Артър Хейли
Банкери (35)

2

Влиянието на Алекс Вандервурт нарасна значително през четирите месеца и половина, след като управителният съвет на Първа търговска американска банка одобри плана за увеличаване на спестовните влогове и разкриване на нови банкови клонове. Почти всеки ден се организираха съвещания за планиране на дейността или за обсъждане на конкретните проблеми, в които взимаха участие и служители от банката, и външни консултанти или съдружници. Работата продължаваше и през уикендите, и през празниците. Алекс смяташе, че програмата трябва да влезе в действие преди края на лятото, за да бъде в апогея си към средата на есента.

Най-лесна беше реорганизацията на спестовните влогове. Главното, включително въвеждането на четири нови типа спестовни влогове с увеличен лихвен процент и за различни нужди, бе предварително проучено и подготвено по нареждане на Алекс. Оставаха детайлите. За да се привлекат повече хора, бе необходима активна рекламна кампания. Агенцията на Остин, независимо от преплитането на интересите, свърши бърза и компетентна работа. Лайтмотивът на кампанията беше:

ПЪРВА ТЪРГОВСКА АМЕРИКАНСКА

ПЛАЩА ЗА ВАШАТА ПЕСТЕЛИВОСТ

В началото на август повечето вестници отделиха доста място на предимствата на спестяванията в Първа търговска американска банка. Към рекламите, които заемаха по две вестникарски страници, имаше и карта с местоположението на осемдесетте банкови клона в щата, където на всеки, който си открива нов влог, предлагаха сувенири, кафе и „приятелски финансов съвет“. Сувенирът се определяше в зависимост от размера на първоначалната вноска и срока на депозита. Кампанията вървеше и по телевизията, и по радиото, и така влизаше във всеки дом.

Що се отнася до деветте нови клона — или „магазините за пари“, както ги наричаше Алекс, два бяха разкрити в последната седмица на юли, три в първите няколко дни на август, а останалите четири щяха да заработят преди началото на септември. Сградите бяха взети под наем и се налагаше само да ги ремонтират, така че клоновете можеха да заработят и по-рано.

Магазините за пари, чието име бе реклама само по себе си, правеха огромно впечатление. Те придобиха дори по-голяма популярност, отколкото Алекс Вандервурт, а и отделът за връзки с обществеността и рекламната агенция на Остин бяха предполагали. Алекс ръководеше цялата дейност, свързана с кампанията, и популярността му растеше със скоростта на устремена към висините комета. Това бе съвсем неочаквано за него.

Една от репортерките на сутрешния вестник „Таймс Реджистър“, която отразяваше откриването на новите банкови клонове, се порови в документацията на вестника в търсене на интересни минали факти и се натъкна на информациите за Алекс и февруарската кампания на жителите на Форум Ист. С редактора на уводния материал решиха, че от случая Алекс може да излезе голям, интересен материал. Така и стана.

В статията се казваше: „Когато мислите за съвременните банкери, не бива да си представяте сериозни и строги финансисти в двуредни тъмносини костюми, които често казват «не» с присвити устни. Да вземем например господин Александър Вандервурт.

Господин Вандервурт е изпълнителен вицепрезидент на Първа търговска американска банка и външният му вид с нищо не подсказва, че е банкер. Костюмите му са последен модел «Ескуайър», а маниерите му са а ла Джони Карсън. И когато става дума за заеми, особено за малки, той с незначителни изключения е склонен да каже «да». Господин Вандервурт вярва в пестеливостта и смята, че повечето от нас не използват парите така разумно, както са го правили родителите и прародителите ни.

Александър Вандервурт стана известен и с една съвременна идея за развитието на банковото дело, която тази седмица намери своята реализация в крайните квартали на нашия град.

Новата идея в областта на банковото дело ще се осъществява в клонове, които не приличат на банки, а това изглежда съвсем естествено, след като главният инициатор за създаването им е Александър Вандервурт — както вече споменахме, той съвсем не прилича на банкер.“

Срещата бе организирана от Дик Френч като официален говорител на банката. Репортерката беше на средна възраст, яркоруса и се казваше Джил Пийкок. Госпожа Пийкок съвсем не беше величие в журналистиката, но темата й допадаше и тя се държеше добронамерено.

Алекс и госпожа Пийкок посетиха един от новите банкови клонове, разположен в търговската част на краен квартал. Клонът беше голям колкото обикновен магазин за хранителни стоки, ярко осветен и с приятен дизайн. Клиентите се самообслужваха с помощта на двете автоматични, изработени от неръждаема стомана каси на фирмата Докътел. Алекс обясни, че автоматичните каси са свързани директно с компютрите в централното управление на Първа търговска американска банка.

