Йън Ървайн
Сянка по стъклото (14)

13. Пътят към развалините

По някое време Лиан се надигна от пода, довлече се до прозореца, бутна кепенците, провеси се и повърна на снега долу. Слънцето изгряваше. Избърса се с ръкав, заклатушка се обратно към леглото и се тръшна на него. По тялото му се плъзгаха горещи и ледени вълни, в слепоочията му сякаш бяха забити шишове. За пръв път изпитваше такъв страх — но вече не искаше да се откаже, след странно привичния досег със съзнанието на Каран.

„Ела да поговорим, щом съмне“… А слънчевите лъчи вече нахлуваха в стаята. В този ранен час странноприемницата пустееше. Лиан обаче завари Шанд да седи на една възглавница на каменните стъпала пред кухнята. Държеше в едната си ръка гелон. А в другата — чаша чард. Взираше се през долината към още тъмния планински склон и издигащото се светило. Лиан си наля чард от чайника на печката, взе си къшей черен хляб и седна до стареца. Главата още го цепеше.

— Някакви новини от уелмите?

— Няма. Другите обаче се размърдаха. Двамата вестоносци отпътуваха още в зори. А до днес не се държаха като хора с поръчения, за никъде не бързаха. Дори жрецът вече е на крак, онези двамата влюбени също. Джаред излезе да се поразтъпче. — Старецът отхапа от плода и каза доволно: — Гелоните са сладки тази година. Вярно, повечето ги очука градушката, но тук винаги си е така.

— Уелмите ще се върнат ли?

— Ами май зависи какво ще намерят из пущинаците, не мислиш ли?

— Снощи се заприказвахме за Мендарк… — уклончиво почна Лиан. Шанд се вторачи в него, без да мига. — Ти каза, че е твърде несигурен приятел.

— Момко, могъщите хора са опасни във всеки миг. Подбудите им си по-сложни, кръгозорът им — по-всеобхватен. И наложи ли се, употребяват за своите цели дори най-близките си приятели. Мендарк е Магистър от прастари времена, но светът се променя. Не се ли приспособи, този повратен момент ще е гибелен за него. Някога го познавах добре. Внимавай с него, това ти казвам.

Шанд остави огризката на стъпалото и избърса ръце в крачолите си. Погледът му беше пронизващ.

— Я да си поприказваме за снощната неразбория. Обикновено няма никой по пътищата наоколо в началото на зимата, но не щеш ли, събра се цял панаир. Как да не се чудя дали всички не сте се стекли тук с една и съща цел? Ако имаш намерение да направиш нещо за нея, по-добре се размърдай — добави той и зелените му очи блеснаха.

Лиан въздъхна.

— Не знам нито къде да търся, нито какво да правя.

— Ами тогава тръгвай след уелмите — те не се помайват.

— Не съм тъп войник. Как да се изправя срещу тях?

— Тъп си, но за войник не ставаш, вярно е. Защо не попиташ нея? Щом е извървяла толкова път с вещ, която Игър иска да си върне на всяка цена, сигурно находчивостта й ще допълни твоите видимо ограничени умения.

— Накъде тръгнаха? — промърмори Лиан.

— На изток по пътя към прохода и Банадор. Наблюдавах ги. Но от билото свърнаха на юг по старата пътека към връх Тинтинуин. Най-високият по тези земи, ако не броим двата върха близнаци. Ей там — посочи старецът. — Виж къде стърчи. На четири часа път нагоре има развалини. Останки от древна крепост. Там трябва да е момичето.

— Как… как научи?

— И аз имах особени сънища.

— Но те вече са преполовили пътя… немислимо е да ги догоня пеша. Освен това ще се изгубя, знам си.

Шанд изпухтя, погледът му беше недвусмислен: „Как можаха да пратят тъкмо тебе?“

— Ела с мен горе.

Лиан го последва в стаята му. Навсякъде по стените имаше карти.

— Ама че са много… — Младежът зяпна.

