Серж Брюсоло
Железен карнавал (2)

1

Нощта изтриваше контурите на влака с вагони, боядисани странно в черно. Тъмнината бе такава, че на десет метра ставаше практически невъзможно да се различат очертанията на композицията. Само конвулсивно извиващите се облачета пара, тракането на буталата и свистенето на лостовете все още издаваха нейното присъствие.

Давид направи няколко крачки по перона. Струваше му се, че огромен и невидим звяр пъшка в мрака, като че ли обладан в ритъма на чудовищно, неимоверно сношение. Грабна куфара и се запъти към изхода. Беше му се наложило да изкара цялото пътуване в непрогледна тъмнина под подозрителния поглед на началник-влака, бдящ зорко нито един пътник да не престъпи нареждането и да зачете вестник на светлината от джобно фенерче. Опипом трябваше да се придвижва по коридорите в търсене на тоалетна. Ала напразно. Загубил се в крайна сметка, той бе уринирал върху вратата на случайно купе, а после се беше оказал неспособен да се върне отново на мястото си. Тогава един кондуктор го бе хванал за ръката и повел като дете.

— Такъв е редът — шепнеше мъжът в униформа, — нищо не може да се промени. Никой не трябва да знае пътя на влака. Само преди три месеца някакви религиозни фанатици се опитаха да ни бомбардират. Линията, която обслужва Града на Оракулите, не се вижда много добре, това е сигурно! Но ние вземаме предохранителни мерки. Отначало слагахме черни завеси или боядисвахме стъклата в синьо, за да запазим светлината вътре в купетата. Обаче винаги се пръкваше някой кретен, който да дръпне прозореца… И сега вече няма никакво електричество! Така сме спокойни!

Давид въздъхна. Перонът опустяваше. Без да удостои с поглед спътниците си, той проникна в настланата с плочи зала. Оградено от два големи медни вентилатора, в дъното се полюляваше емайлирано табло:

Намирате се в Града на Оракулите.

Не се опитвайте да определите своето местонахождение.

Вашата сигурност зависи от вашето мълчание.

Повдигайки рамене, Давид прекрачи прага на тоалетните. Чувстваше се изморен, дори по-зле — изтощен. Завъртя кранчето на умивалника, намокри длани и ги притисна към лицето си. В огледалото неговото отражение го загледа втренчено. Бръчките, браздящи челото, слепоочията и бузите му тази вечер изглеждаха по-дълбоки отвсякога. Остарял. Думата се запъна в зъбите му като скоростна предавка на автомобил. Той бе остарял.

Странно бучене го накара рязко да изправи глава. Над огледалото, от висяща на усукалата се плитка кабели хилава 40-ватова крушка, струеше дрезгава светлина като на бдение край смъртник. Шумът идваше от нея. Първата реакция на госта бе да си помисли, че е станало късо съединение, после погледът му се спря върху миниатюрната черна точица в центъра на крушката. Едно мъничко петно, хвъркащо насам-натам в безпорядък, сякаш беше затворник. С разбудено любопитство той се изпъна на пръсти, повдигайки носа си до височината на лампата. Изглежда, че насекомото — правокрила богомолка или нещо друго? — полагаше мъчително усилие с една-едничка цел: да се задържи върху гладката стъклена повърхност на достатъчно разстояние от нажежената жичка. Давид се запита, как животинчето бе успяло да проникне във вътрешността на електрическата крушка и да оцелее в тази тъй враждебна среда, как смогваше в постоянна борба да се изплъзва и от задушаването, и от огъня? На много места по люспите и твърдите крила личаха следи от изгаряне. Едно от миниатюрните задни крачета с толкова сложни учленения стърчеше неестествено свито, сякаш излязло от употреба. Мъжът присви очи и се опита да заличи от зениците си заслепяващия образ на жичката. Не за първи път установяваше наличието на насекоми във вътрешността на термометри или неонови лампи… В тоя момент правокрилата богомолка се подхлъзна. Давид съвсем ясно видя как крехкото, покрито изцяло в сиво телце се блъсна в нагрятата до бяло напречна стена. Преди да успее да натисне електрическия ключ, крушката избухна със сух пукот, потапяйки помещението в тъмнина. Неприятно смъдене пролази по бузата му — там, където неочакваното възпламеняване току-що бе насадило ситни парченца стъкло. Пръстите му опипаха кожата, която от наболата вечерна брада беше станала грапава. Малко влага, малко кръв…

Наведе се затърси слепешком куфара. Шапката от английски филц жареше челото му, ала той потисна желанието си да извади носната кърпа и да обърше вътрешната кожена ивица. Без да се спира и без да повдига очи, прекоси залата.

