Йън Ървайн
Сянка по стъклото (3)

2. Несгодите на един летописец

Докато Лиан спеше, Уистан будуваше в кабинета си. По едно време надникна през вратата. Капитанът на охраната — жизнен застаряващ здравеняк с коса като къделя и усмивка колкото отворена врата, седеше в креслото отпред и си свирукаше. Носеше алена поличка и мускулестите му крака препречваха половината коридор. По външност, характер и нрав беше пълната противоположност на наставника.

— Труско, я влез. И затвори вратата.

Капитанът го последва в стаята. Оглавяваше охраната, откакто Уистан беше наставник — над тридесет години. Такава си беше Школата, тук поставяха традицията над всичко. Общо взето нямаше промени през последния век — а защо не и през последните пет?

Уистан се настани зад абаносовото си бюро, голямо колкото спалня, и почна да рови из чекмеджетата. Голото му теме подскачаше, докато струпваше книжа отгоре.

— Тази нощ с теб имаме секретна задача. Предполагал, че ти е ясно за какво говори.

— За разказа на Лиан. — Труско се взираше в дребосъка с дружеска привързаност. — Да ти кажа, накара ме да се зачудя.

— О, изобщо не подозираш цялата истина. Няма съмнение, че историята на момичето е вярна.

Труско не изглеждаше убеден.

— И как тъй не се е разчула още тогава?

— Вече проверих и това. Имало толкова мъртъвци, че минали дни, докато погребат всички, а написаното от момичето не било открито веднага. После пък потвърдилата разказа й летописка се удавила по пътя си към дома в една придошла река. Макар че извадили торбите, книжата й останали забравени в архивите.

— Има и подправени документи — недоверчиво промърмори капитанът.

— Дори твърде често. Но този не е от тях.

Уистан измъкна от бюрото един изцапан лист.

— Погледни! Дори след толкова години тази хартия може да сподели с нас историята си. Тя е качествена и плътна, а не е изтекла много кръв. Повечето е по страната откъм гръдта на момичето. Виж обаче как иглата е избутала разкъсаната хартия около дупката навън, откъм другата страна. Значи върхът е излязъл от тялото, а не е влязъл! Била е прободена в гърба! И ти знаеш какво означава това!

— Призраците не се занимават с убийства — напомни Труско.

— Някой е отишъл там тайно. Може би Възбраната наистина е нечие дело.

Труско се чумереше. Не бе свикнал с толкова оплетени разсъждения.

— И може би златната флейта все пак не е унищожена.

— Изобщо не си позволявай да го казваш на глас! Не знам какво се е случило. Но е доказано, че три хилядолетия сме се заблуждавали за Шутдар. Значи и всичко станало през онзи ден е поставено под съмнение. Пред нас се открива цял свят на гибелни възможности.

— Значи искаш да отнеса вест на Съвета и да оставя всичко това в ръцете на Мендарк? — подкачи го Труско с огромната си усмивка. Имаше зъби с формата и едва ли не размерите на надгробни плочи. — Е, времето е приятно за пътуване до Туркад.

Пътят до разположения на изток най-голям град в Мелдорин отнемаше седмици. Древно, могъщо, богато средище, но препълнено с просяци. Гъмжаща от хора смрадлива клоака. Мендарк, проницателният и лукав Магистър в Съвета на Сантенар, живееше там незнайно откога.

Уистан знаеше, че капитанът го дразни нарочно, но въпреки това не се сдържа.

— Ха, Мендарк! Първо за мен ще настъпи леден ден в най-черната яма на пустошта, преди да направя още някоя услуга на този злодей! И до днес се вбесявам, че ме принуди да приема Лиан.

Взе щипка енфие от една емайлирана кутийка, поднесе я към ноздрите си, зачерви се и кихна оглушително. Труско му подаде една зелена кърпа, за да избърше насълзените си очи, и каза:

— Но Лиан донесе почести на Школата.

— Признавам. Ако бе дошъл при мен по обичайния начин, сигурно пак щях да го приема, нищо че е от недостойните зейни. Само не така. А и защо на Мендарк му е щукнало да направи един зейн летописец? Какво ще поиска в замяна? Предчувствам, че това изобщо няма да е добре за Школата. Ела да отидем в библиотеката.

— Два посред нощ е — вяло се възпротиви Труско. — Дори и Лиан трябва да си е легнал.

Запъна се, колкото да не се съгласи веднага — беше му известно, че Уистан почти не мигва, а и не се оставя да го разубедят.

— Ясно, и то с някоя от ученичките ни — изсумтя наставникът. — Я вземи да ми помогнеш.

