Йън Ървайн
Сянка по стъклото (33)

32. Победата на уелмите

Когато си изплака сълзите, Лиан се изправи. Усещаше сърцето си като ледена буца ярост. Прогони мъката с тършуване из бивака. Пипна пепелта — изстинала. С омраза към себе си помисли, че са нападнали скоро след като бе тръгнал. Каран бе знаела, че идват. Защо го бе убедила да даде това обещание? Защо го прогони? А той защо тръгна?

Бяха минали два часа, откакто Фейеламор и Мейгрейт бяха намерели бивака, още толкова оставаха, преди Фейеламор да се върне тук. До потока Лиан видя отпечатъци от ботушите на тежки хора с тясни стъпала… а наблизо имаше малка следа, но по-голяма от крака на Каран. Тук бяха ходили поне петима.

Събра вещите на Каран — жалка купчинка. Канчето и чиниите бяха огънати от тъпкане. Храната — разпиляна. Събра я, без да се замисля и я прибра в торбата. От накълцаните ботуши дори бяха откъснали подметките при трескавото претърсване. Дрехите бяха непокътнати, липсваше обаче наметалото. По четката за коса, чорапите и ножа имаше кръв. Намери малкия й дневник в калта под палатката. И сатърчето беше забито в земята.

Възможно ли бе да е жива? Позволи си сянка на надежда. Ами ако кръвта не беше от нея? Твърде злобно, отмъстително нападение, не подхождаше на аакимския нрав. Но познаваше ли изобщо тази раса? Как биха постъпили с изгнаница, с предателка? И все пак реши, особено като имаше предвид кошмарите на Каран, че са били уелмите.

Тя знаеше, че идват, но не се бе опитала да бяга. Беше се примирила, като че ли с нещо й бяха отнели волята. Защо обаче не си бяха послужили с това средство досега? И го беше отпратила… О, Каран!

 

 

Зърна нещо бяло до един дънер в края на поляната. Половината от гипсовата превръзка, грубо срязана по дължина, за да проверят вътре ли е Огледалото. Върна се с парчето в ръка насред поляната, седна и го сложи на коляното си.

Притисна го безмерно униние. Проследи с пръст извивките на ръката й, запечатани в гипса. Тънки китки, малки изящни длани. Толкова му липсваше. Толкова я обичаше… Втрещи се, че чак сега осъзнава това. За пръв път го завладяваше такова чувство. Защо му я отнеха? Имаше ли справедливост на света?

Дъждецът оставяше капчици по косата му и се стичаше по лицето. Накрая мислите му се отплеснаха към Огледалото. „Точно тази вечер няма да говоря за него“ — така каза тя. И тогава той се озадачи. Вече бе знаела. И не би позволила толкова лесно да вземат Огледалото. Къде го бе крила, щом дори аакимите не можаха да го намерят?

Усети се, че гледа напрегнато парчето гипс. Не, нямаше как да е толкова просто. Нали на процеса споменаха, че са проверили под превръзката? Не беше възможно и да е в самия гипс, защото Лиан с очите си видя как Раел го разбърка и го нанесе върху шината. Подхвърли парчето на дланта си и го доближи до очите си. Прорезът беше назъбен, с капки кръв по него. Кръв от Каран! Изведнъж Лиан захвърли парчето, то се удари в един камък, напука се и оголи едната куха метална пръчка. И му напомни за онази срамна сцена в Шазмак — как тършуваше в стаята на Каран и тя го завари.

Наведе се и вдигна нацепения гипс. Откърти го от пръчката, изтърка я в крачола на панталона си и накрая майсторски обработената повърхност лъсна. Намери и другото парче в шубраците и извади втората пръчка, без изобщо да помисли какво върши. Нехайно се опита да ги завинти, но нещо в кухината на едната му попречи. Бръкна с тънка клечка и измъкна стегнато навито руло от тъмен метал, което се разгърна и се втвърди в черна плоскост колкото лист от книга. Приличаше на живак, вкаран в черна рамка. В блестящата повърхност Лиан видя лицето си, мръсно и брадясало.

