Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Shadow on the Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция на речника
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Превод: Владимир Зарков, 2005

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN: 954-585-622-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на речника, пратен от crecre
  3. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  4. — Редакция (Мандор)

28. В пещерите на Банадор

Събуди се от пукота на дърва в огъня. Къде ли беше?… Видя накълцаната лодка на брега и паметта му се върна. Току-що изгряващото зимно слънце му подсказа колко малко е спал.

Каран вече беше на крак, вареше чай, закрепила чайничето върху жаравата. Очите й бяха зачервени, не му отговаряше. После отиде при лодката и започна да я сече ядно. Лиан изпъшка и пак затвори очи. Скоро пак бе изтръгнат от сънищата — Каран го разтърсваше неумолимо за рамото.

— Ставай, бездруго се успа. Вземи!

Тикна под носа му чаша с отвара от джинджифил. Острият аромат нахлу в ноздрите му, той се дръпна, неволно блъсна ръката й и няколко капки паднаха на голите му гърди. Изпсува. Каран тупна чашата на пясъка до него, прекрачи сърдито към палатката и почна да я сгъва. Въпреки пострадалата си ръка се справяше с неочаквана ловкост.

Когато привърши и натъпка всичко освен малкото негови вещи, подвикна сопнато:

— Още ли не си готов?

Лиан изля в гърлото си последните глътки от твърде горещата отвара, облече се припряно и приготви раницата си. Нахраниха се до насита — яйца, лук, месо, зарзават и счукано зърно, изпържени в тиган. Мажеха със сместа дебели филии черен хляб и допиваха отварата. Беше силна, вкусът на джинджифил пареше в гърлото му, но прогони мътилката от недоспиването и Лиан се ободри.

Каран взе една треска, приглади пясъка пред себе си и с натежал глас отговори на въпроса, който той тъй и не бе задал. Върхът на треската прокара криволичеща линия на югоизток.

— Река Гар. Ние сме тук. Планините са тук. Водопадите са тук. — При всяко „тук“ забиваше треската в някоя точка от грубата карта. — После реката навлиза между хълмовете на Банадор и Сейбъл. Южно от Сейбъл, ето тук, реката бележи границата с Плендур, завива в дъга и се разделя на две около остров Сит, свободния град. Трябва да отида там. Докато не влезем в Сит, сме изложени на опасност, а вероятно и в града също. Тук ще се спуснем по хълмовете и ще вървим покрай реката. По източния бряг има градове, вероятно ще можем да наемем лодка да ни откара до Сит. Така ще пътуваме четири-пет дни. Пеша ще се мъкнем седмици.

— Заблудих се, че си тръгнала към Банадор…

— От самото начало се стремя да отида в Сит, а ако се спуснем по реката, пътят е по-кратък, отколкото до дома ми.

— Досега не каза нищо за този път.

— И сега нямаше да ти кажа, ако имах друг избор. Това е спасителен изход за аакимите, но е възможно и оттук някой да се прокрадне в Шазмак, затова го крият.

— Ти… добре ли си днес?

— Добре съм, разбира се — троснато го увери Каран. — Да не мислиш, че съм се побъркала? — Той сведе очи. — Вчера шестима аакими се удавиха заради мен…

Тя млъкна и се загледа в реката.

— Ами уелмите? — попита Лиан след малко.

— Стражите около Шазмак не са ги открили.

— Значи поне те не ни заплашват?

Каран не каза нищо. Три пъти им се беше изплъзвала и те ненадейно я намираха след поредния сън. Добираха се до нощните й видения и протягаха нишка към нея. А по-лоши от снощните кошмари не бе имала. Потръпна. „Пак ще дойдат. Искат и мен не по-малко от Огледалото, но ти не означаваш нищо за тях. Просто ще те стъпчат, без да се замислят. Лиан, не мога да загубя и тебе…“

— Ще ме намерят — промърмори тя — Хайде, да вървим.

Говореше по-оживено — неотложните днешни грижи я отвличаха от вчерашната беда. Заравни схемата на пясъка и тръгнаха. Нямаше пътека и вървяха покрай брега.

— Не е ли по-добре да заличаваме следите си? — попита Лиан, когато от едрите камънаци стъпиха върху зърнест пясък, в който краката им потъваха дълбоко.

— Защо? — възрази тя. — Тенсор знае по кой път сме тръгнали, друг просто няма.

Отдалечиха се от брега, който остана вляво, и прекосиха поле с големи скални отломки, ниски могилки и застояли заледени локви. Спряха в подножието на едно хълмче. На двеста-триста обхвата пред тях имаше плавна дъга, зад която земята направо изчезваше и канарите се простираха далеч наляво и надясно. Недалеч реката се мяташе от ръба и се стоварваше оглушително долу, а руслото й по-нататък между стръмните възвишения се скриваше в ситни пръски мъгла, разнасяна от вятъра. Пред тях се извисяваха планините на Чолаз, непристъпна заснежена стена. Голямата клисура на Гар зееше в нея с черния си пролом.

— Не виждам как ще се спуснем.

Каран не отговори веднага. Накрая каза:

— Ето го пред тебе! Процепа…

В полето до тях започваше пукнатина, която продължаваше успоредно на скалния ръб, но завиваше към него след няколкостотин крачки. Отидоха до началото й и Лиан се взря в здрачните дълбини. Стените от ронещ се варовик бяха почти отвесни, дъното не се виждаше. Стомахът му се сви.

— Не мога да сляза оттук — измънка той. Лицето му бе посивяло. — Чак до подножието ли продължава?

