Серж Брюсоло
Железен карнавал (11)

10

Давид се приповдигна на лакът. Пияни бяха налягали по моравата пред кметството, извили се кой в неестествена, кой в неприлична поза. Замрели така неподвижни и проснати сред локвите вино, те напомняха трупове, къпещи се в кръвта си. Изгряващото слънце полека напичаше миризмите, давейки жертвите от гуляя във вкиснала се мъгла, от която стомахът се преобръщаше. Давид се протегна. Понеже се опасяваше от заповед за всеобщо претърсване, той се отказа да търси убежище в сградите, изпразнени от тържествата. Действително хаосът, който цареше в близост до старите укрепления, предлагаше по-големи възможности за укриване. Затулил лицето си зад маската, младият мъж се беше размесил с празнуващите. Бе се преструвал, че пие, че залита като всички останали, които го наобикаляха. Сега, когато денят просветляваше на хоризонта, гуляйджиите щяха да се изтръгнат от дълбокото пиянство, щяха да се помъчат да се приберат по домовете си. Там щяха да се пъхнат под ледените струи на душовете, да се натъпчат с антихистамини^[1], да спят до обяд, преди да слязат отново на улицата, за да се гмурнат в друго пиршество, в поредния бал, в поредния нов запой… Обикновено жителите от Града на Празненствата си отиваха млади, изхабени от всякакви злоупотреби и крайности — по тротоарите рядко се срещаше посипан с конфети човек, чиято възраст да надминава четирийсетте.

Давид се облегна на една бъчва. Ръката му създаваше неприятности. И наистина — ако на слънце пръстите му не струяха в светлина, веднага щом случаят принудеше младежа да прекоси сенчеста зона, неговата длан се възпламеняваше като факел. А всички шпиони на Пазителите на Словото вероятно вече познаваха този необичаен отличителен белег. Хм, навярно нямаше да изтече повече от половин час, за да дойде мигът, в който нечия властна ръка щеше да се закове върху рамото му. Съгледал някакъв пиян, увил се в полите на яркожълт плащ, той издърпа дрехата от него, стегна връзките й около врата си и после с бързи крачки се отдалечи. Проблемът сега бе да намери Сирс. Най-сигурният сборен пункт, разбира се, оставаше стаичката в странноприемницата, наета два дни по-рано. Но разпитът, на който го беше подложил Корк, надали бе минал без последствия — споменатият хотел най-вероятно бе поставен под наблюдение. Въпреки ранния час слънцето прежуряше в порутените камъни на града и Давид се задушаваше под товара на тежката празнична пелерина. Избра да се придвижва в сянката под сводовете. Краката му машинално го понесоха към езерото.

Около водния басейн не се мяркаха никакви часовои. Все пак имаше някакво струпване в началото на кея — двайсетина травестити^[2] разговаряха оживено и начесто сочеха с юмруци към едно дървено табло, върху което в този час съхнеше афиш, омазан с лепило. Той се приближи, свил ръка зад гърба си; единствено нозете и главата му се подаваха извън крещящия плащ на доминото…

„Зложелателно деяние, колкото необяснимо, толкова и глупаво, беше извършено снощи — гласеше съобщението. — Нанесените щети щедадат своите незабавни последици — щастливият народ от Града на Празненствата ще бъде лишен от фойерверки за близо две години! Общината, осъзнаваща собствените си задължения, приканва всеки да прояви бдителност и да съдейства за отстраняването на онези лица, които развалят веселието на другите. Едно от тях, което между впрочем може лесно да се идентифицира, притежава отличителен белег, видим с просто око — става въпрос за лъчеструене от дясната ръка, вероятно дължащо се на ухапване от риба. И най-елементарното чувство за граждански дълг…“

Давид се дръпна назад, сърцето му бе склещено в менгеме. Около него тълпата се разгорещяваше и изрази като „комитет за бдителност“ се носеха от уста на уста. След няколко часа в града щеше да има толкоз полицаи, колкото и жители. Той направи десетина крачки встрани и внезапно почувства как стомахът му се преобръща. Върху крайбрежните скали вълните бяха изхвърлили останките от вътрешностите на рибите, принесени в жертва предната вечер по време на фойерверките. Побелели, обезцветени черва потръпваха в пяната край брега, извиващи се като гирлянди около глави и опашки. Отливащата се през люспи и разкъсани перки вадичка пяна разтегляше своята филмова лента към повърхността на водите в тънка сребриста мембрана, сред която слънцето подпалваше отблясъци. А малко по-надолу, в дупка с водорасли, той зърна тялото на Зви, разцепено и обърнато наопаки подобно ръкавица под действието на жестока вътрешна експлозия. Единствено лицето й все още можеше да се разпознае, макар че на някои места ужасно охлузване бе одрало кожата му чак до костта. Давид се олюля. Не успяваше да откъсне погледа си от трупа на дребничката жена, захвърлен сред отпадъците, и който никой сякаш не искаше да забележи.

