Артър Хейли
Банкери (40)

7

В „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ лъхаше на пот, алкохол и тоалетна. Човек постепенно свикваше с тази остра миризма и, странно или не, тя се оказваше съвсем приемлива. Случваше се да нахлуе свеж въздух, но той сякаш нарушаваше атмосферата на клуба.

Клубът представляваше четириетажна квадратна тухлена сграда, разположена в задънена улица в покрайнините на центъра. По запуснатата фасада, надраскана с рисунки и надписи, личеше, че това е сграда, строена преди половин век. На покрива стърчеше прекършен пилон за знаме — никой не си спомняше да го е виждал цял. Единствената солидна врата, над която нямаше табела, водеше към тунела, в който се въргаляха какви ли не боклуци и кучешки изпражнения. В ярко боядисаната барачка до вратата стоеше натряскалият се до козирката пазач. Той пускаше членовете на клуба и гонеше непознатите.

Майлс Истън влезе съвсем спокойно, защото пазачът липсваше и нямаше кой да го спре. Беше малко предиобед, по средата на седмицата. От дъното на клуба се чуваха различни по сила и тембър гласове. Майлс тръгна по коридора на приземния етаж, който не се отличаваше с особена чистота. По стените висяха пожълтели снимки от професионални боксови състезания. В края на коридора имаше отворена врата, водеща към полутъмния, шумен бар. Майлс влезе.

В първия момент той не можа да види почти нищо в полумрака. Докато се оглеждаше, един забързан келнер с табла се блъсна в него. Келнерът изруга, но успя да задържи чашите. Двамата мъже, седнали на високите столчета пред бара, извърнаха глави. Единият подхвърли:

— Това е частен клуб, драги. Ако не си член — вън.

А другият каза:

— Този мързеливец Педро пак не си е стоял на мястото. И това ако е пазач! Хей, кой си ти? Какво искаш?

— Търся Джулс Ларока — отвърна Майлс.

— Търси го другаде. Не познаваме човек с такова име.

— Хей, Майлс, скъпи! — Една ниска, тумбеста фигура с издут корем изплува от мрака. Лампата освети познатото лице на невестулка. Ларока, същият, който в затвора Дръмонбърг дойде при него като пратеник на мафията Роу, а след това се присламчи към Майлс и неговия благодетел Карл. Карл все още беше вътре и най-вероятно щеше да си остане там завинаги. Джулс Ларока бе освободен малко преди Майлс Истън.

— Здрасти, Джулс — каза Майлс.

— Ела, да те запозная с момчетата. — Ларока сграбчи ръката на Майлс в кокалестите си пръсти. — Един приятел — каза той на двамата мъже на бара, а те му обърнаха с безразличие гръб.

— Виж сега — каза Майлс, — не мога да седна, нямам пукната пара, празен съм. — Той с лекота започна да използва изразите, които беше научил в затвора.

— Ще пийнеш няколко бири за моя сметка. — Докато се промъкваха между масите, Ларока го попита: — Къде се губи досега?

— Търсих работа. Но ме изхвърлиха отвсякъде, Джулс. Здравата съм закъсал. Трябва ми помощ. Нали обеща да ми помогнеш.

— Да, разбира се, спомням си. — Те спряха до една маса с двама мъже. Единият беше съвсем слаб, с унила физиономия, а по лицето му се виждаха белези от едра шарка. Другият беше с дълга руса коса, каубойски ботуши и тъмни очила. Ларока придърпа още един стол. — Това е един приятел отвътре. Майлси.

Мъжът с тъмните очила измърмори нещо, а другият каза:

— Този, който знае разни неща за парите ли?

— Точно той. — Ларока поръча бира и се обърна към мъжа, който се обади пръв. — Попитай го нещо.

— Какво например?

— Ами нещо за пари, какво! — рече онзи с тъмните очила. Помисли малко и попита: — Къде е отпечатан първият долар?

— Това е лесно — отвърна Майлс. — Повечето хора смятат, че доларът е измислен в Америка. Но той идва от Бохемия, една област в Германия, само че в началото се наричал талер. За европейците било трудно да произнасят тяхното особено „т“ и го преименували на долар. Още в „Макбет“ се споменава за долара — „десет хиляди долара за общи нужди“.

— Мак… кой?