— Не, разбира се. Канарите се издигат на повече от триста разтега, а този малък процеп е дълбок не повече от петдесет. От дъното му се влиза в пещерите. Защо ли не те пусна да слизаш пръв? Ако ще падаш, няма смисъл да събориш и мен.

— Не е смешно — озъби се Лиан. — Знаеш как мразя високото.

— Съжалявам. Аз пък мразя целия свят днес. Ще сляза първа. Този път няма да е толкова зле, джинджифилът помага да не ти се гади. Опирай ръце и крака точно където и аз. Пътеката е твърде стара и скалите може да са се изронили.

Каран нагласи раницата на гърба си, намести превръзката на ръката си и тромаво са вмъкна в процепа. Смъкна се по стръмна купчина натрошени камъни, поспря, напипа опора първо с единия крак, после с другия. Вдигна глава и се вторачи със съмнение в Лиан.

— Ей тук, където става отвесно, трябваше да има метални скоби.

— Може да са ръждясали и да са паднали… или пък да си сбъркала мястото.

— Никой не би изработил такива скоби от желязо — натърти Каран, която още се опитваше да намери опора на крака си. Огледа се придирчиво. — Да, това е мястото, убедена съм.

— Откога не си била тук? Ами ако е паднала част от скалата?

— Никога на съм идвала. Казах ти вече, тази пътека е тайна. Откакто аакимите са се отделили от света, минават оттук само при крайна нужда, за да не я открие някой. За нея знаят обаче всички аакими и всички, на които се доверяват. Дори и аз — добави горчиво и се върна нагоре. — Първите скоби липсват. Може наистина да е имало свличане. В раницата имам въже. Извади го. — И се обърна с гръб към Лиан.

Той го извади. Беше дълго четири разтега. Каран омота единия край около гърдите му, внимателно провери стегнати ли са възлите и върза другия край на кръста си.

— Подпри се в този голям камък и когато ти извикам, ме спускай полека.

После отново се скри в процепа. Долу затракаха съборени камъчета, въжето се опъна.

— Отпусни малко — обади се Каран.

Лиан предпазливо прокарваше през юмруците си по малко от въжето. Когато остана част само колкото ръката му. Каран извика:

— Стига! Издърпай ме.

Той я изтегли бавно. Колкото и да беше лека, усилията го затрудняваха и докато главата й се покаже над ръба, ръцете и краката му изтръпнаха.

— Няма да стане — заяви тя. — Част от скалата е паднала заедно с десетина скоби. По-надолу повечето май са здрави.

— Какво да правим? Тук няма къде да вържем въжето. Мога да те спусна, но аз как ща сляза?… Под ръба има пукнатини. Да забием нож по-дълбоко в някоя и да закрепим въжето на него?

Тя навъсено обмисли идеята му.

— Варовикът е твърда слаб, а не ми се иска да вися на ножчето си от такава височина. Ща имаме нужда от въжето и по-късно, значи трябва да го пуснем двойно, преметнато през някаква опора.

— Само че е много късо. Спуснах го почти цялото, преди да ми извикаш.

— Но ти стоеше горе. Ако заклиним нещо в пукнатината, ще спестим от дължината. Току-виж стане.

Каран премери на око въжето, килнала глава встрани; подсвиркваше си фалшиво.

— Не, пак ще е късо с два-три разтега. — Седна на земята и почна да вади всичко от раницата си. — Можем да нарежем едно одеяло и да добавим усуканите ивици, но нямаме с какво да закрепим въжето. Ти какво носиш?

Лиан прерови раницата си.

— Нищо, на което бих поверил живота си.

Каран зарея поглед в небето.

— Вече ги усещам. Близо са.

— С какво да закотвим въжето? — чудеше се Лиан на глас. — Ха, да го закотвим?! Ами да! — Каран го зяпна. — Имаше котва в лодката! — викна възбудено той. — Точно това ни е нужно.

— А въже имаше ли?

— Не помня. Да отида ли да я взема?

— Да, но побързай… и внимавай. Времето вече е скъпоценно.

Лиан хукна. С нарастваща оловна тежест в душата Каран полегна на камъните и се вторачи в небето. Нима всичко щеше да бъде напразно заради едно въже? А първо за него трябваше да помисли, когато пълнеше раницата.

Затвори очи и остави мислите си да се разсеят, дори мъничкия образ на Лиан, неизменно витаещ в ума й след процеса. Затърси друго присъствие и скоро го откри: грохота, тътена на носещите се по реката аакими и пред всички тях гръмотевичния облак, фучащ от север, набъбващ и разстилащ се с бесните си ветрове, мрак и мълнии. Тенсор! Каран сякаш отскочи от стихията и припряно отвори очи. Що за проклятие е да имаш усета… Слънцето светеше в бледото синьо небе, но тя беше премръзнала и по-уплашена от всякога.

„Повече няма да ме заловят. Никога не ще допусна Тенсор да вземе Огледалото, ако ще и заради това да изоставя Лиан. Но така всичко ще свърши и за мен“.

 

 

Чу тропоти на ботушите му, преди той да се появи. Горкият, сигурно беше на края на силите си. Тя се покатери на една скала и го зърна отдалеч.

— Видях ги! — викна Лиан, щом стигна до нея. — От ей онзи рид. От клисурата излезе лодка.

Беше задъхан и зачервен — но носеше котвата и въжето й.

— Колко са далече?

— Лодката тъкмо се показваше.

— Значи скоро ще намерят бивака ни. Претърсването ще ги забави, но все пак ще са тук до няколко часа. Ох, Лиан, те са толкова силни, а аз се боя… Да побързаме.

Заудря по котвата със сатърчето, докато не я превърна в подобие на лошо изкован връх на стрела. Смъкна се в процепа и я заклини надълбоко точно над отвесната част. Свърза с възел двете въжета и ги прокара през халката, за да увиснат двойно.

