Артър Хейли
Банкери (38)

5

Доколко верни бяха предчувствията на Луис Д’Орси за Съпранешънъл Корпорейшън? Достатъчно стабилна ли беше Съпранешънъл? Тревогите и съмненията на Алекс Вандервурт продължаваха.

Разговорът между Алекс и Луис за Сънеко беше в събота вечерта. В неделя Алекс непрекъснато мислеше за препоръката в списанието на Д’Орси: да се продават акциите на Съпранешънъл на каквато и да било цена. Припомняше си съмненията на Луис за стабилността на компанията.

Този въпрос беше изключително важен, дори жизненоважен за банката. Но ситуацията бе доста деликатна и Алекс разбираше, че трябва да действа много внимателно.

От една страна, Съпранешънъл бе един от най-големите им клиенти и компанията съвсем основателно би протестирала, ако банката разпространява неблагоприятни, особено пък неверни слухове. Алекс ясно разбираше: започне ли да задава въпроси, този негов интерес няма да остане незабелязан.

Но дали слуховете бяха неверни? Според Луис, те не се основаваха на нищо конкретно. Но именно по този начин, вследствие на подобни слухове започнаха огромните неблагополучия в бизнеса на Пен Сентрал, Екуити Фъндинг, Франклин Нашънъл Банк, Секюрити Нашънъл Банк, Американ Банк енд Тръст, ЮС Нашънъл Банк ъф Сан Диего и много други. Локхийд наистина не се разори напълно, но бе близо до това, ако американското правителство не я бе подпомогнало. Алекс с тревога се замисли, че Луис Д’Орси спомена за президента на Сънеко Куортърмейн, който използвал връзките си във Вашингтон, за да издейства на компанията заем, подобен на този, предоставен на Локхийд. Само дето Луис използва думата „субсидия“, която изглежда беше по-точна.

А може би Съпранешънъл изпитваше временни затруднения в осигуряването на свободни средства — това понякога се случваше и на най-стабилните компании. Алекс се надяваше, че става дума за нещо такова или изобщо за нещо не толкова сериозно. Но като служител на Първа търговска американска банка нямаше право да бездейства. Петдесет милиона долара от парите на банката бяха предоставени на Сънеко. Използвайки парите на вложителите, за които бе задължена да се грижи, банката бе инвестирала значителни средства, за да закупи акции на Съпранешънъл. Само като си спомнеше за това, Алекс се разтреперваше.

За да бъде честен, той реши, че първото нещо, което би трябвало да направи, е да информира Роскоу Хейуърд.

В понеделник сутринта Алекс излезе от кабинета си и тръгна към кабинета на Хейуърд по постлания с килим коридор на трийсет и шестия етаж на банката. Със себе си взе последния брой на списанието на Д’Орси.

Хейуърд още не беше дошъл. Като кимна приятелски на секретарката госпожа Калахан, Алекс влезе в кабинета и остави списанието на бюрото на Хейуърд. Той обгради с молив информацията за Съпранешънъл и прикачи следната бележка:

Роскоу,

Мисля, че трябва да видиш това.

А.

След това се върна в кабинета си.

След около половин час Хейуърд нахълта със зачервено лице. Той размахваше списанието.

— Ти ли остави на бюрото ми това отвратително и обидно списание?

Алекс посочи написаната на ръка бележка.

— Мисля, че е съвсем ясно.

— Тогава ще те помоля за една услуга — не ми изпращай повече безсмислиците, написани от този надут невежа.

— Е, хайде, стига. Луис Д’Орси наистина има огромно самочувствие и аз също не харесвам някои от надутите му писания. Но той не е невежа и си заслужава да се вслушаме в някои от неговите схващания.

— Може би ти мислиш така, но не и другите. Защо по-добре не прочетеш това? — Хейуърд тупна с ръка другото списание, което бе донесъл.

Алекс погледна към списанието, силно учуден от бурната реакция на колегата си.

— Това съм го чел — каза той.

Списание „Форбс“ бе поместило статия от две страници, която яростно атакуваше Луис Д’Орси. Алекс смяташе, че в нея има прекалено много обвинения и твърде малко факти. Но тя беше още едно потвърждение за честите нападки на финансовите кръгове срещу списанието на Д’Орси.

— И „Уолстрийт Джърнъл“ беше писал нещо подобно преди година — отбеляза Алекс.

— Чудя се защо не искаш да приемеш факта, че Д’Орси няма нито достатъчно опит, нито квалификация, за да дава съвети за инвестиране. Съжалявам, че съпругата му работи при нас.