Отвън, прилепена в единия край на висока сивока-менна сграда, някаква механа се изпречи насреща му, заслепявайки го с всичките си светлини. Оказа се посредствена кръчма, оградена от мрачните сводове на покрито тържище или подлез, отреден за проституиране. На талази оттам се носеше острата миризма на вкиснато и гениталии, а на стъпалата, водещи към терасата, някой бе вързал с вериги горила, безвкусно и смешно навлечена в жълта платнена престилка. Мускулестото животно хвърляше към клиентите затъпели погледи и в същото време жонглираше апатично с шепа звездообразни топчета. Стопанинът — дребно, плешиво човече с червендалесто лице — стоеше отстрани, стиснал пластмасова кофа в ръка. Когато пристъпи по-наблизо, Давид забеляза локва пред краката на маймуната и тъмно петно върху престилката й, в долната част на корема. Тогава се досети, че така свързано и спънато, животното бе принудено да уринира през целия ден под себе си и в дрехата. Изненадало погледа на пътника, дребното човече изпразни съдържанието на кофата в лапите на горилата, като заличи по този начин следите от злодеянието.

Давид продължи нататък. В туристическата агенция бяха уточнили, че хотелът се намира съвсем в дъното на улицата и че стаята му ще бъде резервирана на фиктивното име „господин Сат“. Бяха му заръчали да не забравя тая думичка код и никъде да не я отбелязва. Той бе обещал. Дори заяви, че паметта му все още не е отслабнала, противно на онова, което можеше да се очаква от напредналата му възраст.

Крачеше, вперил очи в тротоара и без да проявява никакво любопитство. Безразличен към бароковата архитектура на този поклоннически център, който не фигурираше в нито една официална карта вече над два века, гостът вървеше напред с единствената грижа да разбере дали леглото му ще е удобно.

В хотела го посрещнаха хладно. Суха, слаба жена с кок и сива блуза му подаде ключа, посочвайки му първия етаж. Щом тръгна по стъпалата, той въпреки всичко не можа да се овладее и изтръпна. В средата на стълбището, изправил се до парапета, с който се бе сраснал, някакъв мъж от черно дърво се беше надвесил към него. застинал в движение, което никога нямаше да довърши. Това бе статуя, висока близо два метра, изваяна от вманиачен в детайлите скулптор. От нея лъхаше приятно на паркетин. Когато мина край творението, Давид успя да установи, че нищо не е забравено — нито заврънкулките върху обратната страна на ревера, нито инициалите по кърпичката, едва-едва надиплила се над джобчето. В дясната си ръка колосът стискаше емайлирана табелка с формата на метален квадрат, която показваше като полицейска карта. Там можеше да се прочете:

Напускайки Града на Оракулите, аз ще остана ням като статуя.

Давид се окопити. Осъзна, че повече от минута наблюдава втренчено лицето, сякаш бе изпаднал в хипноза. Долу, в центъра на фоайето, хотелиерката беше замряла с недоверчив вид. Той направи усилие да се усмихне и се изкачи до стълбищната площадка, където без никакви проблеми откри номера си. Стаята имаше сводест таван, наподобяващ този на зимник или противоатомно скривалище; бе обзаведена със стари, овехтели мебели, от които лъхтеше неприятно на нафталин и восък.

Гостът се строполи върху леглото, сигурен, че както е натежал от умора, ще продъни дюшека.

