Йън Ървайн
Сянка по стъклото (27)

26. Процесът

Каран се размърда. Осени я идея, толкова рискована, че от самата мисъл почти й призля. Прокрадна се към вратата и надникна в стаята на Лиан. Той лежеше на една страна, светлината падаше върху лицето му; спеше. Тя докосна челото му, но той не се събуди. Каран огледа стаята. Какво да използва? „Предания на аакимите“ ли? Не, по-лош избор не би могла да направи, все едно да потърси истината в Лъжовното огледало. Трябваше да е вещ, с която Лиан не се разделя.

Да, нали той носеше малък амулет от нефрит на сребърна верижка. Каран внимателно разтвори яката му. Кожата му беше гладка, искаше й се да го погали. Натисна закопчалката и измъкна амулета. Поднесе верижката към светлината и я събра като сребърно езерце в подложената си шепа. Излезе безшумно и тихо затвори.

Влезе в стаята си, залости вратата, свали си ботушите и седна на пода с кръстосани крака. Амулетът бе в шепите й. Сви пръсти около него, отпусна се и бавно наведе глава над ръцете си. Амулетът се стопли в дланите й, верижката охлаждаше челото й. Случайна картина изникна в съзнанието й: буря над развалините, Лиан нахълтва с окървавено лице и пада по стъпалата в краката й. Прогони я. Последваха други: Лиан изтормозен от страха си да не падне по пътеката над урвата; притеснен при посрещането им от Раел в двора; замаян от заклинанието на Емант. Отърва се от спомена.

Не остана нищо освен бученето на вятъра зад прозореца. Тя се разтревожи. Накрая го усети — слабичък гъдел зад границите на сетивата. Амулетът се сгорещи и Каран го стисна по-здраво. Усещането се засили до светла точка, блуждаеща, после са разду в образ на настоящето: Лиан лежеше в стаята си и сънуваше Преданията на аакимите.

Каран не смути съня му. Съсредоточи се върху предстоящото. Боеше се от Тенсор. Ако той знаеше, че тя има нещо общо с Огледалото, щеше да я прекърши. И после щеше да си присвои Огледалото и да го използва. Пак стигна до ужасния сън за унищожението на Шазмак. Но много преди това тя щеше да е мъртва заедно е Лиан… нейния Лиан. Позволи на необуздания страх да се просмуче в нея; сякаш я деряха с нокти отекващи беззвучни писъци.

Пак насочи мислите си към Лиан. Неговите сънища се преобразиха — той също бе изправен на съд пред Тенсор и се боеше, но това беше нормална уплаха, а не безименният ужас, който бе призовала тя. Каран му прати своя образ, сетивата им се смесиха и Лиан я засънува. И тогава тя вплете в ужаса си разказ — правдив, освен в една мъничка лъжа.

„Мейгрейт ме поведе към Физ Горго — изтъкаваше Каран историята си, — защото се нуждаеше от връзка с човек, който има усета. Тръгнах с нея, без да знам какво търси, научих само, че е древна реликва, а дори когато видях предмета, не го познах, а тя не ми обясни нищо. При езеро Нийд дадох Огледалото на друг човек и побягнах на север за отвличане на вниманието. Чак седмици по-късно узнах, че това е Огледалото на Аакан“.

Лиан преживяваше същото насън. И той беше с нея в ледените води на резервоарите във Физ Горго. Гледаше слисано как Мейгрейт се опълчи на Игър. Заедно с Каран бягаше, обзет от страх, през блата на Орист. А после… лъжата — видя я как дава Огледалото под рушащия се кей на езеро Нийд. Видя и как я предаде водачът, видя безмилостната надпревара с уелмите. Отново почувства нощното й послание в Тулин.

Историята продължаваше. Стояха пред моста в Шазмак. Посрещнаха ги дружелюбно. Лиан мина през всичко това и накрая помнеше, че Каран е била подведена и е дала Огледалото на някого, без да знае какво представлява, а сега се бои и се срамува.

Това беше, повече не можеше да направи. Лиан вече имаше други сънища и Каран остави усета й за него да се свие до точица, скрита в някакво тъмно кътче на неосъзнатото. Вдигна глава. По лицето й се стичаха сълзи. Пръстите и стъпалата й мръзнеха изтръпнали. Изправи се с мъка и се затътри към прозореца. Верижката с малкия амулет се изплъзна от ръката й и падна до масата. Каран се опря на перваза. Скреж покриваше стъклото отвън. Прилошаването вече стискаше гърлото й, игличките на болката боцкаха зад очите й. Звездите се завъртяха пред погледа й и тя се свлече в безсъзнание на нара.

