Йън Ървайн
Сянка по стъклото (17)

16. Страх от високото

Лиан се замята в съня си със странни приглушени вопли и тя сложи хладната си длан на челото му. Той млъкна. Вятърът също стихна до шепот, после се възцари пълна тишина.

Отвън долетя издайнически звук — хрущене на камъче под подметка. След малко нещо пак изчегърта. Идлис беше пред вратата. Напъна я и тя поддаде един пръст навътре. Каран настръхна.

Идлис се засили, връхлетя с цялото си тяло и вратата отлетя към стената. Той залитна напред в слабо осветеното помещение, едва се задържа на крака.

Лиан подскочи, извика от ужас, оплете се в одеялото и падна. Уелмът се хвърли върху него, затъркаляха се по пода, удряха се слепешком. Лиан кресна от болка.

Каран изскочи от нишата, халоса Идлис зад ухото с тъпото на сатърчето и той се просна безмълвно върху Лиан. Тя го смъкна от полуудушения разказвач, сложи дърва в огъня, за да вижда по-добре, върза ръцете и краката на Идлис и ги съедини с въже зад гърба му. Натика в устата му дървесна кора и го завлече в ъгъла. Не можеше да свикне с отвратителния допир на кожата му.

Лиан седна зашеметен. Каран стоеше над него задъхана, с подивял поглед.

— Ти ми спаси живота! Бях заспал. Откъде се взе този?

— Изпълзя по канарата. Помисли те за мен.

Лиан се опули.

— А ти защо не ме събуди?

— Не ми се вярваше, че можеш да помогнеш. Стига вече — време е да тръгваме. Щом той преодоля такъв склон въпреки леда и тъмата, нищо чудно другите да го последват. Няма как, ще дойдеш с мен.

Той кимна примирително.

— Не бива да обсъждаме нищо тук — добави Каран. — Другите сигурно ще успеят да изкопчат от него какво сме казали, макар че сега той е в несвяст. — Тя припряно прибираше вещите си в раницата. — Как се чувстваш? — подхвърли му през рамо. — Дано си по-добре.

Лиан се усмихна плахо. Всъщност се чувстваше твърде зле, но искаше да тръгне с нея.

— Доста по-бодър — заяви колкото можеше по-наперено. — Само да хапна нещо топло и съм готов да вървя ден и нощ.

Каран се взря изпитателно в него, докато той се обличаше. Дрехите му бяха почти изсъхнали. Тя клекна до Идлис и опипа главата му. Тилът му беше подпухнал и окървавен, отстрани на челото имаше превързана надве-натри огромна цицина.

— А с това как се е сдобил? — почудя се Лиан.

— Пуснах му един камък, докато се катереше — обясни Каран — Провървя му. Но май ще съжалява, че е оцелял, когато спътниците му го намерят тук. Изпий това. — Подаде му канче с остатъка от супата.

Докато Лиан я изгълта. Каран вече беше до вратата.

— Как тъй ще го зарежеш жив, за да ни подгони отново? — стъписа се той.

— Ти можеш ли да убиеш безпомощен човек, та ако ще и да е уелм? Аз не мога. Стига ми и срамът, че стоварих камъка на главата му.

„Три пъти го пощадих — мярна се в главата й. — В Банадор щяхме да кажем, че това е поличба, и дори враг би сметнал, че ми е задължен…“

Понеже бе държала живота на Идлис в ръцете си, сега с него я обвързваше някаква отговорност. Както и с Лиан. Изведнъж животът й се бе оплел ужасно.

Навън вятърът не брулеше. Изгрялата луна в последна четвърт им показваше пътя с оскъдните си лъчи. Имаше още часове до деня. Каран закрачи на запад.

— Къде отиваме?

— Към реката и водопада. Понякога планинските потоци спадат толкова внезапно, колкото и прииждат.

Още преди да зърнат буйстващата вода, чуха рева й и тракането на камъни по дъното. Намериха си закътано местенце сред скалите, за да дочакат изгрева.

Утрото започна сивкаво, облаците от запад закриваха цялото небе. Реката още си беше черен порой.

— Водата се е надигнала, откакто пресякох — изсумтя Лиан.