— Мак глупака — заяви Ларока. — Искаш ли писмено доказателство? — След това каза гордо: — Нали ви казах, това момче знае невероятни неща.

— Не е точно така — обади се Майлс. — Ето например в момента не знам как бих могъл да изкарам малко пари.

Келнерът стовари две бири. Ларока му плати.

— Преди да правиш пари — каза Ларока на Майлс, — ще трябва да платиш на Омински. — Той се наведе и му пошепна на ухото, за да не чуят другите: — Руснака знае, че си навън. Питаше за теб.

Само при споменаването на алчния лихвар, на когото все още дължеше около три хиляди долара, Майлс усети, че започва да се изпотява. Имаше и още един дълг — приблизително същата сума — към букмейкъра, и вероятността да изплати тези пари му изглеждаше съвсем далечна. Щом знаеха, че е излязъл от затвора, те щяха да искат да си оправят сметките, щяха да го заплашват и притискат.

— Как мога да платя дълговете си, след като нямам никаква работа? — попита той.

Мъжът с големия корем поклати глава.

— Трябваше да се обадиш на Руснака, веднага щом излезе навън.

— Къде да го намеря? — Майлс знаеше, че Омински няма постоянна работа.

Ларока кимна към чашата му.

— Изпий я, а след това ще отидем да го потърсим.

 

 

— Погледни на нещата от моя ъгъл — каза елегантният мъж и продължи да яде. Пръстите му бяха обсипани с диамантени пръстени. — Между нас има делово споразумение, с което бяхме съгласни както ти, така и аз. Аз изпълних моя ангажимент. Но ти не го направи. Питам те, какво според теб би трябвало да направя аз в подобна ситуация?

— Ти знаеш какво се случи с мен и аз съм ти много благодарен, че спря часовника, докато бях вътре — започна умолително Майлс. — Но не мога да ти платя сега. Искам, но не мога. Моля те, дай ми малко време.

Игор Омински — Руснака поклати модно подстриганата си глава и подпря длан в гладко обръснатата си буза. Ноктите му бяха поддържани от маникюрист. Той беше изключително суетен и винаги се обличаше елегантно.

— Времето е пари — рече той. — Предоставих ти прекалено много и от двете.

Седнал срещу Омински в ресторанта, в който го бе довел Ларока, Майлс имаше чувството, че е дребно мишле, преследвано от кобра. Пред него нямаше никаква храна, нямаше дори чаша вода, която му бе така нужна — устните му бяха пресъхнали, а стомахът му се бе свил от страх. Ако можеше да отиде при Нолан Уейнрайт и да се откаже от споразумението, което го бе поставило в това отвратително положение, той веднага би го сторил. Но това беше невъзможно, трябваше да седи и да се поти тук, докато Омински ядеше бавно „Бон Фам“. Джулс Ларока дискретно се бе отдалечил в бара на ресторанта.

Майлс имаше основания да се страхува. Той се досещаше в кои области се простира дейността на Омински и си даваше сметка, че разполага с огромна власт.

Преди време Майлс бе гледал едно предаване по телевизията, в което специалистът по американския подземен свят Ралф Салерно бе запитан: „Ако трябва да живеете с незаконни средства, с какъв вид престъпления бихте се занимавали?“ Експертът веднага отговори: „С лихварство“. Всичко, което Майлс научи от контактите си в затвора, а и всичко, което знаеше преди това, потвърждаваше предимствата на лихварството.

Руснака Омински бе истински банкер, той прибираше солидните печалби при минимален риск и раздаваше заеми, без да се подчинява на каквито и да било закони. Клиентите сами идваха при него. Той не поддържаше скъпи офиси, извършваше сделките в колата си или в някой бар, а понякога докато обядваше — както сега. Регистрираше клиентите си по най-простия начин — под кодов номер и предоставяше парите на ръка, в банкноти, така че да не остават никакви следи. Загубите от неизплатените дългове бяха незначителни. Той не плащаше нито федерални, нито щатски, нито градски данъци и такси. А лихвеният процент, който взимаше, беше сто на сто, а понякога и повече.

Майлс предполагаше, че Омински има на разположение поне два милиона долара, които пуска „в обръщение“. Част от тези пари раздаваше като заем срещу лихва, а останалите инвестираше в разни тъмни дела чрез босовете на организираната престъпност и получаваше от тях големи печалби. Вложен в лихварството, началният капитал от сто хиляди долара ставаше за пет години милион и половина долара — с други думи 1400 процента печалба. Никакъв друг бизнес на този свят не може да донесе подобна печалба.