 

 

Лиан се събуди рано сутринта от необичайно дълбок сън и пак се изправи пред проблема, с който не се бе справил предишната вечер. Приготви закуска с кафе и сладкиши и почука на вратата на Каран. Тя не се обади, вратата беше заключена. Случваше се за пръв път. Той върна подноса на масата и се накани да изброи шансовете им на празна страница от дневника си, защото винаги мислеше по-добре с перо в ръка, но на външната врата потропаха силно. Лиан отвори. На прага стоеше висок мъж с могъщо телосложение, черна къдрава коса, пищна брада и самоувереното изражение. Целият беше облечен в сиво, носеше високи ботуши.

— Аз съм Тенсор. Върнах се от изток и свиках Съдниците. Ти ли си Лиан, майстор летописец от Чантед?

— Да.

Тенсор се държеше със съкрушителна властност.

— Изисквам от тебе да говориш на процеса срещу Каран от Банадор. Обвинена е в измяна. Ще говориш ли?

Лиан се задави.

— Ще говоря.

Изведнъж му се наложи да потърси опора в дръжката на вратата.

— Добре. Според изхода от процеса срещу нея може и ти да бъдеш обвинен. Тя вътре ли е?

Лиан кимна. Целият изтръпна.

— Може ли да влезем?

Лиан съзнаваше, че въпросът е само безсмислена проява на любезност. Обзе го неразумното желание да се изхрачи върху лъснатите ботуши на Тенсор, но само се дръпна настрана.

Тенсор влезе в голямата стая, следван от Емант и още петима аакими. Раел, с бяло като платно лице, почука на вратата на Каран. Никакъв звук отвътре. Пак потропа и се опита да отвори. Вратата не помръдна.

— Може ли да я разбием? — обърна се Тенсор към Лиан.

— Да — отвърна той едва чуто.

Разбиха вратата. Каран лежеше на пода, където бе паднала. Лиан се втурна към нея, а тя изви глава и се огледа. Лицето й помръкна, щом зърна Тенсор. Отново се отпусна безсилно.

Предводителят на аакимите се наведе към нея, погали нежно челото й и приглади червените кичури.

— Каран, защо се посрами така? — Гласът му натежа от горест. — Ти беше нашата радост. Какъв тъжен ден…

— Защо точно Емант? — изграчи тя ядно. — Как можа да ме предадеш на него?

Лицето му се скова, очите му се извърнаха встрани.

— И аз се срамувам, но ще взема Огледалото.

Помълча, изправи се и каза официално:

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм, призовавам те да се защитиш пред Синдиците срещу обвинението, че си погазила свещения дълг на доверието и си изменила на великата цел на аакимите, като си откраднала скъпоценното ни наследство, отдавна изгубено и дълго търсено — Огледалото на Аакан, от Игър във Физ Горго, за да го отнесеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет. Ще защитиш ли себе си и честта на своя род?

Каран се озадачи.

— Мендарк ли? — прошепна тя. — Той няма нищо общо с това.

— Ти го казваш! Щом е тъй, защо те придружава човек, когото той покровителства?

Каран не отговори.

— Е, ще защитиш ли честта на своя род?

— Да — вяло отвърна тя.

— Тогава ела — сопнато заповяда Тенсор. — Светът не спира, трябва са започнем незабавно.

Даде знак на двама от придружителите си, те вдигнаха Каран и й предложиха да се опре на ръцете им. Тя се помъкна бавно, боса, гипсираната й дясна ръка висеше безжизнено. Зад нея се влачеше Раел като вдигнат от гроба мъртвец, после Лиан, който толкова се боеше за нея, че малко оставяше свитият му стомах да го изложи. Излязоха всички освен Емант.

Той се задържа за малко. Зорките му очи откриха нещо лъскаво под прозореца, той се наведе и взе верижката с амулета. Прибра находката в кесията си и побърза да настигне другите.

 

 

Колкото и да припираше Тенсор, процесът започна чак към средата на следобеда. Проведоха го в огромна като пещера зала, извитите стени от двете страни крепяха купола на покрива. В двата края зееха високи стоманени врати. По стените бе изобразен Аакан: зъбери с железни кули, сякаш изваяни от лед, покрити със спечена сяра жълто-червени планини, същински дебри от лиани с преплетени криви черни листа. Куполът наподобяваше небето на другия свят със зеления си оттенък и издутата оранжева луна, надвиснала нерадостно. Под покрива висяха мъждиви жълти кълба.

