Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Shadow on the Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция на речника
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Превод: Владимир Зарков, 2005

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN: 954-585-622-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на речника, пратен от crecre
  3. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  4. — Редакция (Мандор)

6. Провалът на един летописец

Лиан тънеше в най-чудесния сън, който може да споходи един летописец. След дългогодишно дирене изрови доказателства за страховито, спиращо дъха злодеяние — толкова дръзко и с такъв размах, че престъпникът почти заслужаваше възхищение. И сега събираше ведно откъсите, за да състави ново Велико предание, първото от двеста и петдесет години. Неговото име щеше да остане завинаги свързано с историята — „Сказанието на Лиан“. Това дело щеше да го нареди сред най-изтъкнатите летописци.

Някой в съседната стая се разкрещя. Разнеса се и друг глас, после и трети се включи в буйната разпра. Лиан изпъшка и отметна завивките. Главата го болеше отвратително, напомняше му за предишната вечер и вече заличаваше великолепните видения.

Не си струваше да се буди, за да се озове в действителността. През месеца, отминал след неговия прочул се разказ, търсенето на отговора кой е убил сакатото момиче обсеби целия му живот. Той прерови цялата библиотека, четеше до пълно помътняване на зрението, когато и от един поглед към страницата му се виеше свят, но не намери нищичко.

Заряза всичко друго. Още разказваше истории, но колкото и да го молеха, не повтори „Предание за Възбраната“. Не смееше, за да не стигне мълвата до ушите на Уистан. А през цялото време не го напусна страхът, че неговата версия на това Велико предание ще се окаже лъжлива и че ще го лишат от призванието му. Съперниците му подхвърляха, че се бил изчерпал, че бил чудо за един ден. А за човек, чийто най-силен копнеж е да бъде летописец, нямаше по-голямо унижение.

Не разполагаше с пари, защото тъй и не подновиха издръжката му. Никой не познаваше Преданията по-добре от него, но ето че тук не можеше да си изкарва прехраната с тях. Креташе някак, като пробутваше скандални измишльотини в най-долните пивници на Чантед и понякога пишеше вместо ученици, прекалено лениви или тъпи, за да се справят сами.

Неосъществимата приумица да научи какво всъщност се е случило в дните на Възбраната и да разкаже собствено Велико предание мъждукаше вече само в сънищата му.

 

 

Няколко дни по-късно се прибра доста след полунощ. Тази вечер не бе припечелил дори колкото да си плати пиенето. Завари вратата широко отворена. Хвърли торбата си към масата — и тя се стовари на пода. Вдигна свещта високо и установи, че няма маса, стол, дрехи на закачалката, нито пък книги на лавицата. Стаята беше опразнена, ако не се броеше сламеникът на леглото. Липсваше всичко, дори протърканите дрехи и ботушите с изтъркани токове. По стените биха надраскани гнусни хули срещу зейните.

Да се прости с дрехите и вещите си нямаше да е чак толкова лошо, лесно щеше да си набавил нови — ако имаше пари, разбира се. Но ги нямаше и всичките му книги с предания, усърдно преписвани на ръка от петнадесет години, личните му дневници, скъпоценните семейни истории и всички бележки за неговата версия на „Преданието за Възбраната“. Бе изгубил всичко освен илюстрирания сборник с Великите предания и новия си дневник — понеже бяха в торбата му. Беше опропастен.

После плъзнаха слуховете. Отначало само пиянски шепот в кръчмите и неподписани драскулки по стените на клозетите — имало нещо нередно в издигането му за майстор, сказанието му бяло невярно или зле скалъпено. Не можеха да му отнемат почестите от единодушния възторг на другите майстори, но се стараеха да опетнят името му безвъзвратно.

По-слабодушните му приятели се отдръпваха един по едни. Но опитите да бъде отлъчен предизвикаха точно обратния отклик у Тандайи. Тя не се престрашаваше да го заговори пред хората, обаче му се усмихваше и няколко пъти се срещаха потайно. Душата му се сгряваше, че все пак има една вярна приятелка. Знаеше обаче, че я излага на опасност, и скоро престана да се вижда и с нея. И все пак по-тежко от всичко, дори от загубеното уважение сред себеподобните, беше да му отнемат Преданията, превърнали се в смисъл на неговия живот. Накрая осъзна, че трябва да признае поражението си, и помоли за разговор с Уистан.

