Взе си възглавница и седна от другата страна на масата. Поднесе купичката по подходящия начин и Раел и наля студена отвара от джинджифил, в която тракаха парченца лед.

— Добре е, че отново съм в Шазмак. И толкова се радвам да те видя.

— Липсваше ми — промълви Раел — от мига, когато заминах, и през цялата година в Стасор. Когато се върнах, ти не беше тук и не можех да те намеря.

— Годината, през която те нямаше, беше от най-лошите в живота ми. Емант се опита да заеме мястото ти… сякаш бих се задоволила с всекиго. Порочен, покварен звяр! В Шазмак стана непоносимо за мен. — Тя потръпна. — Постарах се да не оставя следи от страх, че той ще ме последна, и четири години скитах непрекъснато. А ти защо замина?

— Тенсор ми нареди.

Името й подейства като плесница.

— Тенсор? Той… тук ли е?

— Има ли значение? — озадачи се Раел. — Не е тук, потегли преди няколко месеца на изток и няма да се върне по-рано от година.

Каран се опита да не покаже облекчението си.

— Когато ти тръгна, бях съсипана. Мислех си… че можехме да бъдем…

— И аз си мислех за същото. — Големите му печални очи се взираха в лицето й. — Върнах се готов да те попитам за чувствата ти и ако бе казала „да“, щях да скъсам със своя народ и да замина в изгнание. Но се оказа невъзможно.

— Въобразявах си, че Малиен държи на мен — прошепна тя, вперила поглед в него същия напрегнат поглед.

— Ти си много скъпа на майка ми, но Тенсор не даде съгласие.

— Защо е настроен срещу мен?

— Заради кръвта и последиците от смесването й.

— Имало е случаи…

— Знам. Изброих му ги, но той не отстъпи. Имало нещо в потеклото ти, за което обаче не иска да изтърве и думичка.

Каран се преви, сякаш костите й омекнаха.

— Нищо чудно да е прав. Безумието често е сполетявало рода ми.

— Не е това. На Аакан сме ценили и лудостта заради гениалността, с които са съчетава. Има още нещо.

— Е, не би могъл да му се противопоставиш…

— Преди седем години щях да го направя. Каран, аз… — Раел се запъна и добави: — Наистина съжалявам. Немислимо е.

Тя пиеше чая си смълчана и наблюдаваше Раел, който пък се опитваше да довърши закуската си. Накрая избута чинията, сякаш му загорча.

— Е, както ти сам каза, минаха седем години — безизразно рече Каран. — Изминах дълъг път оттогава. Може би така е най-добре.

— Може би. — Той май прие думите й като знак, че няма нужда да говорят повече за това. — Пътят, по който се върна тук, наистина е дълъг. Откъде дойде?

— От Тулин.

— Но защо си тръгнала точно по тази пътека… или не бива да питам?

— Раел, аз… не искам да те лъжа. Забърках се в странни дела. Помогнах с дарбата си на една приятелка да проникне във Физ Горго и да открадне една вещ от Игър. Заловиха я и аз се нагърбих да довърша задачата. Преследват ме от два месеца.

Не бе виждала Раел толкова изненадан.

— Истина било, че момичето от онези години вече го няма. А какво откраднахте?

— Заклех се да пазя тайна.

— Все едно. Нима ни засягат интригите на Сантенар? Разкажа ми каквото можеш от останалото.

Утрото отлетя неусетно, докато Каран сподели с Раел цялата история. На няколко пъти едва не изплю камъчето за Огледалото, още малко оставаше да го донесе и да му го даде, но възцарилата се между тях сдържаност й помогна да потисне този порив. Внезапно се усети, че вече е пладне.

— Ох! Зарязах горкия Лиан съвсем сам в чужд град. Какво ли ще си каже за обноските ми?

— Каран! — настойчиво промълви Раел. — Светът е на кръстопът. Скоро мелезите ще са в по-голяма опасност от всякога. Не признавай пред никого потеклото си.

— Няма — обеща тя, целуна го по бузата и бързо излезе.

