Серж Брюсоло
Железен карнавал (28)

27

Въпреки своето изтощение или може би точно поради това тази нощ Давид спа много лошо. На два пъти се оказа жертва на странни халюцинации. Най-напред сънува, че някаква невидима групичка ги обкръжава, после над него се изреждаха хора да го наблюдават, като лекари край леглото на болен.

— Мъртви ли са? — прошепна един глас, който му беше страшно познат, ала който не можа да определи.

— Не — отвърна женски тембър, — но преносът вече е започнал, погледнете кожата му! Всъщност това сега няма никакво значение!

Давид прошава, мъчейки се да прогони виденията. За частица от секундата напълно безсмислен образ пробяга в съзнанието му: този на животворната самодива, с която бе споделил постелята в Града на Оракулите. Тя беше облечена в бяла блуза и пъхаше в устата му термометър…

Събуди се на разсъмване, с премалели от болки крайници, зъбите му тракаха. Беше адски студено и дебела пелена мъгла се стелеше по земята. Усети веднага нечие присъствие зад гърба си, с пъшкане седна и видя Сирс, клекнала сред отъпканите треви. Лицето й бе сиво, хлътнало. В дъното на орбитите нейните очи, завладени от треската, просветваха с неестествени пламъчета. Макар че не желаеше да си го признае, тя го уплаши… Щеше му се да й поиска обяснения, да и разкаже за техните преживелици, както обикновено го правят корабокрушенците… в книгите. Но много бързо разбра, че младата дама не го слушаше. Изглеждаше… преобразена, озарена като онези мистици, застигнати неочаквано от блаженството на просветлението, недостъпно за простосмъртния.

— Чуй — прошепна му Сирс накрая. — Ние успяхме! Аз отидох на разузнаване… Бях толкоз нетърпелива да разбера…

— Я виж ти! Тя не е ли загинала? — прозя се Тереза, която тъкмо се изтръгваше от ноктите на съня. — Какво е станало с пея? Надрусала ли се е или що?

— Не си ли виждала Клитония? — запита трескаво Давид. — А Орноз? Намерихме един обгорял скафандър, без да можем да го преобърнем. Помислих, че си ти или циганката. Дявол да го вземе, толкова съм доволен, че…

Сирс го хвана за раменете, прегърна го ненаситно, възторжено.

— Ние успяхме! — повтори тя с просълзени очи. — Остров Вортсо! Ние сме на остров Вортсо! Боговете насочваха нашите стъпки! Ела да видиш!

После го дръпна за китката, принуждавайки го да се изправи със скок. Давид изстена. От влажната земя бъбреците му бяха натежали до пръсване. Сирс заобиколи някаква височинка и замря на място, насочила пръст към проядена метална плоча, наполовина погълната от къпинов храсталак. Въпреки ръждата и дантелените окисления все още личаха очертанията па кръг, пресечен от две успоредни прави: едната бяла, другата черна…

— Знамението! — ликуваше младата жена. — Спомни си!

Давид свъси чело. Действително, спомняше си пантомимата на посветените от сектата на Хомакайдо — оня чудноват балет, изпълнен със загадки и ребуси…

— Този символ го имаше — започна машинално да изброява той, — както и други неща: безплодна земя, опипващи слепци, огън, искрящ с непоносими отблясъци…

Тереза шумно се прозя, връщайки го към реалността.

— Трябва да тръгваме! — задъхано каза Сирс. — Хомакайдо е съвсем близо, чувствам го!

Младежът поклати глава. Видът на квадратната плоча метал го отчайваше. Беше си представял величествен надгробен камък, разяден от патината на вековете, черен и бляскав монолит, изпаднал от друго пространство, а откриваше останките на най-обикновен пътеуказателен знак, сгьрбен и ръждясал от капризите на времето. Но може би все пак имаше нещичко романтично в него?

Дамата вече бе взела аванс, като с нетърпелива крачка си пробиваше път сред тревите. Последваха я по петите с натежали от преумора клепачи. В сърцето си Давид усещаше неприятни бодежи, предчувствайки, че никога няма да узнае какво се е случило с останалите. Само в романите оцелелите след корабокрушение сетне се намират на един и същи бряг, готови да започнат с надежда и енергия див, здравословен и спокоен живот…

Тереза бе тази, която първа забеляза силуета на мъжа. Беше седнал на стар кривокрак стол, точно срещу морето; мъж с побелели коси и слабо, изнемощяло тяло. Зад гърба му смътно се мержелееха нащърбените очертания на паянтова къща, наполовина погълната от храсталаците. По-скоро колибка, отколкото къща, стъкмена от речни камъни, слепени с торф.