— Загубих, — каза на наставника. — Какво искате от мен?

— Само да ми дадеш думата си като майстор летописец, че повече няма да разказваш това предание, нито дори да говориш за него.

— Добре, ще дам дума. Аз пък моля само да ми разрешите отново достъп до архивите.

Колкото и да си придаваше смирен вид, не беше много убедителен.

— Разбира се.

Уистан взе едно пъстро перо, чийто пухкав край опираше чак в рамото му и подскачаше от всяко помръдване на китката, топна го в мастилницата и придърпа един лист.

— Също и доказателствата. Трябва да са у мен.

Върхът на перото застина във въздуха.

— Ти ги предаде, за да кандидатстваш за майстор. Не мога да ти ги върна. Освен това истинският летописец е способен да прочете нещо само веднъж, но да го съхрани в паметта си завинаги.

— И аз мога, но тези книжа са нещо повече от думи. Трябва да имам документите пред очите си.

— Защо?

— Не е ли немислимо да не търся истината? В това е същността на всичко, на което съм научен. Нима не виждате, че тук може би е скрито ново Велико предание? Никой в Школата не е съставял Велико предание от хилядолетие. Помислете каква чест ще е за Школата, не само за мен.

И двамата съзнаваха, че Лиан е напипал слабото място на Уистан. Наставникът се поклащаше в креслото си. Младежът си пое дъх и продължи:

— Убеден съм, че момичето в кулата е било убито, за да бъде потулено нещо.

Уистан така се стресна, че изтърва перото и по хартията се пръснаха капки мастило.

— Още по-зле… — промърмори той. — Впрочем бездруго няма как да си получиш доказателствата. Заключени са и аз не мога да ги взема. — Докосна гривната от сребърен филигран на мършавата си китка. — И никой друг не може освен наставника, когото ще изберат след моята смърт.

— Току виж, това се случи по-скоро, отколкото си мислите! — бясно изръмжа Лиан: мислеше, че наставникът увърта. — Тези документи са мои, вложих в тях четири години от живота си. Как си позволявате да ми ги отнемате!?

С ледено спокойствие Уистан попи мастилото от бюрото си.

— Единствената част от тях, която ти принадлежи, е онази в главата ти. Повече няма да ги видиш.

— Проклет да сте! Тогава ми дайте препоръката, изплатете ми остатъка от издръжката и ще се махна от Чантед завинаги.

Усмивката на наставника беше грозна гледка.

— Не съм против. Стига да обещаеш повече да не споменаваш тази история.

— Не мога! Ако ми откажете, ще отида при Мендарк!

Празна заплаха. Лиан знаеше това.

Изражението на Уистан беше толкова мразовито, че младежът усети как го побиват тръпки.

— И двамата с Мендарк сме членове на Съвета. Щом си настроен така, би се наложило и аз да го уведомя колко безразсъдно застрашаваш Школата и Съвета.

— Школата открай време се е посветила на истината в Преданията. Вие сте страхливец и лицемер.

Търпението на наставника се изчерпи.

— Забранява ти се да влизаш в библиотеката до празника. Ако пак ми досадиш, ще те лиша и от правото на сказание по време на празника. Махай се!

Лиан излезе.

 

 

Изниза се още една седмица. Настъпиха дните на празника. В Чантед се стичаха хора от целия грамаден остров Мелдорин, дори и от земите отвъд Туркадско море. На много от леглата в странноприемниците се сместваха по двама гости, а в парка и по общинските терени взеха да никнат палатки.

Съгласно обичая празникът започваше с по-незначителните предания, разказани от ученици в Школата, за да се стигне постепенно и до Великите предания, които по право се падаха на майсторите през последните три вечери от втората седмица. За всеки празник се избираха само три такива сказания. Но празникът се радваше на такъв успех, че из целия град имаше и други разказвачи, които не пренебрегваха не толкова почитаните истории — било романтични, било неприлични. Имаше и апокрифи — непотвърдени предания от древността, от незнайни страни или от другите два свята. Някои дори разказваха страшните предания за Пустошта. В последната вечер обаче всички се стичаха само на едно място. Тя беше отредена за майстора, разказал най-добре Велико предание на предишните Сказания при завършването. Това право се падаше на Лиан.

