Йън Ървайн
Сянка по стъклото (31)

30. Свързването

Когато Фейеламор най-сетне избута с пръта лодката по протока към гъстите тръстики, слънцето клонеше към залез. Десет часа се бяха изнизали, откакто отвлече от Физ Горго Мейгрейт — сега тя изгаряше от треска и бе почти в несвяст. Носът на лодката се заби в едно кално островче и Мейгрейт изпъшка и отвори очи — хлътнали и пожълтели.

Фейеламор нагази в кафеникавата вода и издърпа лодката по полегатия бряг, въпреки че при толкова тръстики наоколо нямаше опасност да я отнесе течение. След това се върна да изправи огънатите стръкове, за да не остане и следа, че някой се е провирал оттук. Излезе от водата и огледа островчето. Колкото и мека да беше калта отгоре, по-надолу не поддаваше, лепнеше на дебели пластове по ботушите й, натрапваше усилие за всяка крачка напред. Трудно стигна до тръстиките от другата страна. Никъде нямаше суха земя, само студена сива кал и едно-единствено тънко дърво, отдавна изсъхнало. По залез мъглата вече се сгъстяваше.

Върна се при лодката. Мейгрейт лежеше провесена през борда и се напъваше да повърне. Вдигна глава, когато лодката се разклати, поредният пристъп я преви и тя пак се вкопчи в дъските. Фейеламор я наблюдаваше безизразно.

— Ще останем в лодката — каза тя, щом Мейгрейт се посъвзе. — Тук няма друго освен кал. Дай сега да се погрижа за тебе, докато е още светло.

Дръпна полека вкоравения плат от гърба й и внимателно огледа раните.

— Има и някакво възпаление. — Намръщи се. — Предполагам, че е от мръсотията по инструментите. Нося мехлем, който ще помогне.

С три крачки стигна до кърмата и порови в раницата си. Вятърът дразнеше кожата по гърба на Мейгрейт. Грубата й дреха вече се просмукваше с влага. Фейеламор намаза раните. Допирът на пръстите й беше болезнен, но от мехлема кожата изтръпна приятно.

— Нямам с какво да те превържа, раните ти са прекалено много. Но пък ще зараснат бързо. Облечи това.

Фейеламор извади от раницата си дълга широка риза. Дрехата се плъзна като коприна по раменете и гърба на Мейгрейт и тя пак я вдигна, за да се заеме господарката й с останалите рани.

 

 

На сутринта Мейгрейт се събуди и видя, че лодката се плъзга през безкрайна мочурлива гора. Тъмната вода имаше цвят на чай и бе осеяна с жълтеещи листа на сардови дървета. На височина тези дървета достигаха поне двайсет разтега, множество стволове се разделяха от един корен. Меката кора, подобна на пергамент, висеше на ивици или се носеше на мънички салчета по водата. Слънцето — още беше ниско в небето — се мяркаше между дърветата. Бяха се насочили почти точно на север.

— Добро утро! — каза тя на господарката си, която тласкаше с пръта от кърмата.

Фейеламор, явно прекарала нощта в размисъл за провалите на Мейгрейт, я изгледа, сви устни и извърна глава, без да отвърне.

Цяла сутрин продължиха в същата посока. След всяко принудително отклонение Фейеламор отново завиваше на север. По пладне Мейгрейт опита пак:

— Къде отиваме? Защо на север?

— Млъкни! — развика се господарката й. — Вече няма да те посвещавам в делата си. Не питай. Ти ме подведе — след всичко, на което те научих!

И продължи още по-ядно да избутва лодката напред.

Мейгрейт затвори очи, опря глава в извитите дъски и се опита да поспи. Точно в сън прекара повечето време и този, и следващия ден, а лодката се поклащаше под нея. Изненадващо, сънищата й бяха хубави. Само веднъж сънува уелмите и се събуди с писък. Фейеламор веднага се озова до нея, погали мокрото й от пот чело и промълви няколко успокояващи думи на фейлемската реч. Преди да се унесе, Мейгрейт като че ли за пръв път зърна съжаление в очите на господарката си. Съжаление… или печал. А Фейеламор никога не си ги позволяваше.