— Мислиш ли, че ще ни нахрани? — разтревожи се момиченцето.

Давид не можа да отговори. Наистина непознатият имаше вид на изпаднал в най-голяма мизерия. Сирс категорично отказа всякакъв контакт с него.

— Аз не искам да ям! — заяви тя язвително. — Трябва да развиваме нашите чувства чрез аскетизма! Помнете, че съвсем скоро ще прекрачим прага на светилище! Че ще се явим може би ПРЕД БОГОВЕТЕ! Вие сте длъжни да се пречистите!

Жената направи пауза, после допълни:

— В крайна сметка, ако не можете да надмогнете себе си, вървете, аз ще ви изчакам настрана и ще медитирам…

Давид сви рамене и хвана Тереза за ръката. Ставаше все по-очевидно, че връзката със Сирс бе прекъсната.

Докато се приближаваха към отшелника, някакъв необичаен шум нахлуваше в ушите им. Беше приглушено трептене, настойчив шепот, чудат напев, яростно тананикаи със сключени устни. Нещо, което на младежа се стори заплашително. Инстинктивно той забави крачка и присви клепачи. Въпреки слабата видимост, дължаща се на мъглата, забеляза един нестабилен облак около седналия човек — рояк от миниатюрни черни точици, увиснали във въздуха. Пръстите му се впиха в рамото на Тереза, пречупвайки устрема й. Сега вече звукът раздираше тъпанчетата им. — ТОВА Е РОЙ! — пошепна Давид. — Не отивай по-нататък! Може би са оси…

При тези думи старецът като че ли се изтръгна от своя унес и наклони глава към тях. С голяма мъка Давид успя да сдържи вика си на удивление: насекомите — по-точно пчелите — пъплеха по черепа и бузите му, изстрелваха се с жужене от ноздрите му или от широко разтворената уста. Роякът бе свил своите мъхести гнезда под мишниците и между бедрата на човека. Самите му гърди също се криеха под шумоляща черупка. От ъгълчетата на устните в дълги бухнали вадички се оттичаше мед, размазвайки се по брадичката и врата му. Забелязал корабокрушенците, той предпазливо вдигна ръка.

— Не се приближавайте! Те не ви познават, биха могли да се уплашат и да ви нападнат. Не правете резки движения, седнете настрани…

Говореше, без да помръдва челюсти, а гласът му, съскащ, подобен на вентрилок, изглеждаше съвсем близък. Не посмял да се извърти на пети и да избяга, както му се искаше да стори. Давид се подчини, последван веднага от момиченцето, което гледката явно омайваше. Гласът отново бликна в мощен шепот:

— Кои сте вие? Безплодните земи обикновено не са чак толкоз посещавани. Вече май има шейсет години, откакто не съм виждал никого от моите себеподобни! Да не би случайно да сте поклонници? Е, тогава сте на прав път…

Това беше покана за изповед. Давид се зае да му разказва най-сбито за корабокрушението и за безпаметния поход, който го бе последвал. Говореше, без да повишава тон, разтревожен от въздушното гъмжило на рояка: то ту хлътваше към тях, ту се отдалечаваше, изплитайки около странния старец пелена от звучни спирали.

— Ами вие? — запита Тереза. — Вие какво правите на стола с уста, натъпкана с пчели? Не ви ли жилят?

Мъжът се усмихна и медът, изпълващ устната му кухина, преля отвън.

— Аз съм човек-кошер. Не, те не ме жилят. А желето, което се стича в гърлото ми, ме засища. Не е необходимо да правя каквото и да е движение. Разбираш ли? В биологията този феномен се нарича хранителна общност.

— И какво, така просто ви скимна? Или това е някаква болест?

Почувствал се неловко, Давид се размърда. Не рискуваше ли дързостта на сирачето да настрои срещу тях необикновения им събеседник? За съвсем кратък миг той се видя връхлетян, прободен от хиляди жила и капчица пот залъкатуши по гръбнака му.

