Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Shadow on the Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция на речника
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

Превод: Владимир Зарков, 2005

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005

ISBN: 954-585-622-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на речника, пратен от crecre
  3. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  4. — Редакция (Мандор)

24. Без изход

— Ама че съм глупачка… — Всяка дума беше като горчив залък. — Ти показа колко струват обещанията ти. Махни се от стаята ми.

— Но ти не разбираш — трескаво възрази Лиан. — Исках просто да го видя. Аз…

Сам разбираше колко са глупави оправданията му.

Тя се озъби в гримаса на невъобразима ярост и пристъпи към него. На скулите й избиха червени петна.

— Махни се — процеди едва чуто. — Доверих ти се. Бих могла да се възхитя на лукав и умен враг, колкото и да го мразя. Но ти даде дума и я наруши, а сега измисляш жалки оправдания. Не заслужавал дори презрение.

Лиан докосна ръката й.

— Не е каквото си мислиш. Емант ми наложи волята си…

В следващия миг получи зашеметяващ удар по лицето и се просна на пода. Надигна се на четири крака и изумено се взря в Каран. По цялата му челюст плъзна заслепяваща болка.

— Ти ме удари?!…

Каран пребледня и изведнъж седна. Пръстите на лявата й ръка стиснаха дясната й китка.

— Пак се счупи.

Легна на една страна и притисна ръка към корема си. Лиан усети, че нищо повече не го заплашва. Тя пребледня още повече, малко оставаше да изпадне в несвяст; стискаше клепачи, изпод което протекоха сълзи. Той се наведе и предпазливо пипна китката й. Вече се подуваше, но въпреки отока виждаше, че е счупена лошо. Каран не издържа и тихичко изстена. Лиан се огледа за нещо, с което да направи шина. Тя простена изнемощяла:

— Иди в кухнята. Купата с плодовете. Разглоби поставката.

Той изтича в кухнята. Поставката беше сложно изработена, като всичко, направено от аакимите: представляваше триножник от дълги метални тръбички, свързани с по-къси. Не знаеше как да я разглоби и скочи върху нея. Върна се при Каран смутен, с парчетата в ръце.

— Отвинтва се бе, идиот — изпъшка Каран и скоро Лиан успя да отдели две къси тръбички със ситни гравюри.

От тях и една връв приспособи нескопосана шина. Каран отвори очи, седна и се хвана здраво за рамото му, докато той наместваше костите и превързваше китката й. Не издаде нито звук.

Щом направи шината, Лиан пренесе Каран на нара.

— Доведи Раел — каза тя и затвори очи.

Той веднага излезе и затвори тихо вратата.

 

 

След дълго дирене срещна Раел, който незабавно си намери помощник и гипс. Понечи да махне измишльотината от тръбички и връв, но Каран му се развика. Устните на аакима се свиха в тънка черта, но все пак той само гипсира шината и излезе.

Каран заспиваше, събуждаше се и пак се унасяше. Лиан седеше на пода гузен и объркан. Накрая Каран се размърда, огледа се, видя го и се надигна. Още беше ядосана.

— Защо му каза за Огледалото? Защо точно на Емант от всички в Шазмак? Дори да ми беше враг, не можеше да направиш по-голямо зло!

— Не знам! — прошепна той. — Всичко ми е като в мъгла. Помня как Емант вадеше книги и ми ги показваше. Имаше една по-особена — история на аакимите, успях да разчета знаците, макар да не знаех думите. Много хубава книга — сякаш слънцето изгря, когато я отворих. Не! — Лиан се запъна сащисан. — Това беше преди да видя книгата. Все едно знаеше всичко за тебе.

— Така е. — Изведнъж гневът й угасна. — Тенсор му е изпратил заповед да ме задържи тук. Имаш късмет, че наистина вече е знаел за Огледалото.

Лиан мънкаше несвързано и продължаваше да рови в паметта си.

— Май бездруго съм си мислил за него… нали все за него мисля. Е Емант като че ли разбра… Аакимите четат ли мисли?

— Не, но Емант, изглежда, понякога усеща за какво си мислят другите. Убедих се на свой гръб. Ох, грешката си е моя. Трябваше да те предупредя, но изобщо не допусках, че Тенсор ще падне дотам да ме повери на него.

— Щом ме пипна, не можех да се спра — сякаш ме омагьоса, Все едно някаква черна твар клечеше на гърба ми и ме побутваше. Но не му казах, че знаеш нещо за Огледалото — оправда се Лиан.