Но празникът не го радваше. Бе изгубил всичко освен доброто си име, което също висеше на косъм. Тук беше невъзможно да продължи, а нямаше къде да отиде. Нямаше пари, нямаше препоръки, нямаше приятели. Е, щом щеше да пропада, нека поне да е заради тежко престъпление, вместо без причина.

 

 

Празникът навлезе във втората си седмица. Лиан реши да се промъкне в архива на библиотеката и да си вземе доказателствата, ако успее да ги намери. След това щеше да разкаже преданието и завинаги да изчезне от Чантед. Без препоръки не можеше да остане летописец, но кой би му попречил да е разказвач? Знаеше, че и го бива. Дори ако се принудеше да припечелва насъщния като окаян бард (ама че падение!), значи така му било писано.

 

 

Уистан съвсем скоро щеше да излезе, за да присъства на сказанието. Лиан се размотаваше в коридора пред канцеларията на наставника и когато моментът наближи, подпъхна парченце картон в жлеба за езичето на бравата. Вратата се затваряше с пружина.

Уистан беше роб на навиците си. Точно в седем без десет излезе от стаята и се загърна с наметалото си. За да му отвлече вниманието, Лиан изтърва тромаво цяла купчина книги. Наставникът се обърна, озъби му се, затръшна вратата и мина надменно край него с развято наметало.

— Няма ли да слушаш разказа? Време е да тръгваш.

— Ей сега ще дойда — излъга Лиан.

Престори се на много зает с разпилените книги и когато коридорът опустя, бутна вратата — тя се отвори и картончето падна на пода. Младежът не забрави да го пъхне в джоба си и затвори с трепереща ръка.

От какво се боеше? Още какво можеше да му направи Уистан? Почти нищо. И все пак сърцето му туптеше, когато пристъпваше по лъскавите дъски на пода към шкафа с ключовете. Беше заключено.

Точно това очакваше. Извади от джоба си длето и го пъхна между рамката и вратичката. Насили я със стенещо пращане и една треска се отчупи. Той наруга — веднага щяха да забележат повредената врата. Намери гърненце с лепило в друг шкаф и залепи парчето, но все пак си личеше. Е, значи трябваше да се надява, че Уистан няма да се върне в кабинета веднага след сказанието.

Взе ключовете за библиотеката, архива и кабинета и ги пусна в джоба си. „Сега наистина съм престъпник“. Отвори личния кабинет на наставника и се вмъкна вътре.

Претърси цялата стая, но но откри документите. Нямаше къде другаде да са освен в архива.

 

 

В архива беше задушно и Лиан подпря отворените врати в двата края, но не си помогна много, защото библиотеката беше заключена. Прекара вътре половината нощ, само че не намери нищо, което да му е от полза.

Накрая реши да отмори смъдящите си очи и извади албумите с гравюри от времето на Възбраната, взе и картините от рафтовете, посветени на това събитие. Имаше стотици рисунки, защото преследването на Шутдар бе сред най-важните през онази епоха. Всяка раса и по-голям народ се включили, десетки пълководци и владетели водели свитите и официалните си художници с желанието всяка подробност да бъде отбелязана, особено собственият им принос за крайната победа. Имаше картини с акварел, маслени бои, пастели, повечето толкова избледнели и пострадали от столетията, че трудно се различаваше нещо. Имаше обаче и много гравюри в доста по-добро състояние.

Бе ги разглеждал безчет пъти, но не му омръзваше да се взира в тях. Ето една рисунка на самото унищожаване на флейтата. Обезумелият Шутдар подскачаше върху кулата, а отзад го връхлиташе буря като приливна вълна. Виждаше се всяка черта на уродливото му лице — явна волност на художника, защото никой не се осмелил да припари на по-малко от половин левга до кулата, докато Шутдар бил жив.

Имаше поредица картини с маслени бои, които изобразяваха последиците и мнозината глупаци, навлезли в светещите руини, всеки с надеждата да си присвои флейтата. Нищо не спечелили — и повечето умирали от изсмукала силите им болест.