— Не, това не е болест — отвърна мъжът търпеливо. — Аз съм творение на слепите богове, един от последните оцелели от рая. Сам по себе си аз представлявам цял един свят. Една умалена вселена, ако така предпочиташ…

После той млъкна и дълго не проговори, като онези старци, които се унасят ненадейно по средата на някое изречение и преминават от будно към безсъзнателно състояние, без дори да променят позата си. Тереза се обърна към Давид, сетне се почука по слепоочието с показалец. Младият човек трябваше да присвие вежди, за да я прикани към повече мяра. И щеше да й предложи да се връщат, когато съскащият глас на отшелника прониза свистенето на насекомите:

— Гладни ли сте? Казвате, че сте претърпели корабокрушение, а аз говоря ли, говоря… Отидете в колибата ми, там ще намерите мед. Понякога складирам излишни запаси. Мания: не обичам да пилея. Подкрепете се. Слънцето няма скоро да се вдигне; щом малките се върнат пак в гнездото, ще можем да побъбрим… Вървете и не правете никакви резки движения, никакви!

Без да чакат да ги подканят. Давид и Тереза се насочиха към колибата. Придвижваха се с безкрайна предпазливост, внимаваха да не допуснат и най-слабия непозволен жест, спираха се на всяка крачка като войници, заблудили се в минно поле. Накрая се озоваха пред каменната ниша и на четири крака се вмъкнаха вътре. Техният събеседник не ги беше излъгал: множество съдове бяха осеяли пода — кратуни, нащърбени гърнета, очукани легени и напукани делви. И всичките бяха пълни догоре с хубав гъст светъл крем, понякога втвърден в големи захарни пити. Те се нахвърлиха върху припасите, размазвайки по дланите и лицето си дъхав клей с вкус на цветя. Много скоро се наложи да спрат, гърлата им бяха пламнали, пръстите — слепнали в съдините. Бе настанала нощ. Отвън жужащият облак преустанови своя летеж, за да загърне тялото на стареца с шумолящ и свилен покров. Ръцете, краката, туловището му изчезваха под амалгамата на плътен пашкул от насекоми, единствено устата и очите му все още се изплъзваха на заравянето. Давид се запита как можеше да търпи допира на тези милиони лапички и да не полудее веднага? Измъкнаха се от заслона, като се впуснаха в благодарности.

— Няма защо! Няма защо! — отвърна им мъжът-кошер. — Аз просто съм твърде несъвършен модел. А нашите, богове, нашите създатели някога бяха сътворили същества по съвсем друг начин!

Давид преглътна.

— Вие… Преди малко вие говорехте за слепи богове… Защо този… недостатък? Трудно е да си представим божества, застигнати от човешки недъзи.

— Причината е в катаклизма. Когато мълнията се стовари върху рая, всички избягаха: създания и създатели… Всички онези, които успяха да се измъкнат от унищожението. Аз, човекът-кошер, ги видях как хукнаха. Видях как те — нашите богове — залитаха, как се олюляваха с прогорени от пламъците очи и с протегнати ръце, ослепени, жалки… Тичаха към морето, понесли на гърба си огнени топки, които разкъсваха всичко… Хвърлиха се сред вълните, потънаха в бездните. Но един ден те ще се появят пак! Един ден те ще изплуват от океана. за да дойдат отново по собствените си места. Ще се завърнат облени, шуртящи, с безжизнени, незрящи зеници, търсещи своя път опипом, клети и величествени… И аз ще ги поведа!

— ВИЕ ЩЕ ГИ ВОДИТЕ? — проскимтя тихо Тереза.

— Да — задъха се отшелникът. — От години поставям жалони… Край пътя. Погледнете зад вас!

Давид обърна глава и се намръщи, прешлените му се бяха схванали като стара, несмазвана система от зъбчати колела. Забеляза варовиков блок, килнал се сред бухнали трънаци. Някой се бе постарал грубо да прояде повърхността му, опитвайки се да придаде някаква форма и да изтъкне поредица от точици, без да успее да ги надари с особена художествена стойност.

— Какво е това?

— Крайпътен знак! — възкликна мъжът-кошер. — Междинен слог с брайлови надписи^[1]! Така те ще могат да се ориентират въпреки незрящите си очи и да се върнат в града! Хомакайдо… Доверявайки се на своите пръсти, на осезанието си, на своя допир…

За секунда той сякаш щеше да се задуши, после отново изпадна в летаргия. Давид и Тереза се възползваха от това. Отстъпили назад, те се отдалечиха. Напълно безразлична, Сирс не им зададе никакви въпроси.

В мълчание тримата продължиха да вървят, като от време на време се натъкваха на странните крайпътни знаци, пръснати от човека с пчелите. Младежът изпитваше смътно усещане за неразположение. На два пъти се спира, убеден, че някой го наблюдава, но не успя да различи никакъв поглед зад завесата от избуялите високо треви… Спусналата се мъгла бе скрила хоризонта и същевременно засилваше чувството за клаустрофобия.