Натовари Труско с куп книжа, отключи едно чекмедже, взе една гривна от сребърен филигран и я сложи на китката си.

— Говориш сериозно — промълви капитанът.

Знаеше, че гривната е ключ за хранилището на наставниците. Когато някой сложеше там нещо, то не можеше да бъде извадено до края на живота му.

— Черновите и доказателствата за разказа на Лиан. Четири години труд на един гений… и никой не ще ги види повече, докато съм жив.

Уистан стисна устни и Труско реши да не задава повече въпроси. Наставникът затвори вратата и тръгна след капитана по широкия, настлан с теракота коридор. По стените висяха портрети на знаменити летописци от миналото и настоящето. Труско посочи с палец през рамо последния лик в редицата и попита весело:

— Лиан позира ли вече за портрет?

— Може и да не му се наложи — изсумтя Уистан.

Излязоха през една странична врата. Труско държеше фенер, за да осветява криволичещата пътека, макар че и двамата биха минали по нея и със завързани очи. Вървяха между високи до раменете храсти лавандула и розмарин към Библиотеката на Преданията — истинско архитектурно чудачество от кули и шпилове, зъбери и куполи, с толкова украсени навсякъде повърхности, че беше невъзможно да се различи къде свършва самата сграда и къде започват орнаментите.

Уистан отключи със своя ключ на наставник, отвори тежката двойна врата, покрита с дърворезба, по навик се разписа в дневника и изръмжа:

— Ама че е уродливо това здание. — Гледаше корнизите, изпъстрени с десетки цветове, но доста олющени.

— Но е част от историята на Школата, значи не можеш да го пипнеш с пръст — коварно вметна Труско.

— Предизвикваш ме! Бих заповядал да го срутят още утре, ако имахме пари да построим ново. Приятно простичко като древните храмове.

— Тогава май ще е по-добре да се отнасяш мило с Лиан, защото покровителят му Мендарк гребе златото с кофи.

— Как пък не! Да не се бавим, трябва да слезем в архива.

Капитанът поизви питащо едната си вежда.

— Ще сложим всички доказателства и всички документи за времето на Възбраната там, където никой не може да ги докопа — обясни Уистан. — Тази тайна може да се окаже гибелна. Длъжен съм да опазя Школата.

Труско изсумтя.

— Не си съгласен ли? Е, какво да се прави. Нямам нужда от съгласието ти, стига ми и здравият ти гръб. Дори се питам не е ли по-добре да събера всичките му доказателства и да ги запаля.

Това слиса капитана достатъчно, за да загуби добродушната си сговорчивост.

— Готов си да изгориш Преданията? Но без тях Школата губи предназначението си. Тогава за какво си живял, наставнико?

— Да, за какво ли съм живял? — тежко промълви Уистан. — Някога беше заради Преданията. А сега, за мой срам, само заради Школата. Не мога да я изложа на риск.

Минаха часове, докато пренесат документите от десетките рафтове в недостъпните архиви — подземието, където съхраняваха забранените, опасните или непристойните документи. В ъгъла имаше толкова голям сейф, че в него човек можеше да влиза. Рафтовете в сейфа бяха отрупани със стари книжа и свитъци. Щом приключиха, Уистан опря сребърната гривна до една вдлъбнатина в задната стена на сейфа и под нея се отвори успореден на пода прорез. Наставникът бръкна вътре, пусна доказателствата на Лиан и едва успя да си издърпа ръката, преди нещо да се затвори с трясък.

— Някой ден това нещо ще те изпревари — засмя се Труско.

— Май така ми се пада, след като прехвърлям проблемите си на бъдещето — изсумтя Уистан. — Е, нека за това се тревожи онзи, който ще ме смени.

— Но какво ще кажеш за Лиан? Не можеш да заключиш и него, а той знае всяка дума от доказателствата си.

— И когато я изрече, тя няма да е оригиналът на документ. Само устно изложение. Но и с него ще се разбера за всеки случай.

— Гледай да не си много груб. Момчето ми е симпатично — натърти Труско. — Донесе почести на Школата. И е от редките майстори на гласа.

— Да бе! Пустият му зейн… Притеснява ме. Твърде много е затънал в делото си и е прекалено любопитен. Готов е на всичко, за да възвиси изкуството си, да се добере до ново сказание. Във всичко си е зейн.

— Такъв си е — и за добро, и за лошо. Уистан…

— Няма да му навредя, стига да е послушен! — сопна се наставникът.

— Ами ако не е?

— Ще го посрамя пред всички и ще го лиша от всякакви почести.