На четвъртия ден се размърда късно след полунощ. Сърпът на изгряващата луна висеше накриво зад тънките листи, белите стволове бяха навсякъде като колони в храм. Лодката бе спряла, Фейеламор отдъхваше за малко на кърмата. Мейгрейт пристъпи към нея и нерешително отпусна ръка на рамото й.

— Съжалявам. Много те разочаровах. Но не всичко е изгубено. Огледалото още е у Каран. Тя ще ти го донесе. Даде ненарушима клетва.

Господарката рязко отблъсна ръката й. Недокоснатото й от времето лице се набръчка.

— Жалка глупачка… Не ми се умилквай. Никога няма да ти простя. Казах ти да отидеш сама.

Фейеламор се взираше в нея с неприязън, подхранвана от вековния безсилен гняв на фейлемите.

— Непременно трябваше да си осигуря помощта й. Нямаше да успея сама.

— Пфу! Този самонадеян наглец Игър не може да се мери с тебе, след като аз те подготвих.

— Може и така да е. Понякога дори аз осъзнавам силата си. Но ти си пренебрегнала нещо в подготовката ми, и то жизненоважно. Стремежа да налагам волята си. Аз изпълних дълга си към тебе, отпратих Каран да избяга с вещта, за която ти толкова копнееше. Дори надделях за кратко над Игър. Но не извлякох никакво удоволствие от това и скоро волята ми измени. А по-късно го опознах, научих за несгодите му и започнах да го съжалявам. Ето какво научих във Физ Горго.

— Да го съжаляваш?! — слиса се Фейеламор и за пръв път си даде сметка, че сътвореното от нея оръжие има недостатък, за който сама си е виновна. — След като ти е сторил това? А би трябвало за цял живот да го намразиш, да пламтиш от желание да го унищожиш. Той не те е пожалил.

— Не вярвам, че той изпрати уелмите. Вече няма такава власт над тях, служат му само докато е изгодно за тях. А и Игър не е единственият отнесъл се зле с мен. Колко пъти съм питала що за гнусно престъпление са извършили майка ми и баща ми или пък е било извършено спрямо тях. Ти защо ме взе? С каква цел ме подготви? Защо съм принудена да крия цвета на очите си? — Гласът й изтъня почти до вой. — Коя съм аз?! — Внезапно заговори умоляващо. — Защо тъкмо аз? Ти доказа колко лесно би взела Огледалото, защото си майсторка на илюзиите. Защо не отиде ти?

Фейеламор за миг се смути от нападките и непривичния поток от емоции. Обърка я и откритието, че има страни в характера на Мейгрейт, която не е опознала и не може да овладее. Какво във Физ Горго я бе променило толкова?

— Мисли каквото си щеш, но и за мен не беше леко. За да наложиш илюзията, по-трудната работа се върши предварително.

— Искала си да подложиш на изпитание и мен, и подготовката ми! И после към каква цел щеше да ме насъскаш? Фейлемите са знаели, защото още в детството ми ме прогониха в изгнание заедно с тебе. Защо не ми се доверяваш? Винаги съм ти била предана. Не мисля за нищо освен за дълга си към тебе.

Фейеламор се взря в очите й, наведе се и я пипна по челото.

— Треската е силна и въображението ти щурее. Трябва да си почиваш.

Почти в същия миг Мейгрейт почувства как я обзема безметежност, мъчителните преживявания се отцедиха от душата й. Възпротиви се за малко, но усилието вече беше прекомерно за нея и тя се остави Фейеламор да я настани да седне. Господарката загърна раменете й с одеяло и Мейгрейт се уви плътно с него, защото изведнъж премръзна. Трепереше и зяпаше разсеяно блатото. Фейеламор й подаде малка паница.

— Изпий това. Ще намали болката и треската и ще ти помогне да заспиш.

„Само че нито усещам болка, нито имам треска“ — помисли Мейгрейт замаяно.

Надникна в паницата — на дъното й се клатушкаше гъста, наглед метална течност; в слабата светлина на луната приличаше на живак.

— Пий — подкани я господарката й и тя се подчини.

Фейеламор проследи зорко дали е глътнала всичко и прибра паницата.

А Мейгрейт отпусна чело на ръцете си и скрита зад тях, остави последната глътка да изтече от ъгълчето на устата й — тя тутакси се смеси с мръсотията по дъното. После умората победи Мейгрейт и тя заспа на секундата.

