Артър Хейли
Банкери (11)

11

Алекс Вандервурт прекара само част от нощта сам, докато Роскоу Хейуърд щеше да спи сам през цялата нощ. Той си беше у дома, в триетажната къща с оригинална несиметрична архитектура в предградието Шейкър Хайтс. Седеше до бюрото си в малката, приятно обзаведена стая, която използваше за кабинет, а на облицования с кожа плот пред него имаше куп документи.

Жена му Беатрис се беше качила в спалнята си преди близо два часа. И тази вечер тя не пропусна да заключи вратата. Заключваше я вече дванайсет години, откакто — по взаимно споразумение — всеки спеше в отделна стая.

Превъртането на ключа — макар и демонстративно — не обиждаше Хейуърд. Много преди да решат да спят в отделни стаи, двамата бяха свели сексуалните си контакти до минимум, а накрая дори до нула.

Когато се замисляше за това, Хейуърд установяваше, че липсата на секс помежду им се дължеше главно на Беатрис. Дори през първите години на брака тя показваше неудоволствието си от тези опипвания и движения в леглото, макар понякога тялото й да изпитваше нужда от това. Тя се надяваше, че рано или късно силният й дух ще успее да потисне тази отвратителна нужда и постепенно това наистина стана.

В минути на откровение, Хейуърд си мислеше, че и единственият им син, Елмър, напълно споделя възгледите на Беатрис за зачеването и появяването на децата на бял свят — и за двамата това бе обидно, своеволно посегателство върху човешкото тяло. Елмър вече наближаваше трийсетте и беше отдал всичките си сили, за да стане добър експерт-счетоводител. Той проявяваше открито неодобрение към всяко нещо, което смяташе за нетрадиционно в живота и бягаше като попарен от „непристойни“ връзки. Дори Роскоу Хейуърд смяташе, че Елмър понякога прекалява.

Що се отнася до Хейуърд, липсата на сексуални контакти не го измъчваше, тъй като преди дванайсет години те вече не бяха от особено значение за него, пък и работата в банката се бе превърнала в най-голямата му амбиция. И както машината ръждясва, когато не се използва, така и неговите сексуални желания постепенно угаснаха. Днес те възкръсваха много рядко — при това едва-едва — тъжен спомен за онази страна от живота му, която вече не съществуваше.

Ала Хейуърд признаваше, че в някои други отношения Беатрис беше много полезна за него. Тя произхождаше от известна бостънска фамилия и както си му е реда на времето бе официално „представена“ в обществото. Още на първия бал тя се запозна с Роскоу — млад мъж с папионка и бели ръкавици, който стоеше като вдървен. Двамата започнаха да се срещат, но винаги в присъствието на придружители, известно време бяха сгодени и две години след първата среща се ожениха. На сватбеното тържество, за което Хейуърд си спомняше с гордост, присъстваше и една известна личност от справочника „Кой кой е“ за висшето бостънско общество.

И тогава, и сега, Беатрис споделяше неговите възгледи за важността на общественото положение и порядъчността. Тя участваше активно в дейността на Дъщерите на американската революция и заемаше поста генерален секретар. Роскоу се гордееше с нея и с престижните обществени контакти, които носеше този пост. Само едно липсваше на знатната фамилия на Беатрис — пари. Роскоу Хейуърд винаги бе искал съпругата му да има богато наследство.

Най-големият проблем на Роскоу и Беатрис беше как да успеят да живеят прилично единствено със заплатата от банката.

Ето че Роскоу разглеждаше цифрите от часове и все повече се убеждаваше, че разходите на семейството щяха значително да надхвърлят приходите. През април ще трябва отново да вземе пари назаем, за да плати данъците. Точно както му се беше наложило и миналата, и по-миналата година. Така вероятно щеше да я кара още много години, освен ако не му излезеше късметът с инвестициите.

Много хора със значително по-ниски доходи биха се изсмели, ако чуеха за затрудненията му при заплата на изпълнителен вицепрезидент от 65 000 долара годишно. От такава заплата можеше и да се спестява. Но не така мислеше семейство Хейуърд.

Преди всичко повече от една трета отиваше за данъци. Погасяването на заема за къщата поглъщаше 16 000 долара, а за разни други такси трябваше да се дадат още 2 500 долара. Оставаха около 23 000 долара — приблизително по 450 долара на седмица, с които трябваше да покриват всички останали разходи, включително ремонти, застраховки, храна, дрехи, кола на Беатрис (банката осигуряваше на Роскоу кола и шофьор), домашна прислужничка и готвачка, щедри дарения и един невероятно дълъг списък от дреболии на ужасяващо голяма сума.

Хейуърд си даваше сметка, че къщата бе доста екстравагантна за тях. Още от самото начало беше ясно, че тя значително надхвърля нуждите им — дори когато Елмър живееше при тях. Вандервурт, който имаше подобна заплата, бе доста по-разумен. Той живееше в апартамент под наем. Но Беатрис, която бе влюбена в голямата им, представителна къща, не я даваше за нищо на света, пък и Роскоу държеше на нея.

Налагаше се да правят икономии, а Беатрис не можеше да свикне с това и непрекъснато настояваше, че трябва да има пари — да се тревожи за пари за нея бе едва ли не lese majeste. Тя държеше на своя стил. Никога не използваше ленените салфетки повторно — независимо дали бяха изцапани или не, те се хвърляха за пране. Същото се отнасяше и за хавлиените кърпи, и затова сметките за прането на салфетки и хавлиени кърпи бяха големи. Много често водеше междуселищни телефонни разговори и много, рядко се сещаше да загаси лампите, когато не беше в стаята. Преди малко Хейуърд отиде до кухнята да си налее чаша мляко и видя, че всички лампи долу светеха. Той ядосано ги загаси.

Но независимо от всичко, фактите си бяха факти и имаше много неща, които те не можеха да си позволят. Например почивките — семейството не беше ходило на почивка вече две години. Миналото лято Роскоу каза на колегите си:

— Мислехме да направим пътешествие по Средиземноморието, но след това решихме, че най-добре е да си останем у дома.

Другото голямо неудобство беше, че те практически нямаха никакви спестявания — само няколко акции от Първа търговска американска банка, които може би щяха да бъдат принудени да продадат, макар че парите едва ли щяха да покрият годишния им дефицит.

Единственият извод, до който стигна Хейуърд тази вечер, бе, че след като вземат заема, ще трябва да ограничат разходите си и да се надяват на благоприятен финансов обрат в бъдеще.

А такъв, при това доста благоприятен обрат, би могъл да се появи — стига да станеше президент на банката.

Както в повечето банки, така и в Първа търговска американска банка между заплатата на президента и вицепрезидента съществуваше голяма разлика. Бен Розели получаваше 130 000 долара годишно. Почти сигурно беше, че заместникът му ще получава също толкова.

Ако изборът паднеше на Роскоу Хейуърд, това означаваше незабавно удвояване на сегашната му заплата. Независимо от по-високите данъци, онова, което оставаше, би ликвидирало финансовите му проблеми.

Докато прибираше документите, той започна да мечтае за това, мечта, която продължи през цялата нощ.