— Ако му беше казал, вече щеше да плуваш в Гар — свирепо го увери Каран.

После обаче опря гипсираната си ръка на рамото му в знак, че не го вини.

— Не се опитвах да го открадна, исках само да го зърна. Не разбираш ли какво означава то за мен — летописец насред такова сказание, който изобщо не е виждал Огледалото?!

Реши да не споменава за Тълкувателната плоча. Сега му се струваше, че сънят е съвсем неправдоподобен.

Каран се поколеба за миг-два. Ако можеше, охотно би му дала този шанс. Но дали Лиан щеше да се успокои, или щеше да поиска още нещо? Пък и защо да си изкопчи лесно такава услуга? Нека я заслужи.

— Как си позволяваш да ме молиш за това? Огледалото бездруго няма да ти разкрие тайните си. А дори ако беше способен да го използваш, не забравяй същността му — Лъжовното огледало. Да не повтарям и че съм се заклела. Аз доста по-трудно нарушавам обещанията си, за разлика от теб.

Лиан се присви. Не бе и очаквал друго.

 

 

— Какъв е този раздор между вас? — попита по-късно.

Каран се вторачи в одеялото и разсеяно оправи гънките със здравата си ръка.

— И за двама ни историята е твърде неприятна. Когато живях тук, още бях момиче. Емант беше влюбен в мен или поне така твърдеше, макар постъпките му да не съвпадаха с думите. Търпях го прекалено дълго от доброта, защото не знаех как да го отблъсна. И го съжалявах, че е мелез — наполовина ааким, наполовина човек. Той не може да се примири с това. Като отшелник е, но защото сам се поставя в такова положение. Накрая много ми досади и все пак го отблъснах. Тогава той се изпълни с омраза и отмъстителност, разпространяваше за мен лъжи и клевети, все гледаше да ме свари изневиделица.

— Накрая успя. — Направо я втресе от спомена. — Сбихме се и той ми направи това. — Докосна белега над окото си. — Аз пък го порнах с ножа си, унижих го, защото е подъл и коварен страхливец. Оттогава аакимите не му позволяваха да припари до мен. Но като му се възпротивих, го озлобих: оставих му белези и по тялото, и в душата. Емант също ме опетни и сега се разкъсвам между състрадание и погнуса… и може би той усеща. Как се ненавиждам, че стигнах до насилие! Вече не можех да живея в Шазмак, бях посрамена. Какво ли би си помислил баща ми? Галиад беше едър и силен, но много кротък. — Очите й заблестяха от сълзи. — Щеше да спре Емант, без дори да го докосне.

— На яките мъже не им се налага да бият — отвърна Лиан. — Ти обаче имаш право да се защитиш.

— По това спор няма. А и кротостта не спаси баща ми. Попадна на засада в планината и го убиха за няколко монети. — Тя ядосано избърса сълзите си. — Сега насилието ми се удава по-лесно, а и вече не намирам нищо срамно в него.

Докосна с пръсти големия оток на бузата му в безмълвно извинение. Лиан стисна ръката й. Помълчаха. Накрая той попита:

— Няма да ни пуснат, нали?

— Не могат, макар че уронват честта си, като ме задържат. Приемат като свой позора, който им навлече Емант, затова не бързат да ме съдят. Но аз през цялото време си знаех, че сбърках, като дойдох тук. Мислех, че Тенсор е отвъд морето, иначе изобщо нямаше да тръгна насам.

— Значи аз не съм… — почна Лиан с неприсъща за него плахост.

— Не си — меко отвърна Каран. — Но и това можеше да стане. Какво да те правя?

— А те какво ще направят и с двама ни?

— Нищо, докато той не се върне. Няма да позорят нито себе си, нито мен. Но ако се докаже, че съм изменница, моето безчестие ще е несравнимо. Наказанието е смърт.

— Не си изменница — натърти Лиан. — Това не го вярвам.

— Не знаеш нищо за аакимите.

— Защото нищо не ми казваш.

— Поблъскай си главата над сказанието си. Никога не биха забравили рухването си, колкото и епохи да минат. За тях предателството е особено гнусно, а възмездието — твърде изкусително. Ако дори мелез като мен попречи на това възмездие, значи извършва измяна.

— Тогава защо не им го върнеш?

— Научих отговора пак от твоето сказание. Сънувах, че от Шазмак са останали развалини и всичко е заради мен.

Каран се зазяпа в тавана. Лиан кършеше ръце.

