Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Shadow on the Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция на речника
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Превод: Владимир Зарков, 2005

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN: 954-585-622-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на речника, пратен от crecre
  3. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  4. — Редакция (Мандор)

15. Не каквото очакваш

Оръфаният нещастник в краката й наистина беше Лиан, но за жалост много се различаваше от великият разказвач, на когото се възхищаваше във въображението си. И все пак макар да изрече нелепи думи, гласът му галеше слуха. Как бе успял да дойде тук, без дарбата й да я предупреди? Как изобщо се бе домъкнал в планината? Нима безцелно блуждаещите й сънища и копнежи го бяха откъснали по някакъв начин от уютното сигурно съществуване? Това вече беше немислимо — та тя не разполагаше с подобни сили. Трябваше да е някакво съвпадение… Но какво ли съвпадение бе необходимо, за да се катери Лиан из тези чукари? Ама че чест за нея!

Той изохка и се сгърчи. По челото му се стичаше кръв. Каран го обърна по гръб с една ръка — другата бе негодна и за най-нищожното усилие. Кожата му беше леденостудена, целият бе подгизнал. Можеше да умре от премръзване и тя щеше да е виновна за гибелта му.

Тя разпали огъня така, че пламъците забучаха, после съблече Лиан. С изненада видя, че кожата му е гладка и бледа почти като нейната, въпреки че беше насинена и одрана от раменете до кръста. Изсуши го с ризата си за преобличане, разтри ръцете и краката му, за да ги стопли, накрая го зави с одеялото си до огъня. Лицето му вече не беше толкова бяло.

Порови в раницата му за сухи дрехи, но от всичко капеше вода. Каран опъна едно въже и окачи дрехите му толкова близо до огъня, че веднага взеха да изпускат пара, а и да димят. Но пък иначе как да изсъхнат за една нощ?

Опитваше се да проумее как се бе стигнало до този нов обрат. Последната седмица беше от най-лошите — неспирно катерене по заснежените стръмнини. Счупената й китка зарастваше накриво и я болеше. Ободряваше се с фантазии за великия летописец в редките моменти, когато мисълта й беше ясна. Без романтични глупости, разбира се — просто копнееше да поговори с човек, който ще разбере колебанията й, ще й разкаже преданията за Фейеламор и Игър, за Мендарк, а и за Тенсор. Нуждаеше се от помощ, за да стигне до правилното решение за Огледалото. Предстоящият избор тегнеше над съзнанието й. Не искаше да сбърка и това се оказа по-важно от дълга към Мейгрейт, дори към аакимите.

Снощи, когато бе призовала Лиан от Тулин, тя го помоли да побърза… и той й се изтърси. Какво да го прави сега? Колкото и да беше безмерен талантът му, очевидно не знаеше как да се грижи за себе си. „Дойдох да те спася“. Как пък не!

 

 

Лиан изстена и отвори очи. Лежеше на пода до огън. Червенокосата жена се бе подпряла на коляно до него с парцал и канче топла вода: почистваше раната над окото му. Той трепна. Главата му сякаш щеше да се пръсне. С всяко вдишване нещо го пробождаше отляво. Жената стана, порови в раницата си и извади малка каменна кутийка. Отвори я непохватно, намаза раната с кафяв мехлем и наново превърза главата му, като стегна възела с една ръка и със зъби. Изобщо не се стараеше да не му причини болка.

Кънтенето в главата и смъденето в очите му превръщаха лицето и в размита скица — червени завъртулки вместо къдрави кичури, нефритенозелени кръгчета за очи. Не, цветът им беше по-тъмен, като на малахитовите колони в залата на Школата. Той напрегна мускули да седне. Не беше лесно. Стисна клепачи, за да махне сълзите.

Лицето й беше с толкова чисти очертания, сякаш го е изваял резец. От косата й се носеше смътно познато ухание. Лиан я огледа — сиво-зелени панталони в куртка, превръзка на дясната китка. Общо взето, отговаряше на описанието, но му се стори прекалено млада. Долавяше още нещо у нея, което вече бе срещал, но…

Каза си, че е очарователна, макар и по доста забавен начин. Ако беше малко по-зряла и по-висока, а и не с такава ужасно червена коса, сигурно би му се сторили привлекателна. Каква прищявка на съдбата я бе оплела в тази история? С този неин момичешки вид човек не можеше да я възприема сериозно.