Тук бяха най-видните фигури на епохата. Каронът Рулке, пожелал флейтата да бъде сътворена и причинил последвалите беди в Трите свята. Възправяше се висок сред други, напиращи да влязат в развалините. По-настрани стоеше тайнствената Ялкара, Господарката на заблудите, една от тримата карони, прехвърлили се на Сантенар, и единствената успяла да избяга след Възбраната. Нейната сполука беше сред най-големите загадки в Преданията, но през много по-късен период от въпросите, които измъчваха Лиан. Тази картина се бе съхранила доста добре, личаха подробностите, дори златото по китките, шията и челото на Ялкара.

На друга рисунка тя излизаше от руините с празни ръце, димящи дрехи и обгорени длани. От третата не бе останало почти нищо, но показваше как съблекли Ялкара, за да я претърсят пред останалите, както постъпвали с всички, които отишли да търсят в онзи ден. Не намерили флейтата. Тя била унищожена, изгубена завинаги.

Колкото и добре да познаваше тези сцени, не го напускаше чувството, че могат да му подскажат още нещо… ако успее да го открие. Но времето свършваше, а му предстоеше работа. Грижливо върна албумите и картините по местата им и развърза следващия пакет.

И него бе разглеждал, макар и само веднъж. Пакетът съдържаше стотиците първоначални скици, които различните художници рисували на мястото, прилежно подредени по номера. Вярно, сега мастилото беше бледокафяво, а хартията — жълта и крехка, но почти всяка дреболия изпъкваше ясно. Всички картини и гравюри бяха създадени по тези скици — освен няколко акварела, които обаче не го интересуваха.

Прехвърли скиците поред. Ето тази поредица несъмнено бе послужила за картината, на която хората нетърпеливо нахлуваха сред развалините. Имаше още една поредица, в която пък излизаха еин по един.

Докато прелистваше скиците ту напред, ту назад, го осени прозрението, че нещо не съвпада, но не го налучкваше. Налягаше го преумората — минаваше три сутринта. Или пък имаше разминаване между скиците и картините? Доближи поредната скица към фенера в стремежа си да извлече истината от избледнялото мастило. Нима се виждаше друг номер? Вгледа се напрегнато. Да, номерът бе променен изкусно, почти без следа. Но кой е първоначалният?

В същия миг чу изщракване на брава някъде из библиотеката. Уистан! Напъха скиците в кутията им и я сложи на рафта. Угаси фенера и се премести два-три шкафа по нататък, в случай че са забелязали светлината. Без фенера тънеше в непрогледен мрак, но лесно можеше да се изсули навън.

Нещо изтропа. Чу се тихо проклятие и там, където бе седял, се появи запален фенер.

— Няма го! — отекна плътния глас на Труско. — Разпръснете се… и пазете вратата!

Колцина бяха дошли? Лиан подаде глава между рафтовете и зърна два фенера, после и трети. Затича безшумно към изхода и усети, че до вратата стои четвърти човек. Опита да се измъкне, но пазачът беше пъргав, докопа ръкава му и го придърпа с лекота към себе.

— Спипах го! — ревна мъжът.

Лиан отчаяно се задърпа, после го фрасна с теме в брадичката. Пазачът кресна задавено и го пусна за секунда, от прехапания му език шурна кръв.

Това стигна на Лиан да се изплъзне като змиорка от ръцете му и той хукна покрай редиците рафтове към задната врата.

— Уистан, идва към вас! — изгъгна пазачът.

Лиан се сблъска с някакъв дребен мъж, който държеше фенер — Уистан. Фенерът падна, строши се и по пода плъзна струйка горящо масло.

— Пожар! — викна наставникът и започна да тъпче пламъчетата.

Така Лиан получи втория си шанс. С миг-два изпревари Труско и в движение изрита трупчето, с което бе подпрял вратата. Тя се затръшна и затисна крайчеца на наметалото му. Лиан го издърпа, бутна резето и затича покрай стената на архива към главния вход на библиотеката.

И тогава му хрумна страшна мисъл. Ами ако не можеха да угасят пожара? Каквото и да станеше с него, не можеше да позволи библиотеката да изгори. Надзърна през другата врата и видя, че Труско гаси последните пламъци. Нямаше нищо подпалено. Лиан хвърли ненужните му ключове на пода и забърза към квартирата си. След десетина минути вече се бе увил в завивките, макар че нямаше да мигне. Замисълът му бе завършил с пълен неуспех и той знаеше че ще дойдат да му поискат сметка още преди да е изтекла нощта.