— Какво ще направят с мен?

— Същото като с мен. Но няма полза да мислиш само за това — разсеяно отвърна тя.

— Ще те претърсят и после… изтезания и смърт?

— Прекаляваш с мелодрамите — това не ти е някоя от историйките, които разказваш. Няма да се унижат да ме претърсят. Само Тенсор ме подозира.

— Ти познаваш този град. Хайде да се измъкнем тази нощ. Сигурно има много изходи.

— Няма. Намираме се на остров само с два моста, които са под охрана. Освен това Стражите са разположени и отвън, и вътре, а вече са им възложили да бдят. Една крачка да направиш извън пределите на разрешеното и ще вдигнат тревога. Съжалявам, Лиан. Както се оказва, поведох те към гибел.

— Но какво да направим?! — възкликна той.

— Страх ме е дори да говоря с него — промълви Каран сякаш на себе си. — Как да прикрия ума си?

— Впрочем що за човек е той?

— Най-великият сред тях в момента, предводителят в Шазмак. Убеден е, че неговото предназначение е да събуди аакимите от дългото им бездействие. Досущ суров баща, който не прощава грешки и не понася възражения. Ще надзърне в душата ми и ще прозре какво се мъча да не му покажа.

Лиан изохка.

— Значи сме обречени. Не би трябвало сказанието да има такъв завършек.

Горестните му думи като че ли й върнаха смелостта. Тя го прегърна през врата и заговори с ехидна нежност, която май пазеше само за най-мрачните мигове.

— Сказанието ще си продължи, каквото ще да става. Когато се заблудих, че си ме издал, мислех да си опитам късмета сама. Но щом се потвърди, че си обикновен идиот и все още съм длъжна да те закрилям, се опасявам, че няма надежда.

— Не ми се подигравай. Ужасно ме е страх.

— И ти личи. Но нали тъкмо зейните твърдят, че винаги има изход?

— Права си. Винаги има изход.

— Дълго умувах, но не мога да го намеря.

 

 

Изнизаха се още няколко дни. Наближаваше завръщането на Тенсор и Каран изпадаше в непоносима раздразнителност. Терзаеха я угризения, че е довела Лиан, само за да бъде погубен, но нямаше какво да направи. Невъзможно беше да напуснат Шазмак, дори тя да дадеше Огледалото. Бе пропуснала момента. Когато не излизаше, си стоеше в стаята — или се взираше в реката далеч долу, или пишеше в дневника си.

Аакимите още проявяваха отчуждена любезност към Лиан. Сага той можеше да посещава библиотеката и макар да разбираше, че и разрешението за това вероятно е скрита клопка, не успяваше да се сдържи и ходеше там въпреки цупенето на Каран. Отначало само обикаляше рафтовете, вадеше наслуки книги и свитъци и се озърташе през рамо да не би библиотекарят да се промъкне зад гърба му. Емант обаче не се мяркаше.

Скоро това занимание му омръзна — както го бе предупредил Раел, всички книги бяха на аакимската писменост, а той не я бе изучавал. Често разгръщаше „Предания на аакимите“, зяпаше непознатите думи или се отнасяше във видения за Огледалото. Примири се, че участта му е никога да не излезе от Шазмак, дори да умре тук. Нищо не зависеше от него: както и да постъпеше, краят щеше да е все същият. Защо тогава да не се отдаде на призванието си?

 

 

Настъпи следобедът на седмия ден от пристигането им в града. Лиан седеше сам до масата, грееше си ръцете с непрекъснато допълваната купичка чай и се радваше на топлината, разливаща се по тялото му в студената стая. Мислите му все се връщаха към книгата. Много месеци би загубил, докато преведе нещо от нея. „Но ако мога да чета тези писмена — напомни си развълнуван, — ще я прочета, ще я запазя в паметта си, а по-късно ще я препиша и ще я преведа. Какво допълнение към нашите Предания!“ Успя са отпъдя мисълта, че за него няма „по-късно“.

Закрачи припряно към библиотеката. Колкото и да разчиташе на неизтощимата си памет, задължителна за всеки летописец, не подценяваше и работата. За да запомни толкова обемист текст на език, който едва разбираше, се налагаше да вложи неимоверни усилия. Може би най-голямото изпитание за него досега.