— Ще почакаме. През деня трябва да спадне.

Каран се опита да подремне, увита в наметалото си, а Лиан пазеше. Отмина неуловимият миг, когато светлината надмогна чезнещата нощ. Той се обърна разсеяно към реката и се смрази — отсреща, по нагоре по течението, имаше двама души.

— Каран! — Той я побутна.

— Ъмм?…

— Има двама на другия бряг, май и те са уелми.

Тя се разсъни мигновено, обърна се по корем и пропълзя да погледне през един процеп в скалите. По гърба й сякаш полазиха мравки. Да, уелми, но не онези, която я преследваха последните дни, а по-млади, мъж и жена. Преди Хечет бяха петима, сега отново се бяха събрали да я гонят заедно…

— Сигурно са ме проследили — умърлушено каза Лиан. — На няколко пъти ми се стори, че някой дебне зад гърба ми.

— Все едно как са ни намерили. Пък и всеки път успяваха и когато те нямаше.

— Виж, мъжът се кани да прекоси реката.

Двамата уелми се хванаха за ръце, завъртяха се и жената помогна на мъжа да се хвърли във висок плонж, с който той стигна до един стърчащ над пяната камък. С още два уж тромави, но огромни скока уелмът се озова насред реката — бе двойно по-широка от предишния ден. Жената му подвикна, той й махна с ръка и се метна във водата със събрани пред главата ръце. Течението тутакси го погълна. Лиан се блещеше — не бе забравил какво бе преживял. Една ръка замахна над повърхността и се скри. Жената се бе вторачила в реката. Далеч надолу уелмът се изтръгна от потока и се измъкна на камъните. Изправи се замаяно, махна още веднъж на жената и тръгна към развалините.

Жената спокойно се отправи обратно към хребета.

— Ама че храбър плувец! — възхити се Лиан. — Ей такива гледки радват душата на разказвача! Вече съчинявам сказанието.

— Докато се хвалиш, не забравяй, че ни е смъртен враг — намръщено промърмори Каран. — А тя отиде да чака при пътеката за надолу.

— Днес бездруго не бихме могли да минем на отсрещния бряг.

— Не и тук — съгласи се тя, — но нагоре по течението може би има безопасен брод. Сега единствената ни надежда е да се прокраднем покрай другите уелми и да слезем от източната страна. Нямаме големи шансове.

— И те ще ни чакат.

— То се знае. Но има и втора пътека. Тоест някога е имало. Слизането ще е трудно.

От небето се стелеше рехава снежна пелена. Заобиколиха от юг развалините, където уелмът вече претърсваше. Скоро на кухия му протяжен вик, каквито Каран бе чувала из блатата, се отзова по-пронизителен крясък. Лиан потръпна — спомни си за Гайш и опрения в гърлото му нож.

— Търсят Идлис — изсумтя той.

— Може би са го намерили и вече търсят нас.

Във все по-гъстата виелица се отклониха към самия край на платото.

— Какво си намислила? — попита Лиан.

Каран набързо му обясня:

— Недалеч оттук склонът се спуска към някогашния мост. Има пътека, която криволичи чак до водата. И там можеш да се прехвърлиш на другия бряг, но не когато реката е придошла. Има обаче и по-стара пътека по отсрещната страна. Видях я вчера, само че беше много късно да тръгна по нея. Уелмите може и да не я знаят. Ето, стигнахме.

Поведе го към втория скат, пропадащ към Тулин. Той беше много по-широк и заравнен за прокарването на пътя още във времената на по-топъл климат, когато земите около изоставената крепост били гъсто населени. Макар че по пътя растяха бурени, вятърът издухваше снега и двамата напредваха бързо. В сумрака пред тях се очертаха два черни каменни стълба — като навъсени пазачи. Нищо друго не бе останало от моста, простирал се някога над урвата.

— Пътеката започва ей там, до дясната колона — посочи Каран. — Извадихме късмет, никой не ни дебне тук.

В същия миг иззад колоната се подаде висок уелм — Идлис с омотана в изцапани бинтове глава.

— Назад! — извика Каран, обърна се и побягна по пътя.