Пулеше се слисан в Огледалото. Изобщо не се бе сетил, че може да бъде навивано на тръбичка. И двамата с Раел знаеха за тънките пръчки в шината, но дори не си спомниха за тях след гипсирането на счупената ръка. А уелмите бяха търсили припряно, и то на тъмно. Сигурно Каран бе скрила Огледалото, когато той бе отишъл да повика Раел на помощ.

Колко жадуваше да го види преди, но сега не го искаше. То не му принадлежеше. Внезапно се опомни. Ама какво го бе прихванало — да седи на открито с това нещо в ръце? Знае ли се кой дебне и го причаква?

Потисна желанието да се озърне и пъхна Огледалото в дълбокия вътрешен джоб на наметалото си, закопча капачето и си заръча по-късно да го зашие, за да не изпадне. Пусна натрошения гипс на земята.

„Ако бях случаен скитник или неверен приятел, би трябвало да грабна всичко това — рече си, щом огледа пак малкото здрави вещи на Каран. — Пък и точно такъв вид имам“. Отряза парче от одеялото, уви всичко на вързоп и го провеси през рамо с парче от въжето.

Утрото преваляше. Накъде ли се бяха отправили? Тръгна по течението на ручея и пак откри дълъг отпечатък от ботуш. Спусна се по склона. Имаше още следи от подковани ботуши с хем дълги, хем широки подметки. А това там в мъха не беше ли плиснала кръв? Пипна едно петно и го помириса. Кръв, но чия? Надеждата му се разгаряше. Щом не бяха намерили Огледалото, щяха да й запазят живота.

Вървеше покрай потока към Гар. На два пъти се натъкна на по-дребни отпечатъци от лек човек и се почуди. Дъждецът се позасили, над земята плъзна мъгла. Изведнъж точно пред него изцвили кон. Животните се оказаха две, вързани на дълги поводи, които вече бяха омотали. Лиан не умува много, а сряза въжетата и продължи.

Тук долината беше по-камениста и със стръмни склонове, потокът — дълбок и бърз, с гъста растителност по бреговете. Въздухът бе наситен с влага. По пладне Лиан спря и изяде къшей черен хляб. Дъждът се засилваше.

Продължи да дири през целия ден. Още преди залез гората се обгърна в сива мъгла, а той не виждаше повече следи. Щом наближи реката, навлезе в толкова оплетени гъсталаци, че трудно изминаваше по хиляда крачки на час и вече знаеше, че не остават много шансове да намери Каран. Да чака ли утрото? И да имаше следи, дъждът бездруго щеше да ги заличи. Предположи, че са тръгнали към скрита до водата лодка, иначе щяха да вървят по пътеката. Дали бяха потеглили, или също изчакваха да свърши нощта? Той се сви на мократа земя под един храст и зачака да се развидели.

 

 

Лиан ненадейно се сепна в неспокойния си сън. Веригата на Тайчид се мержделееше през листата. Измъкна се от наметалото си и надникна през хаоса от лози и бръшлян, който скриваше речния бряг. Стана и понечи да се измъкне от гората, но застина, щом чу глух тропот. Сигурно точно той го бе събудил. Последва почукване на метал по камък откъм реката. Без да решава съзнателно, той вече пълзеше по корем, скри се в храстите и погледна надолу.

На петдесетина крачки от него имаше дълга тясна лодка, вързана за носа и кърмата. Висок як уелм гледаше нагоре. Друг вече се катереше по каменистия бряг. Приклекна горе, огледа се наляво, надясно и хлътна в гората. Лиан се промъкна по-наблизо и се скри под раздърпан храст с провиснали листа с лек дъх на камфор. Не се наложи да чака дълго. Запращяха съчки и се появиха пет висока фигури, покрити с еднакви закачулени наметала, вързани на кръста. Първо един силует, после два пъти по два с носилки на раменете.

Първият поспря в края на гората, вгледа се към реката и махна на останалите. Звездите ги осветиха през пролука между дърветата. Изпод качулката на водача падаше дълъг бял кичур и Лиан видя, че е жена — на средна възраст, с рязко очертано лице и дълга брадичка. Не успя да разгледа добре другите. На първата носилка лежеше уелм. Дългата му черна коса закриваше наполовина изцапаната превръзка на челото му. На гърдите си също имаше окървавени бинтове. Очите му бяха затворени, въжета го крепяха на носилката.