Щом се върна в покоите си, видя, че добре са се погрижили за Лиан — мнозина аакими бяха наминавали да я видят и се застоявали да поприказват с новия аакимнинг, с този непознат. На Каран й бе потребно време да осмисли казаното от Раел и пак излезе: бродеше из коридорите на Шазмак, витаеше в мечти и спомени и поздравяваше старите си приятели. Понякога ги водеше да се срещнат с Лиан и да им обясни кой е, макар че всички вече бяха научили за него.

Отнасяха се много любезно със странника, някои дори задаваха въпроси за живота и дарбите му. Той се зарадва, че те също съхраняват Преданията и знаят за празника в Чантед, но тайничко посърна, защото не бяха чували нито за него, нито за сказанията му.

В късния следобед — Каран и Лиан пиеха чай — дойде Раел.

— Имам новина, която ще те разведри — каза на Каран. — Тенсор ще е тук след няколко дни, най-много след седмица.

Изтърваната от Каран купичка се строши на масата и чаят плисна към сборника на Лиан. Той грабна книгата и я избърса в ризата си. Докато разчистят, Каран се овладя и гласът й не я издаде.

— Тенсор… Мислех, че е отвъд Туркадско море.

— Натам замина, но явно събитията са го подтикнали да се върне. Току-що получихме съобщение, изпратено от Туркад преди два дни. Сигурно вече доближава Банадор. Ще ти се зарадва.

— Надявам се — отрони тя с някак особен тон.

Когато Раел излезе и останаха сами, тя дълго седя като вкаменена, без да отвори уста. После стана, отиде в стаята си и затвори вратата. Намести се на широкия като стол перваз и остана така часове наред, опряла рамо в стъклото, дори след като навън притъмня и прозорецът се преобрази в огледало, показващо само нейното лице.

„Тенсор!“ Какво да прави? Нищо не й хрумваше. Бе пропуснала шанса да им даде Огледалото, но се бе озовала в капан тук с него. И бе вкарала и Лиан в клопката.

Отначало той уважи желанието й да се уедини, но накрая любопитството надделя и го накара да почука на вратата. Каран не се обади, но Лиан влезе: носеше горещ чай и чиния с остатъци от вечерята. Тя му посочи нара и той седна, погледна я, после се извърна.

Каран неочаквано скочи от перваза.

— Трябва да се махна! — извика и изфуча от стаята.

Лиан не разбра от него ли иска да се отърве, или от Шазмак. Намусен чоплеше храната и пиеше чай, накрая взе чинията и се върна в голямата стая. Цяла вечер попълваше дневника си — не го беше отварял цяла седмица. Писането скоро го погълна и той забрави всякакви грижи.

Каран се прибра късно. Влезе тихо — уморена и нещастна — и се тръшна на дивана срещу него. Погледите им се срещнаха.

— Искаш ли чай?

— Да — отмаляло каза тя.

— Тенсор… — промълви, докато отпиваше от чая. — Знаех си, че не бива да идвам тук.

— Обясни ми. Току-виж ти помогна.

— Не можеш. — Мълчанието стана неловко и тя добави: — Благодаря ти, Лиан. Добре е, че си с мен, но няма с какво да ми помогнеш.

Посред нощ Каран се събуди от страшен, вледеняващ сън. Сънуваше, че Шазмак е предаден и завзет без съпротива, а приятелите й са заклани като покорни овце. Че всичко, което познаваше и обичаше в града, е разрушено и осквернено, а вината е само нейна, защото е донесла Огледалото тук.

Когато се разсъни, принудата да избира й натежа още повече — не помнеше дали е навлякла бедствието, защото е дала Огледалото на аакимите, или защото го е скрила от тях. Знаеше само, че тя е виновна.

Сутринта беше начумерена, държеше се кисело и отчуждено. Лиан се опитваше да я разведри, но тя го скастряше.

През следващите дни той рядко я виждаше: Каран се вдигаше рано от постелята и се прибираше чак след като той си бе легнал.

