Йън Ървайн
Сянка по стъклото (20)

19. Признания

Мейгрейт се бореше свирепо, но напразно — Вартила се оказа невероятно жилава и упорита, нищо не би я принудило да отхлаби хватката си. Влачеше я към някаква вратичка в отсрещния ъгъл на стаята, за да я разпита далеч от чужди погледи. Мейгрейт обезумя. Понечи да се разкрещи, но студена длан тутакси запуши устата и носа й. Гадеше й се, задавяше се. Плъзна стъпало по глезена на Вартила и я ритна по свода на ходилото с цялата сила, която успя да вложи. Ако носеше ботуши, може би щеше да й натроши костите и да я осакати.

Вартила сподави вика си до пискливо скимтене, подскочи на един крак, докопа една тежка линия от масата и цапардоса Мейгрейт по слепоочието. Ударът беше неимоверно болезнен. Мейгрейт падна на колене, причерня й. Металният ръб сцепи кожата й и в косата й лъсна кръв.

Вартила пак замахна с линията.

— Ставай! — заповяда задъхано. — Влизай тука и повече нито звук.

Мейгрейт беше съвсем безпомощна. Опипа слепоочието си и бавно вдигна ръка пред очите си, вторачена в ярката кръв. Склони глава смирено, хвана се за ръба на масата и се изправи. Олюля се, направи крачка към вратата и наглед случайно се блъсна в една поставка с висока порцеланова ваза. Вартила скочи, не успя да хване вазата и тя се счупи на пода. Мейгрейт размаха ръце, други съдове се разхвърчаха и почнаха да се пръскат с приятен за ушите й трясък. След миг Вартила я събори, стисна я за гърлото и забълва въпроси с леден бяс:

— Имаш минута, после ще те удуша. Коя си ти? Откъде дойде? Какво…

Вратата отлетя към стената. Хлътналите сиви очи на Игър мигновено прецениха гледката. Той заговори на Вартила измамно меко, без изобщо да заеква.

— Какво си намислила да правиш с моята пленница? Не съм ти заповядвал да я докосваш дори.

Вартила не се смути — пролича, че този сблъсък й допада и че го очаква отдавна. Гласът й прозвуча студено и нагло.

— Вие допуснахте да вземат Огледалото, господарю. Наш дълг е да го върнем. Предупредяхме ви за тази тук, но вие подхванахте с нея игрички, които замъгляват разума ви.

Игър се изуми.

— Какво?! — загърмя гласът му. — Презрените уелми се бунтуват? Безполезните уелми обвиняват мен за някакъв провал? Е, къде е Огледалото? Една дребна твар, едва съзряла до своята женственост — необучена, неподготвена, с дарба, незаслужаваща и да се говори за нея — опозори великите уелми. Откажете се от призванието си. Негодни сте дори да носите помия на свинете.

Вартила стоеше невъзмутимо срещу него, но очите й издаваха гнева и унижението й.

— Ние сме уелми и служим! Но господарят също има дълг към слугите си, а вие не го изпълнихте. Правите мили очи на тази слук. Трябваше да я сломите веднага. Ние щяхме да го направим, ако вие не можете. Криехте Огледалото от нас и го изгубихте. Не ни давате сведения, които са важни за издирването. Вие сте недостойният!

За момент на Мейгрейт й се стори, че Игър не владее положението. Изглеждаше, че не знае как да постъпи. Тя гледаше ту него, ту Вартила; обзе я смъртен страх.

— На вас е писано да служите, не да се репчите. И… ще… служите — процеди Игър през зъби.

Още цяла дълга минута стояха така, после Вартила направи нисък поклон и оголи в усмивка острите си зъби.

Игър като че се отпусна.

— Тя е моя. Върни я в покоите ми — нареди той и излезе.

Вартила поведе Мейгрейт по коридорите, стиснала безмилостно едната й ръка.

— Твоят господар е недоволен от теб — прегракнало каза Мейгрейт, докато се качваха по стълбата.

— Той не знае какъв трябва да е господарят — презрително отвърна Вартила.

— Но вие му служите.

— Само докато си намерим по-добър.

