Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Shadow on the Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция на речника
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Превод: Владимир Зарков, 2005

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN: 954-585-622-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на речника, пратен от crecre
  3. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  4. — Редакция (Мандор)

20. Преданието за Тар Гаарн

През нощта Лиан пак се събуди от кашлицата и не можа да заспи. Още го мъчеха слабост и треска от планинската болест. Вдигна глава и видя, че Каран го гледа в слабата светлина на огъня.

— Знам сказание за аакимите… — промълви той.

— Все това повтаряш — въздъхна тежко тя. — Извинявай, но съм уморена.

Лиан се засегна.

— Помислих, че…

Мълчанието се проточи. После Каран изведнъж легна по гръб, затвори очи и попита:

— Какво си помисли?

— Че сигурно ще ти е приятно да го чуеш. То… май е единственото, което мога да ти дам.

Каран се почувства гузна.

— Разкажи го тогава.

— Това е Преданието за Тар Гаарн. Вероятно го знаеш, щом си израснала сред аакимите.

— Знам за предателството, но не съм чувала историята. В Шазмак избягват да говорят за това.

— Дълго е, както го разказваме в Чантед. Едно от най-дългите.

— Лиан, тази нощ не искам дълго сказание.

Чак сега осъзна иронията на положението, в което бе изпаднала. Откакто се помнеше, най-силното й желание бе да слуша разказвачите в Чантед и ето че един от най-способните сред тях беше готов да говори само за нея, но тя го разубеждаваше.

— Не… Разкажи го, както решиш. Току-виж ми помогне.

„Каквото знам за аакимите, чувал съм го от тях. То се знае, че летописците виждат историята другояче“.

Лиан се усмихна отпаднало.

— Тази нощ сказанието няма да е дълго, уверявам те.

Закашля се и попи устата си с един парцал. Прекрасният му глас звучеше продрано.

След Възбраната аакимите проумели, че няма как да се върнат на Аакан, и съсредоточили усилията си да се приспособят към Сантенар. Не им липсвали сили и волята им била несломима, щом си поставили цел, затова бързо се наложили като велик народ. По онова време намислили да издигнат град, с който никой друг на Сантенар да не може да се мери, дори построените от кароните, за да се превърне в символ на тяхната гордост и могъщество.

Избрали Питлис, защото нямал равен на себе си като архитект и строител. И сътвореният от него град наистина бил несравним. Куполи, кули и извисили се арки, които сякаш висели без опора — сливане на въздух и вода, на метал и камък. Щом го видели, всички ахвали, и никои не си тръгвал оттам, без да пророни сълза. Средище на музиката и поезията. Място и на сплотената общност, и на уединението. Такъв бил Тар Гаарн, преди да дойде Рулке.

Разказът бе прекъснат от такъв пристъп на кашлица, че изтощеният Лиан се подпря на ръце, за да не падне.

Каран отвори очи и се загледа в мъгливите звезди. Студът се просмукваше през куртката, наметалото и завивките — беше се вкочанила, чак костите я боляха.

Гласът на Лиан вече напомняше за чегъртане на чакъл в кофа.

Но имало и друг замисъл, вложен в Тар Гаарн, защото аакимите знаели, че войната с кароните, с Рулке, е неизбежна. Този град бил най-яката им твърдина и последно убежище, ако всички други рухнели. На него се крепяла и гордостта, и надеждата им. Скоро след това започнало Прочистването — страшните войни между кароните и аакимите, които продължили векове и опустошили Сантенар. Но в тези войни нямало победа. Защото силата на Рулке, най-великия сред кароните, била неимоверна. Тар Гаарн пък бил непристъпен, изграден толкова умело и здраво, че неизброимите набези почти не оставяли белег по вечната му красота. С огромните си запаси можел да удържи и на най-продължителната обсада.

Но накрая, изглежда, дори Рулке се уморил от този нескончаем сблъсък и един ден се срещнал тайно с Питлис, за да потърси път към мира.

Нека прекратим тази безплодна война — казал му. — Аз искам да намеря ключа към най-големия въпрос на нашата епоха — премахването на Възбраната. Това начинание ще е от полза и за вас, а имам нужда от помощта ви, защото съм длъжен да се върна при своите.

