Йън Ървайн
Сянка по стъклото (12)

11. Втори шанс

Чудесните съновидения на Лиан отново бяха прекъснати от грубо тропане. Някой блъскаше така, сякаш искаше да изкърти вратата. Младежът усети, че този път няма да се отърве леко, и викна:

— Добре де!

Отвън заудряха още по-гръмко, резето тракаше. Лиан зашари с ръка по пода, намери наметалото си, уви се в него и се запрепъва към вратата.

— Идвам! — изкрещя, за да надвика тропането. Дръпна резето и отвори със замах. — Какво искате… — започна сърдито, но млъкна, щом видя натрапника. — Търлю! — запъна се. — Какво е станало?

Знаеше обаче какво го чака. Бяха открили, че тъкмо той е тършувал в библиотеката в потайна доба.

Сенешалът на наставника държеше фенера високо и оглеждаше неприязнено младежа. Жълтото сияние огряваше симпатичното, малко мургаво лице на Лиан, сплъстената кестенява коса и светлокафявите му очи.

— Стига си се преструвал! — изплъзна се пресипналият глас на Търлю между дебелите влажни устни. — Облечи се. Тази нощ сам се довърши. Уистан има да ти каже нещо, преди да заминеш.

— Да замина? — Лиан се загърна по-плътно с наметалото. — Никъде няма да ходя. Трябва да разкажа преданието.

— Ха! — изфуча Търлю. — Изтърва си шанса. — Погледът му се плъзна по стаята. — В каква гнусна бърлога се свираш…

— Нищо друго не мога да си позволя, след като ми спряхте издръжката. Пък и моите приятели не се мръщят.

Сенешалът се ухили.

— Не съм изненадан. Събирай си багажа. Имаш един час.

— Къде иска да ме прати?

Търлю се ухили злобно.

— Прогонен си от Чантед. Завинаги.

 

 

Сенешалът почука на вратата към канцеларията и Уистан подвикна пискливо:

— Влез!

Търлю влезе и дръпна примигващия Лиан в осветената стая.

Наставникът беше по чехли и нощница, заметнат с наметало. Говореше с Труско, който размахваше косматите си юмруци, всеки колкото главата на събеседника му.

Лиан се помайваше на прага и чакаше Уистан да го покани да влезе. Прогонен! Какво щеше да прави сега?

— Майстор Уистан — обади се накрая. — Викали сте ме?

— Разбира се, глупако. Затвори тая проклета врата!

— Какво лошо съм направил пък сега?

— Влизане с взлом, кражба, проникване в библиотеката и архива въпреки забраната, съпротива срещу законно овластената стража на Школата, телесни повреди… Цял куп престъпления, макар че ако се бе държал прилично, сигурно щях да си затворя очите заради досегашния ти принос.

— Но…

— Не ми губи времето с увъртания. Труско!

Капитанът показа парченце червен плат, поръбено с черно, после повдигна края на наметалото на Лиан и посочи разръфаното място, затиснато от вратата. Раменете на младежа се превиха. Свършено бе с него.

— Но едно престъпление не мога да пренебрегна — ти събори моя фенер в раздела с най-ценните ни документи и не остана да гасиш пожара. Равнодушие, което няма да простя.

— Надникнах само след минута — оправда се Лиан. — Вече нямаше пламъци.

— А можеше и да има! Цяла минута е твърде много време в една подпалена библиотека.

Наставникът помълча; Лиан имаше време да се гризе отвътре за предстоящото наказание. Стискаше устни, сигурен, че ще му отнемат почетното звание майстор. Уистан заговори по-сдържано:

— Приключих с тебе! Десетки са желаещите да заемат мястото ти. Повече няма да ми прахосваш времето. Но тази нощ узнах нещо, за което трябва незабавно да намеря решение. Имам предложение за тебе — спешна мисия в Туркад. Заемеш ли се, ще ти дам достатъчно пари и препоръки, за да си уредиш живота другаде.

— Какво?! — писна Търлю от ъгъла. — Нима ще го възнаградите?

— Затваряй си устата! — скастри го наставникът. — И от тебе ми дойде до гуша.

Сенешалът се втрещи.

— Предложение, Лиан — натъртено повтори Уистан. — Втори шанс. Още много можеш да постигнеш, ако най-после възмъжееш. Откажеш ли, ще те изпъдя оттук с празни ръце.

Не поглеждаше към размирника, а се взираше в пепелта на угасналото огнище.

Есента отминаваше и Лиан се питаше какво ли толкова спешно има, че да пътува в планините по това време на годината.