В стаите беше студено и Лиан не се застояваше вътре, предпочиташе да обикаля залите и коридорите на големия град — понякога с Раел, друг път сам, след като Раел му посочи къде може да ходя без ограничения. Всички се отнасяха към него учтиво и отговаряха на въпросите му с неизменно търпение. Дори и с едно примигване домакините не показваха, че неуморното му любопитство ги дразни. Той научи много за аакимите, наместваше историята им в по-обширните рамки на Преданията и си водеше бележки за своето „Предание за Огледалото“, макар че не задаваше въпроси за този предмет, а те пък изобщо не го споменаваха. А колко по-внушително щеше да звучи от неговата уста „Преданието за Тар Гаарн“, след като бе живял в Шазмак!

Скоро му омръзна да се размотава. Макар че всяка сграда или стенопис бяха своеобразни, представяха все същия мрачен свят. Напразно търсеше Каран — тя излизаше, преди той да се събуди, а и никъде не откри Раел. Сутринта се зае да упражнява изкуството си, но така само си напомняше за Огледалото и подклаждаше копнежа да го види, да го познава. Залиса се с писане в дневника, само че през този ден това не му стигаше.

И го осени идея. Шазмак непременно имаше библиотека. Спомни си и споменаване за нея, когато минаваха край стълбата към една кула. Какъв невероятен късмет за летописеца, допуснат там! Може би дори щеше да научи още нещо за Възбраната. С тази приятна мисъл той тръгна по коридорите, по скоро се залута безнадеждно — стоеше в подножието на дълга стълба, опрял ръка на парапета, и се питаше накъде да поеме и дали не е излязъл от достъпните за него места; но зърна на горната площадка Раел, който слизаше, и му обясни къде иска да отиде.

Раел се подсмихна.

— Доста си се отклонил от целта. Библиотеката е нагоре, а не надолу, намира се в кулата Синд. Но не бива да ходиш там без придружител. Знаеш ли как да се прибереш оттук?

Лиан не знаеше и Раел го упъти, обаче забеляза неуверено свитите му вежди и предложи да го съпроводи.

— Търсех Каран — сподели аакимът — и не успях да я намеря. Ти виждал ли си я? Трябваше да се срещнем рано сутринта. Странно е, че не дойде.

— О, може да е забравила — измърмори Лиан.

Аакимът се взря изпитателно в него, но Лиан не забеляза това, защото мислите му отново се отплеснаха. Кой ли беше Тенсор, от когото тя толкова се боеше? Не му се искаше да пита Раел, но въпросът пак го подсети за Огледалото, за което бездруго рядко забравяше. Особено тук, в Шазмак, където изображенията на Аакан непрекъснато му напомняха откъде е донесено, а и беше сред аакими, които го бяха направили. Така се отнесе в умуване, че пропусна думите на Раел.

— Моля те да ме извиниш — измънка Лиан. — Пак се замислих за Преданията. Питаш защо се интересувам от библиотеката ли? В по-стари времена летописците са имали задължение да възстановяват и подреждат Преданията, изгубени през Прочистването. И аз продължавам да търся, независимо дали съм във великите градове на древните, или в кръчмите на своя край. Библиотеките на аакимите сигурно са истински съкровищници на забравени сказания.

— Несъмнено — отвърна Раел, — макар че не си представям как би ги прочел. Напоследък говорим в Шазмак на общата реч, позната и на теб, но пишем на аакимски, който за тебе е съвсем неразбираем. Щом толкова искаш, някой ден ще те заведа там. Библиотекарят може и да ти помогне.

Разочарованието на Лиан явно пролича, защото аакимът се засмя и добави:

— Почакай… Ако не си много зает, ела да да обядваме заедно. След това имам някои обичайни задължения, но после ще съм свободен и ще те заведа в библиотеката.

По пътя към стаите на Раел си побъбриха оживено. Заситиха се с по-прости гозби от онези, които бе поднесла Каран първия ден, но с прекрасен вкус, колкото и да бяха непривични. Лиан поседя над купичка чай, прелистваше книгите на Раел — но не можеше да разчете и една дума. Аакимът писа половин час в някакъв бележник.