— Любимо занимание. — Шанд сми рамене. — Цял живот събирам карти, а и сам ги чертая. Погледни тук. — Посочи малък лист вдясно от прозореца. — Ето го Тулин. Старият мост към крепостта рухна преди петнайсетина години. Ще им се наложи да слязат в дефилето и пак да се катерят. Няма да доближат развалините преди мръкване. Ако тръгнеш по обраслата пътека от тази страна на хребета и след час поемеш по дясното разклонение — те минаха по лявото, — ще стигнеш до място, където ще пресечеш лесно. Е, може и да не е лесно, но е възможно. Страх ли те е от височини? Така ще стигнеш до развалините от другата страна, и то още следобед. Те няма да изберат този път, защото от изток изглежда непристъпен. Тръгвай веднага, задава се буря.

Лиан обаче не беше уверен в себе си, а и от височини му се виеше свят. Грубата действителност никак не приличаше на неговите сказания.

— Шанд, ще дойдеш ли с мен? — ненадейно попита той.

Старецът се слиса.

— Аз съм един нищо и никакъв грохнал дъртак.

— Уелмите бяха на друго мнение.

— Само ги подплаших, момко. Каквито и сили да имах, отдавна ги изгубих.

— Но ти познаваш и планините, и уелмите. Как да успея сам?

Шанд не каза нищо и Лиан вече очакваше да се съгласи, но по лицето му мина сянка и той заговори, сякаш отдавна му бе омръзнало да повтаря тези думи.

— Няма да тръгна с тебе. Делата на света сега се падат на друго поколение и каквото се случи, така ще бъде. Някога бродех навсякъде из Сант, набърквах се в какво ли не, въобразявах си, че върша добрини. Неведнъж съм проклинал съдбата. Беснеех, ругаех, заричах се да спра самото време, та дори и да го запратя назад. Но то не пропусна да ме прекърши и да ми отнеме всичко, за което милеех. Ех, Аелиор…

Гледаше Лиан, но погледът му се губеше в невъобразимо далечен печален спомен.

— Ако зависим само от случайности, за какво са ни стремежите? — възрази младежът. — Възпитаха ме да вярвам, че винаги има път към успеха, но трябва да го търсим. И че участта ни не е предопределена. Няма как да възпрем съдбата или да отменим онова, което се е случило. Но ако напрегнем силите си докрай, понякога е възможно да я насочим накъдето ние искаме, дори да не знаем къде ще ни отведе накрая. Ако за тебе не е така, защо ми се притече на помощ преди малко?

— Някога вярвах в същото — промърмори Шанд по-скоро на себе си. — И трудът ми даде богат плод, но аз го разпилях. Не съдбата ми отне постигнатото, а времето и собствената ми глупост. Няма да дойда с тебе. Моята намеса рядко води до добро. Върви и не забравяй честта си.

— Коя е Аелиор? — тихо попита Лиан.

Очите на стареца се напълниха със сълзи.

— Загубих я преди много години…

Стисна рамото на Лиан и тромаво се прибра в странноприемницата.

Главата на Лиан направо бръмчеше от въпроси, чиито отговори не знаеше. Отиде да остави бележка и сребърна монета зад тезгяха, нагласи раницата на гърба си и тръгна по пътя.

Към средата на склона мина недалеч от двама криещи се уелми — същите бяха разпитвали Търлю преди няколко дни. Те се бяха добрали до Тулин преди разсъмване, не можаха да се срещнат с останалите трима и си намериха скривалище, откъдето да наблюдават странноприемницата и да дебнат Лиан. Чак когато той влезе в гората под билото, тръгнаха подире му бавно и безшумно.

 

 

Вечерта на следващия ден Шанд пак цепеше дърва. Видя още една пътничка да идва бавно по пътя от Хачет — висока чернокоса жена. Водеше коня си, който стъпваше тромаво с един заден крак. Докато доближаваше странноприемницата, съвсем притъмня. Тя настани животното в конюшнята, влезе да се измие, после седна до огъня. Този път залата пустееше. Старецът отиде при новодошлата и каза:

— Аз съм Шанд. Какво ще поръчате?