 

 

Лиан се надигна от леглото чак по обяд. На светло тревогите от изминалата нощ се смалиха до смътно опасение, което можеше да пропъди от мислите си. Свършиха се петнадесетте години на бъхтане в Школата! Най-сетне беше и разказвач, и майстор-летописец. От цяло столетие никой не бе удостояван с тази чест толкова млад. Все още беше само на двадесет и осем, целият чудесен свят лежеше в краката му. Каквото и да поискаше, щеше да е негово, макар че Лиан всъщност не желаеше нищо друго освен да бъде летописец, да запълва празнотите в Преданията, а също и разказвач, който издирва забравени сказания или съставя нови. Фантазираше си как ще събере ново Велико предание, но беше убеден, че ще си остане само с мечтите. За четири хилядолетия, откакто се съхраняваха сказанията, само двадесет и едно бяха признати за Велики предания.

Лиан се чешеше и търсеше в напуканото огледало следите от прекаляването снощи. Кафявите му очи бяха кървясали и мътни, а главата му туптеше тежко. Някои биха казали, че е хубавец, само да не беше твърде широката му уста и леко кривнатата брадичка. Усмихнеше ли се обаче, цялото му лице грейваше. Макар да беше среден на ръст и кльощав, имаше яки рамене. Беше си обаятелен симпатяга, но понякога прекалено се прехласваше по себе си. И неведнъж се престараваше заради произхода си. Гласът му звучеше меко, плътно, галещо, богат на всякакви оттенъци и неустоимо завладяващ. И приятели, и врагове обожаваха този глас. Самият Лиан — също.

Среса кестенявата си коса, оставена дълга по модата, и тръгна да се види с приятелите си. Тъкмо преполовяваше обяда, когато дойде очакваното повикване: цъфна Търлю, противният сенешал на Уистан и неуспял летописец, който мразеше учениците — и най-много от всички Лиан.

— Уистан иска незабавно да се явиш в кабинета му — каза Търлю и облиза меките си влажни устни, подути, сякаш нажилени от пчели.

— Предай му, че ще се позабавя — отвърна Лиан и се оригна.

Всички се разсмяха.

Пълните бузи на сенешала почервеняха.

— Уистан каза „незабавно“!

— Вече не съм ученик, а майстор, наперен паун такъв, но може би е редно да ти простя, че не знаеш, защото не беше поканен на разказите снощи.

Обикновено Лиан избягваше грубостите, но погнусата му от Търлю бе сравнима с неприязънта на сенешала към него.

— Майстор, а? Още се държиш като ученик. И имаш ли пост, който да заемеш? — Търлю сякаш се канеше да плюе отрова. — Без препоръката на Уистан няма да те назначат и за писар.

— Не забравяй кой е покровителят ми — самонадеяно изтърси Лиан. — Самият Мендарк! Какво го интересува препоръката на Уистан?

— Току-виж откриеш, че Мендарк иска повече в отплатя, отколкото си готов да дадеш.

Лиан не измисли какво да отговори на тези думи. Мендарк беше чародей, посветен в Тайното изкуство, могъщ и изкусен. Ненадежден приятел, но страшен враг. И опасен господар, ако се вярваше на мълвата. Удължавал бе живота си многократно над присъщото за хората, както постъпваха чародеите, и пипалата на влиянието му вече се простираха из целия свят. Някой не разбираше защо му е хрумнало да плати обучението на един зейн в Школата. Изведнъж светът извън нея се стори на Лиан изпълнен с твърде много незнайни обрати.

 

 

Уистан крачеше нервно из кабинета си и не се усмихна на Лиан, когато той влезе.

— Добър ден, майстор Лиан.

— Добър ден, майстор Уистан — любезно отвърна младежът.

Взря се в наставника и към опасенията му се примеси пренебрежение — погледа му на разказвач превръщаше грозния дребосък в същинска карикатура. Кожата по дългия мършав врат на Уистан провисваше в гънки като завеса на прозорец и потрепваше с всяка изтръгната от гърлото дума. Върху тази тънка колона се мъдреше глава, чийто вид винаги хем развеселяваше, хем ужасяваше младежа. По нея почти нямаше плът, ниското чело се разширяваше в толкова огромна челюст, че човечецът сякаш нямаше нищо друго освен лице. Устните му бяха сиви и безкръвни, носът — нищожна сплескана издатинка със зейнали зеленикави ноздри. Главата се издуваше в тила, очите се кокореха от леко хлътналото лице подобно на две грахчета в лоясала чиния. Няколко снопчета коса с цвят на говежда тор, очевидно припряно сресани върху петнистата плешивина, сега висяха вяли и мазни около едното ухо.