Лиан се заклатушка след нея, притиснал ребрата си с ръка. Озърна се — Идлис не мърдаше, може би бе получил строга заповед да не напуска поста си. Мятащите се снежинки го скриха, след миг мощен крясък отекна от зъберите и склоновете на долината.

Каран откърши един клон от някакъв храст и се зае да заличава следите им.

— Това няма да помогне — сприхаво възрази Лиан; болката в ребрата му беше непоносима.

Каран свърна в сухите шубраци и се смъкна към почти отвесния червеникав склон.

Не беше лесно да намери старата пътека под снега. Най-сетне тя като че ли я откри — несигурен корниз, изсечен в скалата, отрупан с камъни и сняг и заледен. Запристъпваха внимателно. Заради страха си от височините Лиан забрави за раните си. Викът на Идлис проехтя пак. Ако уелмът застанеше на ръба и погледнеше надолу, щеше да ги види, защото вече не валеше.

— Хайде! — Каран дърпаше Лиан за ръката. — Ще ни настигнат.

Той се стресна и се помъчи да върви по-бързо. Беше го страх, че всеки момент ще падне. Стигнаха до ледено петно.

— Не се мотай де!

Лиан нерешително стъпи върху леда, кракът му се пързулна и той се просна по гръб. Понечи да се задържи с лявата ръка, но пръстите му само дращеха по леда. С падането си повлече и Каран и тя падна на колене. Успя обаче да запъне единия си ботуш в някаква пукнатина и да се задържи.

— Съжалявам… — вайкаше се Лиан.

Каран опипваше китката си и се мръщеше.

— Не си виновен ти. Нямаше смисъл да те карам да бързаш. Тази пътека е по-коварна, отколкото си си мислех.

Пак огледа леда — заемаше цялата ширина на корниза и продължаваше три-четири крачки. Опасно за нея и гибелно за Лиан.

— Какво ще кажеш да мина напред и да опъна въже, за да се задържиш?

И това не му харесваше, но не искаше да я бави.

— Да опитаме — съгласи се той неохотно.

— Добре. Мирувай тук.

Каран върза единия край на въжето за як корен, омота другия примка около кръста си и бавно запълзя по леда, като сечеше със сатърчето. Мина по опасното място и закрепи въжето и там.

— Сега ще се справиш ли?

— Да, струва ми се.

Лиан се вкопчи като удавник във въжето и направи първата страхлива крачка. Преди втората Идлис ревна силно и настойчиво точно над тях. Лиан извъртя глава и го зърна: уелмът се бе вторачил отгоре в двамата. И Каран вдигна глава. Никой не отвърна на призива, но не се знаеше дали и другите не идват. Изведнъж Идлис излезе от вцепенението си, натисна с рамо един голям камък, каквито имаше немалко по ръба, и го разклати.

— Лиан… — ахна Каран.

Не смееше да го подканя, но знаеше, че разполага с броени секунди да мине по леда.

Той плъзна крака малко по-напред и застина. Не можеше да откъсне поглед от камъка над себе си. Идлис се напъваше, пъшкаше и полека го накланяше. Лиан не мърдаше, макар да знаеше, че камъкът ще се стовари точно върху него. Ако затичаше, щеше да изпревари уелма — но той се тътреше.

Камъкът се изсули от ръба.

— Върни се! — изпищя Каран в последния миг и той отскочи назад.

Тежкото парче рухна върху корниза там, където бе стоял преди секунда, отскочи, удари се много по-надолу и предизвика свличане, чийто грохот се проточи безкрайно.

Лиан отмаляло се свлече на колене и се облещи към Каран. Въжето беше скъсано, в корниза зееше дупка, дълга два разтега, а под нея имаше само грапава стръмна скала. Снегът отново се завъртя и скри всичко освен тясната пътека с цвят на кръв.

Каран премери на око дупката. Лиан не би са справил дори да се върнеше да му помогне. Защо бе стърчал и чакал толкова идиотски?

— Е, дотук бях — подхвърли той. — За мен няма мърдане и нищо не може да се направи. Трябва да продължиш сама!