Отначало му беше тежко, но после очите му свикнаха с нечетливия почерк и с ритъма на словото и той започна да чете по-бързо. Разбираше значението на много малко думи, но схващаше общия смисъл. Увлече се в древната мелодична реч и образите, които будеше тя. В ума му се разгръщаше историята на аакимите, идването им на Сантенар, техните премеждия и победи. Различаваше се от Преданията, които бе изучавал, противоречията бяха безброй. Вече си представяше аакимите по-добре: силен и горд народ, но не и уверен в себе си. Благородни и верни съюзници, които твърде често са били предавани. Творци и строители с ненадминато майсторство, но винаги обърнати към миналото и накрая потърсили самотата. И през цялото време не ги напускаше стремежът да си отмъстят на Рулке, който ги довел на Сантенар, на виновника за всичките им беди.

Времето минаваше незабелязано, навън притъмня, а той четеше в забрава. Мъглявината се носеше мудно в небето, светлината й проникна през високия прозорец толкова силна, че хвърляше по пода сенки, очертани в червено. Вятърът стенеше и пищеше. Лиан седеше до масата, книгата беше в кръга на сиянието от малък светилник на стената. Мъглявината се издигаше. Блясъкът й се измести към източния прозорец и постепенно се процеди навън, залата потъна в мрак. Появи се луната — в последна четвърт, бледите й лъчи се просмукаха вътре. Той най-после довърши книгата и осъзна отново кой е и къде е.

Тресеше се от студ и изтощение, беше прегладнял.

Докато се прибере, дойде и утрото. Вратата към стаята на Каран зееше. Бе спала в леглото си, но сега я нямаше. Лиан поспря, колкото да смъкне дрехите си, и се отпусна на на нара.

Доста по-късно го събуди спор в голямата стая. Каран крещеше сърдито. Раел отговаряше спокойно и разумно. Треснаха врати, пак се възцари тишина и той се унесе. Каран влезе в стаята му и се тръшна до него. Лиан я погледна с мътни очи, прегърна я през раменете и пак потъна в сънищата си. Тя поседя, отмести ръката му и излезе.

 

 

Лиан се събуди чак следобед. Хапна набързо и веднага се върна в библиотеката: завари я безлюдна както винаги. „Предания за аакимите“ не беше където я бе оставил и за миг той се уплаши, че я е взел Емант, но скоро я намери на друг рафт. Сега я виждаше другояче. Откриваше смисъл в страниците, смисъл, сякаш независим от думите, които четеше, но поспреше ли да умува над него, всичко пак се сливаше в куп нищо незначещи срички.

Още щом отгърна на първа страница, библиотеката около него избледня и Лиан се почувства погълнат от света на аакимите. Вървеше с тях, когато следваха Рулке през портала. Изскачаше гол на тревата и за пръв път вдишваше топлия, плътен, благоуханен въздух на Сантенар. Заглеждаше се в стръмните зелени хълмове в далечните синкави обрасли с гори планини. Съпреживяваше радостта и свободата на аакимите в техния нов свят, тяхната жизненост и младежка мощ, с която се отърсваха от оковите на Аакан и започваха друг, различен живот. Столетията отлитаха и той почувства щастието им, че градят и набират сила.

Виждаше и отклика у кароните, враждебността им, постепенно задълбочила се в страх, непрестанните им опити да попречат на аакимите, да разрушат съюзите им и да унищожат създаденото от тях. Аакимите се опълчваха и ужасът на Прочистването плъзваше като зараза по всички земи. Стигна и до позната история — аакимите бяха коварно надхитрени от Рулке. Отчаяни, с рухнали надежди, те намериха подслон в планините и миналото си.

Върна се в настоящето. Бузите му бяха мокри от сълзи. Внезапно усети нечие присъствие в тъмнината. Скочи от стола и го събори, огледа се уплашено и видя застаналия в сенките Емант. Библиотекарят пристъпи към Лиан и той се дръпна назад.

— Къде го е дянала?! — изръмжа Емант. — Трябва да го притежавам!

Очите му искриха, говореше разгорещено.

— Защо? — изтръгна се вопъл от Лиан. — Ти не си ааким. Какво означава то за тебе?

Емант го стисна за гърлото и залата се люшна в червена мътилка. Раздруса го така, че зъбите му затракаха. През мътилката виждаше втренчените очи на библиотекаря.