Книги с пожълтели корици запълваха етажерката над диванчето в модерен стил. Бяха полицейски романи от някаква друга епоха, прелисти ги машинално. Заглавията не му звучаха непознато… Спомените изплуваха от плесента на годините. Отломки, които смяташе за проядени от времето, неспособни да бъдат определени, а ето че сега неочаквано ги намери запазили се непокътнати… Беше… Да. беше в Довил, на тавана на чичо Жан… На колко ли лазарника бе тогава? Тринайсет? Четиринайсет? Бяха заедно с Казор, жълтото куче. Семейната къща с обезобразената статуя, издигаща се сред папратите…

Искаше му се да обуздае този поток, да възпре това мозъчно излияние на спомени, тая „старческа болест“, както имаше навика да я нарича. Ала неудържимият порив на миналото изпълваше съзнанието му. И той се предаде, отпусна се в ласките на паметта. Времето течеше, сякаш невидима река, мъкнеща в своите водовъртежи наноси от всякакви парчета, от които толкова често му се беше налагало да се вдъхновява, да възстановява мозайката на собствения си живот…

Внезапно потрепера. Тилът му се блъсна в таблата на кревата. Бе успял да заспи, замаян от спомените и умората при пътуването. Сети се отново за дървената статуя, стърчаща в средата на хотелското стълбище, за книгите, оцветили се така грозно…

Някой почука. С подскок Давид се изправи, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно. И преди още да бе имал време да отговори, крилото на вратата се беше разтворило. Жената в сивата блуза и с кока пристъпи напред.

— Забравих да ви предупредя — започна тя с писклив глас. — Вие не сте тукашен, а по тези места понякога възниква доста необичайно явление, което може да изненада чужденците. Просто се получава видоизменяне на нещата, няма нищо чак толкова сериозно. Временно е, но ако то стане, не се плашете, трябва да изчакате да премине. Това е всичко. Наричат го rigor mortis и засяга единствено вещите. Лека нощ.

Едва успя да отвори уста и жената вече се беше изнизала в коридора. Бе твърде изморен, за да се учудва. Съблече се, нахлузи пижама и се пъхна под завивките. Десет минути по-късно спеше.

Усещането дойде много след това, с пукването на зората. Измъчван от ужасно желание да се облекчи, той положи усилие да седне в кревата. Напразно. Като че ли неочаквано се беше парализирал. Макар и напрегнати до пръсване, мускулите му не можеха повече да раздвижват крайниците и въпреки всички опити да се изправи, Давид продължаваше да лежи в същата зародишна поза. Челото му веднага се покри с дребни капки пот. Пръстите му обаче свободно се разхождаха по възглавницата. Все едно че някой шегаджия се бе възползвал от неговия сън, забавлявайки се набързо да го залее с цимент. Поиска да извика, но думите на хотелиерката изплуваха в съзнанието му: rigor mortis… Латинското наименование за трупна вкочаненост! Беше разбрал. Сковаващият страх от необяснимото престана да го стяга за гърлото. Обикновено явление на молекулярно ниво, нищо повече! Под действието на някакво магнитно поле, на някакво лъчение, чийто произход оставаше да се определи, неживата материя свиваше своите съставки до крайност. Гъбата се превръщаше в паве; ризите, нахвърляни по рафтовете в чекмеджетата — в също толкова хиперреалистични скулптури. Чаршафи, хавлии, покривки се втвърдяваха до такава степен, че ставаха неразгъваеми. За секунда си представи как разповива леглото с длето или накисва дрехите си във вряла вода, за да им върне предишната мекота. И за първи път от доста време насам осъзна, че се усмихва.

