Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Shadow on the Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция на речника
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Превод: Владимир Зарков, 2005

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN: 954-585-622-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на речника, пратен от crecre
  3. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  4. — Редакция (Мандор)

40. Големият събор

В часовете преди събора, много след полунощ, Мендарк и Талия стояха пред бюрото му, отрупано с карти, книжа и полуразгънати свитъци. През целия ден бяха преглеждали протоколи от минали събори и бяха обмислили стратегията си. На долния етаж пропъденият Лиан седеше прегърбен на едно от креслата до огнището.

Внезапно се вдигна врява, в преддверието проехтя звънче. Талия отиде до прозореца, който гледаше към портата, и го отвори. Натрапниците се виждаха добре в светлината от будката.

— Дошъл е Тенсор — подвикна тя през рамо — и води още десетина аакими. Да ги поканя ли?

Мендарк кимна, тя кресна на пазачите да пуснат групата и слезе да отвори.

— Тенсор!? — ахна Лиан, щом разбра какво става.

И хукна към задния изход, но Талия го улови за китките.

— Кротувай! Да не си въобразяваш, че в такъв момент ще си губи времето с нищожества? Качи се горе.

След малко Талия доведе опръскания с кал и уморен Тенсор.

Той отказа всякакви напитка и гозби и започна направо:

— Утре ще се състои Голям събор. С каква цел? — Огледа стаята и очите му сякаш прободоха Лиан. — Тук ли е Каран?

Мендарк накратко разказа какво се е случило.

Тенсор изпадна в горчиви угризения.

— Емант!… Моя е вината за това. Да бях предвидил, след като Синдиците го превърнаха в изгнаник сред нас. Той беше твърде потиснат. Значи Каран е затворничка, а Огледалото — отнето. И какво може да направи съборът?

— Целта е Тилан да излезе от цитаделата, но след снощните тъпотии на Лиан може и да не поиска.

Мендарк разказа и за премеждията на Лиан в цитаделата. Тенсор изгледа младежа, сякаш е червей в калта.

— Зейнът не знае що е морал и чест, но изглежда, няма и ум. Е, ще оставим това за друг път. Ето и новините от мен. Напразно търсихме Каран седмици наред след Шазмак, а доскоро ни тормозеха и уелмите. После изчезнаха — май им вдъхнахме страх накрая! Стигнахме на юг до Сит, макар че беше невъзможно да проникнем в града, бяхме и в Банадор, но не я заварихме там. И влизането в Туркад беше тежко изпитание, обкръжен е от могъщи армии и ще бъде превзет. Тогава в Мелдорин няма да остане друга сила освен Игър… и аакимите. Още когато тръгвах от Шазмак, моят народ беше готов.

— Значи не си се връщал там след бягството на Каран?

— Вече ти казах. Ние сме готови. Отдавна съхранявахме силата си за такива времена. — Обърна се, но спря пред вратата. — Не съм те забравил, Лиан от Чантед. Тепърва ще си разчистим сметките.

Тенсор излезе.

— Мендарк! — възкликна Лиан. — Трябва да говоря с тебе.

— Махни се. И аз имам да уреждам сметки с тебе, но не тази нощ.

 

 

Съборът започна късно сутринта в Голямата зала на стария Туркад. Тя беше дълга, висока, без украса, облицована до сводестия таван с тъмно дърво. Прастарата зала беше остатък от ранните години на града и заемаше особено място в сърцата на жителите му. Бе обзаведена със сурова простота — в единия край само маса и тринадесет стола, където щяха да се настанят в ролята на арбитри Правниците, и подиум за свидетели и тъжители. За публиката имаше заковани към пода пейки с високи облегалки. Високо над масата се подаваше балкон.

Мендарк и Лиан влязоха след Талия. Тя седна на пейката зад масата на Правниците. Тенсор вече беше там.

— Ами ако Тилан откаже да дойде? — попита я Лиан.

— Ще се наложи да измислим нещо.

— Още не си ми обяснила какъв е смисълът на този събор. С какво може да помогне на Каран?

— В мирно време делото й щеше да бъде разгледано от по-нисшия правен събор, но той е разпуснат по време на война. Предназначението на Големия събор е да се справя със заплахи срещу Туркад. Мендарк обаче уреди съставянето на протокола така, че Правниците първо да отсъдят кому принадлежи Огледалото. Всеки, претендиращ за собственост над него, трябва да заяви това и да представи доводите си. Мендарк ще е пръв, защото той поиска свикването на събора.