Лиан влезе през задния вход. Подът се спускаше в поредица от тераси, на които само най-долу имаше места за сядане. Отсреща се виждаше ниска площадка с полукръг от високи железни столове. Малко встрани от столовете стърчеше каменен подиум, обвит спирално от двадесет метални стъпала и отреден за подсъдимия, с метална площадка и парапет от мрамор на червени жилки. Каран стоеше унило там и се опираше на парапета. Височината някак я смаляваше, тя изглеждаше дребна, уплашена и гузна.

Лиан седна при аакимите, а облеклият официална роба Раел се качи на площадката и зае мястото си сред Синдиците. Залата притихна. Тогава Тенсор влезе отстрани и застана до столовете.

Процесът започна с размяна на любезности, които Лиан трудно проумяваше, макар да ги изричаха на неговия език. Наблюдаваше Каран, от която понякога се изискваше да отговаря. Тя ставаше все по-разсеяна; порови в джобовете си и в кесията за изгубения амулет, но не го намери и накрая отпусна глава върху ръцете си.

Церемонията завърши, мълчанието се проточи. Лиан знаеше, че тя го търси, че й е необходим за нещо. Изправи се. Погледите им се срещнаха. За миг съзнанието му се замъгли като от заклинанието на Емант, после някой го побутна да седне. Каран наведе глава.

Тенсор заговори. Гласът му, иначе толкова дълбок и звучен, сега беше лишен от всякакво чувство — задължение на всеки явил се пред Синдиците, с изключение на обвиняемия.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм в Банадор, потомка на Елиенор, най-древния род на Аакан. На Елиенор, най-славната ни героиня! Единствената, възпротивила се на Рулке, когато нахлули кароните и започнал гнетът над Аакан! Твоят род открай време е съюзник на Старейшините на Шазмак. Каран Елиенор, внучка на любимата ни Мантил, в тебе виждаме отново нейния облик, почитаема братовчедка. Призована си на съд по обвинение в измяна. Аз — Тенсор, твоят обвинител, твърдя, че ти, която получаваше даровете и научаваше тайните на аакимите, предаде свещения дълг на доверието и великата ни цел. Твърдя, че ти си откраднала Огледалото на Аакан от чародея Игър. Твърдя, че си взела Огледалото, за да го дадеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет на Ягадор, който би си послужил с него за замисли, враждебни на великата ни цел. Ще призова свидетелите срещу тебе. След това ти ще изложиш доводите си пред Синдиците, за да могат те да отсъдят.

„Мелуселда… — повтори наум Лиан. — Ама че особено, древно име. Коя ли го е носила преди векове и как ли се е предало на Каран?“ Другото име беше още по-древно и славно, той обаче не знаеше нищо за най-старата история на аакимите. Но нямаше време да умува над това.

Свидетелите заставаха отпред и говореха равно, просто и безстрастно като Тенсор. Словата на всеки бяха справедливи и премерени.

Тенсор пръв разказа за вестоносеца, настигнал го на другия бряг на Туркадско море с новината, че Огледалото е намерено. Върнал се незабавно и в Туркад научил от Мендарк, че Огледалото било отнето от Игър, че Каран знае повече за това и че Магистърът е изпратил Лиан да я съпроводи от Тулин до Туркад. Добави, че Мендарк говорил уклончиво и въпреки отдавнашното им приятелство не споделил всичко. Тенсор предположил, че Каран ще стигне до Шазмак през планините, и изпратил вест да не я пускат да си отиде.

Синдиците обсъдиха помежду си думите му прекалено тихо, нищо не се чуваше. Разпитаха го за съобщението му до Емант и пролича, че постъпката му им е противна, ако не и нещо повече. Пак се посъветваха и Селиал, старша сред Синдиците, стана — хладнокръвна и достолепна, с падаща на вълни сребриста коса. Лиан малко се успокои от несъмнената й безпристрастност.

— Никой не може да излъже Синдиците — започна тя. — Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви.

Тенсор се поклони на Синдиците, на слушателите и дори на Каран. Върна се и седна при останалите.

Призоваха Раел и той излезе от полукръга. Разказа за идването на Каран и Лиан, за разногласията относно чужденеца и обявяването му за аакимнинг, за странното държане на Каран, след като чула вестта за връщането на Тенсор. Повтори казаното от Лиан пред Емант в библиотеката и разговорите си с Каран. Стоеше вдървено и гласът му беше безжизнен от усилието да не прояви чувствата си.

Синдиците поговориха и Селиал се изправи.

— Нямаме въпроси. Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви.

Идваше ред и на другите свидетели: двамата аакими, които заедно с Раел посрещнаха Каран и Лиан пред портата на Шазмак, мъжа, с когото тя се бе скарала посред нощ, още аакими, които Лиан виждаше за пръв път. Призоваха и онези, които претърсили нея, покоите й и всяко кътче, където би могла да скрие Огледалото. Нямаха какво да съобщят. Понякога Синдиците задаваха въпроси, по-често се въздържаха, но приемаха думите на всеки свидетел.