На втората носилка, завита с изпокъсаното си наметало и с боси крака, с разрошена коса и широко отворени очи, лежеше Каран. И тя беше вързана. Лиан се надигна сковано. Но преди втрещеният му ум да роди някакъв идиотски план за спасението й, смъкнаха първата носилка по стръмнината и жената подкани мъжете с втората също да слизат към реката.

Лиан стисна дръжката на ножа си и в един безумен миг се канеше да скочи подире им, но изтърва дори тази възможност, преди да се опомни. Пак се пъхна под храста в безсилен бяс. Уелмите пуснаха носилките една до друга — първата грижливо, втората по-небрежно. Единият от петимата седна на кърмата в лодката, докато жената отвързваше въжетата, и я оттласна с весло. Водата понесе лодката точно под Лиан. На носа стърчеше издялана от дърво фигура на чакалот, воден хищник с неутолим апетит, който сякаш се състоеше само от зъби и опашка с шипове. Лиан видя още веднъж изцъклените очи на Каран, после уелмите загребаха, излязоха в силното течение и скоро лодката се смали до петънце в нощта.

Много по-късно Лиан успя да се насили да помръдне. Обзе го странна вялост и просто прие случилото се. Какво друго му оставаше? Ако Каран беше на негово място, щеше ли да направи още нещо? Не намери утеха в този въпрос.

Ясно, тези бяха уелми, но не същата група, която ги бе подгонила от Тулин. Как бяха намерили Каран толкова скоро? Не чрез някакво свойство на Огледалото, иначе щяха да вземат и него.

Не знаеше отговорите на въпросите, но няколко неща бяха очевидни и той почна да ги изброява на пръсти. Първо — аакимите бяха някъде наоколо. Второ — уелмите сигурно се надяваха да запазят в тайна залавянето на Каран, поне докато не узнаят къде е скрито Огледалото. Трето — той бе оставил ясни следи в бивака. Скоро и едните, и другите щяха да му отделят нежелано внимание. Потръпваше от желание да отложи неизбежното, но нямаше къде да избяга от това прозрение. Сега всичко зависеше от него. Той сам, без оръжие, без умения, трябваше да спаси Каран. Но как? Не можеше да им противопостави сила, а и къде да се скрият? Нямаше по-близко място от Туркад, от който ги деляха седмици път през почти непознати за него земи.

Накъде я откарваха? До Физ Горго също имаше много седмици, а за Игър да си отмъсти на крадлата несъмнено беше по-маловажно от връщането на Огледалото, и то колкото се може по-бързо. Аха, ето един отговор. Нямаше да отидат по-нататък от Нарн.

 

 

По зазоряване тръгна нагоре по склона, стръмен и хлъзгав, но по-проходим от горските шубраци. Спомни си, че е достатъчно да продължи по билото, за да излезе на пътеката към сала.

Слънцето най-сетне изгря, мъглата обаче само се сгъсти. Влагата сякаш проникваше и в костите му и колкото и да тропаше с крака и да размахваше ръце, не се сгряваше. Накрая стигна до една тясна пътека и спря нерешително — не можеше да познае дали водеше към Нарн.

Продължи бавно. Мъглата скри всичко и по едно време той се усети, че е кривнал от пътеката и изобщо няма представа къде е попаднал. В паметта му се мярна откъс от „Балада за Ларн“ — измяна, клане на невинни, принцесата-престолонаследница в изгнание отвъд морето. Тъкмо в такъв ден, в обвита с мъгла гора бе извършена касапницата. Настръхна.

Причуваха му се звуци: пукот и стържене на клони от вятъра, само че вятър нямаше. Зад себе си като че ли чу стъпки. Извъртя се, насилваше очите си да видят нещо в мъглата. Шумът заглъхна след няколко секунди. Въображението му ли се увеличаваше, или някой го подвеждаше да се издаде?

Наложи си спокойствие, потърси къде да се скрие и да помисли. Пак заваля, гнилите листа по земята миришеха на мокра пръст. Видя едно дебело дърво, отдавна изсъхнало и прекършено по средата. В основата си се бе сцепило и един храст закриваше хралупата. Той се вмъкна вътре с облекчение. Гъмжеше от пълзящи гадинки, но пък беше сухо.