 

 

Фейеламор се взираше в отпуснатата Мейгрейт. С тази роба приличаше на безформена буца, но едната й чудесно оформена ръка се подаваше изпод нея. „Жалостта не ми е непозната, но с нищо не допринася за стремежите ми. Няма да се откажа нито от тях, нито от тебе, но… вече ще съм по-предпазлива“.

Прекрачи леко от лодката на едно обрасло с тръстики островче и намери полянка. Седна и плъзна пръсти през ароматните листа.

„Как стигнах дотук? Да поведа фейлемите към Сантенар… о, как копнеех за тази чест на Талалейм в незапомнената древност. Колко разпалено мечтаех за нея. Как жадно посегнах към славата… и колко нехайно се обремених с този дълг. Тогава можех ли да прозра, че от дълга ще ме избави само смъртта? Не помня. Колко им е хубаво на фейлемите, че могат да стоварят грижите върху плещите на предводителката си.

А колко неохотно ни изпрати съборът тук! Подтикваха ни и дългът, и страхът. Щом кароните излязоха извън Аакан, как да не ги последваме? Трите свята са взаимно зависими. Трябваше да им се противопоставим, за да запазим равновесието, защото всичко е свързано с всичко останало. Но как намразихме Сантенар… О, да, не му липсва красота, но по нищо не напомня за Талалейм. Толкова сме самотни тук. Толкова съм самотна аз. Как ми се иска да съм сред своя народ. Останалите от онези, които доведох, са покварени също като мен.

Аз предвождах фейлемите към този свят и аз трябва да ги върна. Но никой не подхожда за такава непосилна задача. Възбраната беше непробиваема. Дългът ме принуждаваше да открия проход, а проход нямаше. Това противоречие едва не ме лиши от разум, самотата стана непоносима. И тогава невъобразимо находчивата Ялкара, с която враждуваха, намери чрез Лъжовното огледало изкривяване във Възбраната, но го затвори зад себе си, когато избяга. Кратка надежда… и безпросветно отчаяние. Тогава се поддадох на покварата. Тънех в мрак, търсех, проследявах и накрая ме споходи надеждата — заедно с шанса.

Ако ни познаваше по-добре, Мейгрейт, щеше да разбереш как можех да извърша тази ужасна злина, за да проправя пътя към дома. Не е чудно, че те мразя толкова. Аз те създадох и когато си пред очите ми, виждам само своето падение“.

Размишленията се превърнаха в бдение, Фейеламор седеше безмълвно на тревата, отметнала глава към звездите, докато утрото не ги угаси.

 

 

Мейгрейт се събуди късно, с пресъхнала уста и смътен натиск в слепоочията. Случките от предната вечер бяха странно далечни, макар и да съзнаваше ужасната неотложност на възстановяването им в паметта си. Насили затъпелия си ум да се върне към тях. Едновременно вдигна глава и срещна особено изпитателния поглед на Фейеламор.

— Как ме боли главата тази сутрин — измънка Мейгрейт, сбърчи чело и се извърна, за да не забележи господарката й внезапното пробуждане на спомена.

— Но треската я няма, както виждам. Значи моят лек ти е помогна.

— Сигурно. Не го помня. Кой ден сме?

— Утрото на четвъртия, откакто те изведох от Физ Горго. Какво си спомняш?

— Килията на уелмите. Това не бих могла да забравя никога. Ти дойде да ме вземеш — изреждаше унесено Мейгрейт. — Каменни коридори. Болка в стъпалата, гърба… навсякъде. Тази лодка… — Тя се огледа. — Май дълго се провирахме през гора от големи бели дървета, а може и да е било сън. Не, освен ако още не сънувам, защото същите дървета са навсякъде. Знаех си, че ще дойдеш да ме спасиш — усмихна се тя на Фейеламор.

Господарката също се усмихна и докосна рамото й — но в очите й се таеше съмнение.

По-късно разпита Мейгрейт надълго и нашироко за кражбата на Огледалото, за уелмите и Игър, но особено настойчиво за Каран. Мейгрейт не знаеше какво да й каже, разкъсвана между приятелството и дълга. Уелмите също искаха да знаят повече за Каран. Какво будеше интереса им? Че има усета ли? Защо възликуваха така, когато тя издаде потеклото на Каран? Вартила каза нещо… „Сега знам какво да използвам срещу нея“.