— Хората искат по-добро обслужване — продължи той, — затова би било добре банките да бъдат отворени по-дълго. Магазините за пари като този ще бъдат отворени по двайсет и четири часа в денонощието, и през седемте дни на седмицата.

— С персонал през цялото време? — попита госпожа Пийкок.

— Не. През деня ще имаме един служител, който да дава необходимата информация. Вечер няма да има никой друг освен клиентите.

— Не ви ли е страх от обири?

— Автоматичните каси са истински крепости, с всички видове алармени системи, познати на човека — усмихна се Алекс. — А телевизионните скенери предават образа в контролния център. Проблемът ни в момента не е сигурността, а това как да накараме клиентите да приемат новата идея.

— Както виждам, някои вече са я приели.

Беше рано, около 9,30 сутринта, но в малката банка имаше около десетина посетители, пристигаха и още. Повечето бяха жени.

— Проучванията показаха — продължи Алекс, — че жените възприемат промените в търговията по-бързо. Може би затова големите магазини правят чести промени. Мъжете са по-инертни, но жените постепенно ги убеждават.

Пред автоматичните каси се образуваха малки опашки, които се придвижваха бързо. Клиентът поставяше пластмасовата си лична карта и натискаше няколко копчета. Някои внасяха пари и чекове, други теглеха пари. Един-двама плащаха сметките си по банковите кредитни карти — вноската за електричество и някои други видове услуги. Машината поглъщаше чековете и парите или светкавично ги изплюваше.

Госпожа Пийкок посочи към автоматичните каси:

— Лесно ли се научиха хората да боравят с тези машини? Или по-трудно от очакванията ви?

— О, много по-лесно. Трудно беше, докато ги убедим да опитат. Но след като опитаха, те бяха наистина възхитени.

— Обикновено се счита, че човек предпочита да има работа с друг човек, а не с машини. Защо решихте да нарушите това правило?

— Защото проучванията, за които ви споменах, показаха, че хората предпочитат финансовите им операции да са тяхна, лична работа.

„Това наистина е една лична работа, писа Джил Пийкок в статията си в неделното издание на вестника, само ти и франкенщайнските чудовища-каси.

Аз си открих сметка и след това сключих заем насаме с телевизионната камера и с екрана. Винаги, когато съм взимала заем от някоя банка, аз съм се чувствала някак неудобно. Този път, обаче, не беше така, защото срещу мен нямаше човек. Аз не виждах служителя, не знаех името му, пък и той беше на няколко мили от мен.“

— Седемнайсет мили, за да бъдем точни — бе споменал Алекс. — Банковият служител, с когото разговаряха, е в контролната зала на нашето централно управление. Оттам влизаме в контакт с всички банкови клонове чрез телевизионни уредби.

— Бързо ли се променя банковото дело? — попита госпожа Пийкок.

— В технологично отношение ние се развиваме дори по-бързо и от космонавтиката. Това, което виждате тук, е най-важната промяна след въвеждането на чековото разплащане и само след десет, а може би и след по-малко години, банковите операции ще се осъществяват главно по този начин.

— А какво ще стане с касиерите?

— Ами броят им ще намалява. Защо трябва да чака човек някой друг да му брои парите, като може бързо да се обслужи и сам? Касите в банките ще се превърнат в една отживелица, каквато отживелица е някогашният бакалин, който мереше захарта, маслото, граха и ни ги слагаше в хартиени пликове.

— Всичко това е доста тъжно — каза госпожа Пийкок.

— Такава е цената на прогреса.

Беше още рано да се прецени дали магазините за пари допринесоха за увеличаването на спестяванията или не. Но затова пък беше ясно, че дори най-оптимистичните предвиждания на Първа търговска американска банка за размера на спестовните влогове бяха достигнати с невероятна бързина и значително задминати.

Алекс сподели с Марго Бракън, че акцията на Първа търговска американска банка явно бе улучила подходящия момент на общественото настроение.

— Стига си се надувал, а си изпий портокаловия сок — каза Марго.

Неделните сутрини в апартамента на Марго бяха истинско удоволствие. Все още по пижама и халат, Алекс четеше материала на Джил Пийкок в „Сънди Таймс Реджистър“, а Марго приготвяше своя яйчен специалитет.

