Артър Хейли
Банкери (50)

17

Лентата с магнетофонния запис на телефона в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ лежеше от шест дни на полицата.

Уизард Уонг няколко пъти поглеждаше към нея и нито му се искаше да я изтрие, нито се решаваше да съобщи за записаните разговори. В днешно време бе доста рисковано да се записват каквито и да било телефонни разговори. А още по-рисковано бе да се търгува с тях.

Уизард знаеше, че Марино много би искал да чуе част от този запис и би заплатил добре за подобна услуга. Какъвто и да беше Тони Марино Мечката, той бе много щедър, когато трябваше да се плати за добре свършена работа. Ето защо Уизард му правеше от време на време разни услуги.

Той знаеше, че Марино е професионален престъпник. Уонг не беше такъв.

Уизард (истинското му име всъщност беше Уайн, но никой от познатите му не го наричаше така) беше умен младеж, второ поколение от смесен брак между китаец и американка. Той беше експерт по аудиоелектроника, беше се специализирал в разкриването на всякакъв вид подслушване и следене със съвременни електронни средства. Славеше се като отличен специалист.

Уонг имаше много клиенти, на които гарантираше, че работните помещения и домовете им не се претърсват, телефоните им не се подслушват и личният им живот не е подложен на интервенция с помощта на тайни електронни съоръжения. Той откриваше скритите подслушвателни устройства, а клиентите му благодаряха по подобаващ начин. Всъщност следенето и подслушването в Съединените щати бяха доста разпространени, те дори процъфтяваха въпреки официалните опровержителни декларации, включително и на най-високо равнище.

Шефовете на много индустриални компании се ползваха от услугите на Уонг. Сред клиентите му имаше банкери, издатели на вестници, кандидати за президенти, някои от най-известните адвокати, един-двама чуждестранни посланици, американски сенатори, трима губернатори и един съдия от Върховния съд. Той работеше и за шефа на една от мафиотските фамилии, за непосредствените му помощници, а и за някои други с по-нисък ранг — сред тях беше и Тони Марино.

На клиентите, които се занимаваха с криминални престъпления, той даваше да се разбере, че не желае да бъде въвличан в тяхната дейност. Осигуряваше си съвсем приличен доход и със законни средства. И все пак той не виждаше никакви основания да им отказва услугите си, тъй като подслушването и следенето си бяха незаконни действия, а криминалните престъпници също имаха право да се защитават със законни средства. Уизард се ръководеше от това правило и работите му вървяха добре.

Клиентите от подземния свят му бяха дали да разбере, че ще бъде богато възнаграден, ако им предоставя полезна информация. От време на време Уизард наистина им съобщаваше по нещичко, а те му плащаха. И той като всички хора не можеше да устои на най-старото и най-често срещано изкушение — алчността.

Ето че отново бе изпаднал в негова власт.

Преди около седмица и половина Уизард Уонг бе направил рутинната си проверка за подслушване на телефоните на местата, посещавани от Марино. Сред тях бе и „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, където Марино имаше финансови интереси. По време на проверката, която показа, че всичко е наред, Уизард реши да се позабавлява, като подслуша за известно време разговорите по един от телефоните на клуба. Един вид — собствена експертиза. За тази цел избра обществения телефон на приземния етаж на клуба. Уизард монтира записващо устройство за четирийсет и осем часа. Магнетофонът бе скрит в мазето в „Дъбъл Севън“. Той се включваше всеки път, когато се използваше телефонът.

Това бе напълно незаконна операция, но според Уизард тя не можеше да се смята за нарушение, тъй като само той щеше да прослуша ролката. Един от разговорите силно го заинтригува.

В събота следобед, той взе ролката от полицата в обширната си лаборатория и отново прослуша разговора.

Пускане на монета. Набиране на номер. Всичко това бе записано на магнетофона. Телефонен звън. Само един.

Женски глас (тих, с лек акцент): Ало?

Мъжки глас (шепнешком): Знаеш кой е. Не споменавай имена.

Женският глас: Да.

Първият глас (все още шепнешком): Кажи на нашия общ приятел, че съм разкрил нещо важно. Наистина важно. Точно това, което искаше да знае. Не мога да ти кажа по телефона. Ще дойда утре вечер.

Женският глас: Добре.

Лек шум и прекъсване на разговора. Този, който бе позвънил от „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ бе сложил слушалката.

Уизард Уонг не можеше да си отговори на въпроса защо бе сигурен, че Тони Марино Мечката ще прояви интерес към този разговор. Някакъв вътрешен инстинкт му подсказваше, че разговорът е важен, а този вътрешен инстинкт почти никога не го лъжеше. Най-накрая се реши, извади бележника си, отиде до телефона и набра номера.

Оказа се, че Тони Мечката не може да му отдели време преди понеделник следобед. След като вече бе решил да действа, Уизард се зае да уточнява информацията от магнетофона. Пренави ролката и я прослуша внимателно още няколко пъти.

— Боже господи! — грубите, едри черти на Тони Марино Мечката му придаваха вид на див звяр. Фалцетовият му глас бе по-силен от обикновено. — Да имаш тази касета и да седиш на проклетия си задник цяла седмица, без да ми я дадеш!