А после явлението премина и той можа да отхвърли пухената завивка с крак, както се отблъсква отпуснатото тяло на боец, чиито железни мускули смъртта е размекнала. Втурна се по коридора в търсене на тоалетните и застина над писоара, прихванал своя член с два пръста, изпразващ мехура си в дълги, звучни струи. Преди да е успял да свърши докрай, малкият свят в хотела отново се сви. Пижамата на дебели сини райета, покриваща тялото му, прие съвършената твърдост на тухла, парализирайки го пред раковината от бял фаянс, където урината в момента представляваше оцветено в охра петно. Давид инстинктивно се помъчи да отстъпи, но мускулите му не можаха да предприемат нищо друго, освен да потръпнат. Беше като вкаменено животно, пленник на бездна край морски бряг, обезумяло млекопитаещо, което лавата обгръща в своето черно, пенещо се наметало. Напразно прасците му се напъваха, ставите му напусто пукаха от усилията… Най-после, с плувнало в пот чело, той се отказа, застинал в гротескна поза — с член, провесил се през цепката на пижамата ризница. Бе се превърнал в статуя от жива плът, в манекен от витрината на някакъв кошмарен магазин. И съвсем скоро щяха да се появят странни купувачи, които търсят устойчиви дрехи, страховити същества с анатомия, способна да огъва и най-твърдите материали. Те щяха да спират пред манекена Давид, да опипват стоманената пижама с мощните си пръсти, да…

Той затвори очи, преглътна. Това бе просто една неприятна ситуация, нищо повече. Бяха го предупредили: „Градът на Оракулите е богат откъм объркващи проявления. Не се плашете, в случая няма никакво вълшебство. Всичко е само деликатна игра на магнитен и газов обмен, на молекулярно преструктуриране. Градът на Оракулите е подвластен на промените. Винаги си спомняйте тоя факт. Нищо от онуй, което ще наблюдавате там, не принадлежи на света на фантастичното, на магията. Научните теореми, направляващи химическите цикли на мястото, се различават от тези, с които сте се сблъсквали досега. ТОВА Е ВСИЧКО.“

Успя дотолкова да се отпусне, че в крайна сметка задряма. Събуди се в момента, в който дрехата, отново станала мека и податлива, престана да го крепи във вертикално положение и той се строполи на плочника в тоалетните. С натъртена опашна кост се върна в стаята си, ругаейки, заричайки се твърдо следващата нощ да спи съблечен ВЪРХУ завивките!

Набързо оправи тоалета си, избръсна се и слезе да закуси. Трапезарията бе почти празна, никой не го поздрави. Но може би така беше по-добре. Щом жената в сиво, която обслужваше, донесе подноса със закуската му, Давид обезпокоен се заинтересува от честотата на кризите rigor mortis. Не съществуваше ли опасност да застине парализиран на улицата, или пък…

Сервитьорката повдигна рамене.

— Случва се само нощем — проговори тя с уморен глас. — Трябва да спите чисто гол, това е.

Гостът отлично го запамети и направи усилие да погълне двете сякаш гумирани кифлички, които бяха тикнали в чинията му. Ала се отказа — за пореден път челюстите го боляха. Чувстваше се съсипан, смазан. Неговите размишления представляваха една огромна, усукана топка, свила се в отдалечено ъгълче на съзнанието му. Дълго време се мъчи да ги разнищва, класифицира и беше изцяло погълнат от тази задача, когато хотелиерката с кока фамилиарно го потупа по рамото. Сивата й блуза, колосана до съвършенство, изглеждаше като че изсечена от картон.

— Добре ли спахте? — осведоми се тя, без да я е грижа дали ще получи отговор. — Мислите ли за вашата среща, господин Сат? Насрочена е за шестнайсет часа, в пещерите. Няма да забравите, нали? Ето ви план, тук мястото е обозначено. Не го губете…

Обясняваше му като на дете. Хм. наистина ли беше толкова стар и тъй близо до пълната грохналост? Въпреки всичко бе убеден, че умствените му възможности все още са дееспособни. Е, от време на време го обземаше познатото отвратително увлечение да пресява миналото отново, без ни най-малко да го е очаквал, тези „мозъчни излияния“, както му харесваше да ги нарича; но с изключение на това…

Давид поклати глава, овладя се и сподави една ругатня. Не биваше да клати глава на всяка крачка, където трябва и където не трябва! Та нали туй беше мания на слабоумен старец!

