Артър Хейли
Банкери (19)

19

През седмицата преди Коледа Майлс Истън се яви пред съда, за да отговаря по обвинение в злоупотреби по пет различни параграфа. Четири от обвиненията бяха свързани с измамни парични операции на стойност тринайсет хиляди долара. Петото обвинение бе във връзка с кражбата на шестте хиляди долара.

Процесът се ръководеше от съдията Уинслоу Ъндъруд.

Адвокатът, който беше добронамерен, но неопитен млад човек, определен от съда, след като стана ясно, че Истън няма финансова възможност да поеме разноските за адвокат, се опита да оспори вината на подсъдимия. Както се оказа, това беше лош ход. Един по-опитен адвокат би предложил подсъдимият да признае вината си и така би избегнал представянето пред съда на някои подробности — особено опитът на Истън да прехвърли подозренията върху Хуанита Нунес.

А така всичко излезе наяве.

Показания дадоха Едуина Д’Орси, Тотънхоу, Гейн и още един негов колега ревизор. Агентът на ФБР Инес представи като доказателство подписаното от Майлс Истън самопризнание за кражбата на пари, което беше направил в районния полицейски участък след разговора с Нолан Уейнрайт в собствения му апартамент.

Две седмици преди процеса, докато траеше предварителното следствие, защитата се бе противопоставила на този документ и бе внесла писмено искане за отхвърлянето му като доказателство по делото. Искането не бе уважено. Съдията Ъндъруд обоснова решението си с обстоятелството, че преди Истън да направи своето изявление, той бил подробно информиран в присъствието на свидетел какви са неговите законни права.

По-ранните самопризнания, измъкнати от Нолан Уейнрайт, чиято законност би могла да се оспорва много по-ефективно, не бяха необходими и по тази причина не бяха представени в съда.

Едуина се разстрои от вида на Майлс Истън. Лицето му беше бледо и измъчено, с тъмни кръгове под очите. Чаровното му момчешко изражение беше помръкнало и в пълен контраст с безупречния външен вид, с който го беше запомнила, косата му беше рошава, а костюмът — измачкан. Истън се беше състарил.

Показанията на Едуина бяха кратки и точни. Докато защитата й задаваше въпроси, тя погледна към Майлс Истън, но той беше навел глава, за да не срещне погледа й.

Свидетел на обвинението, макар че нямаше никакво желание за това, беше и Хуанита Нунес. Тя беше доста притеснена и съдът полагаше големи усилия, за да чуе думите й. Съдията се обади два пъти, като помоли Хуанита да говори по-високо, но отношението му към нея бе подчертано внимателно, той знаеше за несправедливо нанесените й обвинения и страдания.

Хуанита беше сдържана в показанията си спрямо Истън и отговаряше кратко, поради което прокурорът непрекъснато я подканяше да се доизясни. Тя очевидно искаше всичко това да свърши колкото може по-бързо.

Този път защитата взе по-мъдро решение и се отказа от правото си да й задава въпроси.

Веднага след показанията на Хуанита, адвокатът, след като се консултира шепнешком със своя клиент, поиска позволение да се обърне с молба към съдебния състав. Разрешиха му и прокурорът, съдията и защитата се събраха за кратък разговор, по време на който защитата оповести, че не настоява Майлс Истън да бъде признат за невинен.

Съдията Ъндъруд запази величественото си спокойствие и изслуша адвоката. Разговаряха тихо, така че съдебните заседатели не чуваха нищо.

— Много добре, щом защитата иска това, ще бъде разрешено да се внесе промяна — ще се има предвид, че обвиняемият признава вината си. Но искам да се знае, че това вече не променя особено нещата.

След като помоли съдебните заседатели да напуснат залата, съдията разпита Истън, за да се убеди, че е готов да се признае за виновен и че съзнава какви ще бъдат последиците от това. На всички въпроси подсъдимият отговаряше с равен глас: „Да, ваша милост!“

Съдията извика съдебните заседатели и закри заседанието.

На следващото заседание младият адвокат, натоварен със защитата на Майлс Истън, произнесе задълбочена реч. Той призова за снизхождение като напомни, че неговият клиент никога преди това не е бил уличаван в престъпления. Произнасянето на присъдата беше отложено за следващата седмица, като дотогава Майлс Истън остана под арест.

 

 

Макар да не беше призован като свидетел, Нолан Уейнрайт присъства на всички съдебни заседания. След като секретарят в съдебната зала обяви началото на следващото дело и призованите като свидетели банкови служители започнаха да си тръгват, шефът по сигурността се запъти към Хуанита.

— Госпожо Нунес, може ли да поговоря с вас няколко минути?

В погледа й се четеше безразличие и враждебност. Тя поклати глава.

— И без това всичко вече свърши. Освен това трябва да се връщам на работа в банката.

Когато излязоха от сградата на Федералния съд, който се намираше съвсем близо до централното управление на Първа търговска американска банка и до главния градски клон, той отново настоя:

— Отивате направо в банката, нали?

Тя кимна с глава.