— Повече няма да изричаш тази версия на сказанието — натърти Уистан и сви безжизнените си устни.

— Но… — запъна се Лиан. — Не разбирам…

Нима и наставникът се бе досетил за това, което той вече допускаше?

— Лиан, не ми се преструвай на глупав. Документът е доказателство, че тя е била прободена в гръб. Ти изрови гибелна тайна. Свърши великолепна работа, която обаче не бива да се разгласява. Няма да ти позволя да излагаш на опасност Школата.

Лиан едва се овладя. Значи беше имало убийство! Ето ти материал за Велико предание — и той щеше да го събере, каквото и да си дърдореше Уистан.

— Но снощи ме чуха стотици хора… цялата Школа.

— Ще разговарям с всекиго от тях. И всеки ще ми се закълне под страх от прогонване никога да не споменава сказанието.

„Няма да говориш с всекиго“. Лиан си спомни червенокосата жена, която бе достигнала съзнанието му. Почти не можеше да извика в паметта си чертите й, но впечатлението от духовното й присъствие не чезнеше. Тя не беше от Школата. И нищо не пречеше да е споделила историята поне с десетина души досега.

— Все едно се опитвате да спрете прилива — възрази той. — Няма как да надзиравате повече от двеста души. Сказанието сигурно вече се е разнесло из целия град.

— Град като Чантед е вечно пълен със слухове. Ако ти не потвърдиш мълвата, тя ще секне.

— Как да отрека думи, които вече съм казал?! Пък и съгласно обичая най-доброто сказание при завършването се изрича на празника на Чантед есента. Това е мое право.

— Правата могат и да се отнемат при нужда. Ако желаеш да получиш каквото ти се полага, намери друго сказание или друг начин да разкажеш същото. Имаш от какво да подбираш.

— Държа на правата си! — вбеси се Лиан. — Вече не съм ученик.

Уистан едва потисна гнева си.

— Време е да пораснеш! Можеш много да дадеш, но и много има да учиш. Предстои ти да потърсиш мястото си в света и ще ти трябва добронамерената ми помощ. Нима си въобразяваш, че просто ще си пишеш или разказваш каквото ти скимне? Ако е така, уверявам те, че няма да се застоиш дълго при нас. Е, това е всичко.

Лиан излезе в огромния двор. Качи се на едно ниско хълмче — любимото му място за размисъл, и се просна по гръб в тревата. Оттук виждаше криволичещите улици на Чантед и спускащия се склон. Градът беше чудна гледка, оазис от зелено и златно, сгушен в гънките на покафявели от слънцето възвишения, протягащи се чак до бистрите води на Ганел. Къщите от жълт пясъчник сияеха под следобедното слънце. А калдъръмените улици бяха като сиви ручеи, спускащи се към реката.

Погледнеше ли на другата страна, можеше да види подножията на планинската верига, която се простираше по целия източен дял на огромния остров Мелдорин на повече от триста левги. Отвъд планините бяха плодородните равнини на Сабот и древният крайбрежен град Туркад. Следваше дългото и тясно като канавка Туркадско море, което отделяше острова от континента Лоралин. Голите семи, където бе живял Лиан, се намираха чак в другия край на този континент, на четиристотин, че и повече левги от брега.

Време беше да обмисли бъдещето си. Докато Уистан бе наставник, никога нямаше да получи пост тук. А и не се стремеше към това. След тези петнадесет години се задушаваше в Школата, искаше да излезе в широкия свят. След три месеца издръжката му щеше да бъде спряна, значи дотогава трябваше да е намерил начин да си изкарва прехраната. Изобщо не знаеше как да започне. Всъщност си представяше света прекалено наивно. И отгоре на всичко беше непохватен и неосведомен за всичко извън своето изкуство, сказанията и занятието си — Преданията.

Преданията бяха жизненоважна част от културата на Сантенар и проникваха във всяка частичка от живота. Дори най-бедните семейства поддържаха родовите дневници, предаваха ги устно на децата си ако бяха неграмотни и не можеха да си позволят услугите на някой писар. Но и най-голямата чест, за която можеше да мечтае някой, бе неговия живот да бъде разказан от майстор-летописец и да попадне в Преданията. От този копнеж печелеха цяла глутница шарлатани и мошеници летописци, от него не успяваха да се опазят и най-могъщите и властните. Дори Мендарк, нелепо богатият му покровител, жадуваше да бъде почетен със собствено Велико предание.

— Лиан, търсех те навсякъде.