Между клиентите имаше и известни личности и бизнесмени. Те прибягваха до услугите на лихварите акули, когато другите източници за кредитиране бяха вече използвани. Понякога длъжниците предлагаха на лихваря да им стане партньор — или пък собственик — на някое предприятие. Устите на лихварите са огромни — като устите на морските акули.

Главните разходи на лихварите акули бяха свързани с принуждаването на длъжниците да върнат взетото назаем. Те разполагаха с достатъчно хора, които осъществяваха тази принуда и винаги действаха внимателно — счупените ребра и обезобразените лица на клиентите едва ли можеха да върнат дълговете им. Акулите знаеха, че най-сигурният помощник в събирането на заемите е страхът.

Но този страх трябваше да има реални измерения. Ако някой длъжник се опитваше да хитрува, наказанието от специално наетите гангстери беше незабавно и жестоко.

Що се отнася до рисковете, които поемаха акулите, те бяха значително по-малко, отколкото в която и да било друга незаконна дейност. Малцина от тях биват подвеждани под съдебна отговорност, а още по-малко са осъдените. Главната причина за това е липсата на доказателства. Клиентите си затварят устата — отчасти поради страх, отчасти от срам, че са били принудени да прибягнат към подобен род услуги. А тези, които са подлагани на физически изтезания, никога не се оплакват, защото знаят, че ако го направят, ще последва нещо още по-лошо.

Майлс седеше и мислеше върху всичко това, а Омински довършваше обяда си.

Съвсем неочаквано лихварят каза:

— Можеш ли да водиш счетоводни книги?

— Счетоводни книги? Разбира се, когато работех в банката…

Омински му направи знак да мълчи, а студените му очи го преценяваха внимателно.

— Може би ще имам нужда от теб. Трябва ми човек, който да води счетоводните книги в „Дъбъл Севън“.

— В клуба ли? — Майлс не знаеше, че Омински е собственикът на клуба. — Бях там днес, преди да…

Омински го прекъсна.

— Когато говоря аз, ще мълчиш и ще слушаш. Отговаряй на въпросите, когато те питат. Ларока ми каза, че искаш да работиш. Ще ти дам работа, но всичко, което изкараш, ще отива за погасяване на заема и лихвите. С една дума, ти си мой. Искам ясно да го разбереш.

— Да, господин Омински. — Майлс се успокои. Поне получи някаква отсрочка. Как и защо, това сега нямаше значение.

— Ще получаваш храна, ще имаш стая. Но едно нещо искам да те предупредя — стой далеч от касата. Ако разбера, че не си ме послушал, горчиво ще съжаляваш, че не си отишъл да откраднеш отново от банката, а си посегнал на моето.

Майлс потрепери, но не защото имаше намерение да краде каквото и да било, а защото разбираше какво го очаква, ако Омински научи, че е помогнал на един Юда.

— Джулс ще те заведе и ще те настани. Ще ти обясни какво трябва да правиш. Това е всичко. — Омински направи знак на Майлс, че е свободен и кимна с глава на Ларока, който ги наблюдаваше от бара. Докато Майлс чакаше до вратата на ресторанта, лихварят даде инструкции на Ларока, а той кимна утвърдително с глава.

Ларока се приближи до Майлс и каза:

— Успя да получиш отсрочка, приятел. Хайде, размърдай си задника.

След като си тръгнаха, Омински се зае с десерта, а на мястото срещу него седна следващият клиент, който търпеливо бе чакал реда си.

 

 

Стаята на Майлс в „Дъбъл Севън“ беше на последния етаж, тясна и отвратително мебелирана. Но за него това нямаше значение — той започваше отначало и се опитваше да спечели отново нещо от онова, което беше изгубил. Майлс знаеше, че за това се изисква време, огромен риск и непрекъснати усилия. Опитваше се да не се замисля за двойствената си роля, а да си наложи да се постарае да бъде добре приет в новата среда — нали така го бе посъветвал Нолан Уейнрайт.