Питлис бил стар, опитен и недоверчив. Твърде добре знаел, че Рулке се слави с лукавството си. Нямал намерение да излага на риск нито Тар Гаарн, нито народа си. Но и той копнеел за своя свят. „Аакан е наш — рекъл си. — Ако разкъсаме Възбраната, ние ще си отидем там. А приберем ли се у дома с могъществото, което постигнахме тук, ще си го върнем и ще прогоним Стотината (ето колко наброявали короните, когато завзели Аакан — нищожен брой!) обратно в пустотата, от която нахлуха. Ще се придържам към плана на Рулке, докато не настъпи времето за моя“.

И така, Питлис дал съгласието си, но сключил и таен съюз със Съвета на Сантенар срещу Рулке. Тогава, както и днес, начело на Съвета бил Мендарк, а влиянието му уравновесявал безмерно надареният Игър, все още толкова млад, че не му се налагало да удължала своя живот с изкуството си на чародей.

Най-сетне Прочистването завършило. И задълго изглеждало, че Рулке наистина се е променил, защото примирието се проточило в несигурен мир, а след много години с избледняването на спомените — в съдружие между равни. За аакимите настъпили покой и благоденствие, каквито те не познавали дотогава. И всички почитали Питлис.

Рулке отново дошъл при него.

Желая да построя град в своите земи. — Наглед едва ли не засрамен, ако някой може да си въобрази такова изражение на карон, той попитал: — Аакимите и самият Питлис ще склонят ли да съградят такъв град за мен?

Че за какво ти е толкова голям град? — недоверчиво попитал Питлис.

Искам го като паметник и символ. Но и за друга цел. За да премахна Възбраната, ще се нуждая от цяла армия книжници и механици, алхимици и хора от всички други науки. А за да изкова такива инструменти, са ми потребни подходящи ковачница и наковалня. Ще се заемеш ли?

„Как е възможно да се премахне Възбраната? — усъмнил се Питлис. — Само с устройство като флейтата, а ако Рулке беше способен да си го направи сам, не би потърсил Шутдар. Може би аз ще успея. Виждам шанс. Но ще съм бдителен като скийт“.

Не бива да се доверяваме на Рулке, ако ще да са минали хиляда години или хиляда пъти по хиляда! — възнегодуваха и останалите аакими. — Не давай съгласието си.

Голямата слабост на аакимите било тяхното високомерие и когато гордостта и надменността им избуявали, те ставали податливи на безразсъдството, сключвали необмислени съюзи и се впускали подир безнадеждни стремежи. Щом направели избора си, не търпели съвети и продължавали безогледно, та дори така да се опропастявали. Същото се случило и с Питлис, който се поддал на гордостта си. Той бил убеден, че Рулке лъже чрез изричаните истини, но не успявал да разгадае намеренията му. Съгласил се, защото и неговият замисъл се избистрял — изкусно да насочва погрешно, да възпре или при възможност да отнеме новото оръжие на Рулке, каквото и до е то, за да го обърне срещу него.

Лиан изведнъж се запъна и изграчи развълнувано:

— Може пък да е използвал Огледалото, за да шпионира Рулке! Какви ли тайни… — Млъкна и се изчерви. — Ох, за такова вмятане бих изпъдил от изпита всеки чирак…

Питлис наругал другите аакими, казал им да се махат и отишъл при Рулке — продължи след секунда.

Ще издигна за тебе такъв град, какъвто още не са виждали и на Трите свята.

Каран потрепери. Грешката на Питлис била неизбежна, а трагедията — неописуема.

Години наред двамата упорствали в осъществяването на своите планове, защото проектирането на град изисквало усърден труд и Питлис не желаел да го сподели с никого. Рулке знаел много добре какво иска — нещо необичайно и красиво. Не можело да се познае предназначението на много от нещата, за които настоявал, но той държал да бъдат изработени точно.