Лицето на Тандайи бе зачервено от изкачването на бегом. Тя се тръшна на тревата до приятеля си.

— Какво е станало? — попита той.

— Нищо. Просто исках да те видя. Сигурно скоро ще напуснеш Чантед.

— Така се получава.

Дълго седяха, всеки потънал в мислите си.

— Лиан какво ще правиш занапред?

— Тъкмо над същото умувах. Четири години правих каквото ми се искаше — подготвях разказа си. Но това свърши и сега съм уплашен. Как да си намеря господар? Няма ли да се озова при някой тъп простак, който понася само детски приказки?

— Ами твоят покровител?

— Мендарк ли? Е, все някога ще ме повика, ако има нужда от мен. Аз… не ми се ще да отида при него. Не искам да му се натрапвам.

— И аз щях да се плаша, ако не знам какво ще поиска от мен — тихо отвърна Тандайи.

— Права си.

— Как стана твой покровител? Никога не си ми казвал.

— Не съм, защото неговото име не ми печели нищо освен завист и удари в гърба. Мендарк дойде за пръв път в дома ни, когато бях на осем години. Ние бяхме сплотено, макар и бедно семейство. Живеехме в Джеперанд, пустинна област до Сухото море — майка ми, баща ми, двете ми сестри и аз.

— Две сестри… — въздъхна тя. — Аз имам петима братя, все по-големи от мен.

— Лейс, баща ми, е книжник. На външен вид е като мен, но по-висок, а и не му остана много коса по главите. — Лиан се засмя и прокара пръсти през непокорните си кичури. — Зофи, майка ми, е нисичка, пълничка и весела. Тя е илюстраторка, сестрите ми — също. По-голямата ми сестра Калам е висока и сериозна, косата й е черна. Метнала се е на баща ни. А малката ми сестра Ализ… Колко ми липсва! Повече прилича на майка ми и е най-усърдната труженичка от всички нас.

— Как решиха да те пратят толкова далеч от къщи?

— Прекалих със схватливостта — успях да напиша каталог на сказания още осемгодишен. Това сащиса дори нашия учен народ и ми се струва, че така и Мендарк научи за мен. Както и да е, щом навърших дванадесет години, той пак дойде. Наведе се да ме огледа отблизо, все едно се кани да ме купува, после влезе в къщата и затвори вратата. Уплаших се.

— Мендарк! — Тандайи потръпна пресилено. — И аз щях да се уплаша.

— Щом си тръгна, родителите ми веднага ме повикаха вътре. Той предложил да плаща обучението ми в Школата, дори до завършването ми като майстор-летописец, ако успея да напредна чак толкова. Чест, за каквато не бяхме и мечтали. Школата на Преданията е прославена дори в Джеперанд, макар че е в другия край на света.

— Не помисли ли да откажеш?

— Искаше ми се, обаче исках и да се сдобия с тази чест. А и сърце не ми даваше да разочаровам семейството си. Нашият народ нерядко праща умните деца да учат далеч от дома си, но нито едно зейнско чедо не бе идвало в Чантед от много години. И не бих получил втори подобен шанс. Макар че и двамата ми родители бяха учени, бяха бедни. В Джеперанд почти всички са бедняци. Предполагам, че щяха да откажат, ако знаеха, че искрено не желая да тръгна.

— Още си спомням как ме гледаше моята малка сестричка, преди да потегля с кервана съвсем непознати хора — продължи той. — Беше на шест години и не ми се вярваше, че разбира какво става. И аз бях объркан почти колкото нея. Но ние, зейните, сме се научили да понасяме онова, което не е по силите ни да променим. Прехапах устни и стиснах юмруци, за да не треперят ръцете ми. Целунах баща си, майка си и по-голямата си сестра… Ализ се разплака. „Лиан няма да се върне! — захленчи тя. — Никога, никога, никога!“

— Това прекърши всички ни. — Лиан се усмихна криво. — Калам захлипа, майка ми зарида, дори баща ми пророни сълза. После всички се струпаха да ме прегърнат, стана ни още по-тежко. Изплаках си очите, но вече беше време да тръгвам и се примирих… Не е имало по-лоши дни в живота ми от това пътуване. В кервана нямаше други деца, никой изобщо не се опитваше да ме утеши. Половин година жега, прахоляк, мухи и гадна храна, преди да се доберем до Туркадско море. Стигнахме до другия бряг, появи се Мендарк, огледа ме набързо и ме изпрати направо в Чантед. Каза ми само: „Когато дойде времето, спомни си своя дълг“.

— И нищо друго?