„Предупредих я да крие произхода си, а по-добре беше да я предупреди за себе си. Никога да не споделя с мен. На какво я обрекох с предателството си? Смърт или робство?“

— Любопитно — промълви Фейеламор. — Тази Каран има скрити заложби, каквито не съм си и представяла. Дарбата да се свързва… откъде ли я има? Непременно ще науча повече за нея. Веднъж ти спомена, че родът й живее недалеч от Толрайм. И един от фейлемите се засели там преди много време, носеше се слух, че е заченал дъщеря, но тя не дойде при нас, разбира се. Може нещо да се е предало по наследство.

Мейгрейт обаче не я слушаше, погълната от угризенията и срама… и от непоносимия страх за Каран. Не каза нищо повече за нея.

 

 

Към обяд навлязоха през ивица тръстики в малко езеро. На другия бряг изоставиха лодката. До вечерта вървяха през гора и стигнаха до село край някаква река. Фейеламор купи кану с няколко дребни сребърни монети, после обясни:

— Това е приток на река Хиндирин.

Плаваха денонощно с цялата възможна бързина, въпреки че нощем луната не се показваше. Фейеламор неистово се стремеше да открие Каран, макар да съзнаваше, че след толкова време шансът тя още да носи Огледалото е нищожен.

Един ден спряха, та Мейгрейт да се покатери по високия откос на брега и да установи къде са. След тесния пояс дървета покрай реката гората свършваше. Докъдето погледът й стигаше, се простираха тревисти равнини.

— Добре напредваме — отбеляза Фейеламор, щом чу новината.

— Надолу по реката има град — напомни Мейгрейт. — Предъл. Ако ще отидем открито в него, ми трябват други дрехи, пък и ботуши.

— Виждам само две възможности — започна господарката й, — и то при условие, че Каран все още има намерение да отиде в Сит. Да се насочим на югоизток, да прекосим Хиндирин при Галардил, да минем през пролома Зарка и да влезем в Ягадор от юг. Или да тръгнем на североизток и да се доберем до Ягадор през планините. Южният път е по-дълъг, но ако е валяло много, снегът може да е затрупал всички проходи.

— Два може и да са отворени — отвърна Мейгрейт. — Единият е от Хачет към Банадор през Тулин. Ние обаче сме твърде далече от него. Другият е на стария планински път от Предъл към Нарн и Сит. Минах по него само преди година. По него се стига най-пряко, ако ще и да сме на цял месец от Ягадор. От Нарн бихме могли да се спуснем по реката до Сит или да тръгнем на север към Банадор и Туркад. Това са местата който Каран би избрала.

— Ще вляза в Предъл сама, за да ти купя необходимото, а и храна. Ще се опитам да събера сведения и тогава ще реша.

Недалеч от колибите, с които започваха покрайнините, Фейеламор си придаде друга външност, за да отиде в града. Мейгрейт загреба обратно срещу течението, скри кануто между дърветата и щом господарка й се отдалечи, се замисли — имаше за какво.

Какво бе направил Игър? Заповядал ли бе да ги преследват? Във Физ Горго изглеждаше, че каквото и да научеше от нея, нямаше особено значение за плановете му за настъплението, за борбата за надмощие с уелмите и за собствените му кошмари. Струваше й се, че той не знае какво да прави с нея. Не, нямаше да се опитва да я върне — тя само го разсейваше, дразнеше любопитството му, а сега той можеше да продължи осъществяването на замислите си. Какво предстоеше? И каква щеше да е ролята на уелмите?

Мейгрейт вече проумяваше и същината на собствените си затруднения. Излизаше извън сянката на Фейеламор. За нея сигурно имаше и друго в живота освен изпълнението на дълга. Непременно имаше.

 

 

Фейеламор се върна късно следобед и докато Мейгрейт захвърляше робата и обличаше новите си дрехи, каза:

— Налага се да тръгнем през планините. Не говорят за нищо друго освен за настъплението на Игъровите армии от Орист и от юг. Напредват към Ягадор през пролома Зарка и всички мостове се охраняват. Оттам не можем да минем.

Мейгрейт попиваше жадно вестите за Игър и вероятно прекали, защото господарката й я изгледа особено. „Трябва да внимавам“. Позволи на мускулите по лицето си да се отпуснат, а усмивката да избледнее. „Тази тайна тя не бива да научи“. Оттогава чуеха ли новини, се стараеше да не прекалява с интереса или равнодушието си към делата на Игър.

