Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Shadow on the Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция на речника
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Превод: Владимир Зарков, 2005

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN: 954-585-622-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на речника, пратен от crecre
  3. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  4. — Редакция (Мандор)

37. Старият град

Лиан си мислеше, че плува с Каран от часове, макар че изобщо не бе изтекло толкова време. После чу скърцането на весла, лодката внезапно се появи и умелата ръка на Пендер я насочи толкова близо до тях, че Лиан се пресегна и се хвана за борда. Пендер издърпа веслата и извлече от водата първо Каран, после и него. Уви ги с едно платнище, но вятърът ги смразяваше.

— Тя трябва да седи до огън и да пие нещо топло — отсече лодкарят. — Отиваме на брега.

Лиан седеше прегърбен под платнището и гледаше дебелото му грозно лице с безмерно уважение.

Нататък по брега намериха ивичка пясък, свряна между скални издатини. Навътре растеше гъста гора, а между скалите — пирен. Пендер заби носа на лодката в пясъка. Запалиха два големи огъня и сложиха Каран между тях, пояха я поред с рядка супа и сладък чай. Накрая тя заспа, но кошмарите започнаха отново. Два пъти скачаше и побягваше в мрака, така че се наложи да я вържат.

Сутринта изглеждаше по-добре, колкото и да беше изнемощяла. Вятърът се обърна от юг, имаше надежда да пътуват по-бързо. Вдигнаха платното и се понесоха право към Туркад.

 

 

В утрото на осмия ден след бягството им от Сит цялото небе на запад беше покрито с димна завеса. Лодката заобиколи врязания в морето нос и навлезе в дълбоките, защитени от бурните води на Порт Кардасон, най-огромното пристанище по бреговете на Мелдорин, морската врата към прастария град Туркад. Пристанището беше претъпкано с морски съдове — от грамадни кораби, целите в жълти платна, пристигнали чак от Крандор с товар от подправки и коприна, накити и рядка дървесина, до мъничките рибарски кюли. Гористи хребети се спускаха досами водата и между тях имаше скътани безчет дълги тесни заливчета. Морето пред пристанището беше осеяно с мънички островчета — на някои стърчаха фарове, бележещи безопасния път, който тук се отклоняваше вляво.

На половин левга навътре зад три скалисти острова беше градът — пъстро петно на фона на назъбените възвишения, които сякаш го изтикваха към морето. Минаха между островите, пак свърнаха на запад, плъзнаха се по дълбоките сини води на Порт Кардасон и стигнаха до ширналата се мътилка на Туркадския залив.

Лиан оглеждаше всичко опулен.

— Колкото и да съм пътешествал, друг такъв град не съм виждал. Сигурно са изсекли цели гори, за да го построят.

— Не си и подушвал друг такъв, така де! — вметна Пендер и си запуши носа.

Вятърът носеше от север тежка воня на развалена риба и други гнусотии.

Каран, която наглед почти се опомняше, промълви:

— Винаги е бил място на злочестини за мен.

Туркад не беше най-големият град в Мелдорин, но останалите не можеха да му съперничат по древност — дори по времето на Шутдар беше стар. Целият бряг бе покрит с гигантско натрупване на пристани, скелета, складове, кейове — навлизаха във водата върху яки колони, почернели от катран, с надстроени по три, четири, че и по пет етажа върху тях. Някои достигаха на дължина цели хиляда стъпки. Всичко това заемаше поне една левга от залива. Някои постройки още бяха здрави, други се бяха наклонили, подовете на трети бяха провиснали към вълните. Имаше свързващи мостчета с греди колкото дънер на старо дърво, укрепени с ленти почернено желязо. Този неимоверен градеж незабележимо затъваше в тинята, обаче отгоре рисковано се издигаха нови равнища — пристанищното градче Хлун, чиито облечени в роби обитатели контролираха всички морски превози от и до Туркад.

— Морето се надига, а земята потъва — отбеляза Каран. — Те неспирно строят ново върху старото. Най-древната част на града прилича на айсберг — повечето е под водата.

Лодката се провираше на зигзаг в гъмжилото и спря до внушителен пристан. Водата лъщеше мазно.

Изкачиха се по стъпала, сякаш създадени от великани, и стигнаха до черната площадка. Пендер издири един чиновник, плати му таксата и придирчиво прочете разписката. Без нея на мига щеше да се прости с лодката си.