— Моля ви, бих искал да повървя с вас.

— Щом трябва. — Хуанита сви рамене.

Уейнрайт видя как Едуина Д’Орси, Тотънхоу и двамата ревизори, които се бяха запътили към банката, пресякоха близкото кръстовище. Той нарочно се забави, като пропусна зеления светофар, така че да изостанат назад.

— Знаете ли — подзе Уейнрайт, — винаги ми е било трудно да кажа, че съжалявам…

— Няма защо да се измъчвате — язвително отговори Хуанита. — Това е само дума, която не означава нищо.

— Но аз искам да я кажа. Искам да ви я кажа. Съжалявам. За неприятностите, които ви причиних, като не повярвах, когато ми казвахте истината, и като не ви помогнах, когато се нуждаехте от това.

— Сега по-добре ли се чувствате? Преглътнахте ли неприятното горчиво хапче? Олекна ли ви?

— Не ми давате възможност…

Тя се спря.

— А вие каква възможност ми дадохте?

Малкото й фино лице бе вирнато нагоре, тъмните й очи не се откъсваха от неговите и за първи път той усети нейната вътрешна сила и независимост. За свое голямо учудване, той почувства и въздействието на силното й сексуално привличане.

— Не ви помогнах, вярно е. Затова искам да ви помогна сега, ако мога…

— За какво?

— За да получите издръжка за вас и за детето от съпруга си.

И той й разказа за разследванията на ФБР и за това, че са открили съпруга й във Финикс, щата Аризона.

— Работи като автомеханик и очевидно печели добре.

— Тогава се радвам за него.

— Би трябвало да се консултирате с някой от адвокатите на банката. Бих могъл да го уредя. Той ще ви посъветва по какъв начин да предявите иск. Аз ще се погрижа да не плащате за това.

— Защо ще го правите?

— Дължим ви го.

Той се чудеше дали го е разбрала правилно.

— Това ще означава, че ще получите съдебно решение и съпругът ви ще бъде длъжен да изпраща пари, за да ви помогне да се грижите за вашето малко момиченце.

— Но от това Карлос надали ще стане истински човек…

— Има ли значение?

— За мен е важно той да не бъде принуждаван. Той знае, че аз съм тук и че Естела е с мен. Ако искаше да ни помогне, щеше да ни изпрати пари. Si no, para que?^[1] — добави тихо тя.

Уейнрайт имаше чувството, че е състезател по фехтовка и на главата му е поставен защитен шлем.

— Не ви разбирам — нервно каза той.

Най-неочаквано Хуанита се усмихна.

— Това съвсем не е необходимо.

Краткото разстояние до банката изминаха мълчешком. Уейнрайт се опитваше да се успокои. Тя дори не му благодари за предложението. Ако го беше направила, това поне щеше да означава, че го е приела сериозно. Опитваше се да си обясни възгледите й за живота. Очевидно тя ценеше високо независимостта. Освен това приемаше живота такъв, какъвто е — щастлив или не, с нови надежди или с разбити мечти. До известна степен той й завиждаше и затова — а и заради привлекателността й — изпитваше силно желание да я познава по-добре.

— Госпожо Нунес — каза Нолан Уейнрайт, — бих искал да ви помоля за нещо.

— Да?

— Да ми се обадите, ако имате някакви проблеми и смятате, че мога да ви помогна.

— Може и да се обадя.

Това беше второто такова предложение, което получаваше през последните няколко дни.

Щеше да мине доста време, докато Уейнрайт и Хуанита се срещнат и разговарят отново. Той чувстваше, че е направил всичко възможно, и в главата му вече се въртяха други проблеми. Един от тях бе свързан с предложението, което направи на Алекс Вандервурт преди два месеца — да наемат таен информатор, който да се опита да разкрие източника на фалшивите кредитни карти Кийчардж.

Уейнрайт беше установил връзка с един бивш затворник, когото познаваше само като „Вик“. Той беше готов да поеме значителен риск, стига да му се плати добре. Двамата се бяха срещали веднъж, като бяха взели строги предохранителни мерки. Сега се подготвяше нова тайна среща.

Голямото желание на Уейнрайт беше да постави фалшификаторите на кредитни карти на мястото им — така, както стори с Майлс Истън.

 

 

Следващата седмица, когато Истън се появи отново пред съдията Ъндъруд, за да чуе присъдата си, Нолан Уейнрайт беше единственият представител на Първа търговска американска банка в съда.

По заповед на секретаря в съдебната зала подсъдимият се изправи с лице към съдията, който в това време прехвърляше някакви документи и ги подреждаше пред себе си. Той погледна студено Истън и попита:

— Имате ли нещо да добавите?

— Не, ваша милост — едва чуто отговори Истън.

— Получих доклада от инспектора по надзора — започна съдията Ъндъруд, после взе един от документите и добави: — Вие изглежда сте успели да го убедите, че искрено се разкайвате за криминалните деяния, за които се признахте виновен.

Съдията наблегна на думите „искрено се разкайвате“, сякаш с неприязън ги стискаше между палеца и показалеца си, като по този начин явно искаше да покаже, че той не е толкова наивен, за да се съгласи с това.