— Аз съм само един техник, господин Марино — опитваше се да се защити Уизард Уонг. — Повечето от нещата, които чувам, не са моя работа. Но след като помислих върху този запис, реших, че може би става дума за нещо важно. — Той беше доволен, тъй като не му вдигнаха скандал, че си е позволил да подслушва разговорите в „Дъбъл Севън“.

— Следващия път — изръмжа Марино, — мисли по-бързо!

Двамата бяха в офиса на Марино, който се помещаваше в едно депо. Беше понеделник. На бюрото се мъдреше касетофона, който Уонг току-що бе изключил. Преди да дойде, той беше презаписал важната част от магнетофонната лента и я бе прехвърлил върху касета — останалото изтри.

С навити ръкави на ризата в задушната и гореща стая Тони Марино Мечката изглеждаше отвратително. Раменете му бяха широки като на шампион по борба, а китките и бицепсите — огромни. Столът под него изглеждаше съвсем малък. Марино не беше дебел, но мускулите му бяха яки. Уизард Уонг се мъчеше да не мисли за физическата сила на Марино, нито пък за славата му на жесток човек. Но дали от горещината в стаята или по някаква друга причина, той усети, че започва да се поти.

— Аз съвсем не съм пропилял всичкото това време, господин Марино — опитваше се да се оправдае той. — Открих и някои други неща, които мислех, че ще поискате да знаете.

— Какви неща?

— Мога да ви кажа номера, на който се обадиха. Използвах хронометър и измервах времето, необходимо за завъртането на всяка цифра, а след това сравних…

— Карай по-накратко. Дай ми номера!

— Ето го. — Уизард постави едно листче на бюрото.

— Провери ли го? На кого е?

— Искам да ви кажа, че една такава проверка съвсем не е лесна работа. Особено в случаи като този, когато номерът не е в указателя. За щастие, имам някои връзки в телефонната компания…

Тони Мечката избухна. Той удари с длан по бюрото, и то изгърмя.

— Не ме разигравай, копеле такова! Ако знаеш нещо, казвай го веднага!

— Исках само да ви обясня — не се предаваше плувналия в пот Уизард, — че всичко това струва пари. Трябваше да заплатя на моя човек в компанията.

— Платил си дяволски малко в сравнение с това, което ще измъкнеш от мен. Така че давай нататък.

Уизард въздъхна с облекчение, вече знаеше, че е казал каквото трябва и Тони Мечката ще си плати исканата сума, защото и двамата не забравяха, че може отново да се наложи да си правят услуги.

— Телефонът е на госпожа Х. Нунес. Ето номерът на къщата и апартамента във Форум Ист. — Уонг постави другото листче върху бюрото. Марино го взе и погледна адреса.

— Има още нещо, което може би ви интересува. Според сведенията ми телефонът е поставен преди месец по бързата процедура. Обикновено във Форум Ист се чака дълго за телефон, списъкът от желаещи е голям, но това име не е било в него. Било е сложено допълнително най-отгоре.

Марино го погледна намръщено, с което изразяваше както нетърпение, така и раздразнение от всичко, което бе чул.

— Изясни се, — продължи бързо Уизард Уонг, — че е бил упражнен натиск. Моят човек ми съобщи, че до телефонната компания е пристигнало специално писмо, подписано от Нолан Уейнрайт, който е шеф по сигурността в Първа търговска американска банка. В писмото се казвало, че телефонът е нужен спешно за дейността на банката. Сметките се плащат от нея.

За пръв път от идването на Уизард Тони Мечката изглеждаше наистина разтревожен. За един миг на лицето му се изписа учудване, след това учудването бе заменено с безразличие. Макар че успя да се овладее, той трескаво мислеше, като свързваше току-що чутото с някои факти, които знаеше отпреди. Името Уейнрайт беше свързващото звено. Марино беше информиран за опита преди шест месеца да им пробутат един доносник, един престъпник на име Вик. Докато го измъчваха, той бе казал едно име — Уейнрайт. Марино знаеше за миналата слава на шефа по сигурността на банката. Подробно се беше информирал за него.

Дали не им бяха изпратили друг доносник? Тони Мечката беше съвсем наясно от какво би се интересувал той. А в „Дъбъл Севън“ имаше още куп неща, които не бяха за разкриване. Тони Мечката нямаше намерение да губи време в предположения. Този, който се бе обадил от клуба, шепнеше, така че не можеха да разпознаят гласа. Затова пък знаеха коя е жената и биха могли да измъкнат от нея всичко, което ги интересува. На Марино не му и минаваше мисълта, че тя може и да не иска да им сътрудничи. Окажеше ли се толкова глупава, те имаха достатъчно начини, за да я принудят да проговори.

Марино се разплати набързо с Уонг, седна и се замисли. И този път спази традиционния си начин на действие — не избърза с взимането на решение, а изчака няколко часа, за да подреди мислите си. Беше изгубена цяла седмица…

По-късно същата вечер той извика двама здравеняци, даде им адреса във Форум Ист и им заповяда:

— Доведете ми тук тази Нунес.