Когато напрягал ума си в преодоляването на някой проблем, Рулке не давал покой на ръцете си. Непрекъснато създавал странни устройства, без да спомене и думичка за какво се използват, а после захвърлял повечето от тях. И всяка нощ Питлис са занимавал с отпадъците от изминалия ден, трескаво ги изучавал, за да проникне в същинския замисъл на Рулке.

Представи си ги заедно. Рулке бил великан, чернобрад мъж, по-грамаден и от мечок, с толкова черна коса, че проблясвала в синьо. Щеше да е с две глави над мен и двойно по-тежък, ако застанеше тук. Отличавал се с нечовешка красота и обаяние. Всички го харесвали и търсели компанията му.

И Питлис бил много едър, бедрото му било по-широко от кръста ти. Имал източено слабо лице с широк нос и квадратна брадичка. В никакъв случай не бил хубавец, на пък имал несъкрушима воля. Бил извънредно талантлив, но не и симпатичен.

Все пак предпазливостта надделявала у него. Питлис дебнел и за най-дребната грешница на Рулке, подлагал го на какви ли не прикрити изпитания. Рулке обаче не бъркал в нищо и не злоупотребявал. Трудили се десетки години, защото времето не означавало нищо и за двамата. Питлис бил обсебен от творението си, този по-изящен, по-хармоничен и по величав дори сравнен с Тар Гаарн градеж. И напълно различен — въплътената същина на кароните. Знаел, че това е най-голямото дело в живота му.

Питлис често се срещал със Съвета, но никой не успявал да проумее с какво се е захванал Рулке. И когато на Рулке му се налагало да замине, Питлис си отмъщавал на дребно. Правел незабележими промени в проекта, по мъничко изкривявал замисъла му, но винаги влагал по-голяма хармония, завладяваща хубост и завършеност. И най-сетне творението било готово.

Но нещо не било съвсем наред. За да има съвършенство, липсвал някакъв детайл, но никой от тях не го налучквал. Рулке не криел колко е разстроен.

В миналото съм бродил из градовете на аакимите и във всеки имаше цялост, каквато не откривам тук, а трябва да я постигна. Само ако можех да открия какво е нужно… Как е направено в Тар Гаарн? — винаги гласял последният му въпрос. — Ех, ако видя Тар Гаарн… Но дори не моля за това.

Заемал се с нещо друго и повече не продумвал. С всеки ден Рулке бил още по-потиснат от неуспеха. И накрал Питлис…

— Не! — неволно ахна Каран.

Лиан вдиша тежко, изтри алената влага от устните си и изхърка:

— Май няма да довърша сказанието…

В очите му избиха сълзи на срам.

— Няма значение — успокои го тя, но разочарованието й все пак пролича.

Сигурно от много години не бе разказвал толкова зле, но за нея думите бяха скъпоценни. Той продължи насила:

Не искам от тебе да предадеш народа си — подхвърлил Рулке и на Питлис му олекнало, макар да се почувствал гузен. И тогава последвал ударът. — Бездруго те опознах толкова добре, че вчера приех твоята външност и обиколих целия Тар Гаарн, без никой да ме разобличи.

Питлис изпаднал в ужас от своята глупост и наглостта на Рулке, а и от гения му, с който бил осъществил невъзможното за всеки друг. Но работата му се била превърнала в опиат, от който не можел да се откаже, и скоро Питлис се заел да променя проекта по мъничко, за да добави още към красотата и съвършенството на творението си.

Изнизали се още месеци. Питлис полека осъзнавал, че Рулке пак не е доволен и че нещо продължава да го терзае.

Тук, тук и тук — сочел той някои подземни съоръжения. — Толкова незначителни подробности, че чак не ми се иска да ги споменавам, но знам как се стремиш всичко да е безупречно.

Питлис прегледал стотиците чертежи на града и наистина открил нищожни недостатъци, макар и единствено в градежа, които нямало да се виждат. Вече му се струвало, че Рулке се заяжда напразно, но недоволството му било изразено толкова смирено и с такава жажда за съвършенство, че Питлис измислял други варианти, намирал по-хармонични решения.

Изчерпал силите си докрай, но разбирал, че градът е най-завършеното му творение, което не би могъл да надмине.

Тежи ми умора и в душата, и в тялото — казал той. — Нищо повече не мога да направя.

