Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carnaval de fer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

Публикация: Издателство „Аргус“, София 1995

Серж БРЮСОЛО. ЖЕЛЕЗЕН КАРНАВАЛ. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.12 Фантастичен роман. Превод от френски: Любомир НАЙДЕНОВ [Le Carnaval de fer, Serge BRUSSOLO]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 272. Цена: 80.00 лв. ISBN: 954-570-013-0.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

8

— Къде отиваме?

Въпросът изгаряше езика на Давил още от предната вечер, откакто пътят, по който бяха поели, без да разменят и една дума, се бе размил в прахоляка, загубвайки всякакви успокоителни очертания.

— Къде отиваме?

Описанията на Сирс не му изглеждаха съвсем ясни. Беше започнал да се опасява от затъвания в безконечно младежко лутане, от въртене в затворен кръг, в чийто капан — поради липса на определена цел — изпадат пътешествениците, за да свършат в застиналостта на някоя хотелска стая, озовали се неочаквано на края на света.

Тя го загледа с присвити очи, сякаш го преценяваше през някакъв невидим измервателен уред.

— В Града на Празненствата — подхвърли, — наричан още Обар-Еба, Шака-Кандарек. Наонамеа и с хиляди други прозвища, всичките колкото мелодични, толкова и непонятни… Сега научи ли повече?

Младата жена му се присмиваше. Той се направи, че не го забелязва.

— Веселият град — изрецитира тя, — страната на удоволствията… Ще са необходими цели годишни справочници, за да се запишат всички наименования, с които така странно са го нарекли…

Давид се помъчи да приеме сведущ вид, ала усети, че чертите му се изпъват в глупава физиономия, и се отказа.

— Градът на Празненствата — замечтано повтори Сирс, — това е почти легенда, мит. Докато цялата Земя затъвала в един от най-кървавите конфликти, тоя град обявил войната извън закона. Осъдил насилието и оръжията на насилието… Разпуснал армията, полицията. Неговата обществена структура се свела изцяло до организационната схема на безкраен празник. Най-мощните корпорации са тези на продавачите на маски, на дегизировки и карнавални дрехи, на гилдията за закачки и уловки, на лобитата на фабрикантите на конфети. Но тук са също и музикантите, декораторите, танцьорите… От всички краища се стичат в Града на Празненствата, за да прахосват парите си. И то до такава степен, че съседните селища хленчат и се възмущават от подобен постоянен прилив на валута. Тук не продават нищо друго освен спектакли, танци, шествия от обкичени с цветя колички, банкети, народни веселби… и само тези дейности пълнят общинските хазни много по-сигурно, отколкото каквато и да е индустрия, наречена сериозна… Точно в това е чудото!

— Значи най-общо може да се твърди, че те са превърнали родното си място в гигантски увеселителен парк? — запита Давид.

— На пръв поглед, да. Но ще видиш. Градът на Празненствата е като сочен плод с горчив привкус. Дори май трябваше да го нарека „отровен“. Трийсет години карнавал са докарали някои хора дотам, че са развили у тях странни неврози. Чувал ли си за фарандолата[1]?

— За фарандолата ли? Искаш да кажеш някаква по-необичайна фарандола? Не, не съм чувал…

— И все пак е любопитен феномен. Типичен симптом за онова, което от известно време вече назрява. Злокачествена болест.

— В такъв случай защо отиваме там?

— Защото именно тук преди всяко заминаване са се събирали поклонниците на Хомакайдо. Защото именно оттук е започвал първият етап от пътуването, в този град е и първото квадратче от нашата игра на дама… Символичният замисъл бил ясен: единственото убежище на радост и мир в света да служи като отправна точка на търсачите, зажаднели за истината… Схващаш ли?

Той схващаше.

— Там имам една връзка, която може да ни насочи по следа. Някой, който ще ни продаде качествена информация.

— Пак ли ще се наложи да заплатим?

— Да, но не в пари. Ще трябва да направим услуга на този човек. Опасна услуга… Искаше ми се да не бяхме стигали дотук, ала след като вентрилозите не ни помогнаха…

Тя не каза нищо повече и Давид усети как мъчителната болка, която го бе стиснала в тила още щом бяха напуснали пределите на Града на Оракулите, се усили допълнително.

Сирс реши да се движат нощем. Така според нея щеше да им е по-лесно да се изплъзнат от бдителността на евентуалните шпиони, служещи при Пазителите на Словото. През деня изкопаваха укрития сред храсталаците или се връзваха в разклоненията на някой по-дебел ствол, където да поспят. Такива предохранителни мерки далеч не ускоряваха тяхното придвижване, заставяйки ги да предприемат многобройни завои из местност, осеяна със скали и лиани. Животни срещаха изключително рядко и за да се хранят, трябваше да се нахвърлят на всякакви попаднали им месести плодове, чийто горчив вкус по цели дни разяждаше стомасите им. След седмица изпаднаха в такова състояние на изнемощялост, че Сирс предложи да направят престой в първото появило се село.