За минута остана замислен, прехвърляйки картата в сбръчканите си пръсти. После отмести салфетката…

Навън времето бе хубаво. Златиста светлина се разливаше върху бароковите фасади, сплескваше гравюрите и издутите барелефи, поглъщаше сенките им. Той направи няколко крачки да се ориентира. Със своите наконтени, нагиздени почиващи атмосферата бе почти същата като в балнеолечебен център. Тук и там разцъфваха шапки с тесни и прави периферии, мяркаха се бастуни от жилава тръстика, папионки… При вида на толкова леност го връхлетя съмнение — дали те просто не бяха фигуранти? Не беше наивен, отдавна му бе известна мръсната практика на междупланетните пътнически агенции, на които им харесваше да населяват местата около туристическите хотели с тълпи от актьори „туземци“. Заплащаха им на ден, за да се появяват усмихнати, послушни като дечица, гостоприемни, услужливи и „страшно сърдечни“…

Реши да се поразходи и да позяпа витрините, да задоволи своята отколешна страст към вещите, да насити увлечението си към колекционирането, към повторението. Не му беше нужно дълго да се лута, докато открие онова, което търси — стара и прашна работилничка, която продължаваше да крепи търговия, ставата от ден на ден все по-рядка: бижутеро-сладкарство…

Кисел вкус попари езика на Давид и слюнка запълни устата му — точно както някога, когато беше дете. Витрината го привличаше подобно магнит, не виждаше нищо друго освен нея, рамката й в остаряла позлата, неестествената калиграфия на фирмената табела и…

Бижутерите сладкари се спотаяваха в дъното на мрачни стаички, отрупани със заключалки и алармени инсталации. Преграда от блиндирано стъкло, дебела три сантиметра, предлагаше на взора, асортимент от кутии за скъпоценности в сатен, положени на възглавнички от тъмночервено кадифе. Вдигнатите похлупаци, зейнали над седефа в подплата от бяла коприна, неудържимо извикваха представата за колония бисерни миди, разположили се царствено върху мъхести скали. Почти синкаво-зелената светлина, напластила се зад витрината, засилваше това впечатление със своето сияние, размътено като в зле поддържан аквариум. Да опре чело в подсиленото стъкло бе все едно да се надвеси над повърхността на ров и да зарее погледа си в зелената същност на неговите глъбини, поръбени с потъмнели стръкове, където тинята остарява в обятията на тръпнещата водна шир — застинала утайка от избистряне, приключило преди векове, ненабраздявана никога вече от нито един полъх. Опалов куб, експозицията миришеше на сол и морски водорасли и Давид нямаше да се учуди кой знае колко, ако види, че от кутиите изскачат мехури и се разстилат в бълбукащи нанизи нагоре. Човек въобще не биваше да се застоява пред витрината на бижутер. Търговците на подобни скъпоценности панически се страхуваха от обири и окото трябваше да се задоволи само с тези кратки мигновения, с тези бегли потапяния в небитието на стелажите, за да се изпълни с видения колкото жестоки, толкова и мимолетни.

На своя тапициран, свилен език всяка кутия поднасяше по един бонбон в оригинална опаковка, едно-единствено, увито в разноцветен целофан лакомство, но тъй безценно, както и най-чистият диамант. Черупчица втвърдена захар, топната в основа от рядък крем; медено изкушение с пълнеж от виолетов ликьор; драже, гладко като мраморно яйце, полирано, лъскаво досущ като сатен и с благоуханието на печени бадеми… Ами карамелите? Кубчета от тъмнокафеникава или златиста паста, паралелепипеди от светъл кехлибар или маслиненозелен нефрит, предлагащи се на небцето, крехки и хрупкави…

Да. всеки един бонбон произлизаше от далечната съкровищница на кралските сладкарници. Забравени рецепти (унищожени поради мерки за сигурност!) бяха залегнали в тайната на подобно създаване, а властни управници им бяха позволили да преминат през вековете, без да се развали техният вкус. Те бяха останали неповредени и свежи като в онази гореща привечер, в която за първи път ги бяха поднесли на масата на Клеопатра, за първи път ги бяха поставили в бонбониерата на Лукреция Борджия или в кутията за сладкиши на Луи XIV…