— Не ми се вярва да се спусна по това — промърмори Лиан, който пак си имаше неприятности със стомаха.

— Ами направи още възли, но достатъчно малки, за да се провират през халката. Не, по-добре вържи възли само на едното въже, за да издърпаме другото по-лесно. И по-спокойно — не е чак толкова високо.

Той я послуша; постара се да не мисли какво му предстои.

— Готово.

Каран кимна, свали ботушите и чорапите си и ги натика в раницата. Хвана уверено въжетата и започна да слиза в пукнатината, като се подпираше с пръстите на краката и едната си ръка: с другата стискаше въжето колкото се може по-здраво въпреки превързаната са китка. На Лиан не му стискаше дори да гледа, но накрая тя стигна до първите запазили се скоби, долепи се до скалата и двете половинки на въжето се залюляха свободно. Погледна нагоре към него с измъчена гримаса, разтръска болната си ръка и бавно се смъкна по скобите.

Лиан увисна в процепа, вкопчен във въжетата, и се опита да слезе по тях. Изпотените му длани се хлъзгаха. Лиан стисна трескаво, спря, но тежестта му отново го повлече надолу все по-шеметно… и нищо не можеше да направи. Почти се вцепени от ужас, но стигна до първия възел и се раздруса от спирането. Висеше и се въртеше, пръстите му отслабваха… беше сигурен, че следващото плъзгане ще е последното в живота му.

— Не се туткай! — подкани го нетърпеливият глас отдолу.

Лиан се стресна и пропадна до следващия възел, преди да се опомни. Остана там секунда-две, преди да се хързулне устремно, с непоносима болка в дланите си. На последния възел се прехвърли върху скобите и впи пръсти в тях. Целият се тресеше.

— Въжето! — напомни му с вик Каран.

Той дръпна тромаво и въжето падна край него чак в дъното на процепа. Тя направи гримаса и продължи надолу. Лиан я следваше, стиснал зъби.

Някога само по две педи бяха разделяли скобите, но някои липсваха, имаше и отчупени или поддаваха халтаво, щом поемеха тежестта им. На една издутина в скалата всички скоби бяха приплескани, очевидно от падането на каменен къс, и двамата едва намираха опора в тях.

Най-сетне стъпиха в подножието на процепа и Лиан се тръшна на земята. Каран дружески отпусна ръка на рамото му.

— Добре се справи.

— Не беше толкова зле, колкото си представях — излъга той.

— Разбира се. На много неща се учиш. Макар че доста смешно се спускаш по въже. Я да ти видя ръцете.

Лиан й ги показа. По дланите му вече се издуваха огромни пришки от прежулването.

— Не бива да стискаш толкова отчаяно — скара му се тя.

Намаза дланите му с мехлем от каменната си кутийка, на която вече се виждаше дъното. От мехлема започна да му пари. Каран се наведе да вземе въжето и го пъхна грижливо навито в раницата си. Запровираха се между камънаците в клисурата и скоро стигнаха до нисък назъбен проход във варовика.

Влязоха. В пещерата цареше непрогледен мрак. Каран извади някакво малко кълбо и освети пътя с него.

— Това пък какво е? От Шазмак ли го взе?

— Не, даде ми го Мейгрейт. Това е светлик. Преди време си мислех, че ако го ползвам, уелмите ще ме надушат, затова не го вадех от джоба си.

— Може ли да го разгледам?

Каран му даде светлика и в мъждивото му сияние тръгнаха по прохода.

 

 

Щом изскочиха с бързеите от клисурата, погледът на Тенсор се спря на накълцаната лодка. Той посочи натам и кормчията насочи тяхната лодка към брега. Аакимите наскачаха веднага. Огледаха внимателно брега и тръгнаха по следите към бивака. Тенсор са качи на един камък, откъдето виждаше всичко, другите се събраха под него и наблюдаваха мълчаливо. Накрая той им даде знак и те се пръснаха из околността, а той пак стъпи на пясъка. Едно заравнено място прикова вниманието му. До него имаше дълбоки следи от два чифта ботуши.

— Клечали са тук. Защо ли?…

Обърна длан с разперени пръсти над загладения пясък и промърмори нещо. Песъчинките сякаш неохотно се разместиха, после застинаха отново. Тенсор отдръпна ръката си.

— Естествено — карта, но как да я разгадаем? — промърмори по-скоро на себе си. — Аха! Виждам… Тази линия сигурно е река Гар. Разбира се — ето го и остров Сит, където Гар се раздвоява. Тази линия пък изобразява планините на Шазмак зад нас. Тази точка е мястото, където сме сега… — гласът му набра сила, — а другата до Сит трябва да е целта им. Така… Поне тези нейни думи са били истина. Най-близкият сал надолу по течението е в Нарн, на два дни пеша от водопадите. Нощували са тук, пепелта още е топла. Няма начин да са ни изпреварили с повече от половин ден.

— Може картата да е хитрина — обади се друг ааким. — Тази Каран е същинска ждорни — и умна, и лукава. По-добре да се съмняваме във всяка нейна постъпка.

— Така е! — съгласи се начумереният Тенсор. Много тежко бе понесъл смъртта на Раел. — Ако не ги хванем в тунелите, ще се разделим на две групи — половината ще тръгнат напряко към Нарн, другата половина ще вървят по следите на бегълците.

Тръгнаха към ръба на канарите, но скоро след като нагазиха в локвите, Тенсор неочаквано спря.

— Твърде любопитно… Единият от тях, май онзи порочен зейн… да, точно той, се в върнал да взема нещо от лодката. И то съвсем неотдавна, защото в тази следа още се просмуква вода, а другите наблизо са се напълнили.