Нечия ръка се отпусна върху рамото му и той подскочи. Беше Сирс. Позна я мигновено по твърдо стиснатите устни.

— Ела — пошепна тя, — вече нищо не можем да направим за нея. Донесла съм нови дрехи. Не бива да ходиш така опакован в горещината, която ще настане след два часа.

Остави се да го отведат в едно преддверие.

— Скъпа, как ме намери?

— Не е много трудно! Кой ще е този луд, дето ще се увие по такъв начин в тоя пек, ако не човек, който иска да скрие нещо определено?

Сирс му посочи вързопа, наблъскан зад очукана боклукчийска кофа.

— Наложи се да ги открадна от един апартамент. Магазинчето на моя търговец е под наблюдение, не разбирам как са успели да го надушат.

„Корк! — помисли си Давид. — Или по-скоро АЗ, аз под въздействието на дрогата!“

Замалко не й разказа цялата истина, но в последната секунда някакъв глупав рефлекс за срамежливост му забрани.

— Как е ръката ти? — запита младата жена, без да долови неговото колебание. — Сега е невъзможно да се намери олио от Сараз — всички фармацевти ще бъдат нащрек. Успя ли да получиш сведенията?

Дума по дума той й повтори онова, което му бе разправила Зви. В момента, в който вече привършваше, група смешници в пъстри дрехи прекоси прага на сградата. Сирс веднага се сети как да реагира — падна на колене и пъхна глава под плаща на Давид, сякаш беше заета с усърдно фелацио^[3]. Разнесоха се смехове.

— Хей, красавице! Не го изпразвай целия! Остави малко пяна в пожарогасителя! Ще има още огньове да се гасят тази вечер!

Давид се бе оковал от ужас при мисълта, че другите можеха да се опитат да предизвикат кавга и в бъркотията да открият зелената му ръка, преливаща в цветовете на дъгата. Ала умората от нощта си казваше думата. Патрулът празнуващи бавно и с мъка се изкачи по етажите, където го очакваше обичайната дажба амфетамини^[4]. Без да прояви и най-слабия признак на свян, Сирс се измъкна под доминото. Огледа дали улицата е пуста, после развърза вързопа с дрехите. Бяха екстравагантни розови костюми с бухнали ръкави, обшити с фалшиви скъпоценни камъни. Доукрасяваше ги яркочервен изкуствен фалос, клатушкащ се при всяко движение и подрънкващ като хлопатар. Маски с ухилени физиономии в същия цвят допълваха цялата дегизировка.

— Вземи — каза му дамата, изваждайки два чифта гумени ръкавици в крещящ цинобър. — Сложи ги! Така ще сметнат, че представляваш ритуален герой от митологията на карнавала: пурпурното човече, наричано още Дядо-ще-ти-пусне-кръвчицата. Той е архитипът на похотливия петдесетгодишен мъж. Червендалесто лице, зажаднели ръце, набъбнал член… Не е чак толкова естетически издържано, но за теб най-интересни са ръкавиците.

Младежът привърши с костюмирането. Огромният дървен пенис се мяташе между неговите бедра, натъртвайки тестикулите му.

— Старото рибно тържище! — замислено повтори спътницата на Давид. — Няма да ни е лесно да стигнем дотам. Ще се наложи да прекосим целия град, а след насилническия акт снощи служителите, наети от Пазителите на Словото, ще пуснат в действие всичко, за да ни ликвидират. Ще трябва да се пазим от капаните на карнавала!

Те напуснаха убежището си. Улиците бяха почти пусти. Обедното слънце изливаше над тях огън и жупел като в леярна. Давид веднага плувна в пот.

След десет минути най-сетне се престраши да зададе въпроса, който изгаряше езика му:

— Онова, което Зви ми разказа за някаква постоянна прикрита война, вярно ли е?