 

 

След опита на Мейгрейт да избяга, Игър заповяда да й направят специална клетка — отделиха един ъгъл на работната му стая с решетки от пода до тавана. Тя не проумяваше защо не я бе хвърлил в някоя килия на тъмниците под Физ Горго. Може би заради загадката, която намираше в нея и която май още го стряскаше всеки път, щом я погледнеше. Каквато и да бе причината, тя по неволя го наблюдаваше цял ден иззад решетките. А той на свой ред се взираше в нея. Само едно кътче бе закрито със завеса, за да се уединява тя при нужда.

Дните се трупаха в седмици. Всекидневието на Игър беше почти неизменно. Всяка сутрин той се появяваше преди зазоряване, веднага сядаше до една масичка в ъгъла между два библиотечни шкафа и четеше около час. По изгрев идваше слугиня с две кошници — закуска за Игър и за Мейгрейт. Възрастната жена се боеше от нея и не я поглеждаше, а оставяше кошницата пред килията — внасяше я Игър, когато отклонеше вниманието си от работата. Отначало просто отваряше вратата, подаваше кошницата на Мейгрейт и затваряше. С изнизването на дните обаче като че ли взе да търси компанията й — или това просто беше поредната брънка в кроежите му. Внасяше кошницата предпазливо, не я изпускаше от очи, докато не излезе и не заключи, после сядаше на леглото и я гледаше как се храни. Отначало Мейгрейт се гневеше от това, но накрая свикна и дори въпреки недоверието си към него започна да очаква тези моменти. Приключеха ли със закуската, той отделяше още около час да преглежда картите и книжата по голямата маса и да попълва някакъв дневник.

После през стаята минаваше нескончаем поток хора. От околните земи се стичаха вестоносци, а може би и съгледвачи. Игър слушаше безстрастно, докато му говореха или четяха документите. После идваха уелмите, но враждебността между тях и Мейгрейт беше толкова силна, че след няколко дни престанаха да се вясват, а Игър излизаше да разговаря с тях и само стражниците оставаха да стоят мълчаливо по местата си. Няколко пъти обаче уелмите нахълтваха неочаквано и Игър винаги заставаше между тях и нея, макар че тя беше винаги заключена зад решетките. Уелмите се вторачваха в Мейгрейт със смущаваща острота и тогава Игър видимо полагаше усилия да запази спокойствие.

Хладно трезвият й поглед не пропускаше тревогите и грижите му, откриваше чудатостите, които той прикриваше от останалите, а също и болките му. Учудваше се на себе си, че изпитва състрадание към него. Обикновено чувствата на другите хора си оставаха за нея затворена книга.

Често се замисляше за уелмите. Какво у нея ги притесняваше толкова? При първия разпит ги интересуваше само Огледалото и се стремяха да го върнат, но след несполучливото й бягство явно искаха да я опознаят. Коя беше тя? Откъде се бе взела?

 

 

Всекидневните срещи с Игър бележеха края на утрото. Двамата споделяха скромен обяд: безквасен хляб, салата от зелените листа на растения, които тя не можеше да определи, счукани ядки, накиснати в цедено мляко и подправени, а за пиене — ласий. Игър рядко хапваше месо. Не отделяше много време за обяда и щом прислугата отнесеше съдовете, влизаха неговите военачалници. Часове наред обсъждаха съобщенията на вестоносците и съгледвачите, разположението на армиите, промените на времето, състоянието на пътищата и мостовете или качеството на добитъка и посевите във всички околни области. Разстилаха големи стари карти от кожа и платно — носеха ги по двама души, толкова бяха тежки. Развиваха ги на пода в стаята и Игър пълзеше по тях като ученик, взираше се във всяка подробност, а военачалниците го следваха както патета майка си. Често викаха старшия картограф да попълни някой нов детайл или да промени отдавнашен.

Мейгрейт слушаше слисана и притеснена. Игър знаеше за съседните страни повече от управниците им и тя вече осъзнаваше защо той вдъхва такъв страх. Не със способността си да внушава ужас у околните, която му приписваше мълвата, макар че може би притежаваше и нея, а със студения си ум, с гения си на стратег и с вниманието си към всяка дреболия. Несъмнено и заради Огледалото — шпионина, който не познаваше умора.