Алекс реагира остро.

— Едуина и Луис Д’Орси работят напълно самостоятелно, всеки в своята сфера. Знам го със сигурност. Що се отнася до твоите квалификации, искам да ти припомня, че много изтъкнати експерти са се проваляли във финансовите си прогнози. А пък Луис Д’Орси доста често се е оказвал прав.

— Не и когато става дума за Съпранешънъл.

— Все още ли мислиш, че Сънеко е стабилна компания?

Алекс зададе въпроса съвсем спокойно и неумишлено, просто искаше да получи допълнителна информация. Но реакцията на Роскоу Хейуърд бе съвсем неочаквана. Очите му яростно заблестяха дори през очилата, а лицето му стана още по-червено.

— Сигурен съм, че нищо няма да ти достави по-голямо удоволствие от затрудненията на Сънеко и съответно моят провал.

— Но аз съвсем не исках…

— Остави ме да довърша! — Мускулите по лицето на Хейуърд трептяха, гласът му бе гневен. — Омръзна ми твоето долно заговорничене, твоите съмнения и „загриженост“, която се изразява в това да ми подхвърляш разни боклуци като този. — Той размаха списанието на Д’Орси. — Предупреждавам те да престанеш с всичко това. Съпранешънъл беше и е солидна, просперираща компания с високи печалби и с добро управление. Аз лично осигурих сътрудничеството със Сънеко — и ти още ми завиждаш за това постижение. Отново те предупреждавам: стой настрана от тази работа!

Хейуърд се врътна и излезе.

В продължение на няколко минути Алекс остана замислен. Преценяваше всичко чуто. Това избухване доста го учуди. През двете и половина години, откакто се познаваха и работеха заедно, двамата с Роскоу наистина не се харесваха, имаха големи различия и понякога не успяваха да прикрият взаимната си антипатия. Но Хейуърд никога не бе губил контрол върху себе си.

Алекс смяташе, че знае причината за това избухване — Роскоу Хейуърд се опитваше да прикрие собствената си тревога. Следваше естественият въпрос: дали и Хейуърд е разтревожен за Сънеко? И ако е така, какво трябва да се направи?

Докато разсъждаваше, Алекс внезапно се сети за един фрагмент от скорошен разговор. Натисна копчето на вътрешния телефон и каза на секретарката си:

— Виж дали ще можеш да откриеш госпожица Бракън.

Бракън се обади след около петнайсетина минути.

— Браво на теб! — весело каза тя. — Наложи се да ме извикат от съдебната зала.

— Бракън, наистина е спешно. — Той не искаше да губи никакво време. — Става дума за вашата акция в супермаркета — тази, за която говорихме в събота вечерта. Ти каза, че сте използвали частен детектив.

— Да, Върнън Джакс.

— Струва ми се, че и Луис го познава.

— Точно така.

— Луис спомена, че е добър професионалист и е работил за Комисията по ценните книжа и обмена на валута.

— Да. Вероятно са го взели, защото Върнън има научна степен по икономика.

Алекс добави и този факт към бележките, които си водеше.

— Достатъчно дискретен ли е Джакс? Може ли да се разчита на него?

— Напълно.

— Къде бих могъл да го намеря?

— Аз ще го намеря. Ти ми кажи къде и кога искаш да се срещнеш с него.

— В кабинета ми, Бракън, и то още днес — надявам се, че ще успееш.

 

 

Алекс изучаваше неугледния, оплешивял човечец, седнал срещу него на заседателната маса. Беше към средата на следобеда.

Джакс беше някъде около петдесетте и приличаше на дребен градски бакалин. Обувките му бяха мръсни, а върху сакото му имаше мазно петно. Преди да започне самостоятелен бизнес, Джакс бе работил като финансов инспектор.

— Разбрах, че имате научна степен по икономика — каза Алекс.

Джакс сви рамене.

— Вечерен университет, знаете как са нещата там. Всичко зависи от времето… — Той не довърши мисълта си и млъкна.

— А как сте със счетоводството? Имате ли достатъчно познания в тази област?

— Да, точно сега се готвя за едни изпити.

— Пак вечерен университет, предполагам.

— Да — отвърна Джакс с едва доловима усмивка.

— Господин Джакс… — започна Алекс.

— Повечето хора ме наричат Върнън.