Рулке му благодарил, обявил работата му за безукорна и прегледал чертежите един по един. И в един миг се смръщил.

Какво е това? — посочил той. — Разваля всичко. Не мога да се примиря.

Питлис предложил други възможности. Рулке ядосано отхвърлил всички, сякаш подозирал Питлис в измама. Питлис бил смазан и отчаян. Нима Рулке никога нямало да е доволен?

Покажи ми как е построен Тар Гаарн — настоял Рулке. — Ще видя как проблемът е решен там.

На Питлис толкова му омръзнало да човърка, че мислел само как да се отърве. Смирен пред неочаквано властното държане на Рулке, той се съгласил.

Каран трепна с отворена уста.

Тъй ли било… — процедил Рулке и се взрял в Питлис. — Значи все пак си готов да предадеш своите. Точно това очаквах. Ето я слабостта, която позволи на Стотината да ви отнемат света. Но аз не се нуждая от чертежите, защото няма по-хармонично решение.

И благодарил най-любезно на Питлис и заминал за земите си. Питлис не знаел какво да прави, нали бил приключил проекта. Намерил малка схема, паднала (или оставена нарочно) зад един шкаф. На нея Рулке бил нанесъл собственоръчно в пълни подробности едно от най-тайните защитни съоръжения в Тар Гаарн. Толкова отблизо бил опознал ума на Питлис, че се досетил за тайните, без дори да зърне чертежите му.

Булото паднало от очите на аакима и той разбрал колко глупав е бил. Рулке го бил изиграл — градът, устройствата, оправданието с Възбраната били само уловка. През цялото време Рулке се канел да унищожи Тар Гаарн. Колко безмислено изглеждало сега дребнавото отмъщение на Питлис — нищожните промени в плановете, които Рулке тъй и не забелязал. И през цялата тази жестока и нескончаема зима той живял в смъртен ужас, изтерзан от толкова безмерната си недалновидност, че дори мисълта да говори за нея била непоносима.

А напролет страховете му се сбъднали, защото от юг настъпила огромна армия и обсадила Тар Гаарн. Аакимите призовали почитания си предводител, но срамът и ужасът вцепенили Питлис и той им признал какво е сторил. И макар да се съпротивявали доблестно, градът бил обречен, защото отчаянието ги налегнало като тежка сянка, а Рулке познавал тайните на отбраната им. За броени седмици Тар Гаарн бил превзет, а аакимите — изклани. Малцина се спасили високо в планините. Питлис се повлякъл след тях — измъчен, охулен и отбягван. Оттогава живеел в самота, нямал свой дом, а бродел из други земи с копнеж за смъртта, но тя не идвала.

Години по-късно попаднал във владенията на Рулке като просяк по друмищата и чул мълва за великолепен нов град. Наричали го Алсифър — най-славния в цял Сантенар. Болезнена уплаха стегнала сърцето му, но трябвало да се убеди с очите си и уморен се запътил натам. Влязъл в града и насреща му застанал Рулке.

Виж какво сътвори — казал му засмян. — Никога досега същината на кароните не е била въплъщавана толкова съвършено. Скоро ще хвана лостовете, ще стоваря мощта на Алсифър срещу Възбраната и тя ще се пръсне като стъкло на прозорец. И Стотината вече няма да бездействат от страх да не бъдат заличени. Нашето семе ще избуи из Трите свята.

И Питлис най-сетне прозрял. Алсифър бил удивителен град — суетен и горд, жесток и хищен, величав, безупречен. Такъв го бил съградил. Но градът имал и предназначение. Всички алхимици и механици, книжници и черноработници наред със самия Рулке били цяла жива машина, посветена на една-единствена цел — премахването на Възбраната. Рулке го бил измамил с единственото обяснение, на което Питлис не могъл да повярва — истината!

През живота си не бил намразвал нещо или някого по-силно. Разярен се заклатушкал към Рулке. Но след разгрома на Тар Гаарн Питлис бил съсухрен, бил остарял. Рулке го отблъснал с жезъла си и го повалил смазан на пътя.