— Понякога сме доста скучни — оправда се накрая. — Какво да ти разкажа, за да те развеселя? Искаш ли да чуеш нещо за Каран?

За половин час, докато стигнат в библиотеката, Раел го развличаше със случки от детството на Каран, безбройните й лудории и шегички с аакимите, както и твърде опасните й щуротии. Веднъж дори се покатерила по външната стена на кулата Синд, защото Раел я уверил, че това е невъзможно.

— Необикновена жена — въздъхва накрая аакимът. — Умна и способна във всичко. Късметлия си ти.

Лиан не го разбра и отвърна:

— Да, много научих от нея. Започвам да вярвам, че ще съставя Велико предание.

Увлечен в разговора, Лиан дори не гледаше откъде минават, само помнеше, че изкачиха не една стълба.

Вече възприемаше Раел като приятел, на когото може да се довери. Сподели с него за края в Преданието за Възбраната и обясня какво търси.

— Не знам, Лиан. Случило се е преди много време, преди аз, а и всички останали тук да се родим — с изключение на Тенсор. А колкото и неустрашим летописец да си, надявам се дори ти да не проявиш дързостта да попиташ него.

— Но защо?

— Срамуваме се от онази епоха. Аакимите избягали уплашени, когато Шутдар навлякъл Възбраната на всички ни. Дори Тенсор побягнал. Той е горделив и не понася да му напомнят това. А ние му дължим толкова много, че си мълчим. Не споменавай това пред него, умолявам те.

Лиан обаче не даваше и пукната пара за достойнството на аакима, от когото Каран толкова се боеше. При сгоден случай изобщо не би пощадил самолюбието на Тенсор.

Библиотеката не беше каквато очакваше. Влязоха в приветливо проветриво помещение с извити стени, изненадващо осветено от високи прозорци. Но през тях проникваше и неуморното пищене на вятъра, от което той настръхваше. За пръв път се чувстваше така в библиотека.

— Има още няколко етажа — каза Раел. — Повечето книги и свитъци са тук, защото днес рядко ги ползваме. Но това е оскъдна библиотека, каквато подхожда на стражеви пост като Шазмак. Голямата е в Стасор, далеч на изток. Като аакимнинг ти имаш право да влезеш в нея, но пътешествието ще ти отнеме двеста дни, а и сега е прекалено опасно. Ще доведа библиотекаря. Казва се Емант.

Раел се отдалечи, а Лиан заразглежда книгите и свитъците на най-близкия рафт. Малко от тях бяха илюстрирани, а ситните, богати на завъртулки писмена си оставаха неразгадаеми. Докато прелистваше един малък том, украсен в стила на стенописите, един мъж го доближи безшумно, като че ли бе свикнал да дебне всичко и всички, и Лиан се стресна.

Взря се в черните очи, хлътнали дълбоко в костите като в пещери. Враждебността в тези очи беше стряскащо явна. Лиан веднага осъзна, че този път няма да има полза от магията на гласа си.

Емант беше нисък за ааким, но все пак стърчеше над него и имаше могъщо телосложение, едра глава и дебел як врат. Въпреки теглото си се движеше с изящна, дори застрашителна ловкост. В гъстата му черна брада се врязваха два белега, извити от дясното ухо до ъгъла на устата.

— Емант, това е Лиан, аакимнинг. Внимавай да не му показваш никакви тайни — весело се обади Раел. — Той е познавач на хрониките от Чантед. Позволиш ли му да прочете нещо, никога няма да го забрави.

— Известно ми е как подготвят майсторите летописци — сърдито отвърна библиотекарят. — Какво искаш?

Лиан обясни защо се интересува от стари сказания, но дори в неговите уши думите му звучаха детински и нелепо.

— Тук не отделяме излишно време да се занимаваме с тези неща — троснато каза Емант, — макар и да попълваме Преданията след идването ни от Аакан, тоест отдавна. Имам екземпляри от много книги, но не мисля, че би намерил каквото търсиш. Томовете са хиляди, обаче нито един не е на твоя език, нито пък на друго наречие от Сантенар. Не можеш да ги прочетеш. А и да можеше, цял живот не би ти стигнал.