— Ти ли си Каран? — попита Лиан недоверчиво.

Тя се взря за миг в лицето му. Само няколко думи, а магията на гласа му подейства. Изви очи към тавана.

— И сега какво да го правя? — Говореше меко и ниско, с снизхождението в гласа й го смути. — Ако това е откликът на молбата ми за помощ, нямаше нужда да си губя времето…

Засмя се кратко. Много седмици на бягство, гонитба, сънища и кошмари я бяха променили в по-жилава Каран от онази, която плашливо се вмъкна във Физ Горго. Беше преуморена, но все пак не бе загубила докрай чувството си за хумор.

Лиан се почувства уязвен от неблагодарността и присмеха й.

— Наистина ли си Каран? Очаквах… предполагах, че си по-голяма.

Усмивката й се стопи. Тя също го погледна с обида — човекът, от когото се възхищаваше, се отнасяше към нея несериозно.

— На двадесет и четири съм. — Каза го, сякаш се оправдаваше, и незабавно съжали за това.

— Срещали ли сме се?

— Е, не сме се запознавали.

Не че се надяваше, че Лиан я е запомнил сред хилядите си слушатели, но мъничко се натъжи.

— Ами… аз дойдох да те отведа в Туркад…

Каран се слиса. Той се надигна и все едно някой заби клин в хълбока му — щеше да падне, ако тя не го бе подпряла с рамо. Презрението тутакси изчезна от лицето й — виждаше, че Лиан е по-зле и от нея. Дали не плещеше глупости от болка?

Той изведнъж посивя като пергамент и притисна длан към ребрата си. Каран се олюля под тежестта му и го побутна да седне.

— Я пак да погледна какво ти е…

Разгърна одеялото и с върховете на пръстите си махна няколко остри камъчета, набили се в кожата.

— Имаш счупени ребра. Ще се опитам да ги наместя, но ще трябва да стискаш зъби — не съм лечителка.

Наистина беше болезнено. После Каран почисти раната от нишките плат, пясъка и мръсотията. Лиан се се присвиваше при всяко докосване и накрая съчувствието й взе да отстъпва пред досадата. Навън съвсем притъмня. Тя затвори плътно вратата и я заклини, след това събра клоните в огъня накуп. Напълни две канчета от малкото почерняло котле и подаде едното на Лиан.

— Супата поне е гореща, ако не друго.

Седна и се загледа в него — с мъничко съжаление и присмех, но и гузна, че волю-неволю го бе придърпала да сподели тегобите й.

Колкото и да бе прегладнял, той се вторачи придирчиво в зеленикавото вариво с мътни мазни петна по повърхността. Още първата предпазлива глътка потвърди подозренията му. Супата като че ли се състоеше от сушен грах, гранясала мас и нагарчащи билка.

— Чудесна е! — промърмори Лиан, докато се мъчеше да не повърне.

Все пак беше вярно, че е гореща, а другото не го интересуваше в момента.

— Само това ми остана — промърмори Каран.

Той посочи раницата си.

— Донесох храна за из път.

Погледът й отново издаде колко нелепи са думите му според нея. Той най-сетне си припомни какво го бе довело тук.

— Долу в клисурата има уелми. Видях ги малко преди да започне бурята.

— Знам. Вече ги усещам, щом ме доближат. Няма да се качат тук през нощта, пътеката е заледена. Аз обаче трябва да се махна преди разсъмване. Но къде да отида? — Тя се извърна, за да не проличи колко е разколебана. — А и умът ми не побира какво да правя с тебе. — Изведнъж се озъби. — Какво умееш?

Той се смути. Срещата им изобщо не потръгна, както я бе рисувало въображението му.

— Познавам добре Преданията — изтърси глупаво.

Каран се разкикоти. В гласа му имаше магия въпреки празнодумството и само като напрягаше волята си, можеше да й устои.

— И какво ще правиш, когато ни нападнат уелмите? — отново прихна тя. — Ще ги залъжеш с някое сказание ли?

Лиан се поизпъчи и заговори по-самонадеяно, отколкото се чувстваше.