Хапна хляб и се помъчи да измисли нещо. Нямаше да намери пътя в тази мъгла. А и сигурно вече го търсеха. Колко трудно му беше без Каран, тя май винаги знаеше какъв избор да направи. Изтощението му пречеше да реши и накрая той се унесе, събуди се, пак задряма, а денят се изцеждаше.

И едва сега си спомни за Огледалото. Толкова дълго си го представяше, мъчеше се да го разгадае, копнееше да го види и докосне. А през целия ден го бе зарязал в джоба си. Извади го в сумрака, опипа с пръсти сребристите знаци по рамката. Символът в горния десен ъгъл приличаше на три отчасти покриващи се кръгчета, заобиколени от червени лунни сърпове. Какво значение бе вложено в него? Колко изкусно бе изработено… То не криеше ли отговорите на въпросите му? Само ако знаеше как да го накара да ги разкрие…

Докосваше символа как ли не, но напразно. В Преданията бяха съхранени всевъзможни слова за отключване и той изрече поред всички, които помнеше, но Огледалото показваше само лицето му.

 

 

През нощта вятърът се обърна и разнесе мъглата. Щом започна да просветлява, на петия ден след измъкването от тунелите, Лиан се добра до пристана на сала. Прибра си раницата, свря се между дърветата и зачака.

Когато светилото се издигна над бялата мътилка, салът безшумно пристана и от него се изсипа тълпа: ратаи, пътници, един пътуващ търговец и други, чиито занятия изглеждаха достатъчно безобидни. Селяните нарамиха инструментите си и веднага тръгнаха по пътеката нагоре. Другите постояха на пристана, докато бъдат стоварени най-различни кутии, чували, сандъци и друг багаж. Тогава групата, чакаща мълчаливо да се качи на палубата, тръгна към сала, но я спря матросът, изпречил се върху тясното подвижно мостче. Пътниците се наредиха на опашка.

Лиан забеляза висок жилав мъж с остри черти, който дебнеше наблизо. Накрая всички се качиха, издърпаха подвижното мостче на борда и салът се плъзна по водата. Наблюдателят остана на кея, гледаше след сала, докато той не се скри в ивицата мъгла, все още лепнеща над средата на течението, след това се огледа уж равнодушно.

Лиан се пъхна по-навътре в скривалището си. От време на време мъжът се отдалечаваше малко в едната или другата посока по брега, после се връщаше на мястото си. Накрая застана между дърветата встрани от пътеката — салът пак доближаваше кея.

Лиан се наведе и взе един чепат клон. Откъм пътя долиташе приглушена врява. Няколко групички слизаха към кея и Лиан се възползва от това.

Вдигна една съчка от земята и я строши с пукот. Мъжът се извъртя, огледа се и пак се вторачи в идващите хора. Лиан метна счупената съчка наляво и тя прошумоля в тревата — най-изтърканият номер на света, но свърши работа. Наблюдателят запристъпва натам с кинжал в ръка. Приличаше на носачите от изминалата нощ.

Протегна ръката с ножа и отмести храстите вляво от Лиан, който пък стисна тоягата си колебливо. Онзи посегна и към храста, който ги делеше. Внезапно откъм пристана се разнесе вик — салът бе стигнал брега. Уелмът прибра ножа в канията и се обърна натам.

„Сега!“ Лиан се плъзна между дънера и храста и непохватно халоса уелма по слепоочието. Той тупна на четири крака, помъчи се да стане, но Лиан скочи на гърба му и го зашемети с още един удар. Върза го усукани ивици, отрязани от ризата му, запуши устата му с друго парче от нея, хвърли оръжието и парите му в реката и профуча по подвижното мостче малко преди салът да потегли. Плати си превоза с няколко медни монети, седна, наведе глава и дръпна качулката над лицето си.

 

 

Голямата река беше широка половин левга и салът я прекосяваше за около час — напредваше мудно по въжето. На другия бряг Лиан преспокойно се смеси с тълпата пътници и се запиля из улиците на Нарн.