— Но какво ще стане, ако Тилан не се съобрази с отсъждането на арбитрите?

Талия го изгледа смаяно.

— Никой не може да оспори присъдата на Правниците.

 

 

Лиан се замисли. И това ли беше съвпадение? Днес беше 22 галенд — годишнина от смъртта на Кандор.

Часовникът на стената отброи единадесет удара. Тилан не идваше. Въпреки това Старшата правница, крехка стара жена с бяла коса и хлътнали бузи, даде знак на Мендарк да започне изложението си. Той застана на подиума — открит отпред, с парапет в полукръг и извит навес два човешки ръста над пода.

— Благодаря, Нелиса. — Поклони й се и подхвана в присъщия си досаден стил: — Свиках този Голям събор съгласно правото и задължението си като дългогодишен Магистър в Съвета на Сантенар, за да намерим изход от опасността…

Вратата се отвори шумно — Тилан най-после се появи, придружен от стражници и цяла свита. До него се влачеше Каран. Тилан се озъби на Мендарк. На бузата му изпъкваше дълга подута драскотина, явно оставена от Каран.

А на подиума Мендарк довършваше въведението към жалбата си:

— …но преди няколко дни при нас дойде най-неочаквано Каран от Банадор и донесе предмет, известен като Огледалото на Аакан, който е бил откраднат от Игър. През последните месеци полагах усилия тази вещ да бъде донесена в Туркад, за да умножи славата ни и да подсили отбраната ни. Но узурпаторът Тилан я открадни и отвлече жената. Тези деяния противоречат на древните ни закони и заплашват сигурността на цял Туркад. Ще се примири ли съборът с тях?

— Мендарк, не ни губи времето с твоето позьорство — сряза го Старшата правница през сбръчканите си устни. Изглеждаше престаряла, сприхава и уплашена. — Имаш това право и ние ще те изслушаме, макар че да свикаш Голям събор в такъв момент само показва презрението ти към нашите древни традиции. Тази сутрин чух оплакване от Тилан, че си нарушил примирието. Обоснови се добре, иначе и ти може да се окажеш обвинен.

— Първо ще ви разкажа за Игър и за корена на враждебността му към нас — Забранените опити с техните печални последствия.

— Това го знаем — отсече Нелиса, — както и твоята съмнителна роля. Познаваме и склонността ти да прекрояваш историята. Говори по същество.

— …и за неговото настаняване в порутения Физ Горго — по инерция довърши Мендарк, изгубил нишката. — Бавното… трупане на сила, нападенията срещу съседните области, докато не завладя цял Орист от Огнената река до планините Биркуаш. И всички народи в Мелдорин тръпнеха в страх. Но тук — в Туркад, защитени от планините, ние му се надсмивахме допреди дни. И защо настъпи към нас? Обвинява Съвета за всичките си несгоди, въпреки че ние само…

— Остави историята на усърдните летописци — пак го прекъсна Нелиса — или съборът още ще заседава, когато войските му разбият портите. Заеми се със същината на проблема. Каква полза можем да извлечем от Огледалото? Защо Тилан е постъпил така? Прав ли е бил? Каран от Банадор, ти имаш важна роля във всичко това. Ела и разкажи своята история. Застани тук!

Старшата правница сочеше подиума, където още стоеше Мендарк.

Каран задрънча с веригите си по стъпалата.

— Свалете тези железа! — извика Мендарк. — Никой не може да се изправи окован пред Големия събор.

Тилан махна с ръка на оръжейника си, който пристъпи с дебел ключ в ръка и махна оковите. Каран изкуцука към Правниците, босите й стъпала стъпваха беззвучно по камъка. На тънките й глезени личаха широки зачервени подутини, на едната й буза се виждаше черно-зелен оток. Под сенчестия широк навес на подиума изглеждаше ужасена и смазана.

Никой в залата освен Лиан и Тенсор не бе чувал разказа й за бягството от Физ Горго. Говореше сковано, без да отклонява поглед, сякаш изреждаше чужди премеждия, но никой не остана равнодушен към смелостта й. Тя обаче премълча пробуждането на гашадите, спомените от онази нощ близо до Нарн бяха скрити надълбоко.