Докато вървяха по дългия пристан, подминаха дупка — явно долу една от колоните не бе издържала на гниенето. В дупката се виждаше хаос от смахнато килната дървения, истински кошер от слузести килийки.

Някакво движение привлече погледа на Лиан. Отдолу го зяпаше мършаво мръсно лице. Всъщност лицата бяха много. По гредите пълзяха жителите на тази бърлога. Посочи ги на Каран.

— Прекалено много хора, земята не стига — отвърна тя и потръпна — Затова няма празно място. Да се махнем от тази проклетия, привиждат ми се кошмари дори само като стоя върху нея.

Тя нарами раницата си и тръгна припряно към западните хълмове и кулите на стария град. Най-сетне се добраха до брега и навлязоха в стръмните тесни улици, настлани с тъмносини тухли на черни петънца. Край тях се редяха сгради от потъмнял камък. Веднага след като се настаниха в една от многобройните странноприемници около пристанището, Пендер отпраши нанякъде.

Каран поръча чай и седна на пода срещу Лиан.

— Не биваше да идваме тук.

— Нямаше къде другаде.

— Не се отдалечихме от враговете ми, а дойдохме при тях.

— За кого говориш? От кого се боиш? От Мендарк ли?

— Не знам — изхлипа тя. — Страх ме е да си помогна с усета.

Оглеждаше се, сякаш стените се събираха да я смажат. Впи пръсти в чашата и наведе глава, та парата да облъхва лицето й. Ароматът като че ли я освежи.

— Както изглежда, принудена съм да разчитам на твоя приятел Мендарк. По-добре иди да го известиш.

Вялото покорство в гласа й натъжи Лиан.

— Не бих го нарекъл приятел. — Опасяваше се почти колкото нея от тази среща. — Дадено, отивам. Но ти в безопасност ли си тук?

— Ще залостя вратата и ще спя. Тръгвай по-бързо.

Когато Лиан излезе на улицата, минаваше пладне. Той се огледа. Крайбрежната улица беше изпъстрена с изнесени навън маси на кафенета, а нагоре по склона продължаваше същински лабиринт. Но Мендарк беше Магистър, всеки сигурно знаеше къде живее.

Първите двама го отминаха, без да отговорят, но едно улично хлапе, момиче на десетина години, мърляво и кльощаво, с корички и на двете колена, го упъти към цитаделата. Явно Лиан надплати за услугата с медните монети, които пусна в шепата му, защото то се озърна (никой не ги гледаше), прибра съкровището си и офейка. Посочената му твърдина беше цял комплекс от кули върху хълма, бе ги видял още от лодката.

Начесто губеше посоката по криволичещите улички и безистени на стария град. Веднъж-дваж момичето се показа зад него, но тъкмо когато реши да го наеме за водачка, то изчезна и повече не се мярна.

Цял час изгуби, докато стигне пред портата на цитаделата — отворена, но с четирима стражници в алено и синьо пред входа. Препречиха му пътя с дългите си копия.

— Ей, селяндур, ти пък каква работа имаш вътре? — попита един.

Лиан съжали, че не бе проявил предвидливост — трябваше да си купи чисти дрехи, да се изкъпе и да се обръсне.

Впери поглед в очите на мъжа и каза решително:

— Аз съм Лиан от Чантед. Нося вест от Уистан, наставник на Школата в Чантед, за Мендарк, Магистър на Висшия съвет на Туркад. Настоявам да ме пуснете незабавно вътре.

Друг страж се ухили присмехулно и каза нещо на третия, двамата се разкикотиха. Старшият се намръщи и ги сгълча. Те млъкнаха, но широките усмивки не изчезваха от лицата им. Той пак се обърна към Лиан.

— Разбира се, носиш знак от Уистан, за да докажеш, че изпълняваш негово поръчение, нали?

Лиан разпери ръце.

— Уви, нападнаха ме грабители и вече нямам знак.

Изражението на стража се промени.

— Не знам за никакъв Магистър Мендарк — изтърси с лукава усмивчица и си потърка брадичката. Другите прихнаха сдържано. — Сигурен ли си, че не бъркаш името или дори града? Смотаняците от Чантед са малко слабоумни, както съм чувал.