— Проучих Преданието за Възбраната — възрази Лиан. — Бих искал да знам какво разказват аакимите за онази епоха.

— Чух вече — ухили се Емант. — Закъснял си със столетия. Изпратихме архивите си за древните времена в Стасор. Ако си дошъл за това…

Лиан губеше надежда. Когото и да попиташе, никой не знаеше нищо.

— Няма ли кой в Шазмак да ми разкаже за онези събития?

Емант стисна ръката му с прекалено дългите си пръсти толкова силно, че чак костите го заболяха.

— Попитай единственият, който е живял тогава и е бил там — посъветва го с тежка злоба. — Попитай Тенсор, ако посмееш.

Извърна се, но Раел докосна ръката му в настоя тихо:

— Лиан е аакимнинг. Каран го доведе при вас.

— Каран? Чух, че тази дарш се е върнала — изсъска Емант и лицето му се разкриви.

Раел примижа, щом чу обидата. И Лиан се стъписа, въпреки че не знаеше значението на думата. Досега бе срещал от аакимите само любезност. Този мъж несъмнено беше опасен. Взря се по-внимателно в него. Лицето му беше осеяно с белези и говореше с подчертан акцент, който Лиан не можеше да определи.

— Емант! — възкликна Раел. — Това е минало. Ти даде дума. И Тенсор би искал той да се чувства добре сред нас.

— Да де — измърмори Емант. — Тенсор вече ми прати вест за Каран.

Гледаха се втренчено няколко секунди, после библиотекарят вдигна рамене и пак се обърна към Лиан.

— Не търсиш ли и друго сказание? — попита някак уклончиво, възвърнал си сдържаността. — Долових, че нещо човъркаше ума ти, когато влезе тук. Какво е то?

Лиан се сепна. „Огледалото!“ Огледало, огледало, огледало… Думата се отразяваше безкрайно в ума му.

Емант впиваше поглед в очите му. Огледало, огледало… Лиан се вторачи в ботушите си, след миг стисна клепачи. Представи си лицето на Каран и я чу: „Не казвай никому“.

Стояха до един от големите прозорци. Навън шумът на вятъра се надигна от хленч във вой. Дори със затворени очи Лиан усещаше изгарящото присъствие на Емант. Накрая вдигна глава и погледна библиотекаря в очите. Силата им го жегна.

— Кое е сказанието? — меко повтори Емант.

— За Огледалото на Аакан — изпъшка Лиан, сякаш нямаше въздух в дробовете си.

— Аха! — Погледът на библиотекаря зашари по лицето му. — И защо точно то? Огледалото е изгубено още в древността, а тайната му се пази строго. Ти как научи за него?

Лиан понечи да извие глава, но ръката на Емант стисна пръстите му. Тялото му се разтърси и той не можа да спре езика си.

— Огледалото е намерено.

Смаяният Раел едва не тупна на пода: веднага сравни чутото от Лиан и от Каран и неизбежният извод го покруси. Той протегна ръка и хвана рамото на Лиан, който отново можеше да диша и да мисли.

Емант хвърли поглед към Раел.

— Намерено значи? И какво ли знае Каран за това?

Дебелият му глас прозвуча пискливо. Лиан чак сега проумяваше глупостта си. Какво му бе направил този Емант?

— Нищо! — отсече той. — Чух за това в Чантед.

Надяваше се, че гласът му не трепери.

Библиотекарят се вторачи в него с чудато задоволство, после тръгна покрай шкафовете, наредени до едната стена. Махна на Лиан да отиде при него и се наведе да отвори малък черен сандък. Лиан се повлече натам.

— За Огледалото не е писано много — подхвана Емант почти приветливо, — защото е било незначителна вещ, употребявана единствено за наблюдение. По-късно се променило или било преобразено, някога сме се уповавали на него за избавлението си. Ялкара го откраднала и злоупотребила с него, но никой не може да каже какво се случило накрая с Огледалото.

— Извън Шазмак чух други обяснения — възрази Лиан.