Последен пред тях застана Емант. Повтори безстрастно посланието от Тенсор: „Каран от Банадор се връща в Шазмак. Наблюдавай я прикрито. Научи какво знае за Огледалото на Аакан и ще бъдеш възнаграден щедро“.

Разказа как е следил Каран, но не научил нищо. Описа сцената в библиотеката, когато Лиан бе издал за Огледалото, и как по-късно отново го разпитал, малко оставало летописецът да признае още нещо, но Каран се намесила.

Този път Синдиците се съвещаваха дълго. Селиал стана.

— Този свидетел каза истината, но не и цялата истина. Ще ни обясниш как се е стигнало до това признание на Лиан.

— Използвах срещу него заклинание. — В гласа на Емант се промъкна нотка на гордост. — Вмъкнах го в книгата, за да отнема от волята му всеки път, когато я докосне, и за да изтръгна насила истината от него.

Синдиците се размърдаха на столовете си.

— А втория път?

— Същото заклинание, но не подейства толкова добре. Наложи се да прибягна до други средства.

— За малко не си го удушил.

— Пфу! — Емант се ухили пренебрежително на Лиан. — Вижте го само това жалко създание, толкова е немощно. На заклинанието не би се поддало и най-малкото от нашите деца. Все пак е невредим.

Синдиците се впуснаха в обсъждане, което се проточи. Селиал отново се надигна от стола.

— Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви. Показанията му обаче са опорочени. Не ги приемаме.

Емант не скри потреса и изумлението си, обаче не каза нищо и отиде да седне.

Призоваха и Лиан. Той започна от разговора си с Уистан и продължи с всички премеждия по пътя към Шазмак. Синдиците го разпитаха придирчиво за всичко, което е чул от Каран за Огледалото, но той всъщност не бе научил нищо от нея. Селиал стана и обяви, че приемат думите му за истина.

 

 

— Каран от Банадор — изрече Тенсор, — ти чу показанията срещу тебе. Сега се защити и нека Синдиците отсъдят.

Върху подиума Каран бледнееше на фона на огромната нарисувана луна. Изглеждаше самотна и уплашена. Мълча толкова дълго, че Синдиците взеха да се споглеждат.

„Няма какво да им каже — мислеше си Лиан. — Ще я осъдят, без да я изслушат“.

Помръкналото лице на Раел издаваше, че се опасява от същото.

Накрая тя започна с несвързани приказки, дори неясни, не й хрумваше какво и как да говори. Помнеше единствено, че е длъжна да се защити и че не бива да лъже. Отначало обясни как Мейгрейт бе дошла в Готрайм да поиска помощта й и я бе принудила да положи свещена клетва в паметта на баща си. Аакимите се сепнаха — такава клетва би опетнила паметта му и ако бъде спазена, и ако бъде нарушена.

Каран пак изгуби нишката, прескачаше от случка на случка във Физ Горго, Готрайм, блатата на Орист, запъваше се, мънкаше или гръмко повтаряше откъси от разговори.

Все по-трудно се разбираше какво казва. Синдиците си шепнеха. Тенсор се наведе към седналата срещу него жена и се зае да я убеждава в нещо. Каран знаеше, че я мислят за луда. Нямаше време, ей сега щяха да решат, че трябва да разчетат съзнанието й. По неволя трябваше да рискува.

Каран млъкна, вирна глава и се вторачи право в Лиан. Сякаш искра прескочи помежду им. Той усети сърбеж в тила си. Налегна го безпокойство, побрало в себе си всички негови грижи. Развихряше се в сляп безразсъден ужас — страх от аакимите и за собствената му участ. Внезапно се освободи, обзе го покой и преди да мигне, видя Каран и Мейгрейт, които се промъкваха във Физ Горго, крепостта на чародея Игър.

Сънуваше с отворени очи.

Каран застина на подиума и най-сетне заговори смислено.

Внушеното от нея видение избуя в ума на Лиан като неподправена истина и тя го възприемаше и преразказваше на Синдиците със същата правдивост. Звучеше толкова убедително, че всички заедно с нея се потресоха от мощта на Игър, силата на Мейгрейт, злобата на уелмите. Нагазиха заедно с нея в смрадливата тиня под кея на езерото Нийд, където тя даваше Огледалото на своя съучастник. Напъваха се заедно с нея да хвърлят тежкия камък по Идлис посред нощ. Извървяваха всяка крачка в глада и студа на това пътешествие — докато Каран не стигна Шазмак. И когато разказът завърши, се просълзиха заедно с нея от срам и позор, защото прозряха, че тя не е подозирала какво върши. И Лиан заплака.