Лиан пламна.

— Вие сте глупаците тук — озъби се гневно. — Задачата ми не търпи отлагане. Няма да търпя някакви идиоти да ми губят времето. Пуснете ме веднага.

Усмивките се стопиха тутакси, копията се завъртяха към него.

— Ако си какъвто казваш, макар че се съмнявам — ухили се пак старшия и го побутна по гърдите с върха на копието си, — предупреждавам те да не си насилваш късмета. С името на Мендарк вече не можеш да влезеш в цитаделата. Тази предател бе свален от власт и изгонен от стария град.

Лиан се смая и запелтечи:

— Но… Кога? Как? Нищо не съм чул…

— Не е новина. Целият цивилизован свят знае. Скоро вестта може да стигне и до Чантед.

Отново последва буен смях.

— Къде да го намеря? Още ли е жив?

— Казват, че се заврял в Масанд, до водата. Онова свърталище открай време е прочуто с вонята си. Крайно време е да го изгорим до основи заедно с паразитите там. Внимавай да не си наблизо, когато дойдем.

 

 

Масанд! Лиан изобщо не знаеше къде е това място и дори дала е в пределите на Туркад. Отдалечи се малко от стражниците и седна на едва ниска каменна стена. Питаше най-учтиво всеки минувач как да се добере до Масанд, където живеел Мендарк. Достатъчно беше да чуят името, за да се махнат припряно. Той закрачи бавно надолу, чудеше се какво да прави. Ненадейно хлапето се озова до него. Лиан предположи, че подобни умения са полезни за оцеляването в този град.

— Къде искаш да отидеш? — попита момичето с гласец, тъничък като краката му. — Мога да те заведа.

— В Масанд.

— В Масанд ли? — Момичето го изгледа невярващо. — Че за к’во ти е?

— Това си е моя работа. Знаеш ли къде е? Ще ти платя добре.

Веднага осъзна грешката си. Сега трябваше да й даде десеторно повече от обичайното. Е, още имаше пари, а и не си струваше да се пазари за дреболии.

— Знам. Ще те заведа. — Тя се озърна през рамо. — Ама не оттука. Слез под хълма. Ще те намеря.

Момичето пак изчезна някъде. Лиан допусна, че му е заръчала да се върне на крайбрежната улица. Нямаше друг избор и щом стъпи на настилката там, хлапето изникна от някаква уличка със сергии, на които продаваха възможно най-противни гнили зеленчуци.

Лиан я огледа по-зорко — нерядко тези бездомни деца се подчиняваха на бандити.

По-опърпан дребосък от нея май не бе виждал. Не личеше някоя от прокъсаните вехтории по тялото й да е била прана някога. Светлата й коса беше сравнително чиста, затова пък окълцана с нож малко над раменете. Имаше твърде издължено лице за дете, остър нос и изпъкнала брадичка. Невинността в големите очи с цвят на лешник беше учудваща за хлапе, отрасло на улицата. По босите й крака имаше засъхнали кални пръски, но по ръцете нямаше видима мръсотия. Такава беше донякъде противоречивата картинка пред очите му.

Време беше да се замисли. След няколко часа щеше да се стъмни. Седна до една масичка на открито и извика да му донесат чай. Момичето стоеше наблизо и го гледаше.

— Дете, как се казваш?

— Лилис.

— Лилис. Искаш ли нещо за пиене, гладна ли си?

Тя го зяпна недоверчиво. Защо пък някой ще й плаща обяда? Преценяваше го, както и той нея. Изглеждаше угрижен и уморен, имаше дълбоко врязани сенки под очите. Дрехите му бяха протъркани и измърляни от дълго пътуване, по тях съхнеше сол. Но не приличаше на човек, от когото да се бои, а гласът му беше толкова благ и топъл, че неволно го хареса. А и беше прегладняла. Още не бе яла този ден, макар че с всяка от трите медни монети щеше да си купува огризки за цяла седмица, ако успееше да ги опази.

— Да — призна. — Гладна съм.

Седна срещу него, за да е по-далеч.

Лиан нямаше представа какво обичат децата, но в такъв студен ветровит ден избра паница с гъста супа, а когато хлапето обра със залък и последните капки в своята, а той посръбваше бавно чай, взе за нея чаша убийствено сладък горещ шоколад. Такава наслада тя преживяваше за пръв път. Въртеше из устата си всяка глътчица и ту зяпваше чашата, ту очите му.