— Говореше за мястото си в паметта на поколенията. Стори ми се много загрижен за славата си.

— А Школата оправда ли надеждите ти?

— Отначало не чаках дълго. Всички знаеха, че съм зейн и че са ме допуснали само защото покровителят ми е прекалено могъщ, за да му откажат. Минаха години, преди да се сприятеля с някого, и работата стана всичко на света за мен. Тандайи, ти си първата ми приятелка тук.

— Завиждах ти — призна момичето. — Мислех си, че имаш всичко в този живот. Наглед и работата ти се удаваше прекалено леко. А от твоята илюстрирана книга с Великите предания едва ли има нещо по-хубаво в цялата библиотека.

— Не е така! Но аз съм закърмен с това изкуство. Наблюдавах всеки ден как работи майка ми.

— Освен това друг ти плащаше таксата, пансиона и издръжката. А моето семейство изтърпя такива лишения, за да се задържа в Школата…

Лиан не каза нищо.

— Всички в семейството ти живи и здрави ли са? — попита Тандайи.

— Да. Пишат ми, но получавам писмата със закъснение от половин година, ако изобщо някой ги донесе. И моите отговори се бавят по толкова. Какво ли не бих дал, за да си отида у дома.

— А защо не отидеш?

— Не мога да спестя достатъчно пари от издръжката си и за пет-десет години, а те също няма с какво да си платят дългия път. Копнея да се върна у дома, както мечтаех да бъда летописец и разказвач. Ето че постигнах целта си — и ако Мендарк не ме призове, мога да се кача на някой кораб и да пътувам от пристанище до пристанище, като разказвам за пари. Но не ми стига смелост. Родителите ми вече остаряха, дори малката Ализ стана голяма жена. Ами ако нямаме какво да си кажем?

В далечината звънна камбана и Тандайи побърза да се изправи.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.

Лиан остана на хълмчето. Мислеше какво да предприеме. Накрая къркоренето на червата му го подтикна да стане и той тръгна към близките сергии. Когато обаче бръкна в джоба си, не намери нищо. Реши да отиде в канцеларията на ковчежника за да изтегли месечната си издръжка. Щом се бе издигнал до майстор, парите щяха да са много повече. Пред вратата се натъкна на излизащия ухилен Търлю.

— Лиан от Чантед, майстор-летописец — подхвърли Лиан нехайно на Старата Сал, дребничката чиновничка, която седеше тук от повече време, отколкото Уистан беше наставник.

Никой не знаеше истинското й име. Всичко в Старата Сал напомняше за птица — малка кръгла глава с пера от бяла коса, източена шия, кокалести крака. И носът й беше извит като клюн.

Тя познаваше всеки ученик — и най-добре от всички Лиан, който й беше любимец още от времето, когато постъпи в Школата — стеснително и наплашено момче само на дванадесет години.

— Добре дошли, майстор Лиан — каза тя, но за пръв път без усмивка.

— Дойдох да си взема издръжката. Сигурно е увеличена, щом вече съм майстор.

— Съжалявам. — Тя надникна в канцеларския регистър, голям почти колкото нея, макар да знаеше наизуст всяка дума. Изви глава встрани като любопитна птица. — Нямам нищо за вас. Издръжката ви е прекратена.

— Но тя продължава три месеца след завършването и трябва да е доста по-голяма. Как е възможно да я спрат?

— Преди малко Търлю ми донесе нареждането. Трябва да подадете молба до Уистан. Съжалявам.

— Но аз…

Лиан стисна устни и се обърна. Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Старата Сал се обади зад гърба му. На сбръчканото й лице се беше изписало съчувствие.

— Имам малко свои пари, ако…

Лиан се трогна — известно му беше колко получават подчинените на ковчежника.

— Благодаря — отвърна той. — Все още не съм в безизходица.

— Значи ще помолите Уистан да отмени нареждането?

Смехът му отекна кухо.

— Ще го лиша от това удоволствие. Ще успея да се изхраня и с гласа си.

 

 

Същата вечер разгласи как са го онеправдали, макар да премълча причината, пусна и две-три пиперливи историйки в едва любима на учениците кръчма до реката. Неправдата спрямо Лиан беше нечувана и пробуди съчувствие у всички освен у най-закоравелите в омразата си към зейните. Накрая той пусна шапката си в тълпата и тя се върна при него ободряващо натежала. Лиан похарчи повечето да черпи новите си приятели, докато мислено проклинаше Уистан. За него Преданията бяха не занятие, а страст и той не би се спрял почти пред нищо, за да я удовлетвори, да издири и най-мъничкото откъсче от сказание. Настъпеха ли дните на есенния празник, щеше да заеме полагащото му се място на сцената в последната вечер, за да разкаже „Преданието за Възбраната“ както снощи. И да напусне Чантед завинаги.