— Аз съм ааким! — разкрещя се Емант. — По-истински ааким и от тях! Никой никога не се е грижил за книгите им като мен. Никой не познава по-добре от мен техните Предания. Преструват се, че търсят възмездие. Ронят сълзи и хленчат за изгубения Аакан, но не си мърдат и пръста, за да стане отново техен, само търсят утеха в миналото и тънат в забрава. И когато им дам Огледалото, няма да чувам повече „някакъв си мелез“. Ще ме умоляват да ги поведа и ще го направя! Ще си получат отмъщението, както и аз моето! Какво е направила тази дарш с Огледалото?! — изрева Емант.

Отново разтърси Лиан и навря лицето си в неговото.

Лиан изхърка немощно и пръстите на Емант се преместиха от шията на раменете му. Лиан вдиша на пресекулки, гръклянът го болеше. Волята за съпротива се изцеждаше от душата му. И тогава си представи как Каран му помагаше в планините, вкопчи се в спомена… но той се разпадна на късчета и изчезна. Вцепеняващите очи на Емант го приковаваха.

— Кажи ми! — виеше Емант, по устните му лепнеше пяна.

— Аз… — изграчи Лиан.

Хватката се разхлаби; очите обаче още го изгаряха.

Нещо щракна в отсрещния край на залата и библиотекарят изви глава. Лиан не можеше да шавне. Емант отвори уста, очите му угаснаха, ръцете му пуснаха раменете на жертвата и той се обърна към влезлия. Лиан също погледна натам. Каран бавно крачеше към тях с такова кръвожадно изражение, че Емант заотстъпва.

Тя хвана Лиан за ръката и рязко го дръпна към себе си.

— Права съм била да се отнеса така с тебе — каза на Емант с вледеняваща свирепост. Макар че беше двойно по-лека от него и с цяла глава по-ниска, той се стъписа от яростта й. — Ти си един безчестен хундис. Никога не ще имаш място сред аакимите. Ти си нищожество!

Думите й го стъписаха. Лицето му първо побеля, после се зачерви, той пристъпи към нея и дори вдигна грамадния си юмрук, като че ли се канеше да я удари, но не му стигна смелост. Каран се изплю в краката му, подчертано го загърби и тръгна, като дърпаше Лиан. Смахнатия, преливащ от злоба поглед на Емант ги изпрати до вратата.

Щом стигнаха до стаите си, тя блъсна Лиан вътре и затвори вратата с ритник. Той продължи напред замаян. Каран го спря, преди да е забил чело в стената, и го обърна към себе си.

— Какво му каза този път?

Струваше му се, че е избягал от един жесток мъчител, само за да попадне в ръцете на друг. Виждаше не лицето на Каран, а следващия чифт вцепеняващи очи.

— Няма… да… кажа нищо… — изхърка нещастно.

Тя замахна с бинтованата си ръка, опомни се и го зашлеви със здравата. Лиан се свлече на колене. Още стискаше книгата. Впусна се в дълга реч на незнаен език, прекъсвана от стенания и хленчове и Каран се опули слисана. Изведнъж май проумя нещо, защото излезе и грижливо заключи.

Върна се с Раел, който застана над Лиан и се вторачи в него, после и в книгата. Издърпа я от пръстите му, каза две срички на аакимски, хвана ръката на Лиан и ги повтори. Лиан се разтресе, стисна клепачи, после бавно отвори очи и зяпна недоумяващо Каран.

— Какво стана? — изломоти накрая. — Бях в библиотеката, четох… Тъмно е. — Озърна се. — Къде е книгата?

Раел му показа „Предания на аакимите“, която бе скрил зад гърба си.

— В нея имаше насочено срещу тебе заклинание, макар и доста слабичко.

Лиан едва успя да се съсредоточи.

— Зачетох се в библиотеката — подхвана с мъчителен шепот. — Отначало почти не разбирах, езикът е толкова необичаен… Днес обаче ми се разкри и въпреки че не знам думите, някак научавах историята. Аз бях там! Превърнах се в един от аакимите, опознах надеждите и страховете им, отдавнашните им тайни замисли. После дойде Емант. Опитах да му се съпротивявам, но не можах. Не ми остана воля. — Внезапно се опомни и впи поглед в Каран. — Вече чезне. Ох, главата ми! Адски ме боли. Гърлото също. Той щеше да ме удуши!

Тя седна пред него и плъзна пръсти по шията му.

— Лиан, прости ми…

Той затвори очи — и отново изплува лицето на Емант: невиждана досега омраза.

— Имаш смъртен враг — промърмори и стисна малката й ръка. — Обещай да не излизаш сама.