След около един час местността се разреди. Краката им застъпваха в остъклена почва, подобна на лед, която пращеше под тяхната тежест, разпукваше се и бягаше в дълги мрежести набраздени ивици. Давид приклекна.

— Това е стъкло! — възкликна Тереза. — Дяволите да го вземат! Направо да повярваш, че вървим по огледало!

— Пясък е! — обясни младият мъж. — Пясък, който се е втечнил вследствие на голяма горещина. Например в резултат на експлозия… Експлозията, дето е ослепила боговете…

— Не се влачете! — подвикна им Сирс. — Приближаваме се, чувствам го! Спомни си: заслепяващия огън от пантомимата!

Давид сподави проклятието. Малко по-нататък подминаха овъглена табела, наполовина стопена, върху която все още се различаваха очертанията на кръга и неговият пресечен двуцветен диаметър. После от мъглата изплуваха група постройки. Половин дузина почернели високи кули с дръзка архитектура, чийто определено функционален вид обаче не отговаряше въобще на представата за божествена резиденция!

Тласкани от вятъра, множество дюни бяха завзели пространството, поглъщайки голям брой от по-незначителните конструкции…

— Това ли е твоят… Хомакайдо? — прихна Тереза. — Я гледай ти! Не си представях, че боговете живеят в евтини сгради под наем!

Сирс бе замръзнала на място. Явно разколебана, тя обхождаше с поглед зданията на града-призрак, като че ли неочаквано се бе усъмнила в своите сетива. Давид се окопити и закрачи към най-близката сграда. В момента, в който постави крак върху първото стъпало на стълбището, отново изпита уверението, че го наблюдават.

— Хей! — извика момиченцето. — Виж!

Той се обърна. Тереза се люлееше на някаква обозначителна табела, издигната в средата на кръстовище. Заострените й като стрели в края метални пътеуказатели сочеха поотделно всяка една от постройките. Инстинктивно младежът огледа колоната с надписи:

С.Р.Х.И.Д.С. Билдинг

О.С.Х.А.Л.С. Тауър

Д.А.Н.С. Хол

А.И.А.Т. Хол…

Надписите продължаваха така на повече от метър, изреждайки месторазположението на множеството най-различни служби в комплекса. Вероятно бе административен център или международно средище за конференции. Каквото и да беше, нямаше нищо, което по-специално да лъха на тамян и на вощеници… Давид се вмъкна в кулата. Ако пясъкът бе засипал малко по малко мраморната настилка по пода, то мебелировката, напротив, изглеждаше относително леко пострадала от катастрофата. Макар и осеяни с драскотини, фотьойлите все още бяха в състояние да поемат тежестта на нечие тяло, без начаса да се разпаднат в прах. Той направи няколко крачки към рецепцията… и се вкамени на място, поразен от очевидния факт.

За една безкрайна секунда се зарея извън времето, извън света, увиснал в селенията на космоса, после Тереза го задърпа за ръката и го върна към действителността.

— Лошо ли ти е? Какво видя? Казвай!

Получила ням отговор от младежа, тя се помъчи да определи посоката на погледа му, но забеляза нещо съвсем банално — стена с потъмняла мазилка, върху която се разстилаше едър надпис с метални букви:

— Отиди да извикаш Сирс! — изшептя неразбрано Давид с напълно променен глас. — Бързо!

И без да обръща повече внимание на момиченцето, се затича към близкото табло за съобщения. По-голямата част от служебните информации бяха дотолкова избелели, че бяха станали нечетливи; той обаче успя да намери една брошура, която някаква подложка бе запазила от набезите на горещината. Още на първата страница видя надписа С.Л.О.В.О., а над него — същия знак, на който се бяха натъкнали в безплодната местност: кръга, пресечен от две прави, едната бяла, другата — черна. Отдолу три реда, написани на машина, браздяха пожълтелия лист:

Утре, 6 юни 1995 година, професор Хиро-Ито Хомакайдо ще даде подробна пресконференция, по време на която ще представи своите последни резултати във връзка с употребата на антиотхвърлящото лъчение. Дискусията ще се проведе в амфитеатър Б от 11.30 часа, в голямата зала при центъра на С.Л.О.В.О.

Давид се извъртя на пети, пясъкът под подметките му пронизително изстърга. Сирс пристигна и той й подаде брошурата… Внезапно се почувства изпълнен със злоба — непонятна, унищожителна.