Правниците я слушаха внимателно. Когато тя приключи, мълчанието се проточи.

Тенсор клатеше глава.

— Толкова храбра, умна и находчива. Как можа да ни предадеш? — промълви скръбно.

— Измених на аакимите, за да ги спася от тебе. Ти си същият като Питлис.

Тенсор мигновено скочи и изкрещя:

— А ти си луда като майка си!

И отхвърли словата й с едно презрително движение на китката.

— Нямаше ли още нещо? — меко се обади Мендарк. — Разкажи пред събора какво се случи, когато Емант влезе в стаята ти.

— Идвал е тук ли? Не помня — смути се Каран.

Отново бе заличила това от паметта си. Мендарк допълни подробностите, които бе видял, и разрешиха на Каран да слезе от подиума, но трябваше да седне отпред при другите свидетели.

Слуги донесоха храна. Щом излязоха с празните подноси и пред всички бяха сложени чаши с червен чай, Мендарк стана за втори път.

— На събора не е известна историята на Огледалото.

Изгледа предизвикателно Нелиса. Устата й сякаш бе замръзнала, извита надолу, но тя му даде знак да говори. Мендарк повтори в доста разширена версия онова, което Лиан бе чул от Каран, преди да отидат в Шазмак.

— Целта на Съвета открай време — говореше Мендарк — е да изучава знанията на врага и да издига защита срещу него. Много битки водихме, много поражения претърпяхме. И малко победи освен запращането на Рулке в Нощната пустош и задържането му там. Уповавах се, че Огледалото може да ни доближи до сбъдването на великия замисъл — окончателното му прогонване. Затова изпратих Лиан от Чантед да намери Каран и да я доведе в Туркад. Нямам неоправдани надежди за Огледалото: то е като книга с милиони страници, всяка разпиляна на късчета и късчетата пуснати в бъчва. Може би никога не ще се научим как да я прочетем.

Мендарк поспря, но Нелиса го подкани с уморен жест.

— Така стигаме и до същината. Тилан ме изхвърли от цитаделата и си присвои Огледалото. Присвои го — натъртено повтори Мендарк. — Всички знаят за дългата ми служба в Съвета, а Тилан е самонадеян новак, себичен авантюрист. Нима сте глупци, че да поверите съдбата на Туркад на човек като него?

— Мендарк изкривява истината в своя полза — прошепна Талия в ухото на Лиан. — Отдавна е в открита вражда с Тилан.

Тилан скочи.

— Мендарк ви нарича глупци, защото такова е мнението му за вас. Но вие знаете каква е истината — бумтеше гласът му, докато той се взираше поред в Правниците. — Той си играе с думите. Този замисъл е вече минало — Рулке губи сили. Всеки път, когато проверяваме, е все по-немощен и безжизнен. Скоро ще угасне дотолкова, че да се пресегнем в Нощната пустош и да го смажем, и тогава Сантенар ще бъде свободен. Дано този ден настъпи, докато съм Магистър. Не се поддавайте на уловките на Мендарк. Той сам се издава колко малко цени мъдростта ви.

— Не! — разнесе се необузданият вик на Каран. — Рулке достига съзнанието ми. Той е жесток и могъщ!

Тилан я изгледа с жалост.

— Да, да лудите винаги имат досег с боговете. Живей си с виденията, но остави делата на Туркад на онези, които се стремят само до го възвеличат.

— Това е гибелно нехайство! — изръмжа и Мендарк. — Тилан ви казва онова, което бихте искали да чуете, както и Рулке ви показва каквото бихте желали да видите.

Но в думите му не звучеше убеденост — в сравнение с Тилан беше стар и слаб. Правниците вече се настройваха срещу него.

— Този глупак е стар — закънтя гласът на Тилан — и затънал в миналото! Сантенар се преобразява и Съветът не бива да изостава. Огледалото ни показва пътя. В него е скрита тайната за отварянето на проходи — мигновено пренасяне във всяка точка на света. Представяте ли си колко могъщ ще е Туркад тогава?

Тилан беше величав, с развята коса и светли очи; пробуждаше у всички копнеж по власт, жажда за господство и слава.