— Не се съмнявам, че са били лъжи. Има обаче книга за нашата история на твоя език. — Библиотекарят вадеше от сандъка томове, листове и свитъци и ги редеше на близката маса. — А, ето я. — Наведе се и остана с ръце в сандъка необяснимо дълго. — Това е препис от „Нажак тел Мардукс“, ранна история на аакимите от идването им на Сантенар до края на Прочистването. Ако искаш, наречи я „Предания за аакимите“. Написана е на едно от сантенарските наречия, защото е била предназначена за подарък на наш съюзник, но той не я получил. Прекрасна книга, извънредно стара. И в нея няма нищо, което не ти е позволено да знаеш.

Емант я тикна в ръката му. Стотиците тънки, гладки като коприна листове бяха запълнени с красив почерк. Лиан познаваше тази писменост — някога била разпространена в южните области на Мелдорин. Но езикът го затрудняваше: разпознаваше само отделни думи. Ако имаше достатъчно време, сигурно би разгадал текста поне отчасти.

Лиан обаче недоумяваше. Емант очевидно беше крайно озлобен срещу Каран, а заради нея и срещу него. Каква беше тази ненадейна промяна у него? „Дали не е хитрост, уловка?“ Можеше ли да си позволи друго, освен да върне книгата и да се махне? Но мисълта за Огледалото го бе завладяла. Лиан не си тръгна, Емант го наблюдаваше, а Раел гледаше и двамата.

Лиан прелистваше книгата бавно и грижовно. Великолепна книга, превъзходен почерк… Вместо заглавна страница имаше рисунка на Шазмак от дните, когато бил построен. Лиан я сравни с гледките в паметта си. Градът дори се бе разхубавил с времето. Имаше още илюстрации, но не бяха много. Тутакси позна какво изобразява едва от тях, макар че не бе виждал нищо подобно. Напълно се различаваше от всичко останало — градът, измислен и създаден от Питлис за Рулке. Алсифър.

Как в тази голяма и неясна за него книга да открие кратко споменаване на Огледалото? Продължи да обръща страниците. Емант навлезе между рафтовете и щом се скри от погледите им, Раел стисна китката на Лиан с такава сила, сякаш пръстите му бяха от метал.

— Ела с мен.

Лиан се задърпа, завладян от книгата.

— Веднага! — изплющя тих глас, който не допускаше възражения. — И повече нито дума за Огледалото.

Лиан затвори книгата и тръгна с него. Не разговаряха. Макар че вечерта свършваше, Каран още я нямаше. Лиан хапна набързо някаква храна, легна и скоро заспа.

По някое време от изкусителния, удивителен сън на летописец го събуди разгорещен спор. Единият глас беше на Каран, другия не познаваше. Явно разпрата беше сериозна.

— Значи казваш, че не мога да напусна Шазмак, докато Тенсор не се върне?

— Каран, Каран… Не те задържаме насила тук. Никога не бихме те подложили на такъв позор. Но по света стават големи промени и ние сме длъжни да се защитим. Тенсор изпрати вест, че ти знаеш нещо за Огледалото. Иска да говори с тебе, преди да ни напуснеш. Нима молбата му не е разумна? Дружбата между твоя род и аакимите е прастара, дължиш ни поне това. Молим те да почакаш.

— Не отричам нито дружбата, нито дълга си — отвърна Каран, — но не мога да чакам. И без това се забавих прекалено. С удоволствие ще се срещна с Тенсор някъде по пътя, може би в Нари, защото трябва скоро да бъда в Сит. Не знам нищо за никакво Огледало.

— Каран, днес Раел е бил в библиотеката и е чул аакимнинга да казва на Емант, че то е намерено. Нима и сега ще твърдиш, че изобщо не си чувала за това?

— Емант! — отекна разяреният вопъл на Каран. — Какво е направил на Лиан? Не биваше да го оставям сам.

— Зейнът е невредим — увери непознатият глас, после се чу шум от събаряне на стол. — Каран, недей да…

Външната врата се затръшна.