— Тенсор, липсваше котвата на лодката — обади се някой, — а също и въжето. Можа да са се затруднили при слизането.

— Значи вече ги настигаме. Ще ги догоним в тунелите. Тя не познава пътя. След тях!

Втурнаха се настървено, Тенсор водеше с пъргави скокове, сякаш не знаеше що е умора. С него бяха двайсетина аакими, навъсени и въоръжени до зъби — и мъжете, и жените.

 

 

Пещерата се превърна в лабиринт, но отначало Каран налучкваше пътя и напредваха бързо. Постепенно увереността я напускаше, но след всеки избор тя тръгваше толкова припряно, почти подтичваше, че Лиан трудно насмогваше. Светликът огряваше само на няколко крачки пред тях. Камъните под краката им ставаха все по-неравни, пукнатините можеха да приклещят краката им при нехайна стъпка. Начесто джапаха или нагазваха дълбоко в мразовити локви. Отгоре неспирно падаха капки. Веднъж се промъкнаха през леден фонтан, бликаш от дупка в пода на тунела, измокриха се до кости и премръзнаха.

Поддържаха тази скорост около час. Накрая Лиан се примоли за почивка: хвана Каран за рамото и изпъшка:

— Не мога повече. Капнах!

Тя отблъсна ръката му и се извъртя към него.

— Искаш да си почиваш?! — попита с глас като стъргане на чакъл. — Те не са далеч и ни настигат. Може би знаят и по-пряк път. Не можеш ли да проумееш какво ще ти направи Тенсор? Върви!

Прониза го още веднъж с поглед, дишаше тежко. Косата й лепнеше по главата, по челото й се стичаше вода. В синкавата светлина имаше неземен вид — твърде свиреп, за да спори Лиан с нея. Той смънка нещо, тя се обърна и закрачи с удвоен устрем. Олекна му, че се е избавил от изпепеляващите й очи, и се втурна да я догони.

Скоро се озоваха пред разклонение. Каран се поколеба и избра десния тунел, който се спускаше едва забележимо. Той обаче се стесняваше до пукнатина, през която не можеха да се промушат, и по неволя се върнаха.

— Вече са при процепа — въздъхна тъжно Каран. — Нямаме време, а аз вече се лутам. Лиан, боя се, че натиках и двама ни в капан.

И той се зарази от безпокойството й: все се озърташе няма ли светлина отзад. Не биваше да продължават така. Разколебаеше ли се Каран, нямаха никакъв шанс.

— Имаме време все пак… — каза натъртено. — Ще им се наложи доста да потичат, преди да ни настигнат.

Тя го изгледа питащо, макар че Лиан не разбра какво търси в очите му, после се обърна и тръгна напред. „Това да ми е за урок — рече си, — колкото и да съм убедена, че се заблуждаваш. Ще минат оттук много по-бързо и ако сбъркам още веднъж, свършено е с нас“.

Левият тунел беше равен, след това слизаше стръмно. По склона под краката им шуртеше вода. Пързаляха се по гладката скала, накрая се крепяха взаимно, за да не загубят опора.

— Май ще е по-добре да си помогнем с въжето — предложи Лиан, след като поредното подхлъзване почти ги запрати презглава надолу.

Стръмнината се точеше наглед безкрайно. Скоро обаче попаднаха в място с изсечени стъпала — но нямаше перила. Насреща им духаше силно въздушно течение и подсказваше, че проходът е с внушителна дължина.

Покритите с дебели утайки стъпала бяха гладки и хлъзгави. Струваше им се, че предпазливото спускане се точи цяла вечност. Все пак накрая стъпиха на площадката долу. Каран седна и се зае да псува на глас.

— Казвали са ми, че от пещерите се излиза след четири-пет часа. Ние вървим над три. Може и да им избягаме, но ми е трудно да си спомня пътя оттук нататък. Нека поровя в паметта си на спокойствие. Мина време оттогава, а и никога не съм подозирала, че ще се напъхам тук. Май съм запомнила нещо само защото пътят ми се е сторил романтичен.

Внезапно зад тях се появи блед отблясък от далечни светлини.

— Тенсор! — смая се Каран. — Те са горе, пред стълбата. Някакъв си половин час! Няма спасение…

Скочи и се заоглежда. Лиан се вкопчи в ръката й и изсъска настойчиво:

— По-бързо! Не бива да знаят колко са близо до нас. — Издърпа я зад първия завой. — Дали са видели светлика?

— Не знам. Слабичък е и го държах пред себе си. Сетивата им обаче са чувствителни. — Тя се замисли. — Вече нямаме надежда да ги изпреварим, защото не съм сигурна за пътя, а той го знае.

— Щом бързината не помага, да прибегнем до хитрост — напомни Лиан — Можем ли да се скрием от тях?

— Не. Толкова отблизо ще ни усетят. Нищо чудно дори да ни надушат.

— Не можем да се бием с тях, да ги увещаваме, да се скрием или да им избягаме — бавно изреди той. — Значи няма друг изход освен да се заврем там, където те не са способна да проникнат.

— Намерим ли пещера, в която да пропълзим, но да е прекалено тясна за тях, ще ни свърши работа. От пътеката се отклоняват десетки пукнатини и пещерички, но как да познаем дали водят нанякъде, или са задънени? Все пак трябва да се вкопчим във всеки нищожен шанс.

Тичаха покрай отворите на още много тунели и всеки път Каран предпочиташе онзи, който се спуска. Проходите пак бяха стръмни и криволичещи, двамата вече не виждаха светлина зад себе си. След половин час нахълтаха в голяма кухина с дълбоко езерце. По диагонал я пресичаше цепнатина на равнището на водата, а отвън езерцето имаше входове на пещери.