Отговорът на Сирс стигна до него притъпен от картонената маска:

— Напълно вярно. Сблъсъците се развихрят навсякъде и всички хитрини са добре дошли. Всяка една фарандола е наказателна акция, всеки бал — сражение. Знаеш ли как посветените наричат това шествие на веселието? Железен карнавал…

С глух и яростен глас тя му обясни някои от опасностите, съпътстващи тържествата.

— Най-напред имаме Господин Карнавал, чучело от слама, мукава и дърво, което се изгаря в края на всяка седмица. Гигант от парцали и щук^[5], който трябва да се влачи по улиците в прахоляк от конфети. Понякога представлява стражар, понякога — свещеник с ярко боядисана глава. Серпентините се изливат от прозорците и покривите, съпровождайки изкачването му към Голгота, погребвайки го полека под гора от хартиени лиани и гирлянди. Най-накрая, в един или друг момент, шутовете, дето го дърпат в количката, спират насред някой площад и тълпата се нарежда в кръг. Музиката гръмва. Нощ е, пали се факел, после втори, които се хвърлят върху талигата. Колосът от боядисан картон пламва. Започва да пращи, да се извива, а всички се смеят. Танцуват. Тогава сламата, с която е запълнен, изпуска дим. Разнася се остра миризма, наслоява се най-напред над площада, сетне се разпростира и по съседните улици. Малцина имат време да разберат, че всъщност става въпрос не за обикновена слама, ами за халюциногенен коноп. Растение, което никне недалеч оттук, в планините, и е известно като пробуждащо инстинктите за самоубийство. Около кладата танцьорите пъхтят, подскачат, пълнят своите дробове с отрова. И никой не забелязва шутовете — те тихомълком се отдръпват и злорадстват зад газовите филтри, които носят под маските си от нашарена мукава, прикриващи собствения им лик. На зазоряване ще констатират, че е имало петнайсет, двайсет мъртви. Едни са си прерязали вените с дъното на бутилка, други са се обесили на фирмата на някоя кръчма. Трети пък са предпочели да се хвърлят в пламъците или да се любят върху легло, полято с бензин, и с цигара в устата! Ех, съдебното заключение ще бъде едно и също: прогресивна депресия вследствие на нервна превъзбуда, усещане за непоносима самота, резултат на крайно пренапрежение, ала. всичкото това ограничено във времето… И никой няма да се опита да разбере защо тая вечер Господин Карнавал е играл ролята на троянски кон… Никога! Те са заточили войната, но за тях тя е станала основа за наслада. Опияняващ порок, който трябва да практикуват, като се крият, и който необходимостта от прикритие дори прави още по-привлекателен… Схватката вече не се води от смътно „политическо задължение“, а за удоволствие. Тези хора са си изковали ад от изкушение, един постоянен, ала перверзен мир, дето ги влудява. Онова, което е забранено, е винаги сладко, нали така?

Намираха се на сенчест площад. Някакъв водоскок се разливаше в неравномерни, задъхани тласъци, изпълващ зеленясало бронзово корито с шум като в писоар. Група момичета прихнаха в смях, сочейки ги с пръст. Едно от тях се обърна и надигна полите си, за да разкрие пред очите им гъстото руно на своя полов орган. Веднага след това девойчетата побягнаха, сподавили кисканията си на колежанки. Давид, който бе забравил за пениса хлопатар, клатушкащ се между краката му, за секунда се стъписа. Ролята на Дядо-ще-ти-пусне-кръвчицата отново изплува в неговото съзнание, щом момичетата се загубиха от зрителното му поле. Следващия път трябваше да докаже, че е способен на повече жизнерадост. Подобна липса на дързост и плам в персонаж с направо просташки наклонности можеше да събуди само подозрение.

— По-добре ще е да не се доверяваме на продавачите на дегизировка — продължаваше Сирс. — Някои магазинчета се изхитрят и скалъпват костюмите си от стари дрехи, взети от реквизита на театри, претърпели ужасни епидемии. Така човек неволно може да си купи костюм на Пиеро или Коломбина^[6], скроен и ушит от плат, измъкнат от савана на чумав. Дори съм чувала да разправят, че голям брой карнавални маски идвали направо от болницата за прокажени; че се задоволявали да пребоядисат в ярки цветове картоненосивите физиономии, които обикновено клетниците си слагат, за да прикрият обезобразените си черти, когато им се наложи да пътуват някъде… Разбира се, възможно е хорското въображение да разкрасява много от подробностите, но опасността реално съществува. Никога не трябва да сваляме гарда, иначе…