— Ами моето сказание?! Хората ще се чудят защо…

— Загуби правото си! И без това тази нощ долетя скийт със съобщение. Мендарк ни моли да му направим услуга от името на Съвета и не мога да откажа. Познаваш Мендарк и си му длъжник. — Магистърът за нищо на света не би възложил точно на Лиан тази задача, но премълча това. — Ще се заемеш ли?

— Какво трябва да направя?

Очите на Уистан привидно се изцъклиха още повече, като че ли нахалният въпрос го възмути. Той се надигна сковано от стола си и повлече крак към прозореца. Отвори го, опря лакти на перваза и се загледа навън. От студения повей пламъчетата на свещите се замятаха. Зората открояваше хълмовете на изток, на улицата долу първият продавач вече разполагаше сергията си до алеята, палеше мангалчето и забъркваше тесто. Тишината се проточи. Накрая Уистан се обърна.

— Някой откраднал една реликва от Игър. Подгонили крадлата от Орист чак дотук, тя ще се опита да се прехвърли от Хачет в Банадор през прехода Тулин. Казва се Каран. Трябва да я намериш и да я заведеш при Мендарк.

Искрица на спомен просветна в ума на Лиан и отново разпали величавите му мечти. Внезапно той се заслуша с буден интерес в думите на наставника.

— Каква реликва?

— Казва се Огледалото на Аакан. Не бива да разкривам други подробности, освен че съдържа записи или памет за древни епохи. Ние не се отнасяме лекомислено към тайните.

„Надут дърт глупак“ — рече си Лиан.

— А за жената не ми е известно нищо. Затова пращам тебе. Не ти липсват умения да се вмъкваш под кожата на хората. — Уистан се подсмихна начумерено. — Но напоследък злоупотребяваш с тях, както се вижда.

Младежът не побърза да отговори. Наставникът винаги изпълняваше заплахите си. Ето защо толкова дълго се бе задържал на поста си, макар да му липсваха други достойнства. На Лиан му се гадеше от принудата да се подчини на омразния дребосък, но след като нямаше избор… А и се надяваше, че тази задача таи семената поне на малко сказание. Нима останалото имаше значение? Ако разполагаше с пари и препоръки, бездруго отдавна щеше да се е махнал от Чантед.

— Как да я открия?

— Напуснала е Хечет преди повече от седмица и се е отправила към Тулин. Тя е млада и червенокоса, не вярвам, че ще ти е трудно да я намериш. Ако искаш да я настигнеш, трябва да тръгнеш незабавно. Е?…

— Съгласен съм — каза Лиан, но не се сдържа и добави неубедително: — Само че не заради вашите заплахи.

— Подбудите за решението ти изобщо не ме засягат. Тръгвай, преди хората да са излезли по улиците.

— Имам нужда от снаряжение за планините.

— Всичко е готово — уверя го Уистан и щракна с пръсти.

Търлю изнесе в средата на стаята голяма издути раница.

Наставникът връчи на Лиан малка кесии със стегната връв.

— Мисля, че това ще ти стигне по пътя. Ето ти и препоръките. — Тикна в ръката му кутия за свитъци.

Лиан претегли кесията в шепа. Задоволително тежка. Мислите му се отплеснаха. Представеше ли се добре, щяха да са му признателни… но още не знаеше дали е готов да тръгне по света. А и какво щеше да поиска от него Мендарк, когато стигнеше до Туркад? Очите на Търлю следяха зорко кесията. Лиан я пусна в джоба си.

— Още нещо — подвикна след него Уистан, когато младежът хвана дръжката на вратата. — Никога не се връщай в Чантед.

 

 

Щом младежът излезе, Труско попита:

— Защо се спряхте на него? Мнозина от моите стражници щяха да се справят по-добре. Лиан е мечтател, а в този сезон планините не са за слабаци.

— И той се радва, че няма да е тук, както и аз съм доволен, че ми се маха от главата — отсече Уистан. — Дадохме му всичко необходимо — най-дебелата подплатена куртка и най-топлия спален чувал, здрави ботуши, непромокаемо наметало, да не говорим пък за парите. Никой не може да ме обвини в скъперничество.

— Не е за вярване, че го възнаградихте така след престъпленията му — свадливо се обади Търлю.

— Каквото и да казах, това са си обикновени младежки щуротии — възрази наставникът.