Най-напред се запозна с разположението на помещенията в клуба. По-голямата част от приземния етаж — с изключение на бара, където беше попаднал при първото си посещение — беше зает от гимнастически салон и игрище за хандбал. На втория етаж бяха сауните и стаите за масажи. Третият беше етажът на офисите — там имаше и няколко стаи, но за тяхното предназначение научи по-късно. На четвъртия етаж, който бе по-нисък от останалите, имаше няколко стаички кутийки като неговата. Понякога там преспиваха някои от членовете на клуба.

Майлс свикна бързо с воденето на счетоводните книги. Той беше добър в сметките, бързо свършваше изчисленията и дори поправи някои грешки, допуснати при предишното небрежно водене на книгите. Майлс направи и някои предложения на шефа си за подобряване на счетоводната дейност. Вършеше работата си много старателно и внимаваше само да не се изтъква.

Шефът, бивш организатор на боксови мачове на име Нейтансън, мразеше счетоводната работа и бе благодарен на Майлс. Още по-доволен беше, когато младежът предложи да поеме и някои допълнителни всекидневни задължения, свързани с клуба — реорганизирането на снабдяването с продукти, а също и инвентаризацията на имуществото. От своя страна Нейтансън разреши на Майлс да използва салона за хандбал през свободното си време, което беше една допълнителна възможност да опознае членовете на клуба.

Майлс забеляза, че членовете на клуба бяха разделени на две големи групи. Първата идваше в клуба, за да ползва игрищата, сауната и масажите. Тези хора идваха и си отиваха един по един, малцина се познаваха помежду си и Майлс постепенно се убеди, че това са сравнително добре платени работници и дребни чиновници или хора от малкия бизнес, които идваха в „Дъбъл Севън“ само за да се поддържат в добра форма. Той подозираше, че представителите на тази група осигуряваха удобното и така необходимо прикритие за дейността на представителите на втората група. Те никога не използваха спортните съоръжения и рядко се отбиваха в сауната.

Тези от втората група прекарваха времето си предимно в бара или на третия етаж. Те се появяваха късно вечер, когато членовете, които идваха, за да спортуват, бяха малцина. Майлс разбра, че Нолан Уейнрайт бе имал предвид втората група, когато определи „Дъбъл Севън“ като място, „където се мотаят съмнителни типове“.

Майлс Истън разбра и друго — стаите горе се използваха за нелегални игри на зар и игри на карти с високи залагания. След като поработи в клуба около седмица, редовните клиенти започнаха да го приемат най-спокойно и без подозрения, още повече, че Джулс Ларока ги беше уверил, че Майлс е „наше момче“.

В усилията си да бъде колкото може по-полезен, Майлс започна да носи напитки и сандвичи на третия етаж. Първия път таблата бе поета от ръцете му от един от недружелюбните мъже, които се въртяха пред вратите на стаите за хазартни игри като пазачи. От следващата вечер нататък му разрешаваха да влиза в стаите. Майлс с удоволствие приемаше и поръчки за купуване на цигари. Вземаше ги от бара и ги носеше на играчите и на пазачите.

Личеше си, че започват да го харесват. Една от причините за това беше неизменното му желание да услужи. Освен това той постепенно си възвърна предишната жизнерадостност и добронамереност, независимо от проблемите и страховете, които пораждаше у него сегашното му положение. Не беше маловажен и фактът, че Джулс Ларока, който явно държеше всичко в ръцете си, бе станал истински покровител на Майлс. Само дето понякога го караше да се чувства като участник в подъл водевил.

Познанията на Майлс Истън за произхода на парите бяха източник на безкрайни възхищения от страна на Ларока и приятелите му. Любимата им история беше отпечатването на фалшиви пари от правителствата, която Майлс бе разказал за първи път в затвора. През първите си седмици в клуба той я повтори по настояване на Ларока поне двайсетина пъти. Тя винаги пораждаше интерес и коментари по адрес на правителствата: „Ах, какви гадни лицемери!“ или „Мошеници с мошеници“.

За да се снабди с допълнителни факти, Майлс прескочи до апартамента, в който бе живял преди да влезе в затвора. Взе някои от книгите си. Повечето от малкото вещи, които притежаваше, бяха разпродадени, за да бъде платен наемът на собствениците. Но посредникът бе запазил книгите и разреши на Майлс да си ги вземе. Преди години Майлс притежаваше и богата колекция от монети и банкноти, но я беше продал, за да уреди поредния си дълг. Въпреки неясните перспективи той се надяваше, че един ден отново ще стане колекционер.