— Пътят е оттук — посочи Каран най-широкия отвор право пред тях. — Нека опитаме в другите.

Навсякъде се натъкваха на стени или проходите се стесняваха прекалено. Каран се тръшна на пода в последния и сграбчи главата си от безсилен гняв и отчаяние.

— Дотук бяхме — прошепна тя. — Съжалявам, Лиан, опитах се, но нищо не направих. Толкова съжалявам…

За пръв път след процеса той осъзна каква опасност е надвиснала над него.

— Какво ще ни направят?

— Де да знам. Защо да не ни одерат живи за начало?

— Но…

— Но аакимите са толкова учтиви и изтънчени, иска ти се да кажеш. Не и когато някой ги предаде. Хванат ли ни, това е краят, и то гнусен.

Чак в този момент Лиан прозря очевидното.

— Не! Нали видяхме! Водата се стичаше от езерцето в цепнатината. Все нанякъде води, иначе пещерата отдавна да се е препълнила. По-бързо!

Скочиха и хукнаха обратно към широката пещера, нагазиха с плисък във водата и застанаха до дългия процеп. Каран свали раницата от гърба си и се напъха вътре, после завлече и раницата. Откъм тунела зад гърбовете им се чу тракането на съборено камъче. Лиан също се навря в цепнатината, упорстваше да не изостане от Каран. Трудно се промъкваха, той начесто трябваше да заобикаля стърчащи ръбове, скоро хълбоците му се изподраха и макар че внимаваше със зарастващите си ребра, те го заболяха жестоко. Проломът в скалите се кривеше насам-натам и накрая двамата повярваха, че мъждукащият им светлик не се вижда отгоре. Продължиха надолу.

Само след няколко минути чуха отекващи гласове и джапането на множество крака. Лиан потупа Кара по рамото, тя веднага пъхна светлика в джоба си и замря. „Нека ни подминат“ — молеше се Лиан и стискаше ръката й. Врявата стихна до далечно шумолене.

— Сигурно претърсват всички тунели — прошепна Лиан на ухото й.

Продължиха напред, стараеха се да не издават нито звук.

Цепнатината се свиваше, накрая се промени в нисък проход, по който се оттичаше водата.

Те пълзяха упорито и дърпаха раниците си. Ненадейно им се причу, че в тунела закънтя рев с безмерна мощ, който сякаш изригваше и от самите тях. За миг всякакви мисли се изпариха от главата на Лиан и той уплашено се обърна към Каран. Тя посегна към бузата му, погали го с върховете на пръстите си и направи опит да се усмихне.

— Не се плаши. Тенсор се е върнал в пещерата и е открил как сме му избягали. Сега иска да ни обърка и потисне, а после да ни придърпа обратно. — Този път усмивката беше истинска, макар и бледа. — Само показва раздразнението си. Запазим ли хладнокръвие, може и да се изплъзнем. Или не знае докъде води проломът, или му е ясно, че е немислимо и той да се напъха вътре. Принудата не действа на такова разстояние. Ако се инати, просто ще се изтощи и ще помъти разсъдъка си. Да се надяваме, че точно това го чака.

Ревът продължи още малко, после всичко стихна. Дори струящата вода не бълбукаше. Каран и Лиан пак запълзяха напред.

Надолнището вече не беше толкова стръмно. Водата се надигна, започна да ги залива. После се раздели на каналчета, накрая се събираше във вир, широк четири-пет стъпки, проточил се в тъмата, докъдето светликът не огряваше. Водата беше дълбока до кръста и студена.

— Сега можем и да отдъхнем малко — реши Каран.

Лиан не каза нищо, но отново хвана ръката й. Седнаха на скалата с увиснали над вира крака и хапнаха хляб и сушени плодове от неговата раница.

— Какво ще измислят? — попита по някое време Лиан.

— Няма да се откажат. Някои ще обиколят всички извори и изходи от пещери в подножието. Други ще дебнат по главния път към Нарн, в случай че успеем да излезем на него. Спечелихме време, колкото да си поемем дъх, но излезем ли от пещерите, опасностите пак ще се струпат около нас.

 

 

Нагазиха във вира. След трийсетина крачки таванът се сниши, вече вървяха приведени. Нататък водата запълваше целия тунел. Лиан изви глава към Каран.

— Ами сега?

— Може и да не е много дълъг. Ще проверя.

Тя се съблече по долна риза и грижливо прибра дрехите си в торба от промазан плат. Със светлика в едната ръка се промуши край Лиан, гмурка се и изчезна. Той чакаше неспокойно, но съвсем скоро повърхността пред него се разлюля и Каран се появи. От главата й се стичаше вода, лицето й бе посиняло от студ.

— Ако беше изчакала секунда, аз щях да вляза пръв… — каза той неубедително.

— Точно затова не изчаках — каза тя. Зъбите й тракаха. — Не исках после да те търся. А и не го правя за пръв път… Плуването под вода е дълго, почти минута — продължи Каран, след като изцеди косата си. — А с раниците — още повече. Ще издържиш ли?

Лиан кимна. В Чантед се бе научил да плува добре. Студът обаче го притесняваше.

Гмурнаха се в тунела. Наистина се наложи да плуват дълго. От другата страна подът са издигаше плавно, а таванът рязко са извиси и отново можеха да вървят изправени. Само след десет минути с изненада зърнаха дневна светлина. Прокраднаха се към изхода.

— Ама че странно — озадачено каза Каран. — Изобщо не ги усещам. Наоколо като че ли няма никой.