„Колко ниско паднах — заклеймявам един летописец за постъпки, каквито би трябвало да очакваме от него. Но някои тайни не бива да излизат наяве. Той застрашава всичко, за което съм се трудил, но как да споделя това с тъпанарите около мен?“

— Зейните са си извор на неприятности — добави той. — След приказките му в кръчмите цял Чантед осмива наставника и Школата. Търпях прекалено дълго.

— Всеизвестно е колко сте снизходителен и отстъпчив — измърмори сенешалът.

— Той обаче прекали. Не бих допуснал да се яви на празника и да тържествува отново. Другите майстори и без това говорят само за неговото сказание. А тълпата е способна на странни деяния — преди се е случвало да използват празника, за да издигнат нов наставник.

— Ще злословят за вас, ако научат какво стана.

— Ще се примиря. Времето ми като наставник изтича, но не бих понесъл мисълта да ме замени точно той. Сляп е за всичко освен за своите Предания и нищо не би го възпряло, ако може някак да извиси занятието си или да обогати знанията си. И ме смята за нищожен стар глупак, какъвто може би съм и в твоите очи.

Търлю отвори уста да го разубеждава лицемерно, но на наставника не му се слушаше.

— Нищо чудно да съм такъв. Аз обаче обичам Школата, а той ще я съсипе. По-добро да не е тук. Гениалната дарба без ограниченията на морала е гибелно оръжие.

Постояха смълчани в стаята, всеки потънал в мислите си. По едно време Уистан заговори и гневът отново зазвуча в гласа му:

— Не, предпочитам да се избавя от него и така всичко се подрежда добре. Това Огледало ми се присъни и тутакси се сетих за Лиан. Нека отиде там, където могат да се възползват от таланта му. Мендарк ме принуди да го взема преди много години — сега му го връщам. Забавна ирония…

— Той не е по-голям размирник от другите, но пък е доста по-умен от повечето — каза Труско. — Какво като залита по мечтите си? Лиан е чест за Чантед.

Наставникът махна с ръка.

— Стига! Изпрати го до портата.

— Аз ще отида — предложи Търлю и си облиза устните. — Тези млади летописци се мислят за нещо повече от останалите. За мен ще е удоволствие да го видя как си тръгва от Чантед.

Уистан го изгледа преценяващо.

— Каквито ще да са прегрешенията им, в тях е и миналото, и бъдещето ни. Труско, иди да го изпроводиш.

 

 

Лиан направи първите крачки от изгнанието си в потрес, объркване и покруса. През повече от половината му живот Чантед беше дом за него и други се грижеха за нуждите му. Сега трябваше сам да се справя с всичко. Какво щеше да стане, когато парите в кесията свършеха? А на друг въпрос се налагаше да намери по-скорошен отговор — къде ще спи довечера? Нямаше странноприемници оттук до Тулин, значи четири дни пеша. Никога не бе вървял сам в планините. Дори не му беше много ясно как да си накладе огън. Бяха му отнели любимите Предания и книги. Носеше си само дневника и саморъчно изписания и изрисуван сборник с Великите предания.

Преди обяд мъглата се вдигна, но вече не можеше да види Чантед. Прекрасен слънчев ден, толкова приятен за ходене с лекия ветрец, въпреки усещането за изчакваща реда си зима. От раменете на Лиан сякаш падна огромен товар. Каза си, че щеше да е по-добре, ако бе напуснал Чантед още преди години, за да намери свое място в света. В сегашното му настроение дори вълшебните видения от снощи изглеждаха осъществими.

Веднъж-дваж му се причу потракване на копита отзад, но не се появи друг пътник. Не му се умуваше за това в тези ведри мигове.

Отначало пътят беше добре поддържан и широк, но късно следобед се превърна в осеяна с дупки пътека. И все пак той добре познаваше тази област. Всяка порутена стена, паднал мост или все още изправена колона му говореха без думи и той можеше да разкаже историята им.

Пусна раницата си на пътеката и навлезе между гъсто пораслите гелонови дървета. Презрели плодове бяха покрили земята и изкусителният им аромат насищаше въздуха. Лиан седна под следобедното слънце: похапваше гелони и отново мечтаеше. Между стволовете виждаше гладкия кафяв склон на планината, Чантед беше петънце далеч долу, а нататък равнините на Фолк се губеха в омарата.

Повървя още малко, но го заболяха краката, а и гърбът, и се огледа за място, където да нощува. И това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Намери предостатъчно нападали клони за огън, дълго избива искри от огнивото, за да го запали, но накрая пламъците се издигнаха. Наряза хляб, сирене и ивици тлъст бекон в тигана и го сложи над огъня. Не че беше новак в готвенето, но днес се бе уморил повечко и не му се занимаваше. Набързо омете мазната смес и откри, че му е свършила водата и че безупречното кътче за бивак е доста далеч от околните ручеи. Изруга, изсмука последните капки от празния мях, пусна го на земята и се напъха в спалния си чувал.