— Сега да вървим в Масанд.

Хлапето скочи охотно, поклони му се от благодарност и го поведе бързо, но по обиколен маршрут, като начесто се оглеждаше, към южно предградие на каменист нос, навлизащ в морето.

По пътя попита:

— Ти к’во работиш?

Той обясни какво върши разказвачът, описа библиотеката в Чантед, дори й разказа къса история, подходяща за детски ум. Времето минаваше приятно и незабелязано. Лили го слушаше смълчана, но не забравяше да се озърта във всички посоки — това беше задължение на водача. На едно място, в най-напрегнатия момент от сказанието, когато гибел заплашваше героинята, студената й ръка хвана неговата и я стискаше, докато не излязоха под ярък уличен фенер.

Вече се бе смрачило, ръмеше ситен дъждец. Оказа се, че Масанд е от старите квартали на града, макар и извън очертанията на първите крепостни стени. Състоеше се от две части — каменни здания на билото и по-новите, край огромното пристанище.

Убежището на Мендарк се намираше във вила на една скална издатина, под която склонът се спускаше стръмно към кейовете. Имаше висока ограда от базалт, тук-там напукана. По земята се виждаха купчини дялан камък, личеше, че оградата е потегната набързо. Високата желязна порта беше открехната. Лиан я бутна и тя се отвори с ръждиво скърцане. В будката на пазача не завари никого, макар че в огнището имаше запалени дърва. Широката масивна къща беше по средата на запусната морава с бели и сини цветчета. В единия ъгъл седем тънки каменни кулички стърчаха над залива, някои само малко по-високи от сградата, други извисили се на повече от двадесет разтега. Всяка завършваше с купол от кован метал, по който блещукаха отражения от светлините на града.

Лиан потропа на предния вход. Отвътре някой подвикна, после му отвори висока жена, която го огледа невъзмутимо.

— Аз съм Лиан от Чантед. Дойдох да търся помощ. Мендарк тук ли е? — изляха се думите от устата му.

Губеше самообладание пред тези безстрастни очи.

Жената пак го премери с поглед, взря се за миг в чакащата по-назад Лилис и му протегна ръка.

— Добре си дошъл. Отдавна те търсим. Влез. Аз съм Талия.

Лиан подкани Лилис с жест и внезапно си спомни, че не е уговорил с нея колко ще й плати. Извади един сребърен тар и й го подаде с усмивка.

— Благодаря ти, Лилис.

Светлината от коридора огряваше лицето й. Тя не се засмя. Жадуваше за тази монета по-силно от всяко друго нещо в живота си. Тръсна глава и очите й блеснаха.

— Ти вече ми плати — изписука момичето и си тръгна.

Лиан постоя загледан след нея, после се обърна към Талия, която пък наблюдаваше сцената с немалка изненада. Спомни си какво й бе казал Шанд преди месеци в Тулин. Лиан наистина имаше нещо особено у себе си, щом толкова бе омаял едно бездомно хлапе, че то да откажа цял сребърен тар. С тази монета в Туркад можеше да се купи дори човешки живот. Това й напомни още нещо. Шанд също щеше да идва в града, но още не се бе появил.

— На такъв водач се плаща по четвърт меден грайнт на ден, а и пак трябва да си пазиш гърба. Ти май си намерил единственото честно безпризорниче в Туркад. Сега ще ти се лепне.

— Хич няма да ми е излишен честен приятел — отвърна той и стисна топлата й силна десница.

Талия взе фенер и го поведе по гол коридор и нагоре по стълба.

— Мендарк ще се зарадва, ако носиш добри новини. Имахме много несполуки.

Стигнаха до отворена врата в края на дълъг коридор и влязоха в просторна правоъгълна стая, осветена от три маслени лампи под високия таван. В камината отсреща бумтеше огън. По тъмната ламперия нямаше друго освен избледнял гоблен с ловна сцена в гора — глиган се канеше да изкорми ловеца. Две тапицирани с кожа кресла бяха придърпани пред камината.

— Дойде Лиан — каза Талия от прага.