След като прегледа книгите, Майлс разказа на Ларока и на приятелите му за някои странни стари форми на парични знаци. Разказа им за най-тежките парични единици — кръгли плоски камъни, които се използвали на тихоокеанския остров Яп до началото на Втората световна война. Повечето от тези камъни били широки близо един фут, но по-големите стойности достигали и до двайсет фута. Когато пазарували с тях, трябвало да ги превозват с количка.

— А как им връщали ресто? — попита някой сред всеобщия смях, а Майлс ги увери, че им връщали камъни с по-малък размер.

Най-леките пари били един рядък вид пера, използвани на Хебридските острови. В продължение на векове солта била използвана като парична единица, особено в Етиопия; римляните също използвали солта, за да плащат на работниците си. Оттук произлязла и думата заплата.^[1] А в Борнео, продължаваше да разказва Майлс, човешките скалпове били огромна ценност до края на деветнайсети век, защото се използвали като разменни монети.

Обсъждаха ли темата пари, разговорът завършваше с въпроса за фалшификациите.

Веднъж един от яките шофьори-телохранители, който се мотаеше в клуба, докато шефът му играеше на карти, издърпа Майлс настрана и му каза:

— Хей, момче, ти много разбираш от фалшификати. Я погледни това. — И той извади една нова двайсетдоларова банкнота.

Майлс взе банкнотата и я разгледа. Той имаше доста опит. Докато работеше в Първа търговска американска банка, често му носеха банкноти, за да провери дали са фалшиви или не. Беше известен с познанията си по фалшификатите.

— Чудесна работа, нали? — захили се юначагата.

— Ако това е фалшификат — каза Майлс, — то той е най-добрият, който съм виждал досега.

— Защо не си купиш малко? — Шофьорът извади от вътрешния си джоб още девет банкноти по двайсет долара. — Дай ми четирийсет истински долара и тези двеста са твои.

Майлс знаеше, че доброкачествените фалшификати вървят на такава цена. Той забеляза, че и останалите банкноти бяха толкова качествени, колкото и първата.

Канеше се да откаже, но се поколеба. Нямаше намерение да пласира фалшиви пари, но се досети, че би могъл да ги изпрати на Уейнрайт.

— Почакай — каза той и се качи в стаята си, където бе скрил малко повече от четирийсет долара. Част от парите бяха останали от петдесетте долара, които му бе дал в предплата Нолан Уейнрайт, а останалите бяха от бакшишите, които получаваше в игралните стаи. Той взе парите, слезе долу и ги размени срещу фалшивите долари. По-късно скри фалшивите пари в стаята си.

На следващия ден Джулс Ларока му каза, като се подхилваше:

— Чух, че си започнал някакъв бизнес.

Майлс седеше на бюрото си на третия етаж и преглеждаше счетоводните книги.

— Да, дребно нещо — призна той.

Ларока подпря дебелото си шкембе върху бюрото и понижи глас:

— А искаш ли да свършиш нещо по-голямо?

— Зависи за какво става дума — тихо каза Майлс.

— Ами за едно пътуване до Луисвил. Ще откараш малко от парите, които си купи снощи.

Майлс усети, че стомахът му се свива. Той знаеше, че ако се съгласи и го хванат, не само че ще бъде върнат обратно в затвора, но че ще остане там значително по-дълго. Но ако пък не поемаше рискове, как щеше да успее да научи нещо и как щеше да спечели доверието на хората от клуба?

— Цялата работа е да откараш колата оттук до там. Ще получиш две стотачки.

— Но ако случайно ме спрат? Знаеш, че съм освободен преждевременно и все още нямам право на шофьорска книжка.

— Шофьорската книжка не е проблем — трябва ти само една снимка.

— Нямам, но мога да си направя.

— Побързай.

По време на обедната почивка Майлс отскочи до автобусната спирка и си направи една моментална снимка на близкия апарат. Даде я на Ларока следобед.

Два дни по-късно, докато работеше на бюрото, една ръка внимателно постави малка четвъртита книжка точно пред него. Той с учудване установи, че това е разрешително за шофиране в щата със снимката, която беше дал.

Обърна се и видя, че зад него стои захиленият Ларока.

— По-добро обслужване, отколкото в бюрото за разрешителни, а?

— Искаш да кажеш, че е фалшива? — попита Майлс.