Каран се терзаеше от принудата да реши. Тръгнеше ли, уелмите сигурно нямаше да могат да я настигнат. След няколко дни щеше да си е у дома в Банадор. Вкъщи… Непреодолимо изкушение.

— Върви де, аз ще се оправя. Друго не ти остава.

Тя не мърдаше.

Лиан не издържа.

— Сбогом! — извика въпреки унинието си. — Ей, ще те навестя в Банадор, за да ми разкажеш завършека на историята. Не забравяй нито една подробност. — Приятният му глас стана малко по-дрезгав. — Ще ми липсваш, Каран. Пази се.

После подчертано й обърна гръб закрачи обратно по корниза.

Кара хем се смееше, хем плачеше. Ако не бе постъпил така, сигурно щеше да продължи, но не можеше да го зареже, като го гледаше как се отдалечава. А и не се залъгваше — той просто щеше да намери смъртта си, ако го изоставеше. Ето, единият му крак се хлъзна по пода и той се спаси на косъм от падане. Сърцето й заблъска в гърдите. Лиан се подпря и продължи, без да се обръща.

— Върни се — кресна тя във виелицата. — Няма да те изоставя! Като гледам, ще мога да мина под дупката, но после трябва да ме издърпаш.

Лиан пак се промъкна покрай скалната стена. За Каран не беше трудно да пропълзи като паяк по натрошения, разчистен от леда склон. Нищо не я тревожеше освен зейналата бездна под нея. Първия път Лиан не можа да улови протегната й ръка, после я стисна и дръпна. Олекна й, че той още има сили. Неволно се притисна в прегръдката му.

— Сега какво ще правим? — попита той нещастно. — Всичко провалих.

Тя допря студените си пръсти до устните му.

— Стига! Имаме още един изход… на отчаянието — прошепна в ухото му. — Една пътека, която навлиза в планините.

— Но нали каза…

— Не бива да ни чуят. Наистина е само за краен случай, но по-добре това, отколкото…

Забързаха се по пътеката. Каран влачеше клона след тях за да изтрива следите. Веднъж се скриха в шубраците от профучалите наблизо уелми. Накрая се върнаха на платото недалеч от развалините и тръгнаха към връх Тинтинуин. Още се стелеше сняг, но не колкото да ги скрие напълно.

— Пътеката започва източно от върха. Дано я намеря. Ще вървим дълго по много трудни места, а и опасни през зимата. Пътеката води на юг към по-високите планини. Прастара е, никой вече не минава по нея. Ако прикриваме следите си или завали по-силно, просто ще изчезнем. Ти как си?

— Ужасно.

По-късно небето се проясни и видяха, че тримата уелми са по следите им, макар и да изоставаха с около два часа. Но по пладне преследвачите скъсиха разстоянието наполовина — с дългите си крака и широките си стъпала имаха предимство в дълбокия сняг. Лиан хъркаше от усилие да не изостава. На всяка крачка му се струваше, че хищна птица го кълве в хълбока. Лицето му сивееше.

— Тази пътека до Банадор ли води?

— Оттук също можем да стигнем до Банадор — измъкна се тя с полуистина.

— Нали снощи каза, че човек не може да носи толкова храна, че да му стигне.

— И за това мисля.

Каран млъкна: знаеше, че уклончивите й отговори само разпалват недоверието му. „Постъпвам с него както Мейгрейт с мен“ — прозря в един миг. По тази пътека можеха да тръгнат или към Банадор, или към Шазмак, скрития в планините град на аакимите. Но не биваше да разкрива тайната и би се престрашила да престъпи забраната само ако бъде изправена пред неизбежна гибел. А дори и тогава би поела прекомерен риск, като заведе чужд човек там.

До средата на следобеда уелмите отново скъсиха разстоянието наполовина. Каран се насочи към обрасли с храсти възвишения. Никак не беше приятно да вървят между драскащите тръни, а и вече не виждаха потерята. Тя продължаваше да замита следите. Все повече се тревожеше за Лиан, който престана да се оплаква и очевидно беше към края на силите си. Всеки миг очакваше да се свлече, но той някак си се влачеше напред.