— Докато Мендарк беше начело, клоняхме към упадък, а той се увличаше по дреболии. И къде е сега богатството на Съвета? Хазната ни е празна, но той прекарва старините си в разкош. — Изопна ръка към Мендарк. — Ето го резултата — Игър е пред портите! Трябва да му се опълчим, да премахнем заплахата и да върнем силата на Туркад, на този велик горд град, пръв сред всички в Мелдорин, дори в цял Сантенар. Нашите войски вече нанесоха удари по врага. Ще го натикаме обратно в смрадливите блата на Орист, където му е мястото. — Тилан заговори спокойно, подкупващо, сякаш няма нужда да обяснява, но го прави от уважение към поданиците си. — Прогоних Мендарк, вярно е, но само за доброто на Туркад. Толкова е безчестен, че вчера наруши примирието, наложено преди събора. Изпрати летописеца си да краде от цитаделата. Какво всъщност търсеше той? Не е искал да освободи това момиче, както се преструваше, а да проникне в архива на Рулке. Защо толкова напираше да влезе там? Мендарк премълча това пред събора. Нещо от което да извлече изгода, не се съмнявайте.

Мендарк прониза с поглед Лиан изпод бухналите си вежди: „Видя ли какво направи, глупако!“

— Но защо, Мендарк?! — възкликна Нелиса. — Какво е търсил този Лиан?

— Не мога да споделя пред целия събор. Ще кажа насаме на Арбитърката.

— Да, едни са правилата за Мендарк и други за всички останали — злобно вметна Тилан.

Нелиса изопна показалец.

— Не мога да те принудя, но това безмерно подкопава доводите ти.

Настроението в залата забележимо се променяше в полза на Тилан.

— На кого ще се доверите? — гърмеше гласът на Тилан. — Мендарк наруши примирието, показа презрението си и към мен, и към традициите на Туркад. А аз въпреки това се явих пред този събор да обясня постъпките си. Да, взех Огледалото. Признавам с гордост. То ще бъде основата на новия ни замисъл, ще овладеем могъществото на кароните. Вече няма да поддържаме с усилие наблюдението над Рулке, а направо ще го унищожим. Туркад ще има неговата сила. Нима бихте се отказали от такава слава?

Алчна обща въздишка огласи събора. Но миг по-късно бяха отрезвени.

— Не знаете нищо за Огледалото — прозвуча висок студен глас от балкона. — И никога няма да научите тайните му.

Всички се вторачиха нагоре. До парапета стоеше ниска жена в прашни от пътуване дрехи, дългата й сребриста коса бе сплетена на плитка, вързана на тила. Излъчваше такава мощ и непреклонност, че дори Старшата правница попита пресекливо за името й.

— Аз съм Фейеламор — заяви жената. — Не съм между мъртвите, а се крих от света. Аз подготвих Мейгрейт, за да се промъкне във Физ Горго и да изнесе Огледалото. То е мое и ще го притежавам!

Тенсор вече беше на крака, взираше се в нея толкова напрегнато, че едва сдържа вопъла си.

Фейеламор отново се вгледа в Правниците.

— Заблуждавате се за Огледалото. Аакимите никога не са го използвали за друго освен за наблюдение — обикновена дреболия. По време на Прочистването Ялкара взе Огледалото, което аакимите бяха захвърлили, защото вече не смееха да прибягват до него, и го подчини на волята си, за да шпионира. През последните й години тук неведнъж водихме битки, но накрая бях победена, защото тя узна твърде много тайни. Ялкара откри изкривяване във Възбраната, отвори проход и избяга, като изостави Огледалото.

— Затова то е мое — плячка от войната — продължи тя. — Аз обаче дълги години лежах на косъм от смъртта, Огледалото бе скрито. Когато най-после се възстанових, пуснах слух, че съм умряла. Търсих Огледалото и научих, че Игър го е намерил. Разберете: Огледалото няма никаква своя сила. Но ако сте способни да го разчетете, съдържа знания и безчет тайни, като далеч не най-маловажна сред тях е как Ялкара отвори прохода. Но никой от вас няма да го отключи. Ялкара го затвори и има един-единствен ключ — моят!

Тенсор вдигна ръка и залата притихна в очакване. Той се обърна към Старшата правница.

— Настоявам Арбитърката да изпълни задълженията си. Безспорно е, че Огледалото е наше. Ние го създадохме в далечното минало на Аакан и го донесохме на Сантенар. Няма спор и че Ялкара го открадна от нас. Никой друг няма права над него.

