Хуанита Нунес?

По време на процеса Майлс тънеше от срам и не смееше да погледне към нея.

Бяха изминали шест месеца и той все по-малко се притесняваше за банката. Беше постъпил нечестно с Първа търговска американска банка, но в затвора бе изплатил вината си. Господи, как я беше изплатил!

Но преживените ужаси в Дръмонбърг не можеха да компенсират онова, което дължеше на Хуанита. Нищо не можеше да го компенсира. Ето защо беше длъжен да я намери и да я помоли да му прости.

Тази мисъл му помагаше да изтърпи всички унижения.