Докато закусваха, Алекс сияеше от удоволствие. Марго прочете статията в „Сънди Таймс Реджистър“ и заяви:

— Много добре. — Наведе се напред, целуна го и добави: — Радвам се за теб.

— Тази реклама е май по-добра от онази, която дължа на теб, Бракън.

— Знае ли човек? — весело каза тя. — Пресата много дава, но и много взима. И ти, и твоята банка можете още утре да станете обект на атаки.

— Толкова често си права — въздъхна той.

Ала този път тя не се оказа права.

Още на другия ден съкратеният вариант на материала бе публикуван във вестниците на още четирийсет града. След като забеляза големия интерес към темата, Асошиейтед Прес подготви свой репортаж и го разпространи в национален мащаб. Същото направи и Юнайтед Прес Интърнешънъл. „Уолстрийт Джърнъл“ изпрати свой репортер и след няколко дни на първа страница показа Първа търговска американска банка и Алекс Вандервурт над обширния материал за автоматичните каси. Ен Би Си също изпрати екип, който интервюира Алекс в един от магазините за пари и видео-репортажът бе излъчен във вечерните новини.

Всяка нова публикация даваше подтик на кампанията за спестяванията и бизнесът в магазините за пари процъфтяваше.

Без да бърза и подобаващо на неговата тежест и величие, „Ню Йорк Таймс“ размисли и си взе бележка. В средата на август, на своята неделна страница за бизнес и финанси, вестникът писа: „Един банков радикал, който може би ще стане известен“.

Интервюто с Алекс в „Ню Йорк Таймс“ се състоеше от въпроси и отговори. То започваше с автоматичните каси и продължаваше към по-общи теми.

ВЪПРОС: Коя е най-голямата грешка в банковото дело днес?

ВАНДЕРВУРТ: Ние, банкерите, карахме както си знаем от години. Бяхме толкова завладени от мисълта за по-големи печалби, че мислехме твърде малко за интересите на нашите клиенти.

ВЪПРОС: Бихте ли дали някакъв пример?

ВАНДЕРВУРТ: Да. Клиентите на банката би трябвало да получават много повече пари под формата на лихва, отколкото им се дава в момента.

ВЪПРОС: По какъв начин?

ВАНДЕРВУРТ: По няколко начина. Това се отнася преди всичко за спестовните влогове, а също и при продължителност на вложенията. Би трябвало да даваме лихва и за чековите сметки.

ВЪПРОС: Нека да поговорим за спестяванията. Доколкото знам, съществува федерален закон, който определя тавана на лихвения процент на спестовните влогове в търговските банки.

ВАНДЕРВУРТ: Да, и целта му е да защитава банките, специализирани в спестовни вложения и предоставяне на заеми. В същото време има друг закон, който забранява на този вид банки да предоставят на своите клиенти чекове. Това се прави с цел да се защитят търговските банки. Какво всъщност трябва да стане? Законите трябва да престанат да защитават банките, а да бъдат насочени към интересите на хората.

ВЪПРОС: Под „интересите на хората“ вие може би разбирате да се позволи на тези, които спестяват повече, да получават максималния лихвен процент и всякакви привилегии в банката?

ВАНДЕРВУРТ: Да, точно така.

ВЪПРОС: Споменахте и за по-големи лихви в съответствие с продължителността на вложенията.

ВАНДЕРВУРТ: Американският Федерален резерв е забранил на големи банки като нашата да приемат дългосрочни депозити при по-високи лихви. Тези видове вложения са особено благоприятни за хора, на които им предстои пенсиониране, и които биха искали да си осигурят малко по-високи доходи в по-далечното бъдеще. За тази своя забрана Федералният резерв измисля какви ли не извинения. Но истинската причина за нея е желанието да се защитят малките банки от големите, които биха могли да привлекат повече клиенти като предложат по-изгодни договори. Както виждате, и тук интересите на хората не се взимат предвид и те са тези, които губят.

ВЪПРОС: Нека да изясним всичко това. Вие твърдите, че нашата централна банка — Федералният резерв — се грижи повече за малките банки, отколкото за населението?

ВАНДЕРВУРТ: Да, така е.

ВЪПРОС: Да преминем към чековите сметки. Някои банкери казват, че те биха изплащали лихва върху чековите сметки, но това е забранено от федерален закон.

ВАНДЕРВУРТ: Следващия път, когато някой банкер ви каже това, вие пък го попитайте кога за последен път нашето могъщо банкерско лоби във Вашингтон е правило опит да промени този закон. Във всеки случай, аз не съм чувал да са полагани усилия в тази насока.