Давид потрепера, обзет от неочаквана трескавост. Тук имаше екземпляри, чиято стойност навярно стигаше до петдесет карата. Какво ли не би дал, цели два пръста от дясната си ръка, за да може дори само за минутка да погледне удостоверението им за фабричен произход! Душата му на колекционер се пробуждаше, омаяна от заклинанията на страстта. Той отлично знаеше, че някои шоколадови бонбони са стрували на своя създател петнайсет години изящна изработка, че отделни захарни пръчици, скалички, трюфели са били направо измъкнати с наддаване в полумрака на продажбени зали, изведнъж превърнали се в море от истерия, че също така…

Отражение зад прозореца го предупреди, че стопанинът на сградата го наблюдава. Вероятно беше марсианец, както и всичките, му събратя от племето на гоясите. Бяха дребни човечета, с явно изразено надебеляване, кожата им бе с цвета на потъмняла слонова кост. Език с хипертрофиралн папили^[1] изпълваше техните уста. заставяйки ги да се хранят посредством рогова тръбичка, излизаща от гърлото на равнището на адамовата им ябълка. Такова угощение, поемано винаги в течно състояние, с нищо не ги притесняваше. Храната никога не влизаше в допир с вкусовите лигавици, даже едновременно с това ги предпазваше, от натрапчивата обикновена сладост. Истински органи за експертиза, езиците им служеха само за да тестират качеството на разни благи изделия. Заслужаваше си човек да ги види как докосват повърхността на бонбона с помощта на малка четка с твърди влакна, после оставят туфнчката косми от златка върху кранчето на огромния израстък, обтягащ бузите им и посинял като обесен, затварят сладострастно очи, след което по телепатия изказват сентенцията: „Фондан^[2] със саке, трета династия. Леко разваляне на захарта, дължащо се на влага. Шейсет карата.“

Знанията на месопотамските кулинари бяха в кръвта им, но те владееха също и тайните от кухните на фараоните, загадъчните рецепти от сладкарската алхимия на Никола Фламел^[3].

Давид напрегна отслабналите си мускули, за да се изтръгне от витрината. Успя да го направи с цената на истинска физическа болка. Толкова години страстта към вещите го беше подтиквала към живот. И бе съвсем нормално още въглени да тлеят под пепелта на времето, готови да пламнат при най-крехкото предизвикателство…

Сърцето му беше забило по-учестено и той едва смогваше да си поеме дъх. Реши да седне за малко на терасата на едно кафене. Ръцете му трепереха, овлажнявайки черния мрамор на масата. Даде поръчката с неузнаваем глас на астматичен старец. Картини танцуваха под неговите клепачи, пъстри и странни предмети се извиваха в хоровод… Той стисна зъби, но нищо не можа да постигне. Спомените му отново бяха започнали да се изливат досущ като пробит мях. Капките се отцеждаха една по една. Най-напред поотделно, после все по-бързо, образуваха локва…

НЕ! НЕ ТРЯБВАШЕ!

Като дете му бяха разказали, че баща му полудял. когато веднъж, сваляйки шлема си, за първи път чул ужасяващия рев на планетите, сриващи се в пространството. Този шум, уловен в плен и запечатан върху лентата на касета, скрита в дъното на един шкаф. Давид никога не се бе осмелил да прослуша. Много по-късно след смъртта на своя родител в личните му документи той откри плосък камък, фосфоресциращ и остъклен. Несравнимо красив. С помощта на джобен лазер незнайна ръка несръчно беше изписала отгоре му следните няколко думи:

Космосът е декор от нарисувана картина, навит, той се побира в чекмедже.

Впоследствие тази обикновена фраза се превърна за Давид в магическо уравнение, обобщаващо всяка една колекция: вселена в чекмедже…

Генезисът на неговото нещастие се криеше там. НЕ! ДА СЕ ОСВОБОДИ… Да не мисли повече за това. Беше се зарекъл!