Жената се изправи и се оказа с почти цяла глава над него. Протегна му ръка с тънки пръсти. Кожата й имаше наситения цвят и гладкостта на любимия й шоколад.

— Аз съм Талия. Ще бъда откровена с теб. Изпраща ме Мендарк. Търся Каран от Банадор. Чувал ли си нещо за нея?

Шанд я огледа засмян, веднага му стана симпатична. „Ето ти човек, заслужаващ доверие. За разлика от нейния господар“. Да й каже ли каквото знаеше? Защо пък не? Все пак по-добре е Мендарк да притежава тайната на Каран, каквато ще да е тя, вместо уелмите. Въпреки всичките си недостатъци Магистърът искрено мислеше за доброто на Мелдорин.

— Познавам Мендарк — подхвърли старецът.

— Да, говорил ми е за тебе.

— Не се и съмнявам, че ме е описвал като глупака, който пренебрегна дълга си. Но не си дошла тук, за да слушаш празни приказки. Да, знам нещо за Каран, но историята е стъкмена от няколко късчета и ще отнеме време. Нека първо ти донеса нещо за ядене и пиене.

Талия се нахрани мълчаливо, Шанд донесе чай и зелено вино. Тя охотно изпи първата чаша вино и си наля втора.

— Слушам те.

 

 

— Като гледам, Лиан го чака неприятна изненада при срещата с нея — засмя се накрая старецът.

Талия поизви вежди.

— Познавах добра баща й — добави Шанд. — Каран още беше малка, когато той умря, скоро след това се самоуби и майка й. За последен път я видях на погребалната церемония. Мъничко свито хитро момиче с непреклонен инат. Науми ли си нещо, няма спиране.

— Доказа го и наскоро. Но не ти ли се прииска да й помогнеш?

Шанд се смути.

— Каквото можах, направих. Ако питаш защо не са кача в планината да я браня от уелмите и да се забъркам в разправиите й с Игър… Това няма да го бъде!

Талия упорстваше.

— Но нали сте били приятели с баща й?

— Мислиш си, че не държа на дружбата. Но Каран вече е зряла и способна жена, а аз… аз съм вече стар. Повече от това не мога да направя.

Млъкнаха задълго. Накрая пак Шанд отвори уста.

— Питам се какво ли ще си помисли Каран за него…

— Чувам, че е великолепен разказвач.

— Вярно. Сладкодумен е, пък и много усърден летописец. Рядко съчетание. Обаятелен, щедър, добродушен. Но прекалено обсебен от Преданията. И излишно любопитен. Опасна склонност. Нещо у него винаги ме е притеснявало. Може би защото е зейн.

Очите на Талия издадоха колко е изненадана от предубедеността му, но тя не каза нищо. Старецът тръсна глава.

— Да, обаятелен младеж. Освен това е наперен, суетен, нахален самохвалко. И почти безпомощен извън малкия си свят на сказанията. — Той отново прихна. — Ех, защо не мога да присъствам на първата им среща…

— Ще потегля призори — сподели Талия. — Ще ми покажеш ли накъде да тръгна?

Шанд кимна.

— Но не вярвам да ги намериш в този сняг. Каран познава планината, ще измисли как да се скрие.

 

 

Дъждът в ранната утрин бе разтопил повечето преспи, но във въздуха не се усещаше топлина, а ниското слънце едва грееше. Щом изкатери склона, Лиан се залута из шубраците. Накрая намери трудно различимата пътека по западната страна на хребета.

Навлизаше във се по-диви места, често се натъкваше на каменисти падини. Някога над тях бе имало превъзходно иззидани мостчета, но сега повечето се рушаха. Тук-там покрай пътеката стърчеше назъбен остатък от стена или в тревата тъмнееше съборен каменен идол.