— Върнън, бих искал да се заемете с едно проучване. Но всичко трябва да бъде направено дискретно, а и бързо — това е важно. Чували ли сте за Съпранешънъл Корпорейшън?

— Разбира се.

— Искам финансови сведения за тази компания. Но всичко трябва да бъде — не знам дали може да се намери някакво поточно определение — внимателно изпипано, без да се вдига излишен шум.

Джакс отново се усмихна.

— Господин Вандервурт — този път тонът му беше по-сериозен, — на мен точно това ми е работата.

Споразумяха се, че ще е необходим един месец за цялостното проучване, като Алекс ще получава междинна информация за по-съществените данни. Фактът, че банката финансира това проучване, щеше да се пази в пълна тайна. Няма да се използват никакви незаконни методи. За своята работа Джакс щеше да получи петнайсет хиляди долара плюс допълнителните разходи, свързани с проучването, но в разумни граници, като половината от сумата ще му бъде дадена веднага, а останалата — след като е предал доклада си. Алекс щеше да се погрижи заплащането да стане от оперативните фондове на Първа търговска американска банка. Той си помисли, че щеше да му се наложи да дава обяснения за тези разходи, но реши, че ще мисли за това, когато му дойде времето.

По-късно следобеда, когато Джакс си бе отишъл, се обади Марго.

— Нае ли го?

— Да.

— Как ти се видя?

— Не ми направи особено впечатление — каза Алекс.

— Ще ти направи по-късно — засмя се Марго. — Ще видиш.

Но Алекс по-скоро се надяваше, че това няма да стане. Много му се искаше Луис Д’Орси да греши и Върнън Джакс да не открие нищо, така че слуховете за Съпранешънъл да си останат само слухове и нищо повече.

 

 

Същата вечер Алекс направи едно от редовните си посещения при Силия в Оздравителния център. Вече ненавиждаше тези визити, защото винаги си тръгваше силно потиснат, но продължаваше да ходи там, воден от някакво чувство за дълг. Или може би чувство за вина? Кой знае…

Сестрата го придружи до стаята на Силия. След като излезе, Алекс седна и започна да говори, бърбореше за какво ли не и всъщност това беше нещо като монолог. Подхващаше най-различни теми, всичко, което му дойдеше на ума, но Силия сякаш не го чуваше, тя не даваше никакъв знак, че е забелязала присъствието му. При едно от посещенията си, Алекс реши да говори нелепости само защото му се искаше да разбере дали отнесеното изражение на лицето й ще се промени. Това не стана. Той изпита срам от постъпката си и повече не посмя да го повтори.

Говореше й, като почти не слушаше какво казва, а част от съзнанието му бе заето със съвършено други мисли. Тази вечер той й каза:

— Хората си имат какви ли не проблеми, Силия. Проблеми, за каквито никой дори не е помислял преди няколко години. Всяко постижение на човечеството е сподиряно от десетки въпроси и проблеми, каквито никога преди не сме имали. Да вземем за пример електрическата отварачка за консерви. Купуваш си я — аз имам такава — и веднага възниква проблемът къде да я включиш, кога да я използваш, как да я почистваш, какво да я правиш, когато се повреди. Всички тези проблеми не биха съществували, ако я нямаше електрическата отварачка. И защо ли въобще са я измислили, кой в края на краищата има нужда от нея? Като заговорих за проблеми, ще ти кажа, че и аз си ги имам: и в банката, и лични. Днес възникна един голям проблем. Може би за теб е по-добре, че си седиш тук откъсната…

Алекс млъкна, защото усети, че говори ако не глупости, то пълни безсмислици. Никой не би могъл да бъде добре, щом води такова тъжно и затворено съществувание.

Но състоянието на Силия беше такова, че друг избор нямаше. Особено през последните месеци. Може би преди около година, в нея все още се виждаха следи от предишната й нежна красота. Сега всичко това беше изчезнало. Буйната руса коса беше мръсна и сплъстена, кожата — посивяла и тук-там наранена от ноктите й по време на нервен пристъп.

Докато преди се свиваше на леглото само от време на време, сега позата й бе неизменна. Макар че Силия беше десет години по-млада от Алекс, тя приличаше на старица, поне двайсетина години по-стара от него.

Силия бе постъпила в Оздравителния център преди близо пет години. Лекарите смятаха, че състоянието й се е влошило и че би могла да живее само в лечебно заведение.