Заспа почти мигновено, но скоро се събуди премръзнал — бе се измъкнал до кръста от постелята си. Отново чу чаткането на копита — май беше същият кон. Надникна неспокойно между дърветата. До първия завой пътят беше пуст. Не можа да заспя отново на каменистата земя, рееше поглед към звездите и играта на оттенъци в жаравата. Ожадня истински. Намеря меха и ботушите си и неохотно се повлече по надолнището през гората. През клоните едва проникваше светлина от луната, колкото да не се пребие някъде.

На връщане се залута два пъти. Накрая седна на един паднал дънер и се зачуди дали да не изчака зората. След малко обаче надуши дим, продължи напред и излезе на пътя близо до огъня.

Не много далеч от него изпръхтя кон. Брей… Какво ли търсеше пътник тук в толкова късен час? Наоколо нямаше нито къщи, нито стопанства, дори дърварите не се катереха да секат по тези чукари. И само човек с неотложна работа би рискувал да поеме по този път в тъмнината. Или… Лиан се прокле за недосетливостта си. Или човек, тръгнал да се разправи с него.

Нямаше оръжие освен тъпия нож, с който едва си бе накълцал храната за вечеря. А и не бе обучен да се бие. Кой с неговия занаят имаше нужда да борави умело с оръжия? Не можеше да се отърси от мисълта, че някой го дебне. Граба меха с водата и се запровира към огъня.

Зад него прошумоляха листа. Сепна се, но май нямаше нищо по-тревожно от повей. Затова пък от другата страна на огъня изтракаха разместени камъчета, нечия сянка затъмни осветените стволове. Сянката се появи отново до спалния чувал, удари свирепо по постелята, после изруга и я ритна настрана.

Лиан се прокрадна към пътя и излезе до някакъв кон, вързан за едно дръвче. Щом пристъпи към животното, то изцвили, разтърси глава, издърпа поводите от клона и бързо закрачи през гората. Някой кресна… и Лиан позна гласа. Търлю! Припряно откърши един клон и тръгна предпазливо след коня. Недалеч от огъня животното подрипваше и хапеше въздуха, а сенешалът висеше на юздата и се опитваше да го укроти.

Под крака на Лиан изпращя съчка, Търлю се извъртя, зърна го и скочи към него с нож в ръка. Лиан замахна с меха, залитна и преди да се опомни, лицето му се зарови в нападалите листа. Ръката на сенешала се стегна около шията му, острието на ножа опря в гръкляна му.

— Защо? — изхленчи Лиан.

Търлю грубо го обърна по гръб и блъсна главата му в земята.

— Мразя те, изчадие на предателската зейнска сган! — Съскаше толкова злобно, че поръси лицето на младежа със слюнка. — Все се фукаш със сладкото си гласче и се перчиш с почестите. От години си мисля как да те стъпча. Падна ми най-после!

Лиан се заизвива. Върхът на ножа се премести над сърцето му.

— Пък аз набеждавах Уистан!

— Онзи стар глупак ли? Тъкмо се зарадвах, че го убедих, а той ти даде цяла кесия злато и те отпрати не къде да е, а при Мендарк! Всеки летописец в Чантед ще се съгласи да му отсекат дясната ръка, стига Мендарк да го вземе при себе си!

— Но… аз нищо не съм ти направил. Почти не те познавам.

— Тъй ли било? Твърде добре си спомням как те доведоха в Чантед — циврещ сополив дребосък. Натресоха те в моя клас, а аз бях първенец преди да дойдеш. Измести ме някакъв си долен зейн…

— Изобщо не помня — възрази Лиан, жегнат от желанието да го уязви още по-силно. Не бе забравил обаче подмазващото се червейче от първите си години в Школата. Търлю си беше все същият. — Първенец, а? Ти си чиновник, а не летописец.

— Провалих се заради тебе. Ти ме съсипа. И сега ще ти го върна тъпкано.

— Бездруго с този твой глас нямаше да те изтърпят като разказвач.

Търлю го зашлеви и се изкикоти гадно.

— Аа, даде ми идея. Много по-приятна, отколкото просто да те заколя. Я да видим колко ще си хубав без нос, как ще разказваш без език и що за мъж ще си като ти пръжна оная работи в тигана. — Опита се да разтвори зъбите му с ножа. — Хайде, оплези се…