Стигнаха до приток на планинската река с водопада. Каран поведе по скалите край руслото, където водните пръски бяха стопили снега. По едно време нагазиха в ледената вода; скачаха от камък на камък, без да оставят следи. Накрая и куче не би могло да ги надуши. Вървяха до смрачаване, потоците ги принуждаваха да се отклонят на запад, встрани от нужната им пътека.

Щом се стъмни, спряха за нощувка до един голям камък и събраха бодлив пирен за постеля. Хапнаха сирене, пушено месо и корав хляб от раницата на Лиан — преглъщаха хапките със студена вода. Разбира се, не посмяха да накладат огън. Каран веднага придърпа спалния чувал до брадичката си, но не можеше да заспи.

Пречеше й натрупаната преумора и гневът към Лиан, въпреки че се опитваше да го прикрие. След глупавото си помайване на скалния корниз той се опитваше да бъде сговорчив и полезен, но тя не обръщаше внимание на старанието му да й угоди.

Лиан спеше неспокойно, при всяко събуждане усещаше, че напрегнатата Каран го наблюдава. Реши, че я е страх да заспи, защото не знае какво ще направи той.

Станаха призори, хапнаха малко от сухата храна и пийнаха хладка вода от манерката на Каран — тя бе я държала в спалния си чувал. Разпиляха бурените, за да не личи къде са спали, и потеглиха.

Напредваха твърде бавно в дълбокия сняг, натрупан в долината. От тази страна на планината времето беше още по-лошо: цял ден се сипеха твърди зрънца, които сплъстяваха косите им на ледени кичури. Снегът лепнеше на буци по ботушите им. Каран се поддаде на изтощението и унинието, затвори се в нерадостните си мисли. Как да намери пътя по тези места, на много левги от всяка позната й земя?

 

 

На следващата сутрин времето се промени. Вече не валеше, облаците се разнасяха. Лиан вървеше след нея нагоре по склона, без да хленчи, макар да се чувстваше смазан.

Пред тях се изпречи стръмнина от разпадащи се шисти, покрити с кафяви лишеи. Макар че скалните пластове се редяха като наклонени стъпала, не изглеждаха особено безопасни.

— Ето ти едно правило на планинаря — промълви Каран. — Когато можеш, следвай билото, а не долината. Носиш ли въже?

Лиан завъртя глава.

— Оттам май ще е по-лесно. — И посочи полегат наклон с по-широки стъпала.

— Вярно. Ако паднем, шансът да се пребием е по-малък.

Катеренето се оказа мъчно, защото мократа скала се трошеше под краката им. Веднъж-дваж Каран дори се зарадва, че Лиан е наблизо — повдигна я, когато се протягаше да хване следващия ръб над главата си, освободи раницата й, закачила се в някакви трънаци, подпря я да изпълзи през ръба на последната отвесна канара. И тя на свой ред му протегна здравата си ръка, за да го издърпа. И видя, че челото му лъщи от пот.

— Откакто се помня, ме е страх от високото — призна той и избърса влажните си длани в панталона.

Каран се престори, че гледа на юг, където планината се издигаше още по-нависоко. Очевидно не бе напълно лишен от смелост — която обаче щеше да бъде подложена на безмилостно изпитание преди края на това пътешествие.

Следобеда на третия ден вече пъплеха по западния склон в подножието на връх Тинтинуин и се насочиха към нацепените скали на юг. За тези неприветливи и трудно достъпни места дори нямаше сказания, които Лиан да знае. Преследвачите им не се мяркаха никъде и Каран си позволи плаха надежда, че са се отървали от уелмите. Към края на следобеда слънцето се показа иззад облаците, от северозапад повя топъл вятър и дори им стана горещо в дебелите дрехи.

— Ту сняг, ту дъжд, а сега и това — промърмори Лиан. — Зимата позакъсня тази година.

— Късната зима е сурова. Не приказвай така, че ще съжаляваш.

Тук скалите бяха застинали във всякакви извивки, след като ги бе избълвала планината. Почти на всяка крачка трябваше да избират откъде да минат. Търсеха пътеката на юг, но Каран не я откриваше и ставаше все по-сприхава.