Така ще умре най-видният сред аакимите, а с него и мечтите им. Какъв гений… и какъв глупец. Гибелната слабост на цялата ви раса.

Е, хващай лостовете — изхъркал Питлис и в предсмъртната му гримаса се мяркала ликуваща усмивка.

Ето как отлетели надеждите на аакимите. Те се оттеглили в планините и в миналото си, лелеели безнадеждни кроежи за възмездие и повече не се намесвали в делата на Сантенар. Едно от многото коварства на Рулке, но може би най-изтънченото. Затова е прочут като Великия предател. Така завършва сказанието.

„По-лошо не съм разказвал“ — помисли Лиан.

Каран мълчеше.

„Тази история съдържа всичко за аакимите — умуваше тя. — Величие. Трагедия. Обреченост“.

Отвори очи. Мъглата се бе разнесла, небето гъмжеше от звезди.

— След това някои от тях построили Шазмак — промълви и се загърна по-плътно със студените завивки.

— И все пак — изгъгна Лиан — краят води неизбежно към следващата история. Един ден Рулке наистина хванал лостовете, подчинил Алсифър на волята си и насочил цялата му сила срещу блещукащата стена на Възбраната. Стената незабавно се издула навън като огромен тумор, притиснал се в пустотата. Ако ги нямало мъничките изменения, направени от Питлис толкова отдавна, Рулке щял да осъществи пробива. Но в последния миг туморът се обърнал и откъснал частица от пустотата. Тогава Съветът на Сантенар, който дълго изчаквал сгоден случай, нанесъл удара си, като си послужил със Забранените опити.

— С какво? — озадачено попита Каран.

— Чародейски похвати, които са били забранени в прастари времена заради опасността да излязат извън контрол. Натикали насила Рулке вътре, отнели му властта над Алсифър. Туморът се свил в мехур, в непробиваемия затвор на Нощната пустош, която има досег и с всичко, и с нищо. Рулке и до днес още е уловен в този капан. Така че в края на краищата Питлис си отмъстил.

— От това се породила и безмилостната вражда между Мендарк и Игър — довърши Лиан. — Но това е съвсем друга история.

 

 

Потънала в нерадостно умуване за чутата история, Каран стигна до смразяваща мисъл. Тенсор бе досущ като Питлис, осъзна тя в звънтящата като камбана яснота на нощта. Изведнъж всичко, което знаеше за него, се преобърна в главата й. Начумереното, неотстъпчиво изражение, което винаги бе виждала, се прегърна в маска. Под нея се криеше отмъстителен, неумолим, невъобразимо горд мъж. Не толкова сдържан, колкото пресметлив, по-скоро манипулатор, а не водач.

В никакъв случай не трябваше да му даде Огледалото — така само щеше да разпали яростта и омразата му, да му даде шанс да се докопа до власт, към която той всъщност не смееше да посегне. В края на краищата Лиан й бе помогнал да се отърси от колебанията си.

Спътникът й спеше, дишаше пресекнато, почти се задъхваше. Тя се заслуша. Хриповете се забавиха, после спряха. Тя чакаше, затаила дъх — но той не вдиша отново.

„Умира!“ Все едно някой заби нож в корема й. Тя отметна завивките и кресна:

— Лиан, събуди се!

Но в следващия миг той задиша пак и пак почна да се дави. Тя внимателно махна полепналите по челото му кичури и Лиан й се усмихна, но поредният пристъп на кашлица заличи усмивката, той се отпусна като парцал, с изцапани в червено устни. След малко се унесе.

От страх, че Лиан ще умре, и от току-що споходилия я ужас заради Тенсор, тя повече не мигна. После се сети, че Тенсор не е в Шазмак, защото бе минал през Банадор в началото на лятото. Бе тръгнал чак за Стасор далеч на изток, значи щеше да отсъства около година.

Преди да настъпи утрото, успя да си внуши, че все пак всичко ще е наред, щом Раел и другите й приятели са в Шазмак, а и Тенсор не можеше да е толкова зъл, колкото си го представяше. Каза си, че той й желае доброто, подтикната от умората, а и не можеше да отхвърли просто така предаността, която искрено изпитваше към забележителния ааким. „Ако Реал е там, а Тенсор го няма, ще им дам Огледалото. Но ако Тенсор случайно се е върнал, изобщо няма да споменавам за Огледалото и ще си тръгна“.