Но не и Тенсор. Зяпаше я с дълбоко недоумение, защото бе очаквал лъжи, увъртане, отричане на свидетелските показания, накрая заклеймяване и разчитане на съзнанието й. Всичко друго, но не и тази история.

Синдиците се събраха за обсъждане. Тенсор обаче ги прекъсна:

— Има нещо нередно в разказа й! Искам съзнанието на обвинената да бъде разчетено. Аз ще извърша това, ако ми позволите.

— Замълчи! — прокънтя гласът на Селиал. — На Синдиците се пада да отсъдят, знаеш го много добре.

Тенсор наведе глава и седна. Синдиците подновиха обсъждането, постигнаха съгласие и Селиал се изправи.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн…

Каран, която се подпираше напълно изцедена, се отблъсна от парапета и изопна рамене. Вторачи се право в очите на Селиал. Лиан й съчувстваше с цялата си душа.

— Ти бе обвинена в измяна. Знаеш наказанието — смърт. Готова ли си да чуеш нашата присъда?

— Готова съм — долетя като ехо гласът й до Лиан.

— Преценихме и твоите думи, както думите на всички свидетели. — Селиал сведе поглед към ръцете си. Лиан не можеше да си поеме дъх. — Отсъждаме, че думите ти са правдиви. Обвинението се отхвърля. Ти си свободна.

Каран въздъхна шумно и се прегърби върху парапета, главата й се наведе. Изглежда, плачеше.

— Не! — кресна Тенсор. — Тя лъже. Съзнанието й трябва да бъде разчетено.

— Не долових нищо нередно — обади се друг от Синдиците и се взря състрадателно в Каран, още един последва примера му. — Немислимо е да разчитаме съзнанието й. Ще навлечем позор и на себе си, и на нея. Не си ли спомняш как тя дойде при нас, каква радост ни донесе и колко тежък е дългът ни към нея заради постъпките на Емант, когато тя живя с нас? Няма престъпление. Държала се е почтено и трябва да бъде освободена.

— Аз пък не желая — начумери се Тенсор. — Тя лъже. Знае къде е Огледалото. Може би презрението й към нас е толкова избуяло, че дори е донесла Огледалото тук. Тя застава между нас и великото ни предопределение. Няма ли да ми позволите да ви поведа към целта?

— Цената е прекалено висока — промълви един от Синдиците.

— Копнежът влияе на разума ти — допълни втори.

— Вече нямаме предопределение — вметна трети. — Задоволяваме се просто да съществуваме.

— Тоест да вехнем — отсече Тенсор. — Аз не се задоволявам с това. Може би претърсването не е било достатъчно усърдно.

— Постарахме се, Тенсор — възрази някой. — Проверихме по няколко пъти всичко, с което дойде Каран.

— А превръзката?

— Ръката й бе гипсирана тук — намеси се Раел. — Аз я превързах.

Аакимът, който му бе помагал, потвърди.

— Може ли да е скрила Огледалото в града?

— Според нас — не. Наблюдавахме и двамата, когато излизаха от покоите си.

— Трябва да претърсим пак. Няма да се съглася с освобождаването й. Нека я задържим тук още един ден, защото има някаква измяна, ако ще и да не я съзирате. По-добре да преглътнем срама. Какво ще кажат Синдиците?

Те се посъветваха помежду си.

— Така да бъде — обяви Селиал. — Ние не доловихме лъжа, но ще ти дадем още един ден. И ако не намериш неопровержими доказателства, тя трябва да бъде освободена. Каран, вече не си под попечителството на Раел.

Тенсор склони глава.

— Както желаете. Ще поговорим по-късно тази вечер.

Понечи да тръгне към изхода, но Селиал го спря.

— Предстои ни да се занимаваме с още нещо — постъпката на Емант. Да ги дебне е непристойно, но да си послужи с Тайното изкуство срещу този безпомощен зейн е непростимо. Ние сме аакими, по-благородни от останалите, но само докато потвърждаваме това с делата си. Не се нуждаем от долно коварство.

— Грешката е моя — отвърна Тенсор с наведена глава. — Прекалих с копнежа си по величието на аакимите.

— Честта ни е твърде скъпа, за да платим с нея бъдещо величие — натърти Селиал. — Повече няма да паднем дотам. Но грешката на Емант е по-голяма. Прекомерна за онзи, който се стреми да бъде един от аакимите, но вече е бил предупреждаван.

Тя изви глава към Емант, но той бе скочил и се разкрещя.