— Сега не е толкова опасно за тебе. — Говореше й като на дете. — Ще те преведа през прохода до Банадор, а оттам ще отидем при Магистъра.

Зелените й очи се присвиха неприветливо. Дали само се правеше на глупак, или главата му наистина беше чак толкова куха? Всякаква топлота изчезна от гласа й.

— Няма да ходя в Туркад. Уелмите бездруго са между нас и прохода. Как мислиш, че можем да стигнем дотам?

А може би той знаеше път, който тя още не бе научила? Тутакси обаче се прости с напразната надежда.

— Ами на юг през планините, после на изток…

— Бродил ли си и преди по тези стръмнини?

— Не съм се качвал толкова нависоко, но…

— Зимата настъпва. Още не е валяло обилно, но снегът ще започне да трупа съвсем скоро. Най-близкият друг проход е на тридесет левги оттук, както криволичат пътеките. По сняг и лед дотам се стига за петнайсетина дни… а може би и петдесет. Няма начин храната да стигне.

— Ами ако се върнем в Чантед?

— И какво ще правят уелмите през това време?

— Защо да не се крием, докато не се махнат?

— А ти защо не ме научиш как да си направя криле и да отлетя към някое безопасно място?

— Само се опитвам да помогна.

— Не ми стигат силите да търпя и това! — избухна Каран. — Я си върви, откъдето си дошъл.

Скочи и застана до огъня с гръб към него. Лиан дори не я погледна, а промълви замислено:

— Според мен е най-добре да…

Не само беше глупак, ами и не слушаше! Горчиво разочарованата Каран се извърна и го погледна. Срамуваше се от доскорошните си мечтания за него.

— Ти живееш в измислен свят — каза му троснато. — Твоите Предания са били съчинени, за да развличат беззъби дъртаци, докато сърбат попарката. Не са нищо друго освен романтични разказчета. И от твоята помощ има полза колкото от тях.

Лиан изпадна в пълно недоумение. Не бе свикнал да чува подобни думи.

— Преданията са самата истина! Или поне най-доброто приближение до нея, което можем да извлечем от миналото. Те са основата на нашата култура.

— Махай се! — кресна тя. — Не ми трябваш. За нищо не те бива.

Най-после го принуди да го чуе. Той ахна, преви рамене, после се надигна и повлече крака към вратата, както беше увит в одеялото. Каран не знаеше дали да вярва на очите си.

— Не сега бе, малоумнико! Утре или вдругиден, когато се пооправиш.

Той се обърна послушно и със същите немощни крачки се върна на мястото си. Не й се гледаше това тътрене. Тя излезе навън да се успокои, разкъсвана между смеха и отчаянието. Как да се държи с това същество? След няколко минути надникна през открехнатата врата — Лиан седеше, забил поглед в пода. Изглеждаше толкова умърлушен, че Каран омекна. Не биваше да му говори толкова грубо. В края на краищата тя бе причината той да попадне тук. Влезе и каза решително:

Ти се връщаш в Тулин, аз продължавам сама. Сега събирай сили. — Свали котлето от огъня и го изплакна, като се мръщеше от болката в китката. Наля вода от напуканата каменна делва до огнището и я сложа да кипне.

После обърна дрехите му, за да не се опърлят, пусна във водата щипка билки, чукна с юмрук по котлето да се утаят на дъното и скоро наля от зелената течност в канчетата. Лиан с облекчение притисна длани към топлия метал. Може би си помисли, че предложеният чай е знак за помирение, и сподели каквото му хрумна:

— Снощи ми се стори, че си загубила надежда, съчувствах ти искрено. Но днес…

Каран се настрои по-сговорчиво.

— Минаха почти два месеца, откакто избягах от Физ Горго, и през цялото време ме преследват. Щом се отърва от тях и нещо пак ги насочва по следите ми. Вчера са крих в преспите, без да паля огън, и враговете ми се навъртаха толкова наблизо, че лесно ги усещах. Накрая се отказаха до зазоряване, но нощта беше страшна, една от най-лошите досега. Зовът ми беше фантазия, сън. И за миг не допусках, че си някъде наоколо и ще дойдеш.

Лиан се загледа в нея през струйките пара над канчето. В това сънно послание на Каран бе имало още нещо, по-опасно и от уелмите. Каква беше онази великанска фигура? Игър, стремящ се да си върне Огледалото?