Настъпваше и времето да се занимае със собствените си владения. Игър беседваше със своя сенешал и подчинените му пристави, понякога водеха при него участниците в някой спор. Той изслушваше жалбите им и вземаше решение. Но това се случваше рядко. Личеше си, че подвластните му земи са под добро управление, а неговите помощници знаят какво иска от тях и го изпълняват точно според волята му.

Донасяха вечерното ястие късно, дълго след здрач. И пак беше оскъдно. Понякога обаче Игър май се поддаваше на склонността да се засити по-изобилно. Тогава му поднасяха гозби от тесто, в което бяха запечени меса, смлени ядки или зърно, с най-различни уханни подправки, нерядко кисели или парещо люти. Имаше блюда със сушено или пушено месо, киснати в билкови отвари мръвки или пък залети с изтънчени, необичайни сосове. Имаше и туршии, солена риба и накрая пасти, поръсени с ароматна настройка от цитрусови цветове или розово масло и пълнени с плодове. Игър понякога я заприказваше или отново сядаше да чете или да пише. Често я подпитваше за Фейеламор, Каран и Огледалото, но след време се убеди, че няма да измъкне нищо повече, и се зае със самата нея.

След онази, първата нощ, тя отново намери сили да му се опълчва и въпреки това при всеки разговор се боеше, че пак неволно ще издаде нещо, затова го дебнеше бдително. За да го разсейва, му задаваше въпроси за самия него — за миналото му, за рода му, за опасенията и желанията му. Той се подсмихваше, защото схващаше уловките, но винаги й отговаряше.

 

 

— Игър, как стигна до тук? — попита Мейгрейт една вечер.

— Нима не си чула предостатъчно?

— Знам само историите, които други разказват за тебе.

— И какви са тези истории?

Опушено сивите му очи потъмняха.

— Говорят за тебе, че си бил най-младият, най-блестящият чародей, канен някога да участва в Съвета. И си се впуснал във велико начинание — прогонването на кароните от Сантенар. Но заради покварата си и младежкото си безразсъдство си прибягнал до магическата мощ на Забранените опити и така те е оплел Рулке, предводителят на кароните. И дори тогава не си поискал помощ, а си се борил сам, докато малко оставало Рулке да избяга. А това те тласкало отвъд пределите на лудостта.

— Лъжите на Съвета вече дори не ме ядосват, просто са ми досадни — увери я Игър, но в очите му тлееше негодувание. — Пробутват ги, за да прикрият собствените си простъпки и глупост, но не младежка, а глупостта на хора, стигнали до алчността и покварата чрез неограничена власт. Съветът отдавна се стремеше да прогони кароните и сама по себе си тази цел беше достойна. Прибягваха до Забранените опити не веднъж, а много пъти, но все се проваляха. Накрая ми се примолиха и моето безразсъдство се състоеше в това, че дадох съгласието си.

— Отгоре на всичко постигнах успех, но когато Рулке нападна, смелостта им измени и те ме изоставиха — продължи той. — Никой на Сантенар не би могъл да му устои сам, аз също. Той овладя съзнанието ми, беше на косъм от освобождаването си, но аз още се мъчех да го отблъсна. Накрая онези в Съвета се уплашиха за собствената си безопасност, и то с пълно право, защото изтръгнеше ли се Рулке, първо върху тях щеше да връхлети. Обединиха силите си и го натикаха в онзи сенчест свят, където го държат и досега — Нощната пустош, и отново запечатаха прохода.

— Защитиха ли ме те, излекуваха ли ме? — Гласът на Игър натежа от отровна злоба. — Зарязаха ме да умра, описаха ме пред всички като глупака, отговорен за всички злощастия, които причиниха самите те, а тези злощастия никак не бяха малко. И за пореден път се представиха като спасители на Сантенар. Но аз нямах намерение да умирам. Оцелях, възвърнах си силата и след време умът ми възстанови. Толкова години търпях хорския присмех, че съм глупец и безумец. Тогава защо се чудиш, че съм заплаха за тях днес, когато съм могъщ, а те — слаби?

Седеше на леглото, делеше ги само масичката. Изправи се толкова рязко, че крачетата на леглото изчегъртаха по каменния под.