— Огледалото е у нея! Знам, че е у нея! — Протегна ръка към Синдиците. — Дайте я в моите ръце, оставете ме да върша каквото аз реша. И ще намеря Огледалото, изобщо не се съмнявайте. Моите похвати са сигурни. Ще я дера късче по късче, ще смъкна от нея и маската на измамата. И когато кървящата плът се оголи, ще бръкна в още биещото й сърце и ще изкопча истината за вас. Тогава ще ме оцените…

По доскоро безстрастните лица на Синдиците се изписаха ужас и презрение. Видя ги дори Емант. Селиал се обърна към него със студена строгост и думите й прорязаха илюзиите му като рехав воал.

— Нито звук повече! Отнемаме ти всички задължения и отговорности на ааким. Остани или напусни по свое желание, но отсега нататък не означаваш нищо за нас.

Емант нададе изтерзан вопъл. Надяваше се да го възхваляват и наградят, а не да го лишат от всичко, за което жадуваше. Беше смазан и се разтрепери така, че се наложи да го изведат от залата. При вратата се обърна към Каран, в очите му светеше злобата, вкоренила се в душата му. Лиан откри у себе си някак извратено съжаление към него, смесено с безграничен страх от този маниак. Емант обаче отвори уста и избълва такъв поток гнусни оскърбления, че и Лиан който не беше чужд на сквернословието, почти повърна. Със същата внезапност Емант млъкна и се остави да го отведат.

— Почакай — отново каза Селиал на обърналия гръб Тенсор. — Имаме да решим още един въпрос. Все още ли искаш да обвиниш летописеца?

Тенсор умува дълго и накрая каза:

— Ще отложа отговора си, докато не приключим с другия проблем.

— Щом е така… Лиан от Чантед, свободен си да правиш каквото пожелаеш, но без да напускаш Шазмак.

През това време Каран се тътреше надолу по спиралната стълба. На последните стъпала се подхлъзна, залитна и блъсна гипсираната си ръка в железата. Стисна очи и застина като статуя. После изопна рамене и с вирната глава отиде при Лиан, но не издържа и се тръшна изнемощяло на седалката.

Лиан се изпълни с непозната до този ден ненавист към Тенсор. Надделя жаждата да го уязви на свой ред, колкото и да беше дръзко.

— Тогава и аз имам въпрос, стига Синдиците да разрешат.

Аакимите замърмориха.

— Същински самонадеян летописец — промълви Селиал. — Нямаш право да разпитваш никого от нас.

— Казахте, че съм свободен да правя каквото искам. А аз искам да получа отговор на един въпрос, зададен в присъствието на Синдиците.

— Така да бъде. По-добре да прекалим с любезността, а не обратното — отвърна Селиал. — Какъв е въпросът ти и на кого искаш да го зададеш?

— Въпросът ми е към Тенсор…

Каран вдигна глава и се облещи. Нима беше способен на такова нахалство?

Оказа се, че е способен.

— Кажи ми какво се е случило в Кулата на Хулинг, след като Шутдар е унищожил златната флейта и е била наложена Възбраната.

Тенсор отметна глава. Очите му грейнаха в златисто, цялото му тяло се напрегна от срам и бяс.

— Нагъл зейнски пес, ще те съсипя за това! Ще бъдеш съден незабавно. Предявете му обвинението!

Селиал като че се преви под яростта на Тенсор, но се стегна и каза твърдо:

— Не! Ще опетниш ли доброто име на Синдиците, за да прикриеш собствената си слабост? — Огледа поред всички и кимна. — В тези обстоятелства признаваме правото на зейна. Не виждаме основанието за този въпрос, но щом задава само него, даваме съгласието си. Трябва да отговориш на Лиан и не се съмнявай, че ще преценим казваш ли истината. На подиума, моля.

Тенсор гневно изкачи стъпалата и застана на желязната площадка. Така впи пръсти в парапета, че Лиан очакваше мраморът да се изрони.

Усети как Каран хвана ръката му. Трепереше.

Тенсор тръсна глава и се помъчи да се успокои. Щом го принуждаваха да признае позора си, поне в това щеше да прояви достойнство.

Взря се в Лиан.

— Унищожаването на флейтата… Защо ни отне смелостта?… Не защото самия въздух светеше в червено, жълто, синьо и виолетово, блъскаше ни като втвърдена небесна дъга, като шарена буря. Не защото земята се гънеше на вълни колкото човешки ръст и подмяташе нависоко мъже, жени, коне и дори каруци. Не защото невидима сила сплеска в пръстта всяко дърво на цяла левга околовръст, нито защото светкавиците се виеха от мечове, ризници и шлемове, нито защото птиците падаха мъртви и мозъците им изскачаха врящи през човките. Не заради всичко това или още стотината невиждани дотогава и по-късно чудатости…

— Какво ме накара да побягна като презрян страхливец ли? — продължа той. — Ще ти кажа, летописецо. Ще ти кажа, а ти се моли никога да не видиш същото, иначе вътрешностите ти ще изтекат отзад.