Лиан не беше по-добре сутринта, от слабост едвам се държеше на крака. Заради възпаленото си гърло не можеше да хапне нищо. Налегнат от мъчителна жажда, изпи половин манерка и скоро пак я надигна към устата си.

В студения прозрачен въздух виждаха как планинският хребет, на който стояха, обгражда областта Чолаз в неравен овал, прострял се на юг, и завършва със стена от назъбени непристъпни върхове. Под тях минаваше урва, очертана с мъгла в ранното утро — клисурата на река Гар: завиваше на югоизток и излизаше от планинската верига към Банадор. Нямаше никакви признаци на живот — нито къща, нито храст, нито птица.

— Сега накъде? — изграчи Лиан.

— Натам. Да вървим.

Хвана го за ръка и се спуснаха от прохода по пътеки, които накрая ги изведоха в дефилето на Гар, която тук беше широка не повече от три-четири разтега. Слизаха все по-надолу. Пътят се стесни до тесен корниз, издълбан в плътната скала, по който едва можеше да се ходи. Тук-там имаше врязани площадки за разминаване. Нямаше къде да се подпрат, а вдясно под ръба зееше бездънна наглед пропаст — слънчевите лъчи проникваха в нея само по пладне, но не и през зимата. Болестта бе притъпила страха на Лиан от височините, иначе изобщо не би стъпил на пътеката.

— Не мога — каза той, когато Каран се опита да го поведе по корниза — Ще падна.

— Няма друг път. Дръж се за ръката ми и върви зад мен. Не мисли за нищо освен за следващата крачка. Не поглеждай нито надолу, нито нагоре.

Лиан стисна ръката й — топлотата й му помогна. Каран се усмихна и без да го пуска, направи крачка заднешком. Каран пак пристъпи, но Лиан се запъна.

— Какво има? — попита тя.

— Сега пък се боя за тебе.

— Недей. Живях тук шест години. Свикнала съм с тези пътеки.

— Обърни се. Не мога да те гледам как ходиш с… ами с гърба напред.

Каран прихна.

— Добре.

Но не пусна ръката му.

Корнизът криволичеше и се спускаше в урвата, а от едно място нататък се изравни и следваше течението на реката. През множеството издатини бяха пробити тесни тунели със стени като полирано стъкло, украсени с резба, почти заличени от времето. Лиан се огледа. Нямаше обаче нищо за гледане освен надвисналите канари и пенещата се река долу.

— Не сме ли близо? — попита по-късно следобед.

— Минахме към две левги с криволиците на реката, но по права линия няма и една. Ще стигнем до Шазмак чак утре следобед.

Бе очаквала, че състоянието му ще се подобри, щом слязат от шеметните височини, но той още кашляше кръв, дрехата му отпред бе цялата червена. Струваше й се, че го е повела към гибелта му.

А щом се сетеше за Тенсор, си казваше, че може да навлече гибел и на себе си. Ако той все пак беше в Шазмак, нямаше да има сили да му се опълчи. Волята му се налагаше съкрушително. А и Тенсор сякаш винаги познаваше, когато е сбъркала в нещо. Изобщо не би могла да опази такава тайна от него.

Нататък пътеката се оказа зле поддържана, ръбовете й се ронеха. На няколко пъти се натъкнаха на купчини паднали камъни. Нямаше начин да се покатерят по тях и ги разчистваха парче по парче. По скалата се стичаше вода и ги пръскаше, краката им се хлъзгаха. След това пък пътеката се бе срутила и двамата пропълзяха по неравностите в скалата. Лиан приличаше на зомби — стъпваше където му каже Каран, чакаше, докато тя го спре, оставяше я да насочва ръцете му към удобните за хващане издатини. Беше убеден, че на следващата крачка или най-много на втората ще сбърка или камъните ще поддадат и ще падне в пропастта.

Така се изниза денят.