Слънцето полека стопляше гърба му и той се отърси от досегашните си съмнения. Отново се залиса с романтични мечтания. Една част от съзнанието му вече съчиняваше сказание за Лиан и Огледалото — то щеше да се слуша на бъдещите празници, а друга наблюдаваше с присмех поредната приумица.

Стигна до разклонението и тръгна надясно, както го бе посъветвал Шанд. И не след дълго се озова върху скален гребен, по който трудно биха се разминали трима души. Отляво — стръмнина, отдясно — пропаст. Подвоуми се изтръпнал, но нямаше връщане назад. Тук-там стърчаха ръбати шистени издатини, по които трябваше да пълзи или да заобиколи, вкопчен страхливо в скалата.

Хребетът продължаваше на запад, после плавно извиваше на юг. На запад се откриваше изглед към стръмни възвишения и дълбоки клисури. По-нататък пътеката се изкачваше към обримчено със зъбери плато, където скалите ставаха тъмночервени. Лиан зърна развалините върху широка издатина. Недалеч от тях буен поток се хвърляше през ръба и много по-надолу руслото му продължаваше на изток.

Погледът на Лиан се плъзна по водопада. Долу имаше котловина с отвесни склонове, широка няколко левги. Вторият хребет, по който сигурно бяха тръгнали уелмите, я затваряше отсреща и се сливаше с платото от другата страна на руините. Различаваше добре улея, изрязан от потока в ръба на котловината, и останките от срутения мост.

Хапещият вятър влачеше тъмни, натежали от сняг облаци. Малко след пладне въздухът почна да изстива стремително. А Лиан виждаше, че ще ходи доста по-дълго, отколкото бе казал Шанд. Около всеки голям камък имаше заледени снежни петна. Жилава трева драскаше пръстите му и жулеше прасците му дори през панталона.

Спря да подкрепи силите си с две-три глътки вода и парче твърд хляб. Приклекна зад един голям камък, за да се скрие от вятъра, и се загледа надолу. Не забелязваше никъде уелмите.

Или грешеше? Онези точици на снега в подножието на канарата… Хора ли бяха? Взираше се, докато очите му не се насълзиха. Увери се, че вижда поне двама. Небето зад него вече чернееше, бурята връхлиташе толкова бързо, че Лиан се уплаши. Нарами раницата и продължи.

Доближи платото и разбра защо не са прокарали пътя оттук. Хребетът се стесняваше и толкова стръмно се извиваше нагоре, че Лиан трябваше да лази последните петстотин крачки. Би се върнал, ако не се страхуваше да падне. Тук камънаците бяха остри, ронливи и заледени, а западният склон приличаше на отсечен с нож, по него нямаше нито пръст, нито стръкче. Източният се смъкваше към котловината в поредица от тераси, назъбени подобно на трион.

Суграшицата жилна бузите му, щом припълзя към платото, после вятърът за малко не го издуха. Пръстите му се впиваха в скалата, очите му примижаваха надолу към дъното на котловината, но влажната мътилка го скриваше. Не вярваше да му остава голямо разстояние до развалините, само че не ги виждаше. Рече си, че наистина може да стигне до там преди здрач.

Издрапа последните разкрачи и се изправи на платото. За миг вятърът стихна и пак задуха бясно, мяташе ледени капки в лицето му. Лиан залитна, тупна на колене и слепешком запълзя по-надалеч от ръба. Скоро стихията се поукроти и дъждът отслабна. Краката на Лиан жвакаха по подгизналите туфи треви; надяваше се, че върви точно към развалините.

Имаше поне една утеха въпреки мразовитите струйки, които се стичаха под яката му. В такова време уелмите не можеха да изкачат канарата, а след залез водата навсякъде щеше да замръзне. Разчиташе да е в безопасност до сутринта.