— Да ти кажа значи? Защо пък не? Всичко се случи отдавна и онези хора от Съвета са мъртви — освен Мендарк! Но той ще си плати, а заедно с него и сегашният Съвет — за прегрешенията на някогашния. Това ще е по-малкото ми отмъщение. А за по-голямото… би трябвало да си прозряла. Ще довърша каквото започнах преди толкова време. Ще приключа с Рулке веднъж завинаги.

Той се врътна към вратата, но Мейгрейт протегна ръка и го хвана за китката.

— Има още нещо. Кажи ми. Виждам как се бориш със себе си.

Игър я погледна, взря се в пръстите й, после и в лицето й. И и за своя, и за нейна изненада пак седна на леглото.

— Така е заради спомена за… Рулке. — Думите му се накъсваха, лявото ъгълче на устата му се сгърчи. — Още усещам как раздираше съзнанието ми. — Той се напрегна. — Ще го помня, докато съм жив. Страхът от него е всепоглъщащ, сякаш носех огромен скорпион на гърба си, скорпион, чието жило вече се впива в тила ми.

Тялото му се разтресе — от черната коса до високите сиви ботуши — и той закри лицето си с ръце.

— Нима не е затворен на сигурно място?

— Докато някой бди, Рулке не може да избяга. Възможно е обаче да бъде освободен, ако бдящите са нехайни, или пуснат оттам, когато бъде намерен ключ. А ти подхвърли в света точно такъв ключ — Огледалото, и сега всеки малоумник може да се натъкне на него. Аз изчаквах, подготвях се. Намерих Огледалото и малко оставаше да го овладея. Да, скоро щях да разкрия тайните му.

— Огледалото привлече и мен — въздъхна Мейгрейт и си спомни как я бе обсебило.

— Щом е така, пази се. Това е коварна, измамна вещ, ще направи всичко, за да те прикотка и покори.

— Тъй ли?

— Сега всичките ми замисли се обърнаха надолу с главата. Огледалото е незнайно къде и може да попадне в ръце на всекиго. Онази Фейеламор, която познавах преди цели епохи, беше предпазлива, не би постъпила глупаво, но знае ли се как са я променили столетията? Ами ако го докопа Мендарк? Или още по-лошо — съперникът му Тилан?

— През последните седмици — продължи Игър — се наложи да преосмисля стратегията си за настъплението. Онова, което можех да постигна чрез тайната на Огледалото, сега трябва да бъде извършено с армии и кръвопролития. Войските ми очакват заповеди, няма как вечно да ги поддържам в готовност. Да дам ли заповедите си, или да се надявам, че Огледалото ще бъде намерено?

Игър гордо изправи гръб и я изгледа свирепо.

— А с теб какво да правя? Уелмите преследват Каран, но тя все им се изплъзва. — Очите й се разшириха. — Аа, виждам, че тя може да изненада дори и тебе. Явно у нея се крие повече, отколкото успях да съзра. Според последните вести от съгледвачите ми сега е далеч на север, близо до Хачет. Но не се знае къде е Огледалото. Може би вече е при Фейеламор, а Каран само отвлича вниманието им. Уелмите се провалиха с нея.

Игър закрачи из стаята. „Трябва да знам повече, но как? Доколкото виждам, Мейгрейт не е осведомена за плановете на Фейеламор. И все пак дали дълбоко в ума й не се крие някаква нишка? Уелмите си имат начини да изтръгват сведения, но мога ли да я оставя в ръцете им? Вече не ми е безразлична и не искам да пострада. А мога ли и да им поверя каквото ще науча от нея? Уелмите, които уж бях подчинил, почват да се бунтуват. Искат да властват над мен, а не обратното. Светът, който градих толкова грижливо, се разпада. Ето го и ужасното прозрение — сам, доброволно опрях отново жилото в гърлото си“.

Погледна Мейгрейт и с омраза към себе си се възхити на храбростта й. Излезе от килията с тежки стъпки.

Самоувереността на Мейгрейт се изпари. Не се съмняваше, че той ще я даде на уелмите.

Но това не се случи.

 

 

През следващите дни го виждаше рядко. Удвоиха стражата й, защото Игър се занимаваше с подготовката на армията си. Мейгрейт беше самотна и уплашена, нямаше какво да прави и все повече потъваше в унили размишления за уелмите и какво ще я сполети, когато се захванат с нея.