Довлече се до стаята си към полунощ, доста омаян, и завари пред вратата Тандайи — лицето й беше като каменна маска. Постоя пред нея за миг, възхитен от стройното й тяло, златистата кожа и черната коса, от надигащите се в тежко дишане гърди.

— Какво е станало? — изфъфли той и се олюля: съвсем лекичко.

— Ами… забравих си нещо снощи — отвърна момичето, без да го поглежда в очите.

— Какво е станало? — повтори той. — Кажи ми!

— Ох, Лиан… Предупредиха ме да стоя настрана от теб.

— Какво?!

— Току-що прекарах най-отвратителния час от живота си с Уистан и онова негово гнусно червейче — Търлю. Видят ли ме с тебе, ще си загубя мястото в Школата.

— Ами да вървят по дяволите!

— Не, ти върви по дяволите! Не знам какво си направил, но ти вече може да постъпваш както желаеш, а аз — не. Имам шанс да ме допуснат до Сказанията при завършването догодина. Знаеш колко е важно за мен. Ако ме изритат сега, ще ми съсипят живота и всички жертви на семейството ми ще са напразни.

— Съжалявам — промърмори Лиан, колкото и да беше ужасен. — Разбира се, че трябва да ме отбягваш.

— Това не означава, че не държа на тебе. Просто не бива да се виждаме известно време.

Тъмните й очи го умоляваха да я разбере. И той я разбираше. Само че се чувствате изоставен.

— Довиждане — каза й по-студено, отколкото му се искаше.

С мокри от сълзи бузи Тандайи се втурна надолу по стъпалата и изскочи през вратата. Лиан влезе и се тръшна на леглото.

Извади книгата с предания и я прелисти разсеяно — беше първото му значимо дело, с което бе завършил началната фраза на обучението си. Стотиците страници побираха кратки версии на всички Велики предания. В края бе оставил достатъчно празни листове за още едно предание — младежка приумица, към която сега се отнасяше с насмешка. Книгата наистина беше красива, пищно оцветена в лазурносиньо и алено, тук-там украсена и с отмъкнати потайно листчета златен и сребърен варак. За него поне беше скъпоценна, въпреки че съзнаваше всеки неин недостатък.

Прибра книгата и лежа часове, загледан в тъмния таван, докато мъглявината-скорпион не се издигна в небето и червено-черните й лъчи не проникнаха през прозореца. Какво ли щеше да е следващото злощастие?

 

 

Научи отговора след няколко дни, когато се подписа в библиотеката и слезе в архива да прегледа пак документите от времето на Възбраната. Сякаш виждаше стари приятели в тези рафтове с оръфани свитъци, пергаменти и сборници, разпадащи се от овехтяване. Четири години къртовски труд тук, за да извлече нишките на своето сказание от лабиринта на Преданията. А сега мисълта за смъртта на сакатото момиче го гризеше отвътре и той искаше да провери не е ли пропуснал нещо.

Мина край наглед нескончаемите рафтове към най-далечния кът на подземието и пак се подписа, за да влезе в помещението, където пазеха най-древните и безценни документи. Свърна зад ъгъла — вдишваше с наслада миризмата на книги и топлия ароматен дъх на палисандър от шкафовете — и изведнъж се закова на място. Цялата редица беше празна — нямаше нито един документ от епохата на Възбраната.

Все едно го пробиха с шиш в сърцето. Хукна обратно към дежурния.

— Нищо не знам — отвърна му мъжът и заразчесва с пръсти дългата си черна брада. По лъснатите му ботуши се посипаха трохи. — Трябва да питате библиотекарката.

Нямаше смисъл да тича, но Лиан не можа да спре чак до последния етаж, където библиотекарката седеше в усамотената си стаичка, натъпкана с каталози, но без нито една книга. Жената щеше да е надарена с приказна хубост, само да не беше превзето свитата й устица. Обличаше се като принцеса — пурпурна копринена блуза със златни пискюли по раменете и дълга широка пола от зелен сатен със златни нишки.

— Не можем да си позволим толкова скъпоценни старини да се въргалят на място, където всеки може да злоупотреби с тях или дори да ги открадне — отвърна тя и почна да подрежда моливите по бюрото си. — Вече се повреждаха, затова ги прибрахме я ги заключихме.

— Библиотеките са за хората — ехидно напомни младежът.