Алекс я гледаше, обзет от състрадание и тъга, но вече не изпитваше нито привързаност, нито любов. Може би трябваше да изпитва такива чувства, но той беше честен пред себе си и си даваше сметка, че това вече не е възможно. И все пак той беше свързан със Силия, и тази връзка нямаше да се прекъсне, докато бяха живи.

Той си спомняше разговора с доктор Макартни, проведен преди около единайсет месеца — един ден, след като Бен Розели така драматично оповести наближаващата си смърт. По повод ефекта, който един развод и друга женитба на Алекс биха имали върху Силия, лекарят бе казал: „Това би означавало прекъсване и на малката й останала връзка с външната действителност“.

А по-късно същата вечер Марго категорично му бе заявила: „Не мога да обременя съвестта си, нито да натоваря твоята, с вината за окончателното загубване на разсъдъка на Силия“.

И ето че Алекс гледаше Силия и се чудеше дали не бе загубила окончателно разсъдъка си. Дори да беше така, това едва ли щеше да го накара да пусне в ход безмилостната машина на развода.

Той все още не живееше у Марго Бракън, нито пък тя у него. Марго като че ли бе съгласна на всякакъв вариант, а Алекс все още искаше брак — но това очевидно бе невъзможно, без да се разведе със Силия. Той беше усетил, че Марго изпитва притеснение от това, че нещата стоят все така нерешени.

Колко странно, наистина — той, който бе свикнал да взима непрекъснато важни решения в Първа търговска американска банка и то на мига, проявяваше такава нерешителност в личния си живот.

Алекс осъзнаваше, че в основата на всичко стои чувството за вина. Би ли могъл с повече усилия, любов и разбиране да спаси своята млада и чувствителна съпруга от състоянието, в което бе изпаднала и в което се намираше? Може би да, но за това трябваше да е по-всеотдаен съпруг и не толкова пристрастен банкер.

Точно затова идваше тук, пък било то и напразно.

Когато дойде време да си тръгва, той стана и се приближи към нея, за да я целуне по челото, както правеше в случаите, когато тя бе склонна да приеме целувката. Но тази вечер Силия се извърна, съвсем се сви, а в очите й се появи внезапен страх. Той въздъхна и каза:

— Лека нощ, Силия.

Не последва никакъв отговор и той остави съпругата си в самотния свят, в който се бе пренесла.

 

 

На следващата сутрин Алекс помоли да повикат Нолан Уейнрайг Каза му, че хонорарът за проучването на Върнън Джакс ще бъде изплатен от бюджета на неговия отдел и че той ще подпише разходите. Алекс не спомена нищо за специфичния характер на проучването на Джакс, а и Уейнрайт не зададе никакви въпроси. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре.

Нолан Уейнрайт докладва на Алекс за споразумението с Майлс Истън. Алекс реагира остро:

— Не, не искам този човек да получава пари от нас.

— Но той няма да бъде наш служител — възрази Уейнрайт. — Аз му обясних, че що се отнася до банката, той не може да разчита на нищо. Парите, които ще получава, ще бъдат в брой, и няма да има никакъв документ, който да показва откъде идват.

— Нолан, по един или друг начин, той всъщност е нает от нас и аз не мога да се съглася с това.

— Ако не се съгласите — отвърна Уейнрайт, — вие направо ми връзвате ръцете и не ми позволявате да си гледам работата.

— Нима да си гледате работата означава да наемете лежал в затвора крадец?

— Не сте ли чували, че понякога се използват престъпници, за да бъдат заловени други престъпници?

— Тогава използвайте някой, който да не е крал от нашата банка.

Двамата поспориха доста разпалено. В края на краищата Алекс отстъпи, макар и без желание. След това попита:

— Истън дава ли си сметка за риска?

— Да, обясних му всичко.

— Казахте ли му за убития? — Алекс беше научил за Вик преди няколко месеца.

— Да.

— И все пак тази идея никак не ми харесва.

— Не ви харесва, но загубите от фалшиви кредитни карти все повече се увеличават.

Алекс въздъхна.

— Добре, това си е работа на вашия отдел и вие имате право да решавате как да действате. Затова и се съгласих. Но категорично настоявам за едно ако разберете, че Истън е в опасност, веднага го измъкнете от играта.

— Точно това възнамерявам да направя.

Уейнрайт бе доволен от разговора с Алекс, макар че се разгоря по-сериозен спор, отколкото бе очаквал. При всички случаи бе неразумно да споменава за Хуанита Нунес като евентуален посредник в операцията. Но в края на краищата, бе успял да уточни най-главното. Защо да занимава Алекс с подробности?