По здрач стигнаха до прав участък, проточил се на юг. Недалеч от тях при стеснението на дефилето пътеката се свързваше с друга от изток чрез изящен мост от метал и тел. Странна, крехка наглед конструкция.

— Оттук се стига до Банадор и Готрайм, моя дом — каза Каран.

— Защо не тръгнем натам? — изгъгна Лиан.

— Няма да стигнем. Както вървиш, до Готрайм има повече от седмица.

 

 

Щом видя моста, Лиан сякаш излезе от безчувственото си вцепенение.

— За пръв път виждам такова нещо — възкликна той. — Така би го направил само паяк — толкова фин, красив и несиметричен. На никой инженер в Ягадор не би му хрумнал подобен замисъл.

— Аакимите строят така от памтивека — отвърна Каран; гледаше моста с радост. — Много пъти съм го гледала. Връзката между моите два живота.

— Тук пътят изглежда по-добре.

— Вярно. От трите, които водят към Шазмак, само този още се използва.

Пътеката продължаваше по течението още петдесетина крачки и завиваше на изток по стената на странична клисура, достатъчно широка, за да виждат върховете на хребета, макар че бяха доста под ръба.

Спряха да нощуват при моста, където имаше издълбана площадка. Купчина отломки, нападали безразборно в единия край, им осигури убежище — крайно необходимо, защото с падането на нощта вятърът се засили до вледеняваща стихия, която виеше около моста.

— Тежка нощ ще е тази — отбеляза Каран, докато се мъчеше да опъне заслон от наметалата им.

Нямаше с какво да си запалят огън.

От храната им бе останала само шепа влажно овесено брашно. Лиан го разбърка в хладка вода от манерката и двамата седнаха хълбок до хълбок да изядат оскъдната кашица. Имаше вкус на плесен. Краищата на изопнатите водоустойчиви наметала все се измъкваха изпод камъните и Каран непрекъснато се надигаше да ги затиска, за да не ги издуха вятърът.

 

 

След вечерята Лиан малко се оживи. Още дишаше тежко, но кашлицата бе спряла.

— Моля те, разкажи ми за Огледалото — изрази накрая копнежа си, който го човъркаше от много дни. — Мисля за него денем и нощем, сънувам го. Откъде се е взело? И не може ли да го зърна?

На изток небето замъждука и открои върховете. Каран се вторачи натам; луната се показа почти пълна.

— Не мога да ти го покажа — промълви накрая. — Но ще ти разкажа каквото знам, не е тайна. Макар че така само ще подклаждам любопитството ти и не се съмнявам, че по-късно ще си имам неприятности заради него. Каквото научих, чух го от баща си. Ето какво запомних. — Смущаваше се, че трябва да разказва тъкмо пред Лиан, и започна неловко: — Огледалото е старо… много старо. Изработено е на Аакан в отдавна отминали времена, за да показва далечни места. Подобни устройства били обикновени там. Донесено е тайно на Сантенар, когато Рулке довел поробените ми предтечи. Но тук не било лесно да си служат с него и понякога показаното от Огледалото било лъжовно. Може би самата му същност не била в съгласие със строежа на този свят. То се променяло с времето и след всяка употреба, както често се случва с такива предмети. Придобивало отглас от живота и нрава на притежателите си. Огледалото станало ненадеждно, в него се виждало и онова, което никога не е съществувало или пък никога няма да го има. Ако взиращият се в него бил неумел или небрежен, то криело различни неща или подлъгвало. И постепенно заради чудатостите и объркването опасността нараствала. Аакимите вече не си служели с него. Някои твърдят, че го изгубили в годините на Прочистването наред с още много предмети.

Вятърът завъртя малка вихрушка в заслона им, единият ъгъл на наметалото изплющя и ги посипа с камъчета. Тя изчака Лиан да го затисне и продължи:

— Не разбирах някои от думите, които казваше баща ми, но мога да повторя по памет всичко разказано от него. Някои смятат, че Ялкара, Господарката на заблудите и третата от кароните, дошла тук, откраднала Огледалото при превземането на Тар Гаарн и го отнесла чак в Уан Баре, Планините на гарвана. Тя знаела как да получи от него изпълнението на желанията си, а научила и другата му тайна. На Сант Огледалото придобило — или в него била вложена — памет. Запазвало картина, които е показвало някога, и макар че отпечатъците били объркани и неясни, умелият познавач можел да ги разчете. Ялкара подчинила Огледалото на волята си, използвала го, за да наднича из целия свят, да извлича тайни от миналото. Така умножила могъществото си, а с него растяла и жестокостта й. И накрая намерила каквото търсила толкова време — изкривяване във Възбраната. Избягала обратно на Аакан.