Това беше най-многолюдния град в областта и сравнително важно търговско пристанище. Обитаваха го десетина хиляди души, но в миналото бе имал повече жители, затова много от сградите пустееха и се рушаха. А бреговата ивица беше осеяна с кейове и складове. Насред града се мъдреше парк с дебели дъбове и каменен храм, зеленясал от мъх. Старите обществени постройки около парка до една бяха иззидани от камък, но нататък започваше хаосът и Нарн западаше до плетеница от тесни кални улици, натъпкани с дървени къщи, почти всичките съборетини.

Лиан се запъти към един мърляв квартал недалеч от реката, намери странноприемница, плати допълнително да е сам в стаята, даде още пари за гореща вода и лежа в коритото, докато не отми мръсотията от последните дни. Накрая залости вратата и спа до здрач.

Вечерта прекара в кръчмите на Нарн — предпазливо се заслушваше в разговорите на пиячите, вмъкваше по някой уклончив въпрос, но не изкопчи никакви сведения. Поне беше очевидно, че не само той разпитва из града. Хората клюкарстваха за непознати натрапници и според описанията това бяха аакими. Съзнаваше колко се набива на очи с рошавата си кестенява коса сред ниско подстриганите чернокоси кореняци. Скоро погледите на местните хора станаха неприязнени, той излезе и закрачи към брега. Не го биваше за шпионин. Трябваше да измисли нещо друго.

При реката свърна надясно и продължи бавно надолу по течението. След кея на сала се редяха още пристани на дървени подпори, гниещи въпреки нанесения по тях катран, покрити с водорасли и черни речни мидички. Подобно на повечето други постройки в Нарн, складовете бяха правоъгълни, сковани от небоядисани дъски. Почти всички бяха вдигнати на стълбове, за да не ги залива придошлата река, и покрити с керемиди.

Зад последния склад бяха пръснати схлупени къщурки, също дъсчени, до няколко от тях имаше издърпани малки лодки. Лиан ги огледа подробно, върна се до пристана и тръгна в другата посока където също имаше складове. Стигна до поредица от полегати докове. На най-далечния някакъв мъж теглеше със скрипец лодка, подобна на видяната от Лиан през нощта. Имаше още много малки съдове, вързани за колове, забити в плитчините.

Той спираше близо до всяка и проверяваше. Чак накрая откри търсената — наполовина покрита с брезент и със стърчащ на носа чакалот от дърво. Лиан я зяпна, чудеше се какво да направи.

Неочаквано зад гърба му някой изръмжа:

— А бе, ти какво се навърташ при мойта лодка?

Обърна се и видя някакъв дебел мъж. Лицето му бе скрито в тъмнината. Вече бе намислил какво да каже.

— Аз съм Гарнтор. — Каза родовото име на баба си. — Търся една приятелка, млада и червенокоса. По-миналата нощ я видях в твоята лодка. Знаеш ли къде е сега? — Добави по-тихо: — Ще ти платя щедро, ако ми помогнеш.

Мъжът се отдръпна крачка назад и светлината от близкия уличен фенер падна на небръснатото му лице. Изглеждаше притеснен.

— Хич не знам за какво приказваш — смънка той. Думите му звучаха като хленчене. — Лодката си съхне тука цяла седмица. Няма работа за мен и туйто. Хлапетата ми гладуват, нали така!

„Но не и ти, прасе тлъсто!“ — мислено изръмжа Лиан.

— Виж, никого не искам да въвличам в неприятности, просто се опитвам да намеря приятелката си. Ще ти платя щедро — повтори и раздрънка монетите в джоба си.

По лицето на дебелака се изписа борбата между страха и алчността, която все пак победи.

— Ами те кажи-речи нищо не платиха — оплака се той. — Обещаваха щедро, а накрая излязоха скръндзи. Взех два-три гроша, пък лодката ми я нямаше две нощи. И те си мислят, че ще си затварям устата, нали така!

Лиан се подразни от тези „нали така“, но му се усмихна и пак подрънка монетите. Мъжът облиза устни.

— Ще ти дам един сребърен тар, ако ми кажеш кои наеха лодката ти и къде да га намеря — започна да се пазари Лиан.

Очите на дебелака блеснаха срещу фенера, той пак облиза устата и възрази:

— Не стига. Ще ме намерят. Значи трябва да се махна, нали? За по-малко от пет тара няма да стане.