— Не, библиотеките са за книгите и колкото по-малко хора идват в тях, толкова по-добре за книгите.

— Както и да е, искам да ги прегледам — натърти той. — Може ли ключа?

Тя надникна в един каталог, все така сбърчила устни. Пурпурното червило бе нанесено и около устата й в напразен суетен опит да я уголеми.

— За достъпа до тези документи трябва да получите разрешение.

— И как да го получа?

Но вече знаеше отговора.

— Само Уистан може да ви разреши!

 

 

След време Лиан свикна с новото си всекидневие. Надигаше се от леглото късно, понякога все още с изцедени сили, и след най-добрата закуска, която можеше да си позволи в момента, отиваше в библиотеката да продължи диренето си. Вбесяващо, почти безплодно начинание, защото му бе забранено да работи тъкмо с документите, от които всъщност имаше нужда, но той упорстваше, докато от четенето не го заболяха очите. После се завличаше в някоя кръчма, пускаше неприлични историйки, често въртящи се около Уистан — хем да позабавлява клиентите, хем и той да се облажи. Успееше ли да изкопчи пари, колкото да избута следващия ден (веднъж-дваж не стигнаха), се прибираше на зигзаг. Понякога мяркаше Тандайи, но ако имаше и други хора наблизо, тя се извръщаше, и скоро му стана по-леко да я заобикаля отдалече.

Една сутрин го стресна тропане по вратата. Навън още беше тъмно. На прага стоеше начумерен пристав.

— Какво има? — попита Лиан.

— Веднага в кабинета на Уистан!

И го сграбчи за лакътя.

В кабинета беше студено. Единствената запалена свещ хвърляше зловещи сенки по лицето на наставника. Той се вторачи в Лиан и провисналите му бузи потрепнаха враждебно.

— Чантед съществува заради Школата — започна той с глас като твърда четка, прокарана по зебло. — Моята Школа! Една думичка да кажа и ще останеш без подслон, без достъп до библиотеката и дори най-окаяният водоносец не ще ти позволи да буташ количката му.

Лиан мигаше сънено.

— Търлю ми разказа за проявите ти из кръчмите снощи, както и предишни вечери — продължи Уистан. — Няма да търпя подигравки с поста на наставника.

Сенешалът се подхилваше в дъното на стаята.

— Снощи и той се кикотеше заедно с всички — ухили се злобно и Лиан. — Но нямаше да му е толкова весело, ако бе останал да чуе продължението.

— Млък! Не смей да използваш този глас и срещу мен! Какво си намислил? Няма нужда да отговаряш, не ми слушат още лъжи! Стремиш се към моя пост, искаш така да ме охулиш, че Школата да ми го отнеме и да издигне тебе по настояване на тълпата.

Лиан се засмя горчиво.

— Зейн да бъде наставник в Школата на Преданията? Няма да го доживея.

И сега, както безброй пъти преди, Лиан прокле прадедите си за тяхното безразсъдство. Макар че вече никой не подлагаше зейните на гонения, другите още се отнасяха към тях с неприязън и недоверие. А заради страданията си зейните пък презираха всякаква власт, макар че им стигаше благоразумието да не се издават.

— Така си е! — сопна се Уистан. — Още една постъпка и ще заповядам да те изпъдят гол и бос от Чантед. А сега се махай от очите ми!

„Няма да склоня глава пред заплахите ти. Не съм останал без приятели“. Но Лиан нямаше пари и препоръки, нито знаеше накъде да се отправи. Запъти се по улицата към една пивница, която отваряше призори, но се спря на половината път.

„Не бива да продължавам така. Тази седмица се напивах всеки ден“.

Седна на бордюра и провеси крака в канавката. Джобовете му бяха празни, ако не се брояха два медни грайнта. В този ранен час никой не би платил да слуша разказвач. Влезеше ли, трябваше да си плаща сам, но макар пиенето да беше евтино, двете медни монети скоро щяха да се изпарят по-бързо от камфор върху сгорещена печка.

Пое нагоре по склона към библиотеката, но вратите бяха заключени, разбира се. Можеше да събуди портиера, който обаче щеше да му откаже. Напоследък влиянието на Лиан тук също се бе изпарило.

Изпсува. Какво му оставаше, освен пак да се свлече в леглото? Но малко по-нататък на улицата се клатушкаха двама студенти. Явно се прибираха след юнашки запой. Познаваше момичето, но за момъка не се сещаше. И какво толкова? Щом си бяха позволили да къркат цяла нощ, защо да не почерпят и него две-три чаши?

Лепна на лицето си усмивка на блудница и отиде да удави мъката.