Селиал настръхна от грубостта му, но с неприязнен жест го подкани да продължи. Тенсор кимна на Синдиците вместо извинение.

— Флейтата повали всичко и всички освен нас — аакимите. И смъртта или забравата им спести гледките, които ние съзряхме, летописецо! Флейтата отвори Пътя между световете и за миг надникнахме право в пустотата. Известно ли ти е, летописецо, кой я обитава? Дори въображението на разказвач като тебе е безсилно да си представи това.

— В пустотата животът е по-безнадежден, жесток и преходен от където и да било другаде — продължи Тенсор. — Всяка раса, всяко същество притежава броня, зъби, нокти… и смъртоносна хитрост. Всяко оръжие, защита, неземна сила или способност трябва да се подобряват с всеки ден, защото в безизходицата на оцеляването там останалите раси и същества вършат същото неуморно. При първия неуспех ги изтребват. Останат ли едни и същи — пак ги изтребват. В пустотата не оцелява никой освен най-приспособените, и то като се пресътворяват непрестанно. Когато кароните били прогонени в пустотата, те наброявали милиони, летописецо, но избягали оттам на оскъдни стотици, на ръба на пълната гибел. Пустотата изисквала свирепост, неумолимост и изобретателност, непосилни дори за кароните. Ето какво видяхме и ето защо побягнахме, но после се спусна Възбраната и нищо не можеше да я премахне. Е, удовлетворих ли твоята любознателност?

Лиан се вледени. Този отговор пораждаше поне десетина нови въпроса, но тук нямаше да чуе отговорите.

— Не. Аз попитах какво се случи в кулата след налагането на Възбраната.

— Не те разбирам.

— В кулата имало сакато момиче. Било убито скоро след смърт на Шутдар. Искам да знам кой и защо е убил момичето.

— Предполагаш, че някой е проникнал там незабелязано ли?

Нещо просветна в златистите очи, като че ли Тенсор съзираше нова надежда… или заплаха.

— Да — потвърди Лиан.

— Не мога да ти кажа. Не бях там.

— Но кого да питам? Къде да търся? — възкликна Лиан отчаяно.

— Отговорих на въпроса ти. И само това ще добавя — кой влезе пръв в кулата? Открай време съм убеден, че е някой от кароните, вероятно Рулке, но всички факти от онези дни са преплетени със заблуди. Само трима карони стъпиха на Сантенар. Ако е бил Рулке — иди в Алсифър. Ако е била Ялкара — тръгни към Хависард в далечния изток. Ако пък е бил Кандор, основал някога легендарната Перионска империя, още преди да пресъхне морето, търси изгубения град Катаза насред Сухото море. Това издирване ще те съсухри докрай, каквато си жалка торба кости. Ако имах Огледалото, току-виж, щях да намеря по-добър отговор. Без него нищо друго не мога да ти кажа. Не видях. — Волята му отстъпи за миг, изместена от срама. — Не бях там!

Селиал стана.

— Летописецо, ти чу какъв е ключът към разгадаването на тайната. Не се знае кой е влязъл или какво е намерил там, нямаме друго за казване. Чухме и преценихме думите на този свидетел и те са правдиви. Заседанието свърши.

Въпреки туловището си Тенсор се спусне по стъпалата като пантера. Жълтите му очи приковаваха Лиан.

— Ще си платиш стократно — изръмжа, врътна се и излезе.

— Благодаря ти, че се изправи срещу него заради мен. — Каран го хвана под ръка. — Ще ми се обаче да не го бе направил. Сега имаш враг, който нито забравя, нито прощава.

Раел ги придружи до покоите им. След като бе употребила дарбата си, на Каран й беше по-зле от всякога. На нищо не беше способна, освен да легне и да затвори очи. Лиан не го свърташе на едно място, вълнуваше се въпреки опасността и незадоволителния отговор на Тенсор.

— Какво ли правят сега? — подхвърли, както крачеше напред-назад.

— Спорят за мен — отвърна тя отпаднало. — Постигнахме победа, но не е достатъчно. Тенсор никога няма да се примири. Ако разправията се проточи, ще ги склони. Синдиците обаче отсъдиха, а те не променят лесно решенията си. Сега излез.

Лиан отиде в другата стая и седна в мрака да обмисли наученото. Първият влязъл в кулата можеше да е бил карон. Огледалото може би съдържаше отговора. И ако е бил карон, отговорът може би беше скрит в някой от величествените им градове, изоставени отдавна и отдалечени на огромни разстояния.