— Можеш ли да я различиш от истинската?

— Не, не мога. — Той се взираше внимателно в шофьорската книжка, но не откриваше никаква разлика с истинските. — Откъде я взе?

— Няма значение.

— Прав си — каза Майлс, — но все пак бих искал да знам. Знаеш колко много се интересувам от подобни неща.

Лицето на Ларока потъмня, за първи път в очите му се появи подозрителност.

— Защо искаш да знаеш?

— От любопитство, нали ти казах. — Майлс се надяваше, че ще успее да прикрие нервността си.

— Не бива да се прекалява с въпросите. Когато някой задава прекалено много въпроси, хората стават подозрителни. И човек може да си изпати. Много зле да си изпати.

Майлс млъкна, а Ларока го наблюдаваше. След това, някак внезапно, подозрителността му изчезна.

— Тръгваш утре вечер — информира го Джулс Ларока. — Ще ти обясня какво да правиш и кога.

Привечер на следващия ден получи подробни инструкции от неизменния посредник Ларока. Той му връчи ключовете за колата, пропуск за близкия паркинг и билет за самолет в една посока. Майлс трябваше да намери колата на паркинга — кафяв шевролет „Импала“, и да отпътува с нея за Луисвил. После трябваше да я паркира на летището в Луисвил, да остави под предната седалка ключовете и билета за паркинга, а преди да си тръгне, внимателно да избърше колата, за да заличи отпечатъците си. После взимаше първия самолет и се прибираше обратно.

За Майлс най-ужасният момент беше, когато изкарваше колата от градския паркинг. През цялото време си мислеше: дали пък шевролетът не е под полицейско наблюдение? Дали този, който го беше паркирал, не е бил заподозрян и проследен? Майлс разбираше, че тази работа е много рискована, иначе нямаше да му предложат да бъде куриер. Макар че не знаеше със сигурност, той предполагаше, че фалшивите пари — вероятно в голямо количество — са в багажника.

Всичко мина нормално, но Майлс започна да се успокоява едва когато градският паркинг остана далеч зад гърба му и той беше вън от пределите на града.

Забележеше ли патрулни полицейски коли по шосето, сърцето му започваше да бие учестено. Но никой не го спря и той стигна до Луисвил малко преди разсъмване без никакви произшествия.

Случи се само едно нещо, което не беше предвидено в плана. На трийсетина мили преди Луисвил, Майлс се отклони от шосето и в тъмнината, като си помагаше само с джобно фенерче, отвори багажника на колата. Видя два големи и добре заключени куфара В първия момент се замисли дали да не се опита да отвори единия, но разумът му подсказа, че това може да му създаде доста сериозни неприятности. След това затвори багажника, записа си номера на колата и продължи по-нататък.

Без никакви затруднения намери летището на Луисвил и след като изпълни останалите инструкции, взе първия обратен самолет. В 10 часа сутринта бе в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“.

През останалата част от деня се чувстваше доста изморен, тъй като не беше спал през цялата нощ, но беше доволен, че успя да се справи със задълженията си. Ларока пристигна следобед с дебела пура в уста.

— Свършил си добра работа, Майлси. Всичко е наред. Всички са доволни.

— Чудесно — каза Майлс. — Кога ще си получа доларите?

— Вече си ги получи. Взе ги Омински. За сметка на това, което му дължиш.

Майлс въздъхна. Очакваше, че може да се случи нещо подобно, макар да бе нелепо да рискува толкова много, а лихварят да прибере всичко. Той попита Ларока:

— Но откъде знаеше Омински за това?

— Той знае всичко.

— Преди малко ми каза, че всички са доволни. Кои са тези „всички“? Ако ще върша работа като вчерашната, все пак бих искал да знам за кого всъщност я върша.

— Вече ти казах, че има неща, за които нито трябва да знаеш, нито да питаш.

— Ясно. — За Майлс беше очевидно, че повече нищо няма да научи и той се опита да се усмихне, за да, не предизвика нови подозрения у Ларока, макар че точно днес жизнерадостността му съвсем се бе изпарила. Нощното пътешествие го бе изтощило, пък и осъзнаваше, че въпреки огромните си усилия, все още не беше научил почти нищо.

Четирийсет и осем часа по-късно, все още изморен и обезсърчен, той сподели несполуките си с Хуанита.