Последните думи прозвучаха като заплаха. Давид се съгласи с кимване, при което пенисът му издрънча. Предупреждението на младата жена бе надигнало нещо в стомаха му. Мисълта за маските, купени в пълно незнание, го смразяваше до мозъка на костите. Струваше му се, че вижда хубаво момиче да влиза в прокълнатия магазин, със смях да си избира полусфера от папие-маше с изрисуваното лице на ухилен клоун и да я поставя върху своето — със свежа и жизнена кожа, — без дори да подозира, че след седмица този кух калъп, напоен с болестотворни кълнове… Едва не се разхълца от отвращение.

Стъпките на Сирс изскърцаха по асфалта. Младежът повдигна чело… Стотина метра по-надолу, излизайки от една съседна уличка, Корк се беше отправил насреща им, а свитата му в черни плащове го следваше по петите…

Без излишна прибързаност дамата свърна към входа на случаен дансинг. Краката на Давид се бяха налели с олово — стори му се, че не може да премине през портика, украсен със светещи лампички. Пред него Сирс смешно се претърколи със скок и бутна двукрилата врата. Той изтрополи по стълбището, застлано с тъмносиньо кадифе, сигурен, че отсега нататък такива недодялани хитрини нямаха никакъв шанс да измамят Корк и неговите главорези. Мъхестите стъпала ги отведоха до прага на зала с достойни за уважение размери. На тавана се въртеше голяма искряща топка и изстрелваше около себе си трасиращи картечи от злато и сребро. Повалила се в средата на дансинга, жена в костюм от полупрозрачен плат хълцаше конвулсивно. От нейните уши течеше кръв, очертавайки от двете страни на врата й яркочервени линии, и пълнеше костеливите кухини над ключиците. Зашеметени мъже пълзяха на четири крака, явно неспособни да се изправят във вертикално положение, други се гърчеха по пода, заровили глави в покривки за маса или хартиени пликове. Върху естрадата на музикантите цареше истински хаос. Давид се облегна на стената и отчаяно затърси мястото, откъдето идваше опасността. Ала не видя нищо освен това стадо — объркано, подгонено от някаква непонятна заплаха.

— Звуков атентат! — помогна му Сирс. — Често срещано явление. Музиканти терористи, запушили с восък ушите си, се промъкват в оркестъра. Чрез специални инструменти, скрити в най-обикновени тромпети, те издават трептения с непоносима честота. Голяма част от танцьорите веднага рухват със спукани тъпанчета, други получават увреждания в центъра за равновесие или изпадат в ужасна криза на временно умопомрачение. Мнозина оглушават завинаги, някои даже не успяват да се изправят повече на краката си. Извадихме истински късмет, че дойдохме, след като операцията е приключила — иначе сега щяхме да ритаме по земята с безумната надеждица някой ден що-годе да пропълзим…

Ръкавицата й изскриптя върху нахлузената в гума длан на Давид.

— Не бива да оставаме тук.

С известно затруднение намериха аварийния изход, който също беше запречен от лазещи хора. Най-сетне, след като бяха прекрачили над дузина гърчещи се тела, те се измъкнаха на пустееща пряка. Патрулът се бе отдалечил. Наложи се да вървят още един час, докато навлязат в района на старото рибно тържище.

Масивни бронзови сгради бяха натежали, по протежение на улиците. Сред издути хангари, сякаш обърнати наопаки черупки, се блъскаха отгласи, разчупващи се в безкрая. Целият квартал беше позеленял, но в зелено като върху лошо поддържана ризница. Дори по самото шосе от железни шини, стегнати с болтове, изпъкваха широки кръгли петна окисление. Вехтите хали бяха потънали в съня на ръждата, портите се ронеха от вибрациите на стъпките, а зидарията на някакъв склад се диплеше в дантела. Въздушни течения се гонеха из това запуснато място, изсвирвайки пронизителни ноти през процепите на ламарината, виеха в дупките на мъртвите заключалки и превръщаха пазарището в зловеща флейта, изпълняваща неуверена мелодия, която постоянно се импровизираше.

— Хм, нима вече никой няма тук? — учуди се Давид. — Нито продавачи? Нито купувачи?