— Какво ще отговориш? — обърна се Нелиса към Фейеламор.

— Лудата Каран каза истината! Тенсор ще употреби Огледалото срещу Рулке и ще въвлече целия свят във война. Аакимите тънат в упадък, за който са слепи. Те загубиха правата си.

— Ние сме загрижени за този свят и с нищо не бихме му навредили! — разгорещи се Тенсор. — Тъкмо Фейеламор се кани да разкъса Възбраната, да отвори наново Пътя между световете и да остави Сантенар беззащитен пред жестоката пустош. Върнете ни Огледалото. Нашият враг е и ваш враг. Ние разполагаме срещу него с оръжие, което няма да ни подведе.

Очите на достолепно изправилия се Тенсор святкаха, гордостта му от възраждането на аакимите беше непоклатима. Той пак се вторачи във Фейеламор.

— Как се озова тук? — попита властно. — Как се измъкна от Шазмак?

— Не ти ли казах, че не можеш да ме задържиш? И че твоето безразсъдство ще навлече гибел на аакимите? Думите ми се потвърдиха, защото уелмите намериха тайния път към Шазмак и сега градът ви лежи в развалини.

— Развалини!? — изрева Тенсор така, че всички затаиха дъх. — Ами народа ми?

— Не знам някой да е оцелял.

Всички са мъртви? — Гласът му спадна до шепот.

Наведе глава, но внезапно се изопна и нададе такъв горестен вопъл, че сърцето на Лиан щеше да се пръсне. Дори Фейеламор се олюля. Тенсор се бореше със себе си, зяпаше в нищото, а цялата зала трепереше с мъката му.

Накрая се овладя. Плътният му глас беше тих, но натежал от заплаха:

— И как уелмите влязоха в Шазмак? Кой им показа пътя? И защо биха го направили?

Нейният глас също беше толкова тих, че слушателите го чуваха трудно.

— Защо ли? Нима не познаваш уелмите — ти, който толкова шумно се хвалиш с мощта на аакимите? Те са гашадите, древните ви врагове, покварени преди много столетия от Рулке, за да му служат.

— Гашадите! — Тенсор се олюля от ярост и ужас. — Гашадите?! Това е непоносимо.

Каран изхлипа и закри лицето си с ръце.

— А кой им показа пътя ли? — продължи Фейеламор. — Има ли друга освен онази, която сама призна предателството си към аакимите? Онази, която беше с уелмите в Нарн, преди да потеглят право към Шазмак. Онази, която се преструва на обезумяла, за да избегне наказанието за престъпленията си. Никога не съм виждала подобно коварство в толкова млада душа. — Тя сочеше обвиняващо. — Каран! Каран от Банадор. Тя е изменницата. Вижте я как плаче от угризения и срам. Тя ги пусна в Шазмак!

— Никога — мънкаше разтреперана и просълзена Каран. — Никога не…

Лиан се надигна и викна:

— Не! Не! Невъзможно…

Талия обаче впи пръсти в рамото му и го натисна да седне.

— Така не се постъпва пред Голям събор. И тя ще има своя шанс.

Лиан се изви към нея стъписан и уплашен за Каран.

— Това не е никакъв събор, а гавра с правосъдието! Няма кой да я защити.

Каран се обърна към обвинителката си, но Лиан ясно виждаше, че безумието я завладява отново.

— Не бях аз. — Тресеше се цялата. — Не предадох Шазмак, колкото и да ме изтезаваха уелмите. — Потиснатият спомен нахлу в съзнанието й. — Тя им е показала пътя, Фейеламор! Обещала да ме подчини на Емант. А в замяна той отвел уелмите до тайния път и ги научил как да отнемат силата на Стражите. Той сам ми призна, преди да го убия. — Лицето й се разкриви от ужас. — Убих го…

Тенсор погледна Фейеламор, която каза:

— Момичето само призна лъжите, измените и убийството. Залъгва ни, че е луда, за да оправдае престъпленията си. На нито една нейна дума не може да се вярва.

— Не мога да отрека това — печално промълви Тенсор.

Очите на Каран се въртяха диво. Виждаше Мендарк, Талия, Тенсор, Тилан, други познати лица, но никой не срещаше погледа й. Никой не й вярваше. После се взря в Лиан през мъглата на сълзите. Единственият й приятел.