— Разкаянието — продължи той, — независимо дали е искрено или не, е не само твърде закъсняло, но и ни най-малко не ви оневинява, особено за порочния ви, жалък опит да прехвърлите вината за вашето престъпление върху един невинен, нищо неподозиращ човек — върху една млада жена. При това вие сте били отговорен за нея като банков служител и тя е имала доверие във вас, тъй като сте били неин началник. Доказателствата ми дават основание да мисля, че сте били твърдо решен да следвате тази линия, дори ако нещастната ви жертва е била обвинена, дадена под съд и осъдена вместо вас. За щастие това не се случи, благодарение на бдителността на други хора. Сегашният развой на събитията, обаче, съвсем не се дължеше на някаква промяна във вашето поведение или на „разкаяние“ от ваша страна.

Нолан Уейнрайт едва виждаше лицето на Истън, но все пак забеляза, че то пламтеше.

Съдията Ъндъруд започна отново да разглежда документите, а след това вдигна глава. Погледът му пак се насочи към подсъдимия.

— Досега се занимавах с това, което оценявам като най-отвратителната част от вашите престъпления. Тук има и други, допълнителни обвинения — измаменото доверие, което ви е оказано с назначаването ви за банков служител. При това вие сте извършили престъпление не веднъж, а цели пет пъти, и то през различни периоди от време. Ако ставаше дума само за една проява на безчестие, би могло да се сметне, че тя е резултат на някакъв неразумен импулс. Но едва ли подобен аргумент би могъл да се използва, след като имаме налице пет внимателно и умишлено планирани кражби. Банката, като финансова институция, би трябвало да очаква честност от тези, които е избрала за свои служители — а вие също сте били избран. Тя би трябвало напълно да им се довери. Но банката е и нещо повече от финансова институция. Тя е и място, в което общественото доверие е ненакърнимо и затова обществото е задължено да се защити от тези, които поставят под съмнение това доверие — или с други думи, от хора като вас.

Погледът на съдията се премести върху младия адвокат, натоварен със защитата, който стоеше до своя клиент. Тонът на съдията стана по-остър и официален.

— Ако това беше един обикновен случай, и като се вземе предвид липсата на предишни престъпления, аз бих поискал условна присъда, за каквато пледира защитата. Но това не е обикновен случай. Това е едно изключение и аз вече изтъкнах причините, които обуславят моето твърдение. Затова, Истън, вие ще отидете в затвора. Там ще имате достатъчно време да размислите за всичко онова, което ви доведе тук. Присъдата ви е две години затвор.

По знак на секретаря в съдебната зала към подсъдимия се приближи представител на затвора.

Минути след произнасянето на присъдата Майлс Истън и адвокатът му си размениха няколко думи в една от малките охранявани стаички зад съдебната зала, предназначени за срещи на подсъдимите с техните защитници.

— Първото нещо, което бих искал да запомните — каза младият адвокат на Майлс Истън — е, че двугодишна присъда не означава, че ще останете две години в затвора. Имате право на помилване, веднага след като изтече една трета от присъдата. Това означава след по-малко от една година.

Майлс Истън, обзет от отчаяние, загубил напълно чувство за реалност, само поклати глава.

— Вие можете, разбира се, да обжалвате присъдата, но не би трябвало да решавате този въпрос точно сега. Ще ви кажа честно, че не ви съветвам да обжалвате. Не вярвам, че ще ви освободят, докато дойде ред да се гледа повторно делото. Пък и след като се признахте за виновен, не виждам особени основания за обжалване на присъдата. А освен това, докато се разгледа жалбата ви, вие вече ще сте излежали значителна част от определеното ви време.

— Играта свърши. Няма да обжалвам.

— Все пак ще поддържаме връзка в случай, че промените решението си. Съжалявам, че нещата се развиха така неблагоприятно за вас.

— Аз също — кратко отвърна Истън.

— Главната причина бяха самопризнанията ви. Без тях прокуратурата надали щеше да успее да докаже вашата вина, особено за кражбата на шестте хиляди долара, което беше й най-тежкото обвинение. Подписали сте втората декларация — пред хората от ФБР, защото сте мислели, че първата е напълно законна и че няма никакво значение дали сте подписани веднъж или два пъти. Но всъщност съвсем не е така. Според мен този служител по сигурността, Уейнрайт, съвсем съзнателно ви е подвел.

— Да, вече знам, че е така — кимна осъденият.

Адвокатът погледна часовника си.

— Е, ще трябва да тръгвам. Днес имам тежка програма.

Пазачът го пусна да излезе.

На следващия ден Майлс Истън бе откаран в затвора.

 

 

Когато новината за осъждането на Майлс Истън се разнесе в Първа търговска американска банка, някои почувстваха съжаление, други пък сметнаха, че си е получил заслуженото. Но всички бяха единодушни, че в банката повече никой няма да го чуе и види.

Само времето би могло да покаже колко погрешни са били тези твърдения.