ВЪПРОС. Искате да кажете, че повечето банкери всъщност не желаят законът да се променя?

ВАНДЕРВУРТ: Не, не искам да кажа, аз знам, че е така. Законът, забраняващ изплащането на лихви върху чековите сметки, е много удобен, стига вие да сте собственик на банка. Той е бил въведен през 1933 година, веднага след депресията, с цел да се стабилизират банките, след като много от тях бяха банкрутирали през предишните няколко години.

ВЪПРОС: Но това е било преди повече от четирийсет години, нали?

ВАНДЕРВУРТ: Точно така. Необходимостта от подобен закон отдавна е отминала. Бих искал да кажа още нещо. Ако точно в този момент се съберат всички чекови сметки в страната, те ще бъдат на стойност повече от двеста милиарда долара. Няма съмнение, че банките печелят добри лихви от тези пари, но вложителите — клиентите на банките — не получават нито цент.

ВЪПРОС: След като вие самият сте банкер и вашата собствена банка печели от този закон, за който говорим, защо препоръчвате той да бъде променен?

ВАНДЕРВУРТ: На първо място, защото вярвам в честността. Освен това, банковото дело не се нуждае от такава подкрепа. Според мен ние бихме могли да се справим и без подобни закони — като работим за подобряването на общественото обслужване, но и за повишаването на печалбите.

ВЪПРОС: Има ли от страна на Вашингтон някакви препоръки за промени от този род?

ВАНДЕРВУРТ: Да, това е докладът на Комисията Хънт от 1971 година и предложеното от него законодателство, което би облагодетелствало клиентите. Но всичко това заседна в конгреса, където поради различни интереси, включително и на нашето банкерско лоби, придвижването му е спряно.

ВЪПРОС: Не се ли страхувате, че сегашната ви искреност може да породи недоволство сред останалите банкери?

ВАНДЕРВУРТ: Не съм се замислял върху това.

ВЪПРОС: Освен за банковото дело, имате ли и някакви други общи идеи за съвременното икономическо развитие?

ВАНДЕРВУРТ: Да, но тези общи идеи не се ограничават само в областта на икономиката.

ВЪПРОС: Тогава, моля, изложете ги, без да се ограничавате.

ВАНДЕРВУРТ: Най-значителният ни проблем и най-опасният ни недостатък като нация е това, че почти всичко в днешно време е насочено против човека, в полза на големите институции — големите корпорации, големия бизнес, големите съюзи, големите банки, голямото правителство. Така че в тази обстановка отделният индивид не само има трудности в издигането си нагоре, но и в задържането си там. Той трудно оцелява. В случай на кризи — инфлация, девалвация, депресия, недостиг на различни суровини, по-високи данъци, дори война — най-значителните удари понасят не големите институции, а отделният човек, от начало до край.

ВЪПРОС: Някакви исторически паралели?

ВАНДЕРВУРТ: Да, може би ще прозвучи малко странно, но най-близкият, според мен, е Франция преди революцията. Независимо от неспокойната обстановка и трудностите в икономиката, всички смятали, че нещата ще се оправят, както ставало преди. Но вместо това, разбунтувалата се тълпа свалила тираните и потисниците. Не искам да кажа, че нашите условия са точно същите, но в много отношения те са доста близко до тиранията, насочена срещу индивида. И да се казва на хората, които не могат да изхранват семействата си поради инфлацията: „Вие никога не сте били по-добре“ е също толкова неподходящо, колкото и прословутото „Ами тогава нека ядат пасти“. Затова твърдя, че ако искаме да запазим нашия така наречен начин на живот и индивидуалната свобода, която претендираме, че ценим, най-добре е да започнем отново да мислим и да действаме в името на интересите на индивида.

ВЪПРОС: Във вашия конкретен случай вие започвате да го правите, като помагате банките да служат по-добре на индивида.

ВАНДЕРВУРТ: Точно така.

— Скъпи, прекрасно си го казал! Гордея се с теб и те обичам повече от всякога — увери го Марго, след като прочете предварителния вариант на интервюто, един ден преди да бъде публикувано. — Това е най-искреното нещо, което някога съм чела. Но останалите банкери ще те намразят. Ще искат да те схрускат за закуска.

— Някои да — каза Алекс, — но може би не всички. Въпреки това въпросите и отговорите го обезпокоиха, независимо че в момента се намираше на върха на успеха и славата си.