Отвън долиташе шумотевица. Нелиса се съветваше тихо с другите Правници. Подпря се на тънките си ръце, за да стане, и стисна неуверено бастуна си.

„Колко е слаба и объркана — ужаси се Лиан. — Ще обрече Каран, без да я изслуша“. Вторачи се нагоре във Фейеламор, която се бе опряла тежко на парапета.

Някой заблъска по вратата. Един страж я отвори и вътре нахълта висок мъж с дрехи на вестоносец. Свлече се на колене, отворил широко уста. По униформата му имаше кървави петна. Насили се да стане, погледът му блуждаеше из залата, докато не се спря на Тилан.

— Войната… — изграчи мъжът.

От бързане да стигне до него Тилан прескочи пейката.

— Какво за войната, вестоносецо? Лош обрат ли?

— Войната свърши — отмаляло рече мъжът. — Армията ни е разгромена. Игър е при южната порта. Бранят я малцина. Свършено е с Туркад.

 

 

Виковете стихнаха. Поройният дъжд, изливал се цял ден, спря изведнъж. Фейеламор бе слязла от балкона и стоеше недалеч от Старшата правница, но все поглеждаше неспокойно нагоре. Тенсор я следеше с присвити очи. Всички чакаха Нелиса, която не сядаше.

Тя заговори с усилие, гласът й стържеше:

— Ето какво отсъждаме. Тенсор, искането ти е справедливо. Огледалото е ваше по право, но как да ви го дадем? Аакимите са унищожени, а ние изпаднахме в тежко положение. Вслушахме се в предупрежденията, отправени от тебе и от Фейеламор, обаче знаем кой е нашият враг — Игър. Ще задържим Огледалото, докато войната не свърши и не победим врага. Тилан, постъпил си непочтено, за което те порицаваме. Но ние знаем, че си действал само за благото на Туркад. Няма да ти отсъдим наказание.

В пълната тишина всички извиха глава към Тенсор. Отчаянието на лицето му се стопи, смени го разсеян, отнесен поглед, но мускулите на челюстите му се издуха, устните му помръднаха. Мендарк се сепна и изскочи на подиума.

— В таза зала е събрана толкова мощ, че да отблъснем дори огромната сила на Игър. А той черпи силата си от нашата слабост. Нека забравим разногласията си и да се обединим срещу него. Когато го победим, ще имаме време да спорим за Огледалото.

Събраните в залата замърмориха одобрително и пак се вторачиха в Тенсор. Фейеламор пристъпи по-наблизо. Раменете на Тенсор се превиха, той насили устните си в крива усмивка, накрая наведе отстъпчиво глава. Талия тихо въздъхна. Напрежението спадна.

— Каран от Банадор — продължи Нелиса безжалостно, — по друго време щяхме да те затворим в тъмница. Но сега сме във война, надвиснала е огромна заплаха, а предателството ражда предателство. Не можем да си позволим човечност към изменници. Изведете я — подкани тя с отсечено движение стражниците. — И приключвайте по-бързо с нея.

Мендарк отново се хвърли към подиума и кресна:

— Това не е волята на събора! Обвиненията не бяха доказани. Не можете да я докоснете.

— Отсъждането е неоспоримо, гражданино Мендарк — ледено натърти Нелиса. — А ти си обвинен в оскърбление на Големия събор. Изведете и него. Затворете го в тъмницата. Съборът свърши. Вървете да спасявате каквото можете.

Фейеламор гледаше Каран със съзнанието, че е спечелила, но не намираше никаква радост в това.

Каран вдигна глава и в ума на Лиан нахлу поток от образи: как пада по стълбите в краката й, застиналото й лице след гибелта на Раел, споделените гозби и вино първата вечер в Шазмак, когато беше щастлива като дете, шегите й в лодката след бягството от Нарн… Картините бавно се сляха в нейния сегашен образ. „Не тъгувай — сякаш му казваше тя. — Имахме и хубави мигове, но моят час дойде“. Усмихваше му се с такава нежна обич, че му разби сърцето.

Стражниците я доближиха. Тенсор печално склони глава.

— Сбогом, чедо. Наистина съжалявам.

Хванаха я за ръцете и я поведоха, Мендарк ги последва.