 

 

Щом се отърва от уелмските парцали, Мейгрейт сякаш отхвърли голяма тежест и продължи по пътя бодро и усърдно. Стигнаха с кануто до Хиндирин след седмица упорито гребане и го зарязаха в едно градче, казваше се Гесоу. Там купиха коне и още седмица бързаха на север под ярката луна. Накрая излязоха на път за прохода към Нарн и след още четири дни доближиха планините, без нищо да им попречи.

Изкачваха се неспирно, излязоха на хребета, откъдето можеха да огледат ширналите се равнини. Отряд конници яздеше по техния път. Фейеламор засенчи очите си с длан и се взря в далечните точици.

— Уелми… Почти няма съмнение. Голям отряд, препускат усилено. Изобщо не се прикриват, а и защо да го правят? Ние сме само две, макар че може да се окажем твърде страшни за тях. Конете ни са уморени. Трябва да сме готови да се защитим.

Уелми! Мейгрейт не успя да скрие уплахата си.

— Овладей се, страхливке! Всичко научено ли забрави? — презрително подхвърли Фейеламор. — Познаваш тези места… Какъв избор имаме?

— По-нагоре — започна колебливо Мейгрейт — има отклонение на пътеката. Сред скалите е разположена малка падина с камънаци от всички страни. Веднъж нощувах там. Лесно ще се отбраняваме, макар че ще си отрежем пътя за бягство. Но не е ли безполезна съпротивата срещу такова множество?

— Волята ти наистина едва мъждука — отврати се господарката й. — Ще се браним, защото не бива да се покоряваме, защото смъртта е по-добра от плен и защото докато сме на свобода, има надежда. — Тя сякаш израсна пред очите на Мейгрейт, гласът й зазвуча гръмко. — Браня се, защото съм надеждата на фейлемите, а Талалейм ме зове. Никакви уелми не ще ме сломят, и десет да са, и петдесет, защото волята им е на слуги — окаяни, нищожни слабаци. Аз съм се опълчвала на самия Рулке. Не си ти, която ще ми говори за воля.

Ездачите напредваха толкова стремително, че докато Фейеламор и Мейгрейт се изкатерят до избраното убежище, оставаше само около час да ги застигнат.

— Погледни — промълви Фейеламор. — Сега разпознаваш ли ги?

— Ясно е, че са уелми.

Подготвиха се за отбрана, доколкото можеха. Притъмня, лек снежец покриваше следите им, но излезе вятър и разкъса облаците. Те се свиха в примитивното си скривалище, но макар да чакаха нащрек цяла нощ, уелмите не се появиха.

В студеното утро двете отново се промъкнаха към пътеката. Следите им от вечерта личаха. Още по-отчетливи бяха следите на уелмите. Дори не бяха спирали тук. Малко по-късно Фейеламор и Мейгрейт зърнаха отряда да язди по-нависоко със същата бързина.

— Каквото и да търсят, за тях е по-важно от нас. Дали не отиват да сеят смут, за да улеснят настъпващите войски на Игър?

— Имам лошо предчувствие — промърмори Мейгрейт.

През следващата седмица напредваха бдително по планинските пътеки, без да се отърсят напълно от опасенията си за засада. Накрая минаха през последния проход и се спуснаха към гората. Спряха сред високите дървета.

— С малко късмет ще стигнем в Нарн утре вечерта — каза Мейгрейт, след като вечеряха. — Там ще научим новини за войната.

 

 

Лежеше по гръб в спалния чувал, подпряла главата си на един дънер, и не можеше да заспи. Надигна се и навлезе в гората, докато светлината на огъня не се скри зад шубраците. Долавяше колко мрачно притихнала е нощта. Какво я тревожеше? Не знаеше, но всичко се въртеше около уелмите. Те не отиваха на война — вършеха нещо по-потайно.

Минаваше полунощ, звездите блещукаха остро над върховете на дърветата в прозрачния студен въздух. Мейгрейт се пъхна отново в студената постеля. Огънят тлееше в оранжеви въглени. Тя се загледа в тъмното небе. Парцаливо облаче закри звездата, в която се взираше. Клепачите й се спуснаха и я споходи сънят.