— Разбра ли? — нахвърли се младежът сухо. — Разбра ли? Всичко си идва на мястото: Хомакайдо, слепите богове, знамението, лъчението…

Обзет от някакво неочаквано иконоборско изстъпление, той налетя върху купчините със списания, натъпкани по лавиците, разхвърляйки ги във всички посоки. Под пръстите му те се разпадаха, разронваха се, превръщаха се на прах. В момента, когато се вкопчваше в последната въртяща се стойка, едно заглавие с удебелени букви рязко възпря устрема му като директен удар в черния дроб. Зачете се.

„Професор Хомакайдо, който е сред основателите на С.Л.О.В.О., заяви от трибуната на Обединените нации следното: «Сега, в часа на най-голямата надвиснала опасност, аз ще произнеса само една дума — обединение, — думата, която побира в себе си всичко!»“ Той избухна в истеричен смях.

— Погледни! — задави се в хълцане. — Ето за това изминахме целия този път, за да стигнем до извора на легендата! Какво, не разбираш ли? Привържениците на С.Л.О.В.О. след елементарно фонетично объркване са се превърнали в Пазителите на Словото! Думата, която побира в себе си всичко, не е никаква магическа формула, ами обикновен лозунг! Колкото до Хомакайдо, става въпрос чисто и просто за фамилното име на един учен!

Сирс се бе втренчила в него с налудничав поглед, устните й трепереха.

— Няма никакви богове, дето да ни чакат за среща! — продължи жестоко Давид. — Няма Олимп, няма светилища… Нищо друго няма освен това гробище! Отломки от една научна организация, унищожена вероятно от същите сили, които си е мислела, че контролира. Твоето мистично разследване свърши в купчината преписки на някаква забравена администрация, в останките от епруветки на еди-коя си пропаднала вдън земята лаборатория! А ние се подложихме на всичките тези рискове… На всичките тези рискове…

Той се задъхваше, гласните му струни пълнеха въздуха със злобни хъхрения.

— Слепи богове ли! — намери още ярост у себе си да се присмее. — Ранени, недъгави жертви на последния взрив, удавили се тук и там, бягащи напосоки… Легенда ли, да, да, и то каква само легенда!…

Рухна в един фотьойл, вдигайки облак сух прахоляк, сърцето му болезнено биеше в слепоочията, кръвта пулсираше в страните… Сирс бе започнала да блуждае из хола като сомнамбул. В безжизнените й очи сега не проблясваше никаква искрица разум.

— Не трябваше да се нахвърляш на нея така! — скара му се Тереза. — Не виждаш ли, че вече не е с всичкия си?

Ловкинята седна по турски до фотьойла и се вглъби в съзерцание на една драскотина, набраздила лявото й коляно.

— Между другото ти май също не си съвсем наред! — заключи тя неочаквано с предпазлив тон.

Давид поиска да възрази, вдигна ръка… Но беше толкова уморен, толкова уморен…

Сънят го изненада неусетно. Главата му клюмна на рамото, покосена от изтощение. Много по-късно през нощта, въобще без да го щади, Тереза го разтърси силно и той се изправи, тракащ със зъби, схванат от болки…

— Сега не е време за сън! — зашепна момиченцето. — Излязох навън, за да… е, с една дума, дръж се здраво! На върха на кулата грее светлина. Чуваш ли? Хайде, стегни се, не се прави на слабоумен! Казвам ти: най-отгоре в сградата има стая, която е осветена като кабината на фар!

— Къде е Сирс?

— На площада. Вече не отвръща, когато й говоря. Изглежда, раят в действителност я е разочаровал. Ела, трябва да се качим горе…

— Но дотам има поне шейсет етажа!

— Асансьорът работи, проверих! Побързай!

Тя настойчиво го дърпаше за ръката и той я последва, като мърмореше. Избута го в прашната тясна кабинка, след което се надигна на пръсти да натисне най-горния краен бутон. На капсулата й бяха необходими не повече от десет секунди, за да достигне последния етаж. Сетне крилото на вратата със свистене се отмести встрани, разкривайки кръгла заседателна зала, в по-голямата си част засипана с пясък. В средата на помещението имаше някакво странно същество: подобие на дърво с хуманоидни форми, плетеница от усукани корени, почернели и изсъхнали. Растителен зародиш с човешки ръст. Давид направи няколко крачки, потърси опората на един стол.

— Можете да седнете — проговори дървото, което отвори очи. — Вече от толкова време чакам някой посетител да дойде… Видях ви, когато пристигнахте този следобед, и задействах генераторния агрегат, като се надявах, че ще разберете посланието… Наричам се… Не, всъщност това няма никакво значение. По-добре да ви разкажа една история, история, която всеки ден разказвам на себе си от близо цял век насам… Историята на Хомакайдо…