В едното кресло зашумоля хартия, Мендарк се изправи и се обърна към тях, разперил ръце и засмян. Прегърнаха се, после Мендарк се дръпна и сложи ръка на рамото на Лиан.

— Колко се радвам да те видя! Сигурно има пет години, откакто пътувахме заедно към Зайл. А все едно беше вчера — изобщо не си се променил.

Лиан не бе очаквал чак толкова сърдечно посрещане. Помнеше добре, че преди пет години Мендарк си бе наумил да го проучи. Не биваше да вярва на думите му, затова пък си струваше да не пропусне никоя негова постъпка.

Покровителят му наглед беше към края на средната възраст, с права кестенява коса до раменете, дебел нос, тъмносини очи, пълни устни и трапчинки от смях. В черните вежди и брада белееше само някой косъм. Лицето и ръцете му бяха груби. Носеше дебел бежов вълнен панталон, пуснат над високите ботуши, и кафява вълнена риза.

— Времето е било милостиво и към тебе — отвърна Лиан.

Забеляза обаче, че косата на Мендарк е оредяла, че ъгълчетата на устните му са извити надолу, че очите му са затаили недоверие и умора, сякаш изчерпва силите си докрай.

— Ела да се сгрееш — подкани го Талия, която се бе подпряла на лавицата над камината. — Той ще те разпитва часове наред, без изобщо да помисли дали ти е удобно… Впрочем, никой не пази на портата. Сигурно са в кръчмата на ъгъла. Да отида ли да им стегна малко юздите?

Мендарк навъсено кимна и Талия излезе. Мендарк хвана Лиан под ръка и го настани в едното кресло пред огъня.

— Хапна ли вече? — Посочи му масичка до стената с хляб, плодове и блюдо, отрупано с печено месо и зеленчукова гарнитура, всичко поизстинало.

— Не много — призна Лиан, вперил поглед в угощението.

— Ние ядохме. Избера си каквото желаеш.

Лиан си напълни една чиния и седна. Чувстваше се неловко, не забравяше дълга си и се питаше как ли Мендарк ще подхване разговора. Мълчаха, докато се нахрани. Талия се върна. Мендарк наля три чаши тъмно вино от една керамична кана и подхвърли:

— Ти много ни разтревожи. — Но се усмихваше.

— С какво?

— Талия те е търсила в планините незнайно колко седмици. Смятахме те за мъртъв. Е, какви са вестите? Какво става с Огледалото?

Лиан започна дългия си разказ. Щом стигна до въпроса си към Тенсор, Мендарк прихна.

— Лиан, не ти липсва или смелост, или неописуема тъпота. Какво те прихвана, че да го разпитваш толкова нагло?

— Той се отнесе зле с Каран.

— Не и от неговата гледна точка. Все едно. Отдавна ми се иска са те попитам за друго. Какво ли беше?… О, да, за новото „Предание за Възбраната“, което си разказал в Чантед. Никакви подробности не успях да науча.

— Уистан не разрешава. Изхвърли ме от Школата, защото отказах да му се подчиня.

— Тъй ли било? Е, бездруго беше време да напуснеш Школата.

— Канех се да те попитам за това — нерешително промълви Лиан. — Какво ще изискваш от мен?

— Какво ли не, но до това ще стигнем по-късно. Засега чакам само отговори! Какво толкова различно имаше в твоето сказание?

Лиан му обясни за убийството на сакатото момиче и подчерта:

— Значи някой е проникнал потайно в кулата.

— Интересно! Какво те притеснява? Аа… Върви по коридора, клозетът е вляво. — Младежът излезе. — Талия, ти какво ще кажеш?

— Май е открил нещо важно.

— Може би, но е вероятно накрая да излезе празна работа, както с толкова други прекъснати нишки към миналото. Питам се обаче прав ли е Тенсор, че който и да е влязъл пръв в изгорената кула, трябва да е бил от тримата карони? Най-добре ще е да се поровим в това.

— Мендарк, кажи ми защо стана покровител на Лиан.

— Беше си очевидно, че има безмерни заложби, но се нуждаеше от възможно най-доброто обучение. Както и ти преди него! Имам нужда от човек и с неговия талант. Миналото и бъдещето ни са оплетени, а кой ще ги разнищи по-добре от един летописец?

— Мислех си, че искаш да те възхвалява във Велико предание след смъртта ти.