— Не и откакто рибата стана монопол на майсторите пиротехници — отвърна Сирс. — Всички корпорации, преживяващи от фауната на езерото, се разориха.

Неочаквано изникна някакъв фонтан, възправил снага на кръстовището — бароков монумент от множество ръждиви отливки; туловище, изваяно от хромови делфини, които времето бе изпъстрило с рояк дребни черни точици. Струйка керемиденочервена вода скъпернически се изцеждаше от устата на най-горното млекопитаещо и ту секваше, ту отново бликваше като последни тласъци кръв на пресъхваща вече артерия.

— Тук трябва да е! — установи младата жена с глух глас.

Давид се освободи от туниката, като остави по себе си единствено маската, бухналия в гънки панталон и ръкавиците. От ухапването на Зви върху голия му бюст личеше само една розовееща окръжност, едва-едва подута. Нещо, което го подразни. Сирс се оттегли настрана. Изминаха час… после два. Вече губеше надежда, когато се появи дебела залитаща жена с лице, скрито зад вехта маска, мъртвешки бяла и неприятна. Жената улови фалоса от червено дърво и започна да го мастурбира, гукайки нежно невероятни мръсотии. С огромни усилия той успя да се откопчи от нея. Малко по-късно дойде слаб и шептящ мъж, който го помисли за обратен, и взе да подхвърля със звънтене златни монети в кесията си. Вечерта се спусна, без да е осъществен какъвто и да е контакт. Давид отиде при Сирс в дъното на хангара. Беше силно обезпокоен, защото имаше опасност през нощта раната да избледнее, дори да стане неразличима. Спътницата му го посъветва да я масажира с върха на пръстите си или да я разтрие със земя, за да възбуди пак възпалението. Той я послуша, надявайки се, че неговото усърдие няма да прерасне в сепсис^[7] или пък тетанус. Те заспаха, притиснати един до друг, като напразно се мъчеха да намерят удобни пози върху железния под с продънени шини.

На другата сутрин Давид се събуди от остри бодежи в гръдния кош. Гърдата му се беше издула ужасно и от всеки белег, оставен от зъбите, се отцеждаше гной. Отличителният знак на Зви сега се разстилаше във формата на двоен лък, сякаш съживен в аленочервено. Младият човек прекара деня, седнал върху бордюра на фонтана, заслушан в дразнещия, отвратителен шум на струйката вода, разбиваща се в дъното на басейна. Треската бе запалила две горещи петна по бузите му и той с мъка държеше очите си отворени. Към залез слънце отново се дотътра до дъното на склада. Излегна се под един овехтял брезент, разтърсван от страданието. Цяла нощ Сирс прекара в попиване на потта, стичаща се по слепоочията му, шепнеше му насърчителни слова, които в устата й звучаха необичайно фалшиво.

На третия ден тя трябваше да го отведе до фонтана и облегне в коритото, та да не падне. На ръба на припадъка. Давид покорно се оставяше да го направляват. Само на три метра пред погледа му светът се стопяваше, превръщайки се в мъгла от пурпурни изригвания, зарева и сияния в най-причудливи и прелестни форми.

Вече от цял час беше изпаднал в несвяст, когато почувства как някой го хваща за раменете. Пръсти опипваха неговата рана. Отвори очи, за да различи две мъртвешкобледи и свирепи лица, които внимателно го изучаваха без никаква дружелюбност. Бяха мъж и жена, облечени в тесни, вталени дрехи от люспеста кожа. И двамата имаха дълги, сплъстени коси, провиснали над раменете им като подгизнали кожени ремъци. В съзнанието му изплуваха думи, страшно заглушени от разстоянието.

— Племето от дълбините… Теб ли търсим?… Знамението…

Размърда устни, бълнувайки нещо с всичката енергия, която още можеше да намери у себе си:

— Момичето… В хангара… То е с мен.

После земята под него се продъни. Горещ октопод бе прокопал тунел в гръдните му мускули и с всеки изминал час разпростираше пипалата си все по-надълбоко, пръскащ по цялото му тяло рой от болезнени пулсации.

— Поглъща ме — простена. — Вентузите му са огън… Ледена грапава ръка опипа челото на младежа. Ръка, която не познаваше.

— Сега всичко ще се оправи — каза женски глас, — ще ти сложим инжекция.

Поиска да им обясни, че е безполезно, че вече зъбите на Зви го раздират като хиляди игли на хиляди спринцовки. Но не му беше останала никаква сила да го стори.