Сянка се мярна пред играещите пламъци, втора, последвана от още много. Тя трепереше, но не издаде нито звук. Нямаше кой да й се притече на помощ. Закачулена фигура се появи до палатката, наведе се и разпори платнището. Тя вдигна малкия кинжал. Силуетът я търсеше опипом. Тя замахна и фигурата отскочи с вой. Налетяха други, удряше ги с острието, но надделяха. „Мейгрейт!“ — извика, връзката се разкриви, юмрук се заби в слепоочието й… и всичко изчезна.

Мейгрейт подскочи и кресна:

— Каран, къде си?

Но пред очите й нямаше нищо освен жарава и високи дървета.

И Фейеламор се надигна, будна в същия миг.

— Какво стана? Какво видя?

— Каран! Нападнаха я… онези уелми. За малко връзката помежду ни се възстанови. Затова са бързали толкова. Тя сигурно е наблизо.

— Ами размърдай се, преди да ни избягат с Огледалото.

Мейгрейт едва не зашлеви господарката си.

— Проклето да е, ти също! Бях в ръцете им, знам какво ще й направят.

— Къде е тя? Каза ли ти?

— Не! — ядно се сопна Мейгрейт. — Може би отначало дори не знаеше, че съм аз. Виждах през нейните очи, после тя извика и… толкова.

Припряно си събраха багажа, угасиха огъня и потеглиха.

— Все пак какво видя? Как изглеждаше местността?

Мейгрейт се опита да мисли спокойно.

— Имаше светлина от звездите и огънят гореше, но зърнах малко подробности. Тя беше в някаква палатка. Поляна, дърветата бяха по-високи от тукашните, а земята по-равна. Нямаше сняг, наблизо се чуваше ромолене на поток. Това е всичко.

— Слаби нишки, по които да се водим. Не може да е далеч, някъде под планините, вероятно по-близо до реката. Ти познаваш тези земи, опитай се да се сетиш. Но как се е озовала тук? Ти спомена как си чула, че е някъде около Хечет, а дотам има много път на север.

— Само че беше отдавна. Може да се е върнала през прохода също като нас. Несъмнено някой от съгледвачите на Игър я е видял и е пратил вест на уелмите. Иначе как ще знаят къде да я намерят? Аз… спомних си. Има пътека към Нарн и свършва при сала, разбира се. Но трябва да претърсим голяма площ.

— Да допуснем, че е нощувала край пътеката. Равно място с поток. Да не се бавим!

 

 

Дириха цяла нощ, но чак към зазоряване откриха следи от много хора край поток, пресичащ пътеката. Излязоха на поляната и зърнаха палатката на затревената могилка, студения ручей до нея, разхвърляните изпочупени вещи, напоеното с кръв одеяло.

— Тя е била тук — каза Мейгрейт. — Това са нейните ботуши, ето ги чашата и чинията й. Ох, Каран… Моята слабост те тласна към този край.

— Значи Огледалото е у тях — горчиво промълви Фейеламор. — Всичко беше напразно.

— Още не. Няма и шест часа, откакто я плениха. Но накъде биха се отправили? Към Нарн? Не ми се вярва, поне докато е светло. Нищо чудно да се крият някъде в гората и да чакат да притъмнее. Да тръгнем след тях.

Продължиха предпазливо по течението на ручея, но скоро пътеката се изгуби в гората. Не можеха да яздят в тези гъсталаци и вързаха конете при водата. След още над два часа претърсване Фейеламор се изнерви и изсумтя:

— Нещо не е наред, съзирам някаква хитрост. Огледалото вече не е у нея, те също не са го намерили. Явно го е скрила.

— Тогава върви да го търсиш това проклето нещо! — изсъска Мейгрейт, поддала се на внезапна ярост, обзета от отчаяние, ужас и презрение към себе си. — Но аз няма да дойда с тебе.

Вторачи се право в очите на Фейеламор, която направя крачка към нея, протегнала ръка.

— Стой! — тросна й се Мейгрейт. — Ще намеря воля в себе си, ако ме принудиш.

Оставаха изправени една срещу друга в един проточил се миг, после Фейеламор се врътна и тръгна напряко през гората. Мейгрейт я изпроводи с поглед. Чувстваше, че се е отървала от тежък товар.