Мендарк се подсмихна, без да се смути.

— И това го има.

Лиан се върна и довърши историята за скиталчеството си.

— Така пристигнахме тук сутринта и след дълго дирене дойдох при вас.

Макар че непрекъснато умуваше над съня си в Шазмак, след като прочете „Предания на аакимите“, и се питаше съществува ли митичната Тълкувателна плоча, не сподели това с Мендарк. Тази тайна щеше да остане само негова. Но някой ден, когато му се отплатеше за дълга и го завареше в добро настроение, щеше да се опита да научи от него още за Възбраната. Нищо не можеше да угаси желанието му да разбера кой е убиецът на сакатото момиче.

— Каран е тук — в Туркад, и носи Огледалото?! — Мендарк буквално изхвърча от креслото. — Говедо такова! Защо не я доведе тук? Да ти напомня ли какво ми дължиш?

— Тя не искаше. Страхува се. И е готова да даде Огледалото единствено на някоя си Фейчанд.

— Фейчанд! — повтори Мендарк. — Чувал съм за нея. Незначителна чародейка. И защо точно на нея?

— Не знам. Има още нищо. Каран често сънува как Рулке се надига и отхвърля оковите.

— Рулке ли? Той е в неразрушим затвор.

— Някой бди ли над Нощната пустош?

— Аз бдя. Но всички предпазни мерки са непокътнати. Може би изпитанията са увредили ума й.

Лиан се разстрои, щом чу друг да изрича на глас собствените му опасения, затвори очи и се облегна в креслото.

— Къде е Каран сега? — остро попита Талия и ги върна в настоящето — Сама ли е?

— Да.

— Тогава да вървим. — Мендарк вече бе взел наметалото си. — Тя е изложена на страшна опасност. Целият свят сякаш е потърсил убежище в Туркад — и добрите, и злите, а армиите на Игър са на броени дни оттук. Тя умее ли да си служи с Огледалото?

— Не казва, а аз не умея — убедих се. Няколко дни беше у мен, приложих всичко, което бях прочел или чул, но виждах само своето лице.

— Нима очакваше друго? — добродушно попита Мендарк. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш, че такова изкуство се учи, и то много дълго.

На излизане минаха през портата и в будката за пазача Лиан видя двама твърде намусени мъже. Излязоха на улицата.

— Какво се чува за войната? Сит още ли се брани? — попита Лиан.

Талия завъртя глава.

— Превзет е преди дни, всички земи на юг са завладени. И ти си видял дима. Игър изгаря всичко пред себе си.

— Мендарк, а тебе какво те е сполетяло?

— Отнеха ми властта. Може би заслужено. Струва ми се, че прекалено съм затънал в миналото. И е крайно време да поискам отплата от всички, които ми дължат нещо. Но за това по-късно, както казах.

Вървяха припряно в мрака. Върху тях се изливаше порой, рядко срещаха някого по улиците. Веднъж на Лиан му се привидя Лилис някъде отзад. След около час бяха в странноприемницата. Той потропа и макар че наближаваше полунощ, Каран се обади веднага:

— Кой е?

Лиан й отговори и тя колебливо дръпна резето. Държеше ножа си и не го прибра, когато видя лицето му.

— Къде беше?… — започна заядливо, но видя другите двама в коридора, пребледня и понечи да побегне.

— Доведох Мендарк, както се уговорихме — веднага я успокои той.

— А коя е жената? Познавам я отнякъде.

Фенерът подчертаваше тъмните кръгове около очите й. Тя го вдигна към лицето на Талия.

— Ти ли си? — олекна й малко.

Лиан й представи Мендарк и Каран предпазливо стисна ръката му.

 

 

Каран бавно се отдалечи от вратата, вторачена в мъжа, който толкова самоуверено стоеше до огнището и също я оглеждаше. Значи това бил легендарният Мендарк, чийто път започваше в същото онова далечно минало, където бяха корените и на Игър. „Прилича на онези, които виждам във всяка кръчма да се наливат с вино и да ръсят измислици“ — рече си презрително.

Той забеляза, че дребничката Каран спря нерешително насред стаята, и като че с някаква игра на светлината се смали, загуби част от заплашителния си вид и умисленото му изражение уталожи опасенията й.