Ако знаеше къде е Огледалото, щеше да го блазни идеята да се споразумее с Тенсор. Да му даде Огледалото срещу тайната за Възбраната, която то съхранява. И вероятно би се изкушил преда няколко седмици, но не и сега. Дори заради Велико предание.

 

 

Ту едни от спорещите надделяваха, ту други, но мина много време, Тенсор също се умори, обаче най-сетне беше на път да ги убеди.

— Не искам от вас да погазите аакимската чест — каза тихо, — а да смекчите строгостта на нашите правила само веднъж. Навлязохме във време, когато или ще продължим напред и ще се възвисим, или ще изчезнем. Падна ни се шанс, за който не сме и мечтали, няма ли да се възползваме?

Смълчаха се, той се взираше настойчиво във всеки от Синдиците. Отговори му Селиал, тъжно и прозорливо.

— Следвахме те, Тенсор, през всички години на покруса след Прочистването. Ти се труди всеотдайно и честно за нас в тези наглед нескончаеми времена, мислеше единствено за величието на аакимите, но не и за своето. Ако не беше ти, може би щяхме да угаснем безследно. Дължим ти този шанс и няма да ти го откажем… но много сме разтревожени. И те предупреждаваме — пази се от гордостта си. Не позволявай да ти отнема разума. Разрешава ти се да представиш всичките си доводи още веднъж.

Единствен Раел сред Синдиците възрази:

— Цяла вечер мълчах, но няма повече да седя тук. Не правете това, умолявам ви. Спомнете си за Питлис. Безразсъдството е нашето проклятие, този път обаче не ще има спасение.

Тенсор му отвърна кротко:

— Ти държиш на честта, Раел, но си толкова близък с Каран, че не виждаш обратната страна на положението. Трябва да направим този избор, без да се поддаваме на чувствата.

— Или на гордостта — натякна му Раел. — Тогава ми позволете да напусна това събрание на Синдиците. Няма да дам своя принос за окончателната ни гибел.

— Съгласни сме да напуснеш. Но не погазвай доверието ни.

Раел постоя неуверено, поклони се и загърби другите аакими. Още преда да е излязъл от стаята, Тенсор подхвана изложението на доводите си.

 

 

Минаваше полунощ и Лиан дремеше. Чу тропане по вратата. Раел носеше издута торба в едната си ръка и раница в другата.

— Налага се веднага да говоря с Каран — настоя и пусна раницата на пода. — Решимостта на Синдиците е разколебана. Да отидем при нея.

— Тя е изтощена и спи. Трябва ли да я будим сега?

— Трябва — натърти Раел. — Изборът вече е бягство или смърт.

 

 

— Махнете се! — сопна им се Каран. — Оставете ме да спя.

— Я ставай! — отсече Раел и я вдигна насила. — Тенсор наложи волята си на Синдиците. Скоро ще му позволят да разчете съзнанието ти. И тогава е свършено с тебе.

— Чудовищно! Гавра със закона! — кипна тя. — Никой не може да излъже Синдиците.

— Тенсор обаче твърди, че си излъгала чрез някаква магия или лукавство.

— Всеизвестно е, че нямам никакви способности в Тайното изкуство.

— Това оправдание ще е безполезно, колкото и да е вярно. Познавам те по-добре от всеки друг.

— Значи трябва да ми помогнеш.

— Не мога, но пък съм длъжен. — Раел усукваше края на торбата. — Помогна ли ти, ще изменя на аакимите, и то още по-зле от тебе. Но иначе ще изменя на семейството, приятелството и…

— Няма как, избирай. Прояви мъдрост. Предадеш ли мен, ще предадеш аакимите във възмездието им, но щом дадеш Огледалото на Тенсор, аакимите ще рухнат безвъзвратно. Помогнеш ли на мен, ще предадеш народа си, но ще му оставиш някаква надежда.

— Ще се закълнеш ли в честта на рода си и в нашата отдавнашна… дружба, че не се опитваш да ни предадеш?

Каран стисна ръката му и го погледна в очите.

— Кълна се, Раел, във всичко, което ни свързва.

— Щом е така, ще помогна на тебе. Опасявах се, че ще се стигне до това, откакто Лиан спомена за Огледалото. Уви! Ти намираш утеха в другия си род и в целта, която криеш. За мен връщане назад няма. — Раел за миг опря чело в стената. — Отговори ми искрено — излъга ли Синдиците?

— Да.

— А какво стана с Огледалото?

— У мен е. Искаш ли да го видиш?

— Нито сега, нито някога.

— Още по-добре. Да тръгваме тогава.