Лиан се намръщи, загърби го и подчертано преброи парите, които извади от джоба си. Пак се обърна към мъжа и каза:

— Три сребърни тара и две медни монети, само това имам.

Мъжът протегна ръка, но Лиан отстъпи назад.

— Първо да чуя историята.

Но дебелакът го хвана за рамото и изсъска:

— Не тук, на открито. Ела зад лодката.

Лиан бутна мърлявата му ръка от рамото си и не помръдна.

— Никой не се мярка наблизо. Разказвай тук.

Дебелакът настръхна.

— Тук — не. Задръж си парите!

Понечи да си тръгне и Лиан отстъпи неохотно.

— Добре де.

И позволи мъжът да го замъкне в плътния мрак зад лодката.

— Седмина бяха — подхвана лодкарят, — две жени и петима мъже. Високата жена беше старшата, нали така! „Искам лодката ти — така каза. — За една нощ, може би за две. Ще ти платя богато. Никой не бива да научи. А ти няма да припарваш до лодката си“.

— Кога говорихте? — уточни Лиан.

— Дойдоха в града на коне преди три дни. Всичките седмина се качиха в лодката. Върнаха се по тъмно — само тя и още двама. Били са нагоре по реката. По-миналата вечер пак потеглиха, към осем часа. Двама трудничко гребат срещу течението, нали така! Дойдоха си към три през нощта. И шестимата, пък седмият на носилка и с момичето с червена коса. Видя ми се умряло. Не могат да скрият такива неща те от Пендер, нали така. Закъснял си, може вече да я ядат червеите! Жалко. — Той протегна ръка. — Давай, това си струва трите тара.

— Къде я отнесоха? — студено и настойчиво попита Лиан, без да поглежда подложената шепа.

— А, не знам — изломоти Пендер.

— Знаеш, разбира се — натърти Лиан; осланяше се на интуицията си. — Проследил си ги. За хитрец като тебе не е било трудно, а те са пренесли момичето наблизо, нали?

— Не е наблизо — възрази Пендер и се смути. — Е, то се знае, тръгнах подире им. Трябваше да знам какви ги вършат — оправда се гузно. — Отнесоха я в оная голямата къща в стария град, третата от края на Мелничарска улица. На покрива отпред има килната куличка. Това знам. Дай си ми парите — отсече той намусено.

Лиан изсипа в дланта му монетите, Пендер ги напъха в задния си джоб и си тръгна. Лиан се загледа след него: не знаеше правилно ли е каквото бе намислил. Извади ножа си.

— Пендер!

Дебелакът се върна с нежелание.

— Дано мога да разчитам на мълчанието ти — каза Лиан и вдигна ножа, за да блесне под фенера. Пендер се смръзна и Лиан го сграбчи за ризата. — Ти вече ги издаде. Кажи ми поне една причина да не издадеш и мен.

Очите на дебелака се изцъклиха.

— Ще ме удушите, господине — изхърка той. — Знам, не будя доверие, ама платят ли ми, върша работа. Оная жена обеща много, пък даде малко. Нищо не й дължа.

Лиан се взря изпитателно в него.

— Май мога да ти вярвам. Ако е така, ще получиш още пет тара. Издадеш ли ме, ще те убия, а жена ти и децата ще хвърля в реката.

Мъжът изпадна в такава паника, че Лиан едва не съжали за заплахите си.

— Господине, вярвайте ми! — захлипа той. — Задръжте си таровете, оставете ни на мира. В Нарн нямат милост към чужденци като нас. Повярвайте ми! Платихте ми добре. Няма да ви издам.

— Добре тогава. Да не забравиш обаче. Върви си.

Пендер забърза в тъмата. Лиан изчака малко и го последва. Наблизо се хлопна врата. Лиан се промъква през гол двор само с едно престаряло дърво и малко цветя край прага. През едно прозорче с мътни стъкла проникваше жълтеникавата светлина на маслена лампа. Лиан надникна и видя стая с вехти мебели. Дебелакът седеше на леглото с провесен нос, а две дечица се вкопчваха в нисичка тъмнокоса жена. Махна се, обзет от чувство за вина. „Но какво да направя? Не изглеждаше човек, на когото да разчиташ. А и ако ме бе срещнал денем, едва ли щеше да се уплаши чак толкова“.