Тя седеше с кръстосани крака, зяпаше пламъците и драскаше разсеяно по камъните с обгорената пръчка в лявата си ръка.

— Какво се случи във Физ Горго? — престраши се да попита той.

— Игър се върна по-рано. Мейгрейт намери сили да го задържи, но не и да избяга с мен. Направих каквото тя поиска от мен — изплъзнах се.

— Не знаех, че сте били две. На кого служиш?

— Прекаляваш с любопитството. Изтърси ми се ненадейно и очакваш да ти се доверя. Няма да го бъде. Не ти искам помощта. Самонадеян си и май не те харесвам много. Ще продължа сама. Водата ще спадне след ден-два и ще можеш да се върнеш в Тулин.

Лиан се изчерви от унижение и Каран за миг го съжали.

— Какво друго ми остава? — Опита се да говори по-благо. — Пострадал си по зле и от мен, а и не познаваш планините. Ти си добър и отстъпчив човек. И аз бях такава. Не ти е мястото тук.

— Но ти нямаш храна, а ръката ти е зле. Сама помоли за помощ.

— Да, но не от тебе. Ще ти платя за храната, която можеш да отделиш. Ще имаш нужда от запас само за утре. Сега отдъхни. Най-добре ще ми помогнеш, като ги забавиш: дори час няма да ми е излишен.

Тя се смълча до огъня. Лиан се обърна на здравия си хълбок върху каменната плоча и поумува над положението си. Не можеше да й се натрапи против волята й, нито пък искаше. Явно се налагаше да изплати дълга си към Мендарк другояче. Само че изгаряше от желание да види Огледалото, да научи историята му заедно с историята на самата Каран.

Потънал в мислите си, не забеляза, че тя е излязла. Заслуша се във вятъра, свирещ из пролуките на порутения покрив. Понякога въздушните течения се завихряха, караха пламъците да подскачат и пръскаха искри из стаята. Той се огледа. Малката раница на Каран бе оставена в ъгъла. Дали не държеше Огледалото там? Изкушението пак го загриза. Седна обаче твърде припряно и го прониза толкова остра болка, че извика. Налагаше се да почака.

Предпазливостта му послужи добре, защото само минута по-късно тя отвори вратата с ритник и довлече вътре голям клон.

Насече клонки с едно сатърче, натроши ги и ги хвърли в огъня. Навря в пламъците и дебелия край на големия клон, който се простираше чак до средата на помещението.

Лиан скоро се унесе в тежкия сън на пълното безсилие със сгъната под главата му дреха на Каран за възглавница. Тя пак седна на раницата си и загледа играта на светлини и сенки по стената. Понякога се надигаше и пробутваше клона още малко в огъня.

Ако успееше да мине през прохода и да стигне до Банадор, щеше да намери по-голяма безопасност в родните си земи, но на единия път нататък я причакваха уелмите, на другия пречеше придошлата река. Как можа точно накрая да им позволи да я натикат в такъв капан? И какво ли замисляха сега? Щяха ли да се опитат да я сварят неподготвена в ранни зори, или щяха да дебнат да тръгне към прохода? Имаше ли начин да се възползва от неочаквания „подарък“, който й бе натресла съдбата?

Лиан се въртеше и пъшкаше. Дори в съня си изглеждаше окаян и безпомощен. Защо човек с толкова оскъдни умения бе положил толкова усилия да я намери? И това ли беше капан? Какво щеше да направи, ако я бе сварил заспала?

Тя се изсули през вратата и закрачи през разрушената зала. След бурята небето се бе прояснило, но от запад напираха още плътни облаци. Сред развалините вятърът бе струпал преспи с фантастични форми. Каран отиде при ниската стена до ръба на платото.

Опря гръб в зида, за да се скрие от вятъра, но въпреки това мръзнеше. Лиан от Чантед… Лиан зейнът… Казваха, че гласът му е като ангелска песен. И тя се убеди колко верни са тези думи, когато чу сказанието му. Вярно, че се отнесе с него ненужно жестоко, но как да се държи другояче? Неговият глас нямаше да я отведе у дома.

По звездите определи, че е настъпил десетият час. Чуваше се само съскането на повеите и шумоленето на изсъхнали листа по храстите над пропастта.