Мина седмица, без да зърне Игър. Накрая той дойде и тя веднага забеляза промяната у него.

— Какво ще ти направи Фейеламор? — троснато попита Игър.

Мейгрейт се удиви — откакто я бяха пленили, не си бе задавала този въпрос. Изобщо не можеше да предположи какво ще направи Фейеламор. Защо просто да не изостави своята негодна за нищо служителка и да не започне наново с някой друг?

Игър постоя надвесен над нея, после седна и каза:

— Как попадна на служба при нея?

Мейгрейт се замисли, но не й се стори, че ще навреди с нещо, ако отговори.

— И майка ми, и баща ми умрели скоро след като съм се родила. Изобщо не ги помня. Първите години за мен се е грижело друго семейство, макар че нямам представа как съм се озовала при тях. После се появила Фейеламор. Бях съвсем малка, може би на три години — оттогава е споменът за първата ми среща с нея. Помня, че ме уплаши. Както е и до ден-днешен. Идваше от време на време, вземаше ме за цели седмици, за да ме обучава. Смятах я за някаква чудата леля, но не ми се вярва да имаме кръвна връзка. Поне е ясно, че в нищо не си приличаме. Когато станах на пет години, тя ме отведе в Мириладел, където живеят фейлемите. Намира се южно от Големите планини, студена земя на езера и гори. Но ти несъмнено знаеш това.

Игър мълчаливо кимна — не искаше да я прекъсва.

— Цял живот съм с нея, тоест много отдавна, защото съм много по-възрастна отколкото изглеждам. Имах най-добрите учители, а и самата Фейеламор ръководеше подготовката ми. Трудех се, учих неуморно. Подходът й бе особен, похватите — изключителни. Научих неща, които са известни само на фейлемите. И ти се убеди в това… — добави Мейгрейт разсеяно, сетила се за първия им сблъсък. — Но никога не ме приеха като една от тях. Отнасяха се с мен хладно, колкото и да са мили иначе. Докато бях още дете, стараеха да ме отбягват. Често си задавам въпроса що за позорни дела са извършили родителите ми, щом трябва да тегнат и върху следващото поколение, защото един ден с Фейеламор неочаквано напуснахме фейлемите и заминахме в изгнание. Дори те се почувстваха опетнени от връзката си с мен. Струва ми се, че изгнанието много й тежеше.

Тя помълча и го погледна със странна замислена усмивка, сякаш тепърва се учеше на това изражение.

— Ама че работа… — продължи Мейгрейт със същата странна усмивка. — Ти си първият човек, когото като че ли разбирам. Може би защото сме подобни, и двамата сме в плен — ти на мъчението, наложено ти от Рулке, аз на волята на Фейеламор.

— Имаш Каран.

— Тя ми е скъпа, но никога няма да я опозная.

Мейгрейт млъкна и мислено се пренесе в годините на израстването си. Дългата й кестенява коса закриваше лицето й. Игър плъзна поглед по чертите й — гладка като мрамор кожа с цвят на мед, овално лице и дълъг прав нос, тъжни очи, много по-сумрачни отпреди. Само те намекваха за тайната й.

Накрая той отвори уста.

— Кажи ми къде да намеря Фейеламор и защо иска да притежава Огледалото. Тогава и аз ще ти кажа кои са родителите ти, каква е участта им и защо така са посрамили фейлемите.

Мейгрейт вдигна глава и на лицето й се изписа толкова детински копнеж, че дори Игър се трогна. Тя отвори уста да каже нещо, преглътна, после пак наведе глава, за да не вижда сълзите й, и прошепна:

— Не мога…

Игър се бореше със себе си. Тя виждаше нерешителността му и се уплаши вече наистина.

— Мои хора хванаха един скийт далеч на север. Мендарк е научил за Огледалото и ще прерови света, за да го получи. Но аз няма да позволя това — натърти Игър и се изправи. — Трябва да си го върна, ако ще това да означава, че ще те дам на уелмите. Ще поема този риск. Давам ти време до сутринта.

После излезе и Мейгрейт не го видя повече през този ден. Седя в килията си до късно следобед, страхуваше се от нощта и от утрото… но уелмите дойдоха още по свечеряване, вдигнаха я грубо от леглото и я отведоха.