Една сутрин — тъкмо се бяха настанили в някаква скална дупка — земята изтътна и глуха вибрация сякаш от рупор пропълзя в гранитното гърло, в което се свиваха. Огромна група приближаваше насам, вплитайки в тропота на тъпчещите си крака тънката мелодия на невидима флейта. Сирс пребледня като платно и ръката й се вкопчи в китката на Давид.

— Фарандолата — простена тя с отпаднал глас.

Надникнал внимателно вън от скривалището, младият мъж успя да забележи проточилата се колона танцьори, която се свличаше по склона на едно бърдо и се извиваше с бързината на змия, гмурнала се в локва. Ходилата се спускаха в ритъм, разравяха земята, вдигайки облаци от пръст и чакъл. Главите отмерваха такта, устите се разтягаха в песни и смехове… На пръв поглед като че ли ставаше въпрос за дълга върволица веселбари, идващи от някакво селско тържество, или за комедианти от предната част на пътуваща трупа. Ала веднага щом човек се вгледаше по-внимателно във веригата, лесно можеше да установи, че лицето на всеки трети се гърчеше от болка, че краката им бяха окървавени, а ръцете — разчекнати от наобиколилите ги танцьори. Внезапно застанал нащрек, Давид се зае да изучава ръкомахащата колона. Успя много бързо да наброи трийсетина души с разкъсани обувки и некоординирани движения на шутове, чийто външен вид необичайно контрастираше с този на хората, които ги дърпаха в хоровода.

— Разбра ли сега? — прошепна Сирс, пропълзяла до рамото му. — Фарандолата е капан! От всеки трима танцьори двамата са андроиди! Роботи! Благодарение на празниците те пленяват своите човешки жертви, протягайки им ръка! Пръстите им отделят сок, чиито прилепващи качества са такива, че едно обикновено ръкостискане е достатъчно, за да извърши окончателно кожно спояване! Истинско срастване! Жертвите, превърнати в сиамски близнаци, биват въвлечени във фарандолата, сякаш им надяват вериги. От този момент, разпънати между два неуморими робота, несретниците танцуват без отдих до пълно физическо изтощение, до смърт! Защото андрондите се хранят с енергията им. като кибернетични пиявици изсмукват и смилат техните въглеродни атоми ден след ден. Вгледай се по-внимателно — пред себе си наблюдаваш една от най-ужасните клопки, усъвършенствана докрай от принцовете на карнавала!

Давид потрепера, впил поглед в смъртоносната верига, криволичеща сред полето. Тъмничари и затворници подскачаха, приковани един за друг така здраво, като че ли хванати с белезници; подвижна, забавна каторга, щастлива стоножка, пъплеща сред концерт на пронизителни флейти! Стоманените танцьори! Младежът вече бе сигурен, че техният лик завинаги ще остане запечатан в паметта му: доспехи със сложен механизъм, прикрити под тънък пласт омекотена плът, повлекли в своята кавалкада нещастници с измършавели тела и окървавени крака, разкъсани от седмици непрестанно тъпчене.

— Кой ли би могъл да се усъмни в тях? — промълви Сирс. — Та те са тъй млади, безгрижни, заредени с толкова жизненост!

Давид инстинктивно отърка навлажнените си длани в скалата. Фарандолата се отдалечаваше и това го изпълни с такова облекчение, като че ли бе видял змия да се пъхва обратно в дупката си сред зида.

— Когато заловят някого, никой вече с нищо не може да му помогне — обясни младата жена. — За да се освободи затворник, трябва с топор да му се отсекат китките…

Те дълго не си проговориха, настръхнали от дълбок органически ужас, обзети от неизбежната погнуса, на дигаща се винаги след някоя непоносима за окото гледка.

Този ден двамата решиха от предпазливост да преустановят своя ход, не искаха да поемат риска и още веднъж да пресекат пътя на фарандолата. Давид потъна в тежък сън, населен с кошмарни видения, в които той с разнищени чак до глезените крака се клатушкаше в ритъм с железните танцьори, докато роботите, всеки дърпащ го в различни посоки, изтръгваха ръцете му. Събуди се с крясъци.

На другия ден пред погледа им се появиха укрепленията. Градът на Празненствата царствено се бе разположил сред равнина, потънала в злак. Старите крепостни зидове бяха боядисани в ярки цветове и украсени с недодялани фрески, чиято реализация, без съмнение, беше изисквала истински лабиринт от надигнати скелета. Жирафи, копиеносци, трироги газели препускаха устремно по дължината на стените, надупчени от бойници и процепи, излезли вече от употреба. По ъгловите кули розови слонове изпъваха схематично нахвърляни силуети, препъвайки се върху стъпалата на обходните патрулни пътища. Една огромна рисунка заобикаляше града, измъкнала се кой знае от коя книжка с приказки и пресътворена под моливите на гигантско дете, драскало направо по зидарията на укрепленията.

Ескадрила от управляеми балони беше надвиснала над улиците като таван от надути, лъскави гуми и бавно, лениво се полюляваше. Давид бе затаил дъх, с крака, сраснали се със земята, и уста, зяпнала в почуда.

— Градът на Празненствата — кимна Сирс. — Както винаги бляскав и великолепен… Поне отвън.

Бележки

[1] Провансалски танц, наподобяващ българското хоро. — Б. пр.