Тя за малко не се разсмя при мисълта, че Лиан ще я брани, но долавяше колко се бои за нея и не можеше да остане равнодушна. Махна обаче небрежно с ръка, за да прикрие безпокойството си.

— Той е най-обикновен мерзавец, но ще внимавам. — Обърна се към Раел. — Това е тежко безчестие. Да използва заклинания срещу Лиан, който не подозира за тези неща, а няма и дарбата, е постъпка на долен страхливец.

— Заклинанието беше същинска дреболия, никой от аакимите не би се поддал. И все пак е злонамереност, каквато не ни е присъща. Знаеш, че вече сме предупреждавали Емант. Моля те да ни простиш за неговото провинение.

— Не е само негово. Изпълнявал е нареждания на Тенсор.

Каран бе толкова вбесена, че чак заекваше.

— Писмото за Емант беше запечатано — отвърна Раел малко засрамено. — Не знаехме какво пише в него. Каран, все пак ни е известно, че по някое време си носила Огледалото. Моля те, кажи ни къде е сега. Знаеш какво ще е наказанието и за тебе, и за Лиан, ако ни попречиш да си го върнем.

— Не мога да ви кажа какво е станало с Огледалото. Повече няма да говоря! Само ще добавя, че не се опитвам да навредя на аакимите. И вашата чест е подложена на изпитание. Няма ли поне ти да ме подкрепиш?

— Подкрепих те, макар че сигурно ще ми струва скъпо. Повече от това не мога да сторя. Очакваме Тенсор да пристигне утре сутринта.

И Раел излезе.

 

 

Каран крачеше из стаята. Седна, загриза си ноктите, изправи се рязко и пак почна да обикаля.

— Какво да направя? Не ми е по силите да се опълча на Тенсор.

— Ами тогава му го дай. Може би няма да стане нищо лошо. Току-виж Огледалото е неизползваемо. Спомни си, че аакимите не са злоупотребявали с него в древността.

— Само че по онова време не е било толкова ценно. След всяка употреба Огледалото е все по-важно, защото запазва отпечатък на извършените с него действия. Знаят, че Ялкара си е послужила с него, за да избяга от Сантенар. Тайна, криеща могъщество. И ти си спомни нещо — тъкмо аакимите са сътворили Огледалото. Ако изобщо е възможно тайната да бъде извлечена от него, точно те ще успеят.

— Защо не го хвърлиш в Гар, та водата и камъните да го стрият на прах?

Каран го погледна.

— Не си ли се питал защо сред малкото ми вещи никога не си виждал Огледалото?

— Не. Мисля, че е малко и че лесно може да се скрие.

— Мейгрейт бе намислила нещо — че ако ни подгонят, тя ще вземе Огледалото, а аз ще подмамя уелмите, като се преструвам, че е у мен. — Не го гледаше. Седна и скри лицето си в ръце, все едно щеше да се разплаче. — Аз… Аз не…

Подаващото се от рошавите къдрици малко ухо се зачерви почти с оттенъка на косата й.

Не се ли опитваше да му каже, че в края на краищата не носи Огледалото? Възбледа сянка на съмнение помрачи ума му, свикнал да претегля и най-дребните отклонения от истината, към която той се стремеше на всяка цена. Бе стигнал обаче до повратна точка в живота си и летописецът у него влезе в раздор с човека. Каран бе проявила такава доброта и вярност — как да не й отвърне със същото? Реши да не задълбава. Нямаше да задава въпроси, нямаше да си позволи и капка недоверие. Не искаше да я принуждава да прибегне до лъжи.

Отпусна се на колене пред нея и докосна устните й с пръсти.

— Не ми казвай нищо. Не те и питам.

Тя обви с ръце врата му и намокри рамото му със сълзи.

— Не заслужавам… — След малко вдигна глава и се усмихна печално. Махна сплетените кичури от челото си. — Въвлякох те в голямо премеждие. Ще ни убият и двамата.

Той се мъчеше да не мисли за това.

— Значи трябва да измислим как да ги надхитрим.

Изправи се, отиде в кухнята и скоро донесе кана, над която се виеше пара, и две купички. Наля чая. Каран стисна купичката си с две ръце и отпи глътка. Лиан забоде поглед в своята купичка — гледаше мимолетните шарки на изпаренията, но не му се пиеше. Думите му бяха прозвучали кухо, чувстваше се безпомощен.

По-късно, докато лежеше на нара в тъмната си стая и отхвърляше плановете един след друг, потъна в неспокоен сън.