Той накваси устни в цитронадата. Тръпчивият вкус веднага накара езика му да настръхне, а после, и стомаха. Сякаш започваше да се връща към реалността. Миналото се отдалечаваше като зловонен повей, полъх от някаква неприятна миризма, отвяна от вятъра, призрак, който не бе имал време, да се материализира. … Давид никога не успя да довърши СВОЯТА колекция. Укритието, което беше избрал за работно помещение, се срути над главата му, пометено от свличане на земни пластове. Като по чудо нечувано той се изплъзна от засипването. Замаян, покрит с рани, почна да броди сред поле от развалини, затулващи сякаш и самия хоризонт. След седмици скитания безпаметното лутане го изхвърли в пределите на територия, осеяна с телени заграждения. Там го посрещнаха хора в униформи, а после го изолираха. Неговите, четирийсет лазарника му помогнаха да дойде на себе си. Обяснили му бяха, че столицата е напълно разрушена и след като не са деблокирани кредитите за възстановяване, в крайна сметка са обявили бомбардираната зона за нездравословна. Войната беше приключила преди единайсет години. Страната, чийто ландшафт и климатични условия бяха съсипани от употребата на химическо оръжие, бавно се връщаше в средновековието. Всичките тези сведения той бе възприел в почти умопомрачено състояние. Когато поиска да предприемат издирване, за да измъкнат от развалините най-ценните вещи от неговата сбирка, те просто му се усмихнаха, преди да го върнат решително в стерилната стая.

Едва след цял един месец Давид осъзна, че е на ШЕЙСЕТ И СЕДЕМ години. Беше прекарал сред рафтовете на своята колекция в подземието скривалище близо четвърт век… Това разкритие му подейства като електрошок и в продължение на три дни сънят не го навестяваше.

Щом централният компютър категорично установи наличието на присадените под кожата чипове за идентификация, забавената пенсия му бе изплатена твърде бързо, както и месечните суми от взаимоспомагателния фонд за бивши бежанци. Така събраните пари му позволяваха да дочака края на живота си в държавен и относително приветлив старчески дом. Две седмици той се лута между това решение и самоубийството. Точно по същото време чу да се говори за Града на Оракулите… Надеждата веднага го тласна към брега на живите. Оттогава досега бе изтекъл почти месец…

НЕ ТРЯБВАШЕ ПОВЕЧЕ ДА МИСЛИ ЗА ВСИЧКОТО ТОВА…

Ръцете му престанаха да треперят. Добави малко захар към размътената жълта течност. Магазинчето на бижутера сладкар неочаквано беше загубило своята привлекателност. Още минута той продължи да го съзерцава. Говореше се, че бонбоните, подобрени с времето, можели да увеличат невероятно калориите си. И изяждайки три или четири от тях, човек за една нощ се обричаше на затлъстяване! Тези съкровища, които бе възможно да унищожиш само с няколко схрусквания на зъбите, винаги бяха очаровали Давид. Тяхната крехкост им придаваше още по-голяма стойност! Освен туй мисълта за погълнатия и смлян шедьовър носеше и нещо нетърпимо, дори възхитително. Преобразувайки калориите в мазнина, творението на изкуството ставаше неразделна съставна част от вандала, който го бе натрошил между челюстите си! Впрочем това унищожение ли беше или трансмутация? Нима затлъстелият, превърнал се в доброволен болник, не се издигаше сам по себе си в ранг на артистично съкровище? И логичен завършек на захарните изделия, надебеляването и насложилата се лой не представляваха ли всъщност финален акорд от сътворението, последната брънка на веригата?

Известно време Давид размишлява над тази теорема. Всяка верига, всяка структура, всяка амалгама го връщаше отново към старите му занимания. Сметките, сумите, кратките проблясъци го опияняваха в най-висша степен. Животът му се свеждаше единствено до тези изброявания, повтаряни и преповтаряни пак и пак, до тези колони, които обнадеждаваха, че крайният резултат ще доведе до радикална промяна на всичко, напълно нов лъч светлина или…

ДА НЕ МИСЛИ ПОВЕЧЕ ЗА ТОВА!

Гостът прехапа до кръв езика си. Разпалена от стипчивия вкус на питието, болката изпълни със сълзи очите му.