Излязоха предпазливо и примижаха срещу залязващото слънце. Изведнъж Каран се разсмя и се метна на врата на Лиан. Вдясно от тях бяха водопадите и Гар продължаваше на югоизток.

— Не разбирам — промърмори Лиан и я притисна към себе си.

— Някъде сме минали под реката и излязохме на другия бряг. Пътят на аакимите е по източния, а ние сме на западния. Отървахме се! Преди Нарн е невъзможно да прекосиш Гар, а дотам има два дни неуморно ходене. Ако Тенсор е знаел, не е чудно, че толкова се вбеси. Не заслужаваме такава сполука. Може би късметът ми най-сетне се обръща.

— Няма ли да ни причакват в Нарн? Ти сама го каза.

— Няма съмнение, но градът не е близо и може да се случи какво ли не. А и ние вече сме в Банадор. Хайде да се отдалечим от водопадите, после ще се нахраним, ще съберем сили и ще решим какво да правим.

Излязоха в самото подножие на отвесните канари, където се трупаха огромни купчини разцепени и натрошени отломъци. Преди да се насочат на юг, трябваше да се проврат някак през тях. Най-сетне се измъкнаха и по здрач се озоваха в хълмиста местност, обрасла с гъсти гори и обгърната от стелещите се мъгли на водопада. Все още бяха на високо, но тук го нямаше острия студ на планините. Вдишваха свежия благоуханен въздух сред дърветата.

— Гора… — отрони Лиан. — След Шазмак не вярвах, че някога пак ще видя дървета.

Седна на един покрит с мъх дънер и се отдаде на съзерцание.

 

 

Още два дни прекараха в тази област — вървяха бавно през гъсталаците и не им беше леко. Пътя им пресичаха долини със стръмни склонове, издълбани от притоци на Гар. Скоро попаднаха в толкова пресечена местност, че по принуда се изкатериха към подножието на планината, за да продължат без толкова препятствия. Най-после намериха тясна пътека, водеща приблизително към Нарн. Земята беше силно нагъната и непрекъснато се налагаше да изкатерват поредния склон, горе оглеждаха унило следващите ридове, слизаха в падината и джапаха в неизбежните ручеи.

Към края на втория следобед Лиан едва се тътреше: следваше Каран, неспособен да се съсредоточи, и се надяваше от поредното било да зърнат град Нарн. Ходенето се превръщаше в тягостно изпитание. Предчувстваше, че ще намрази завинаги пътешествията, ако се състояха само в това. И защо изобщо му бе щукнало, че в подобни истории може да открие някаква романтика? Но поне се избавиха от преследвачите си — те изобщо не се мяркаха след пещерите.

Каран спря.

— Доближихме. Да намерим място за нощувка. Скоро ще притъмнее.

— Не може ли да продължим към Нарн? — примоли се Лиан. — Сигурно не е далеч. До гуша ми дойде да вървя. Искам да седна до огнището в някоя странноприемница с голяма чаша вино пред мен, а наоколо стотина души да правят същото.

— Ще се наложи да почакаш до Сит! — сряза го тя. — Нарн е на другия бряг и ако упорстваме да стигнем там толкова късно вечерта, трябва да минем със сала. А знаем, че и Тенсор ще отиде в града, ще държи под око всички подстъпи към него. Нарн е твърде малък, за да се скрием там. А и хората там не са много приветливи.

Пътеката пресичаше поток, леещ се тихо в каменистото си русло, и Каран тръгна срещу течението. Скоро се натъкнаха на затревена могилка, където гората се отдръпваше от брега, и спряха. Меката зелена трева сякаш ги примамваше. Стената от високи дървета около могилката създаваше илюзията, че са на сигурно място. Във влажната почва край водата избуяваха ароматни билки. Всичко внушаваше такъв покой, че Лиан, седнал уж за миг до купчината съчки за огъня, отпусна глава на ръцете си и тутакси заспа.

Събуди го Каран, която бе влязла в шубраците със сатърчето и се върна с голям наръч сухи клони. Той гузно понечи да се надигне, но тя го бутна да си седне.

— Достатъчно жилав се показа — каза му нежно.

Лиан се радваше на тишината в бавното сгъстяване на мрака. А Каран шеташе с пъргави стъпки — изряза в кръг чимове, обгради дупката с камъни от потока и нареди малка колибка от дървесна кора и съчки. Ловко я подпали с първата искра от огнивото, раздуха червените пламъчета и ги подхрани с по-големи клони. После долови погледа му и вдигна глава.

— Какво има?

— Просто се чудех, че счупената китка почти не ти пречи. Май няма нищо, което не можеш да правиш.

— Първия път, когато я счупих, бягах да си спася живота. И бях принудена сама да върша всичко, тъй че свикнах. Мина ми скоро, но пречеше и след като се срещнахме с тебе, защото я наместих зле. Вие с Раел свършихте по-добра работа, сега костите зарастват. И вече няма болки, освен ако не си блъсна ръката в нещо. Но пък и няма сила в нея. Иди да се изкъпеш, ако искаш, тази вечер аз ще готвя. На, дръж сапуна ми. — Тя му го подхвърли.

Лиан го хвана и се отдалечи по течението. Съблече се и нагази във водата. Поточето беше тясно и стигаше само до глезените му. Той приклекна на грапавия чакъл и смъкна мръсотията от себе си със сапуна и шепи пясък. Водата бе студена, но не и ледена като на Гар. Изтърканата му до червено кожа пареше.

Каран го погледна веднъж-дваж, докато се занимаваше с вечерята — от дългото бродена бе отслабнал и раменете му изглеждаха прекалено широки над изпъкващите ребра. И въпреки всичко бе запазил нехайния си момчешки чар. Личеше обаче, че е придобил още нещо — беше по-уверен, а не съвсем непохватен като преди.