— Не трябваше ли да тръгнем натам? — посочи Лиан обратно, на север.

Объркваше се безнадеждно в посоките.

Тя изобщо не го удостои с отговор. Ама че нещастник! След съня на пресекулки през последните три нощи изтощението не й позволяваше да мисли свързано.

Вятърът стихна, налегна ги влажен задух.

— Май е време да си намерим закътано място за нощувка — подвикна след малко Лиан. — Времето се променя.

Каран се огледа. Провираха се по южния склон. Пред тях имаше островче от дървета между хаотично стърчащите скали и втвърдени лавови потоци. Тук-там се бяха образувала и кухини, които подмамваха, но се оказваха запълнени с чакъл. Макар че на север небето оставаше ясно, от югозапад напираха в стена зеленикавочерни облаци, под които неспирно са кривяха и пресрещаха мълнии.

— Ето нещо по-удобно. — Лиан посочи малък чернеещ отвор в скалата.

За малко не го бяха подминали заради избуялите наблизо храсти.

— Донеси дърва, аз ще запаля огън — отвърна Каран, за да надвика тътена на гръмотевиците.

Със здравата си ръка събра пожълтяла трева и съчки. Лиан хукна към дърветата и започна да кърши сухи клони. Настъпващите облаци погълнаха залязващото светило и ги обгърна плътен сумрак.

Въпреки тесния си вход пещерата беше широка десетина разкрача и висока към два. Не се знаеше докъде продължава. Каран накладе димящо огънче на няколко крачки от дупката. Отдавна не смееше да използва светлика — опасяваше се уелмите да не я намерят по него. Запали стиска клонки вместо факла и огледа внимателно тунела. Стените му приличаха на мътно стъкло. Извиваха се нагоре ту рязко, ту плавно и криволичеха. Нататък корените на дърво бяха пробили тавана и образуваха жилава завеса. Бели паяци и други слепи гадинки се разбягваха от светлината. Стотина стъпки по-нататък въздухът беше застоял, имаше следи от прилепи. Рухнала скала препречваше пътя.

Каран се върна и отвори раницата на Лиан да види какво имат за ядене. Разпиляха се множество пакети, увити в промазан плат, повечето все още сухи. Дали пък сред това богатство нямаше и истински чай? Тя отвори един и го подуши. О, да! Хубав сорт, отглеждан по хълмовете над Чантед. Боклукът, който бе успяла да си купи в Хечет, беше от твърдите листенца на някакъв пустинен храст и нагарчаше неприятно.

Бурята ги връхлиташе; съвсем притъмня. Лиан още се бавеше навън и тя нямаше дърва за огъня. Изпълзя през отвора и се загледа към дърветата. Щом блесна следващата мълния, забеляза Лиан — бе отсякъл едно изсъхнало дръвче със сатърчето и сега се напъваше да го довлече по камънаците. Озърташе са през рамо към небето. Каран също погледна нагоре.

— Зарежи дървото! — кресна му, уплашена за него, но гръмотевицата заглуши гласа й.

Вятърът побесня и стовари същинска канонада от градушка, поредната мълния удари толкова наблизо, че косата на Каран засъска и изпука. Из въздуха се разхвърчаха ледени трошки.

Лиан изтърва дървото, свлече се на колене и закри главата си с ръце. Остана така поне половин минута, чак тогава се надигна и побягна към нея. Нова светкавица се заби сред мъртвите дървета, нацепи най-голямото и трески колкото Каран полетяха във всички посоки. Едно парче се стовари над дупката на пещерата. Лиан най-сетне се напъха вътре.

— Това беше глупост — скастри го тя. — Можеше да донесеш един наръч, щяхме да вземем още, след като бурята отмине. А сега нямаме нищо. И за какво ти беше цяло дърво? Пълно е с клони. Ако мълнията бе ударила по наблизо… Лиан, ти наистина си малоумен.

Седна до гаснещия огън. Изопнатият й гръб показваше гнева й по-ясно от всякакви думи.

Лиан седна настрана. Нищо не потръгваше според очакванията му. В Чантед не беше така. Унизително съзнаваше, че е същински тъпанар, презряно нищожество.