Лиан седна на нара, лицето му се обля в горещина от срам и отвращение към себе си. Каквито и тревоги да я бяха налегнали и въпреки че той бе погазил обещанието си в най-лошия за нея момент, тя първо бе помислила дали той е жив в здрав. Какъв тъпанар беше…

Искаше му се никога да не е чувал за проклетото Огледало. И тогава сънят отново нахлу в съзнанието му. Копнееше Каран да се върне и едновременно се плашеше от срещата с нея. Огледалото… все това Огледало. Дори насън му се явяваше както преди малко. Виждаше го с въображението си — същия образ, който бе зърнал в сънищата на Каран преди две седмици. Мярна му се огледалната повърхност с женското лице.

Но в неговия сън имаше и друго. Нещо се разтвори в Огледалото или изплува от него. Но какво? Колкото и да се насилваше да го улови, то му се изплъзваше. Изведнъж просветна отчетливо в ума му и пак изчезна. Все пак се задържа толкова, че да разбере какво е. Каменна плочка с четири съвсем различни писмености в отделните си части. За две се досети по формата на буквите въпреки мимолетното видение. Древни азбуки на Сантенар, които бе изучавал преди години. Третата беше сричкова азбука от източните земи. Нея не можеше да чете.

Но четвъртата позна на мига, както би я познал всеки вещ в Преданията човек. Сложната, натруфена, красива официална азбука на кароните, чиято тайна те не издаваха от хилядолетия. Не я знаеха дори аакимите, толкова отдавна покорени да се трудят за тях. Никой никога не я бе разгадал. По гръбнака му плъзна студ. Бе сънувал Тълкувателната плоча — митичния ключ към писмеността на кароните. Съвременните книжници се присмиваха на идеята за съществуването й. А в повечето древни летописци (чиито трудове Лиан бе изчел от кора до кора) се отнасяха с недоверие към мълвата. Според други обаче бе задължително да има такъв предмет, както например е необходима Голямата северна земя, за да е уравновесен светът. Щом писмеността на кароните си остава неразчетена, трябва да има ключ… и значи Плочата съществува.

Разполагаше ли с този ключ, неразшифрованите каронски ръкописи, с които бяха претъпкани някои архиви, щяха да му бъдат достъпни. Само пълните библиотеки на Алсифър му стигаха, изоставени след затварянето на Рулке в Нощната пустош. А убиецът на сакатото момиче можеше и да е бил карон.

Лиан сякаш още сънуваше и щастливото вълнение го понесе към голямата стая. Завари я празна. В стаята на Каран беше тъмно, само шепа звезди блещукаха в мрака зад прозореца. Странната логика на съня търсеше отговори. Къде да го намери, ако не в Огледалото? Вдигна ръка, докосна светилника над вратата и той замъждука.

Простичкото обзавеждане включваше малка маса и три стола при прозореца. Бяха изработени от сложно преплетен син, почти черен метал. До лявата стена имаше два скрина, обковани с желязо, и шкаф с множество чекмедженца. Раницата на Каран беше пъхната между шкафа и единия скрин. По средата отдясно беше широкият нар, също с метална рамка и синкава завивка. Отгоре бе оставена книга с кожена подвързия — тънка, но с много листове.

Лиан я взе. Първите страници бяха изписани с равен остър почерк, останалите бяха празни. Не знаеше, че и Каран има дневник. Върна томчето на мястото му.

В шкафа нямаше нищо. Отвори първия скрин. Видя само сгънати завивки. Във втория намери купчинка дрехи и снаряжението на Каран — сиво-зеленото непромокаемо наметало с качулка, зацапано и похабено от пътуването, навити одеяла, съдове и прибори за хранене, сатърчето, също ботушите и разни дреболии. Лиан се наведе и зашари с ръка под дрехите. Потните му треперещи пръсти напипаха нещо твърдо…

И тогава чу шум откъм вратата и се обърна гузно. Каран стоеше на прага и го гледаше безутешно.

Към следващата част или към съдържанието

Йън Ървайн Сянка по стъклото (24)

Метаданни

Данни

Сянка по стъклото

Информация

История

Сваляне / Връзки

23. Аакимски сказания

Йън Ървайн
Сянка по стъклото (24)