Лиан вдигна глава, както се бършеше с ризата си, видя, че го гледа, и притеснен я изтърва в потока. Ахна и се втурна да я догони. Каран се извърна с усмивка.

— Единствено на тебе би хрумнало да стоиш във водата, докато се бършеш — подкачи го, когато той дойде при огъня.

— А ти къде щеше да стоиш? — уж се сопна Лиан.

— До огъня, разбира се. Къде другаде?

Хапнаха гозбата със зърнест аакимски хляб и стръкчета с вкус на мента, които растяха по брега. Мълчаха, заслушани в пращенето на клоните и кроткото бълбукане на потока. Лиан отиде да измие съдовете и ги подпря да изсъхнат. Каран извади шепа кафеени зърна от една торбичка и ги стри с два плоски камъка. Докато кафето завираше, тя също отиде да се наслади на хладната вода. Твърде рядко бе успявала да се изкъпе преди Шазмак, а толкова мразеше мръсотията…

— Кафето е готово — извика Лиан.

Каран изстиска водата от косата си и побърза да дойде при огъня. Въртеше се бавно под топлината му, отблясъците превръщаха капките по кожата й в мънички рубинчета, а къдравата й коса — в медни нишки. Лиан я гледаше безизразно, но тя забеляза как трепери ръката му, докато сипваше кафето — разля малко и на крака си. Каран се изсуши набързо с чистата си риза и се загърна в куртката си. Среса се, колкото можа.

— Дори не помня откога не съм пила такова кафе — въздъхна, когато вдиша аромата му. — Не знам откъде го е намерил… Раел. Вече не вирее в Банадор, заради сланите. Жалко, че нямаме и вино.

— Вярно, но имаме нещо, с което да го заместим. — Лиан си спомни за малката сребърна манерка, останала недокосната на дъното на раницата му през всички седмици, откакто бе напуснал Чантед. — Пием тази настойка зиме. С нея вдигаме наздравица за неочаквана сполука или за завръщането на любим човек.

Отвинти капачката на сребърна верижка и подаде манерката на Каран. Тя помириса предпазливо и отпи малка глътка. Гъстото сладко питие оставаше вкус на лютиви диви билки и опари устните и гърлото й. Тя глътна още малко и засмяна му върна манерката.

Седяха безмълвно от двете страни на огъня, доволни от кафето и унесени в мислите си. Каран имаше безметежен вид в играещата светлина, но Лиан все се връщаше към процеса и Огледалото… и омагьосващия го шанс то да крие сведенията, които търсеше. Твърде нахално ли щеше да е пак да попита не може ли да го види? Отказа се.

— Сега сме в моя роден край — промълви тя. — Колко го обичам…

— Не знаех, че и Нарн е в пределите на Банадор.

— Нарн — не. Гадно грозно свърталище на неприятни хора. Реката бележи границата. Банадор е дълга ивица земя при самите планини.

Каран въздъхна.

— Днес си с ведър дух. Вече не се ли боиш от Тенсор?

— Боя се. Той не се примирява. До сутринта може дори да са прекосили реката.

— А когато предадеш Огледалото?

— Ще насочи усилията си към връщането му, няма да гони мен. Сдобие ли се с него, може би ще ми простят, а може би не. Кой знае?

— А дали не са се качили на сала?

Лиан внезапно се уплаши, че аакимите може би дори вече се прокрадват към тях. Заозърта се. Светлината от пламъците трепкаше, мяташе дълги сенки по тревата и преобразяваше гората в плътна тъмна преграда.

— Не ми се вярва. Цял ден мислих. Как ще отидат навреме в Нарн? Може и да наемат някой да ги превози през нощта, но тогава как ще ни намерят в тези гъсталаци? Не, ще чакат.

— Добре де, какво ще направиш с Огледалото?

Каран се взря в очите му.

— Толкова планове кроях и всичко отиде на вятъра. Ясно е, че всички възможности се провалиха освен най-първата. В края на краищата ще спазя обещанието си пред Мейгрейт и ще отнеса Огледалото на господарката й в Сит. И ще се моля да не причиня зло. Ще станем рано, ще отидем в Нарн с първия сал, там ще наемем лодка и ще сме в Сит след четири дни.

— А после?

— Щом се отърва от Огледалото, се прибирам у дома в Готрайм. Няма ме много по-дълго, отколкото казах на хората си.

— Колко е дълъг пътят оттук до дома ти?

— Намира се в другия край на Банадор. Седмица-две. Ти какво ще правиш? Към Туркад ли ще продължиш?

И тя, и той затаиха дъх. Само от месец бяха заедно, а все едно се бяха изнизали години — толкова силен бе потресът от мисълта, че скоро ще се разделят и може би никога вече няма да се срещнат.

— Ами натам бях тръгнал поначало. Де да знам. Сигурно ще отида.

Кокалчетата на юмруците й побеляха от стискане.

— Но пък никога не съм бил в Банадор — добави Лиан и я стрелна с поглед изпод вежди. — Какъв е Готрайм по това време? Как мислиш, ще ми е скучно ли, ако се застоя ден-два?

— Най-прекрасното кътче в цял Сантенар през всички сезони — засмя се тя. — Е, стига човек да е убеден в това. Виж какво се сетих — защо не дойдеш с мен дотам и ще ти покажа някои по-хубави места, а когато времето се оправи и прочетеш всички Предания в нашата библиотека, и чуя всички сказания, които знаеш, и си втръснем до полуда, ще продължиш накъдето ти душа иска.