Неистов гняв се разгаряше в Лиан. Мъжът до него беше важен сановник в града и носеше церемониален меч. Лиан не бе докосвал през живота си такова оръжие, но посегна, готов да поругае Големия събор и да умре до Каран.

Талия стисна ръката му и прошепна настойчиво: „Не!“, но той я отблъсна толкова яростно, че я прекатури през пейката.

— Плюя на древните традиции в Туркад — изръмжа през зъби.

Мечът му се стори лек като перце. Той се присви за скок към сигурната си гибел.

От балкона се разнесе шум и Фейеламор извика високо:

— Мейгрейт! Най-после! Ела тук.

Всички вдигнаха глави. Мейгрейт застана до парапета и отметна качулката си. Лъскавата тъмна коса падна на раменете й като кафява коприна. Не криеше очите си. Наведе се напред и лампите в залата сякаш блеснаха по-ярко, за да се отразят в тях. Те сияеха като рубини.

Гледаше право във Фейеламор със страховита решимост.

Тенсор се блещеше срещу нея с потреса на внезапно откровение.

— Нима кароните никнат изпод земята? Стига толкова!

Насочи ръка срещу Мейгрейт, но смелостта като че ли му измени и пак я отпусна. Бавно поклати глава, после рязко се обърна към Нелиса, доловила прикрито движение.

Каран застена гърлено и кръвта във вените на Лиан се смръзна. Опулените в нея стражници я пуснаха. Мечът се изплъзна от пръстите на Лиан и издрънча на пода. Гъстата червена коса на Каран се изправяше като ореол около главата й, очите й се подбелиха. Тя тръскаше глава и мудно изтласкваше с длани въздуха пред себе си. На Лиан му призля от ужас.

Чу ясния глас на Мейгрейт от балкона:

— Не, не можеш. Не бива! Недей!

Тенсор бавно вдигна ръка към Нелиса. Избухна сияние с цвета на засъхнала кръв, глух тътен отекна в ушите на Лиан.

Болка пламна в слепоочията му, все едно смазваха главата му между два камъка. Стори му се, че очите му кипват, ослепя, а после сякаш една порта се затвори в мозъка му и се отвори друга. Болката отслабна, отново виждаше. Зърна Нелиса, която още стискаше Огледалото в лявата си ръка. Устата й зееше като тъмна бездна, но писъкът оставаше нечут. Мършавите й мускули се сгърчиха и я запратиха в стената с пукот на строшена яйчена черупка. Правниците бяха разхвърляни като сламки. Залата притъмня.

 

 

Лиан се надигна от пода. Навсякъде се въргаляха хора. Тилан бе застинал на колене, безсилен да стане, от раната на бузата му струеше кръв. Талия седеше, скръстила ръце в скута си, и устните й мърдаха, без да се чува нищо. Мендарк шаваше слабо до подиума, Фейеламор се отдалечаваше пълзешком, блъскаше се сляпо в краката на съборени столове и маси. Мейгрейт не се виждаше, но една тънка ръка бе провиснала от парапета на балкона.

Тенсор прекрачи и грабна Огледалото от безжизнените пръсти на Нелиса. Лиан се озърташе трескаво. Защо точно той не бе пострадал? И какво можеше да направи, след като и могъщите бяха безсилни?

И изведнъж погледът му се спря на Каран, свита на пода между стражниците. До нея се събираше локвичка кръв, лицето й бе пребледняло. И гневът му се пробуди безмерен — страшна ярост срещу Тенсор, Мендарк, Тилан, Фейеламор и Нелиса… не, нея вече я нямаше. Но най-вече срещу Тенсор. Изтича през залата, грабна бастуна на Нелиса, който бе паднал до масата, вдигна го високо и го стовари с трясък върху темето на Тенсор.

Аакимът застина, после полека се обърна. Отприщената мощ бе засегнала дори него. Лицето и ръцете му белееха призрачно. Олюляваше се. Устните и брадичката му бяха зацапани с червено. Кръвясалите му очи приковаха Лиан.

— Само ти си невредим — изхриптя Тенсор. — Имам нужда от човек като тебе. Време е да си уредим сметките, летописецо.

— Няма да тръгна с тебе — отсече Лиан с омраза и страх, но колкото и несломима да бе волята му, краката му отказаха да я послушат.

Тенсор хвана безволния младеж за ръката и го изведе от Голямата зала, а после и от Туркад през таен изход. Водеше го на север.