— Как е избягала? Как се е промъкнала през Възбраната?

— Не знам. Това го нямаше в историята. Нека довърша каквото знам от баща ми. След това Огледалото било или изгубено, или скрито. Така му казал Архиварят.

— Архиварят ли?

Прозвището веднага събуди професионалния интерес на Лиан.

— Баща ми го спомена няколко пъти. Знаел много от старите сказания.

Лиан изведнъж се ободри.

— Разкажи ми за Архиваря.

— Нищо повече не знам за него.

— Значи Огледалото служи и за наблюдение… и може би това обяснява победите на Игър!

— Всеки се надява, че ще го овладее и ще разгадае тайните му…

Гласът й секна. Тя се вторачи в луната, без да мига, лицето й се изопна в студената сивкава светлина. Вятърът опъваше наметалата, рошеше косата й.

— Толкова ме е страх… — промърмори тя, потрепери и се дръпна в сянката.

— Всичко свърши. — Лиан помисли, че тя говори за уелмите. — Изплъзнахме им се.

— Не! Нищо не е свършило, докато не се отърва от него. Не знам какво да правя, на кого да се доверя — промълви потиснато тя. — Питах се дали да не върна Огледалото на аакимите, но как да се престраша след твоето сказание?

Лиан си спомни нещо.

— Онази нощ в пещерата долових откъслечно твоя кошмар, сякаш гледах в повърхност от лъскав метал, и там за малко се появи лицето на жена. С тъмни очи и коса, макар и посребрена тук-там. Коя е тя?

— Често размишлявам за нея. Може би затова ти се е явила. Видях я в Огледалото точно когато влезе Игър. Същинска Мейгрейт, макар и по-възрастна. Или наистина е Мейгрейт в друго време и място, или е друга жена. Или пък е някаква заблуда на Огледалото.

— Видя ли още нещо?

Лиан затаи дъх в очакване.

— Не. Опитах веднъж-дваж, но нямаше нищо. А и защо да има? Не съм се обучавала как да боравя с такива предмети.

Лиан седеше, обгърнал колената си с ръце, и се взираше през урвата. Мостът висеше като паяжина в нощта, полюшваше се, посребрен от луната. Вятърът виеше в опънатите въжета, стенеше около камънаците, издуваше платнището на заслона, ревеше в заслона. Младежът чувстваше как се вледенява. И Каран беше дребна фигура в играта. Какво ли събираше по-могъщите около нея? Само случайността ли? Или някаква приливна вълна в огромното море на Преданията изхвърляше всички на този студен бряг?

Имената се въртяха из ума му: Рулке, Великият предател; Ялкара, Господарката на заблудите; Мендарк; Игър; Мейгрейт; Архиваря… Толкова имена, толкова хора. Познаваше един от тях.

Мислено се върна във времето. Още беше ученик и за да докаже способностите си, му възложиха да открие отговора на загадката в Балада за Скиталците, сага от епохата на Зурската империя. Той потегли на запад към Зайл, за да се допита до библиотекаря, и известно време пътува с един опърпан мъж на средна възраст. Откриха, че ги свързва интересът към сагите, или поне така изглеждаше тогава. На Лиан му беше приятна компанията му и чак много по-късно се досети, че този спътник е бил предрешеният Мендарк, който го е преценявал.

Обзе го отчайващ страх. Нямаше обикновени съвпадения. Нещо се мътеше в недрата на света и напредваше с мудно търпение към отдавна очакван завършек. В тази мразовита нощ почти усещаше тази зла воля. Кой местеше фигурите? Той сгуши глава в раменете си и се примъкна до Каран да потърси топлина и утеха през дългата нощ.