— Спогодихме се. Не се знае какво може да изровя в библиотеката. Ще дойда с тебе.

Каран се облегна и затвори очи. Лиан се отплесна в собствените си мисли. Как да подхване нишката, която му бе подхвърлил Тенсор? Дори да беше вярна, догадката му насочваше и към тримата карони, дошли в Сантенар заради златната флейта. Значи имаше три града за претърсване. Всъщност какво знаеше за тях?

В Алсифър, величавото средище на Рулке (а и най-близкото от трите), още имаше жители. Крайбрежният град се намираше на някакви си стотина левги южно от Сит. Лиан обаче не се съмняваше, че архивите на Рулке отдавна ги няма. Мендарк сигурно знаеше така ли е, но би ли споделил с него?

Хависард, твърдината на Ялкара, беше много по-далеч на изток, в Крандорските планини, сравнително близо до родината му Джеперанд. Нищичко не знаеше за този град.

Катаза, островната столица на империята на Кандор, беше насред някога красивото Перионско море. Само че то бе пресъхнало преди столетия, а Катаза бе изоставена след смъртта на Кандор. И дотам имаше много път, а и не показваха града на съвременните карти. Цялото Сухо море изобразяваха просто като огромна пустиня. Но ако Тенсор се заблуждаваше, значи Лиан не бе напреднал изобщо в диренето си, откакто бе напуснал Чантед.

 

 

— Каран, как изигра Синдиците?

— Не е лесно да ти обясня. Не съм убедена и че самата аз разбирам. Дори не ми е ясно от кого съм наследила тези способности — може би от баба ми Мантил, макар че дарбата се среща рядко сред аакимите, може би от другия ми род. Понякога чрез дарбата си успявам да доловя чувствата или настроението на някои хора, дори и да са далеч. Ако съм загазила, случва се и да изпратя послание, дори да създам връзка, макар че ми струва големи страдания и прилошаване след това.

— Както стигна до мен онази нощ в Тулин ли?

— Да, но тогава не се опитвах да се свържа точно с тебе. Не знаех кого да търся, просто имах смътното предчувствие, че някой наблизо ще ми помогне.

— Хм, сигурно си събудила всички в Тулин — измърмори Лиан.

— Тези послания ме затрудняват, а и са много опасни. Често не сполучвам. Но на Синдиците не съм направила нищо — обясни Каран и се подсмихна. — Направих го на тебе — затова почти не помниш. Тях никой не може да ги излъже. Официалният процес всъщност беше единственото спасение за мен, точно затова вдигнах такава врява, че ме обиждат на чест. Дори прекомерна за човек, отдавна изобличил сам себе си в лицемерие. — Тя замълча за миг. — Но ако бяха позволили на Тенсор да ме разпита, двамата с тебе вече щяхме да сме мъртви.

— През нощта преди това ти пратих ново послание и успях с лекота, защото ти още беше отслабен от заклинанието на Емант — продължи тя. — Взех амулета ти, за да те обвържа със себе си. Знам, че ти липсва, но по-късно го загубих. Вложих историята си в твоя ум и всичко си беше вярно освен една случка, след като избягах от Физ Горго. Вмъкнах лъжа в сънищата ти как съм дала Огледалото на друг при езеро Нийд и оттогава само съм отвличала вниманието. Не бих си позволила да рискувам с по-нагла измама — те вече знаеха твърде много. И значи по време на процеса събудих спомена ти за съня и докато ти наново преживяваше историята, аз я извличах от съзнанието ти и я преразказвах на Синдиците. Твърде рискован опит. Едва ли някой си е позволявал подобно нещо. Но Синдиците повярваха. Още по-добре беше, че знаеха колко е правдив разказът ми, защото за тебе беше точно такъв. Тенсор обаче не повярва. Докато Синдиците отсъждаха, не би могъл да им се противопостави, но като обвинител се възползва от правото си да ги разубеди на тайно съвещание. Малко време оставаше, докато осмислят всичките чудатости в държането ми и отхвърлят измислицата. Съжалявам, че злоупотребих с тебе, но нямаше друг изход.

— Аз пък не съжалявам. Трябвало е да станеш разказвач — не бях чувал толкова убедителна история.

Каран се усмихваше печално, но ненадейно сякаш я порази пристъп на болка или прозрение и тя закри лицето си с ръце.

— Ох… — обади се приглушено. — Какво мъчение… Не, не мога…

— Какво ти е? — прошепна Лиан.

Тя бавно свали ръцете си и той изобщо не проумя коренната промяна. Топлотата се отцеди от гласа й, нямаше ги и трапчинките от усмивката. Бузите й хлътнаха. Каран заговори хладно, отчуждено и горчиво, все едно не й стигаха сили да изрече думите.

— Бъди нащрек! Аз съм страшна заплаха за приятелите си. Предавам никои, други тласкам към гибел или смущавам умовете им. Защо се помайваш, Лиан? Тръгни си навреме.

Той седеше стъписан, взираше се в огъня и не смееше да вдигне глава, за да не срещне погледа й. Какво ли се бе случило току-що? Тъкмо си бе въобразил, че я е опознал, и тя преобърна представите му.

Изниза се много време. Каран не помръдваше. Пристъпът — или каквото друго я бе обсебило — стихна, но я опустоши. Струваше му се, че пропаст зейна помежду им, а не знаеше как да хвърля мост над тази бездна.

— А какво направи с Огледалото? — попита нерешително. — Каза на Раел, че е у тебе. Пак ли излъга?

Тя се присви като от плесница и в миг я налегна ужасна покруса.

— Не. Нося го. Но точно тази вечер няма да говоря за него.

И се пъхна в палатката.