„Умно, поне има дарбата на усета“ — неохотно призна тя. После предложи чай на всички.

Талия бъбреше тихо с Лиан. Излъчваше същото властно спокойствие, което бе проявила в Предъл.

Каран й се намуси неприязнено заради лъскавата черна коса, падаща по гърба й, великолепната й шоколадова кожа, тъмнокафявите очи със златисти искрици, продълговатото лице с меки очертания. Лиан й каза нещо и тя се засмя приятно и гърлено, прекрасните й зъби лъснаха. Двамата си говореха толкова непринудено, все едно са близки от години, и на Каран й се стори, че Лиан я изоставя. „Неверни приятелю, как можеш да си подхвърляш шегички с нея? Тя никога не би разбрала какво изтърпях“.

Каран обърна гръб на Мендарк, който седеше отпуснато на стола и зяпаше тавана, и я попита:

— Какво искате от мен?

— Спомни си срещата ни в Предъл — отговори Талия. — Събирах сведения за Мендарк и му съобщих какво научих за Огледалото и за тебе. Ти побягна на север, докато чаках заповедите му. Ако бях тръгнала веднага след тебе, може би нямаше да те сполетят толкова несгоди.

— Може би — озъби се Каран. — Но аз не се доверявам лесно.

— Когато получих отговор от Мендарк с нареждане да те издиря, ти беше далеч. Само успях да пратя вест, че бягаш към Хечет.

— Много послания бяха разменени, за да бъдеш намерена и доведена тук — намеси се Мендарк. — Ето че Лиан те доведе по най-заобиколния път, макар че не бих избрал точно него за водач.

— И аз — отвърна Каран. — Но без него нямаше да съм тук.

Талия продължи:

— Старият Шанд в Тулин ми каза накъде си тръгнала. Едва не те догоних южно от планините, но се натъкнах на уелмите. Подмамих ги да тръгнат на запад, но когато се откъснах от тях и се върнах, вече те нямаше. Помислих, че си загинала във виелиците.

Каран се взря в нея — претегляше думите й. Накрая дори Талия като че ли се притесни.

— Да, делата ти говорят в твоя полза — промълви накрая Каран. — Но как да се доверя на него? — добави грубо, втренчена ядно в Мендарк.

Лиан се смути. Талия се извърна да прикрие усмивката си. Мендарк безизразно отвърна на погледа й.

— Може ли да го видя? — попита той след миг-два.

Тя тутакси понечи да откаже, но нещо в изражението му я накара да размисли. Пъхна ръка в тайния джоб и безмълвно му даде Огледалото.

Мендарк го хвана внимателно.

„Защо му го дадох? — ядоса се Каран. — Толкова лесно ли ми наложи принуда?“

Лиан се опули изумен и тя го скастри с поглед.

Мендарк изрече някаква неясна дума, стегнатото метално руло се разгъна звънливо и легна на дланта му. Той докосна с показалец алено-сребристия символ. В Огледалото се избистри картина. Черна безлюдна равнина, осеяна със стоманеносиви творения като скупчени мехури; от едната страна над хълм се накланяше желязна кула. Далеч назад имаше назъбени планини. Малко червено слънце надничаше за кратко между размятани буреносни облаци. Не се мяркаше нито едно живо същество.

— Аакан… — отрони Каран. — Светът на аакимите и кароните. Много негови изображения съм виждала в Шазмак.

Лиан пристъпи към тях, очите му грейнаха, щом надникна в Огледалото.

— Все едно надзъртаме през прозорец.

Мендарк кимна отнесено.

— Но къде започва този прозорец и накъде води? Дали е само спомен, оживял в Огледалото? Аакан… какъвто е бил, какъвто е сега или какъвто ще бъде? Защо точно това място, а не друго? Има ли послание или смисъл?

Каран сви рамене.

— Досега не видях нищо в него — излъга тя. — А в Шазмак не говорят за това.

Мендарк отново пипна символа и картината избледня. Каза друга дума, обаче нямаше изображение. Доближи Огледалото към очите си, не видя нищо ново и го върна на Каран, която изненадана го прибра в джоба си.

— Сега ще дойдеш с мен — каза й Мендарк. — Откакто Тилан е Магистър, в Туркад се вихри беззаконие. Още не съм победен окончателно, но по-добре ще те опазя на своя територия.