Руслото преди водопада се бе врязало дълбоко в платото. Макар че на ширина не надвишаваше десетина разкрача, водата се надигаше видимо и скоро преминаването щеше да е невъзможно. По-нагоре тясната река ревеше между две скални ребра, но по няколко големи камъка, подаващи се над нея, можеше да се стъпва. Лиан спря нерешително. От брега първите три камъка му се струваха устойчиви, но последните два бяха по-ниски и водата ги заливаше. Паднеше ли, потокът като нищо щеше да го изхвърли през ръба. Друг брод обаче нямаше.

Напъна се за по-дългия скок до първата опора, прекрачи широко върху втората, после и върху третата. И щом краката му се отделиха за скока към четвъртия камък, осъзна колко се е изсилил — кракът му се хлъзна по далечния край. Размаха напразно ръце и цопна във водата. Течението го запремята.

Въртеше се безразборно, бързеят го блъсна в една скала и му изкара въздуха от дробовете. Стори му се, че остана без ребра. Полежа малко, реката го дърпаше, раницата го теглеше надолу. Издърпа се мъчително с пъшкане и охкане. Дори не усети как си счупи един нокът. От рана на челото му се процеждаше кръв, отляво всичко го болеше при всяко вдишване и издишване.

Откъсна парче от ръкава си и се опита да си превърже главата. Трудно свиваше изподраните си пръсти. Захапа счупения нокът, дръпна и изплю. Сгря пръсти в устата си и продължи нататък на пресекулки. Превръзката все се смъкваше на очите му, но да я стегне наново беше прекалено трудно. Как му се искаше да си е в Чантед… Сега и Уистан вече не му изглеждаше толкова противен.

Спомни си обаче връзката със съзнанието на Каран снощи. Искрено бе откликнал на зова за помощ, на самотата, на страданието… Тя не беше безлика непозната. Непременно щеше да я намери, да чуе историята й. Нали беше летописец преди всичко?

Мислите му се стрелкаха накъде ли не. Огледалото, уелмите, загадката на Шанд и тайната на Каран се сливаха и преплитаха като в кошмар. Стигаше му обаче искрицата здрав разум да е наясно, че не намери ли подслон тази нощ, студът ще го довърши. Клатушкаше се, падаше през няколко крачки, но се надигаше и тътреше крака още малко.

Цяла вечност студ, вятър и болка; накрая безформеният силует на развалините се изпречи пред него. И те напомняха някакво мрачно сказание, но от изтощение му беше все едно. Изпълзя по купчина отломки и се свлече в основата на някаква стена. Поседя там, докато главата му се избистри малко. Надушваше слаба миризма на дим, но само виелицата шумолеше, нямаше нито светлина, нито други звуци.

Пред него се разстилаха руините на много постройки — тук ъглова стена, там стърчащ комин. Вдясно имаше високо укрепление, вляво — изтърбушеното туловище на кула. На това място дъждът май не бе валял толкова упорито, защото още имаше заледени преспи. В късния следобед светлината бледнееше. Мокрият до кости Лиан замръзваше, волята му отпадаше. Тръшна се за малко в снега; дори вече не трепереше. Кръвта пак се стичаше в окото му, превръзката бе паднала някъде. Затисна раната с длан и се повлече към кулата.

Към нея бе долепена зала със запазен отчасти покрив; вятърът обаче проникваше през всевъзможни дупки и пролуки. Тук димът се усещаше по-силно. Зърна преддверие по-надясно в дъното. По стените мъждукаха отблясъци, вече надушваше и изкусителния аромат на яхния. Добра се до празната рамка на вратата и видя, че вътре има друга, запазена врата на бронзови панти. Избърса кръвта от окото си и я натисна. Пантите изчегъртаха. Седнала до огъня ниска жена се изправи със скок, ръката й опипа канията на кръста. Хвърли се встрани, грабна ножа си от лавицата над огнището и го вдигна пред себе си.

— Аз съм Лиан — смънка той.

Очите й се ококориха невярващо, ръката с ножа увисна.

— Дойдох да те спася — добави Лиан.

Краката му се хлъзнаха на изтърканото стъпало, той залитна и се просна на пода в краката й. Удари си главата в камъните и всичко пред погледа му угасна.