„Ако го зарежа, може би ще спечеля половин ден, докато се разправят с него. Проклет да е! Не съм го молила да идва. Не, лъжа сама себе си… И онзи ден, и вчера го призовах. Но уелмите би трябвало да проумеят веднага, че той няма нищо общо… О, не. Ще го разкъсат, за да изтръгнат от него какво знае за мен. Може и да го погубят ей така, от злоба, защото ще го помислят за мой приятел. Значи съм длъжна да го закрилям“.

Прихна. Тази иронична промяна на ролите им би трябвало да е забавна и за разказвач като него.

„Що за глупачка съм, та бих влачила и такъв безполезен товар! Но как да го оставя в ръцете им?“

Далеч под нея в огромната плоска паница на долината звездната светлина блещукаше по реката — извита сребърна ивица. Лъщяха бели петна сняг и лед, тук-там тъмнееха горички. Платото се губеше от погледа й на изток и на запад. Над него се издигаше тромавото туловище на връх Тинтинуин.

Пак се загледа в долината. Мъчеше се да подреди мислите си. Заздравяващите костици в китката й боляха от студа. И както рееше поглед по стръмния склон, тя осъзна, че там нещо се движи. Кой би дръзнал да пълзи нагоре в тъмата по коварния лед?

Да, нямаше грешка. Дотам имаше петдесетина разтега, дори по-малко. Някой упорито се катереше по почти отвесната канара. Къде ли бяха другите? Огледа се навсякъде, но виждаше една-единствена фигура. Щом преследвачът се добереше до платото, веднага щеше да ги открие по дима от огъня. Нямаше време за бягство — Лиан дори не беше облечен. Нямаше обаче и добро скривалище в развалините.

Понечи да се втурне съм Лиан, но спря, надигна се на колене и пак надзърна над ръба. Силуетът се промуши под един гладък скален навес и колебливо опита да пропълзи първо наляво, после надясно. Накрая явно намери къде да се хване и продължи нагоре. От време на време Каран виждаше блясъка на вдигнати към платото очи. И тя се катереше изкусно, само че не би се престрашила на такова изкачване без въже и клинове. Кокореше се втрещена от майсторството на противника си. Вече беше само на някакви си десетина разтега под нея, вече можеше да различи бледите му черти и оголените зъби. Идлис!

Отдръпна се рязко и неволно пренесе цялата си тежест върху счупената китка. Подскочи, опомни се и трескаво се заозърта за оръжие. Наоколо нямаше клони или дънери. Затова пък камъни се намираха в изобилие. Напъна се да помръдне един, втори, но се оказаха прекалено тежки. А, ето и откъртен къс. Вдигна го и се изтътри до ръба.

Идлис беше само на три разтега под платото. Тя си спомни как по тялото му изскачаха мехури от лъчите на слънцето и се смути. Колкото и страшен да й се струваше, все пак беше човешко подобие. Не знаеше какво да направи… но той пълзеше към нея. Очите му отразяваха студената светлина.

Той я видя и се ухили като вълк. Каран се сепна. Идлис може и да приличаше на човек, но си оставаше враг. Надигна се и пусна камъка върху него. Прицели се точно — но той се отдръпна в последната частица от секундата. Камъкът забърса слепоочието му, отскочи от рамото му и пропадна в мрака. Идлис се олюля, задържа се с една ръка. Лицето му се кривеше.

Каран го чакаше да падне, не искаше да повярва, че още може да се е вкопчил в скалата след такъв удар. Но той се напрегна, прокара длан по очите си, сякаш махаше нещо от тях, и пак се закатери. Тя беше потресена — и от постъпката си, и от неуспеха. В следващия миг побягна.

Вратата зееше, както я бе оставяла, и все пак от жаравата вътре беше по-топло. Дългият клон бе изгорял, беше останала само ивица пепел и въгленчета по пода. Раницата й беше недокосната, Лиан си лежеше на камъните. Каран пипна челото му — пареше. Той отметна ръка и смънка неразбираеми думи.

Тя залости вратата и сложи дърва в огъня. Взе сатърчето, притисна се в една плитка ниша зад вратата и замря. Пращенето на клоните в пламъците постепенно стихна. Нощта отминаваше.