Каран почти склони да тръгне с него, но тонът му я засегна и тя отказа, без да се замисли.

— И аз мога да се опазя, натрупах богат опит с враговете. Ще си стоя тук. Ти постъпи както искаш — сопна се на Лиан. — Благодарна съм ти, че ми помогна, но не и че ме доведе тук.

— Ще остана — реши той, макар и с въздишка по уюта във вилата.

Мендарк не помръдваше. Каран седна на една възглавница и обви коленете си с ръце. Той също седна пред огнището и я погледна. Тя извърна глава.

— Каран, живеем в трудни времена. Туркад е обсаден и отвън, и отвътре. Армиите на Игър настъпиха толкова бързо, че дори съгледвачите ни останаха в тила им. И не беше случайно, че ме прогониха от Съвета. В града се уговарят съюзи, плашещи колкото врага пред стените ни. Или ще сме сплотени, или всички ни ще повалят. Ти нямаш приятели, не можеш да устоиш сама. Все ще трябва да се довериш на някого. Ела с мен.

— Не! — ядоса се тя. — Враговете ме преследват от много месеци. И ти си същият в очите ми.

Мендарк бавно се изправи.

— Проклето момиченце… — Сведе поглед към наежената Каран. — Старият свят рухва — светът на Съвета, съхранил се още от Възбраната. Такъв шанс няма да се повтори.

Каран долови промяната в настроението му толкова отчетливо, сякаш четеше мислите му. „Как ще ми се противопостави? Ами да! Ще й го отнема“.

Без предупреждение тя подскочи, отстъпи и малкия нож блесна във вдигнатата й ръка. Мендарк също понечи да размърда ръка. Каран се напрегна.

— Само се опитай, и ножът ми ще се забие в очите ти, преди да си казал първата сричка.

Лиан гледаше, безсилен да се намеси. Всяко случайно движение или звук можеха да я предизвикат.

Талия полека се пресегна откъм огнището и хвана ръката на Мендарк.

— Недей.

Тримата не шавнаха още миг-два и напрежението се разсея. Мендарк тръсна глава, сякаш да я проясни, врътна се и излезе без нито дума повече.

Талия като че ли искаше да поговори с Каран, но се разколеба и го последва. А Каран още се присвиваше за скок с изцъклени очи. Лиан внимателно измъкна ножа от пръстите й, побутна я към огнището и я накара да се отпусне на възглавниците. Тя се разтрепери, усмихна се немощно и впи пръсти в ръката му.

— За миг дочух музиката на сенките, зовеше ме — отрони печално.

— Звучеше твърде гръмко. — Той потръпна. — Умолявам те, не го прави пак. Не можеш да си играеш с Мендарк.

— Ще браня онова, което ми е поверено да съхранявам.

 

 

Навън не валеше, вятърът развяваше косата на Мендарк. Двамата с Талия вървяха мълчаливо към вилата.

— Постъпи глупаво — натякна му тя чак на стъпалата пред входа. — Малко оставаше да дойде с нас, но с това в свършено. Сбърка в избора на кого да прилагаш хитрините си, приятелю. Тя знаеше какво ще направиш още преди самият ти да си решил.

— Не се съмнявах, че ще ми го даде, ако я притисна.

Талия го погледна хем със съчувствие, хем със съжаление.

— Как можа изобщо да ти щукне, след като знаеш какво е направила досега?

— Не знам. — На светло той изглеждаше стар и измършавял. — Току-що направих тежка, ужасна грешка. Нека се върнем, за да я поправя.

— Не сега. Не видя ли, че отчаянието я разярява? Ще си поприказвам с нея след ден-два. Може би все нещичко ще спасим.

— Ще загубим много време.

— Значи ще е утре.

— И утре е твърде късно. Колко време остава, преди Тилан да я намери? Има хиляда шпиони, пръснати из града, затова пък няма моите задръжки. Смразявам се дори само от мисълта Огледалото да попадне в неговите ръце. — Мендарк поклати глава. — Не съм виждал човек да реагира толкова светкавично. Наистина предвиди какво ще направя още докато и аз не знаех това. Каран има мощна дарба за усета… вероятно по-силна и от моята. Може да ми е особено полезна при правилна подготовка. Ама че съм глупак…