Серж Брюсоло
Железен карнавал (20)

19

Тереза току-що беше седнала до Сирс. От три дни насам това бе станало нещо като ритуал. Сирс се появяваше на палубата, качваше се на юта, а после заемаше поза лотос, обгръщайки така с поглед и морето, и кораба. Малката веднага изникваше от най-близкото помещение и идваше да се настани върху хлъзгавия под, лявото й коляно докосваше дясното на младата жена. Часове наред те оставаха тъй, без да проронят нито дума, и наблюдаваха работата на циганката. Възседнала гарела^[1] на бонпреса, тя се опитваше, доколкото може, с помощта на восъчните плочки да снема отпечатъци от ръцете. Сетне инженерът ги подреждаше методично в голям железен сандък. Тереза се изкикоти. Вятърът от открито море разрошваше кока и надигаше плисираната й пола над гладките, нервно потръпващи бедра. Гледан в профил, нейният нос изглеждаше син, почти прозирен, върху който слънцето лумваше в тъмнорозов блясък.

— Защо се смееш? — запита Сирс, без да помръдва с устни.

Момиченцето наведе глава като птиче, което се мъчи да определи мястото, откъдето се е разнесъл звукът.

— Не забеляза ли, че всеки на този кораб нещо пресмята? — отвърна то с язвителен, донякъде предизвикателен глас. — Врачката брои ръцете, инженерът постоянно жонглира със сметачната линийка, мадмоазел рови бисерите. Сирачетата пък очакват реда си за гмуркане и отмятат дните, надявайки се, че този път експедицията ще мине без злополуки…

— Ами ти? — прекъсна я младата дама.

— Аз ли? И аз като останалите броя. Опитвам се да преценя, да изчисля с какво време разполагам, преди да съм станала миячка, преди да съм се научила да живея с парцал в ръка.

— Какво говорят за това твоите приятелки?

— Присмиват се. Знаят добре, че царуването ми е към края си. След една година ще ме заплюват по ъглите па коридорите. Аз вече не съм от тяхната дружина, преча им, не ги интересувам повече. Впрочем на този кораб не будя интерес у никого освен у мадмоазел, която брои кистите, и у капитана, който през цялото време дебне пликчетата ми с бинокъла. Е, ами ти? А Давид? Вие двамата не събирате ли нещо?

Върху устните на Сирс се изписа студена усмивка.

— В един период от живота си Давид много е събирал. Струва ми се, че това сега въобще не го изкушава. Що се отнася до мен…

Тя млъкна и отново се загледа в Клитония, изправила се на носа на кораба с върлината за отпечатъци, надигната като харпун.

— В крайна сметка ще се прекатури! — подсвирна Тереза. — На всичкото отгоре ядосва джуджетата, а ние ще оперем пешкира. Още не е станала никаква злополука и тя сигурно си мисли, че нещата вървят по мед и масло!

— Всички ли пигмеи са толкоз опасни?

— Не, има племена, които искат само да живеят в сговор с морските компании, убедена съм в това. Но при положение, че уловът на бисери престане.

— Защо?

— Твърдят, че отскубването на брадавиците ги погубвало. Галопираща метастаза^[2]. Ускорено ракообразуване, ако щеш. С това се обяснява яростта им, когато бъдат изненадани. Докато ловът съществува, отношенията между моряци и джуджета ще останат натровени. Ала кой на континента би се съгласил да се откаже от такова богатство? Никой, особено сиропиталището, за което скъпоценните кисти са единственият източник на — доходи. — Наблюдавала ли си ги? Как живеят?

— Говори се, че били телепати, обаче не е вярно. Контактуват помежду си с жестове, описвайки с пръст знаци по кожата на своя събеседник. Докоснатите области определят мислите, които искат да изразят. Но като цяло общуват твърде малко, животът им е вегетативен. Вероятно поради недоимъка на хранителни сокове в тинестите дъна.

— А възпроизводството им?

Бузите на Тереза леко поруменяха:

— Те са устойчиви. Искам да кажа, че обикновено стигат до много дълбока старост — до сто и петдесет или двеста години. И оплождат жена едва когато някой от клана умре. Детето, което тогава се ражда, само за шест месеца става голямо. Така техният брой никога не се променя. Не ги заплашва опасността да пренаселят своята територия и да се пръснат по бреговете на реката и отвъд тях. Моралът им се базира па изкуплението на първородния грях, това им помага да понасят работата на лодкари, която им налагат. Пигмеите не са недодялани същества, както някои се опитват да ни втълпят, но е много трудно да се докаже…

Тя направи пауза, обхождайки с поглед морето от разстлали се длани.

— Те са досущ като паветата на един град — замечта на глас. — Розови павета, върху които е гравирана съдбата на жителите му. И като си помислиш, че бъдещето на този кораб може би е изписано върху теченията, дето го носят… Чудно, не намираш ли? Веднъж сънувах, че плувам. Бях съвсем гола и по щормтрапа слязох до самите вълни, там се отпуснах по корем върху протегнатите длани и се зареях, докато джуджетата ме прехвърляха от ръка на ръка. Пръстите ме докосваха като нежна милувка, увличаха ме в открито море без никакво-усилие от моя страна. Плувах неподвижна, без да помръдвам нито ръце, нито крака, бях като отломка, а стихията ме отнасяше към някаква друга земя. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, да се отпускам все повече, да ставам все по-мека. Най-накрая…

Тереза неочаквано млъкна, ядосана на себе си. че прекалено се е увлякла. Отблъсквайки се с бедрата, скочи и се завъртя на пети.

— Трябва да вървя. Мадмоазел сигурно вече ме търси. Чао.

Сирс я изгледа как се стопява, погълната от квадратната паст на един люк. Щом остана сама, напрежението, което не я беше напускало още от първия ден на пътуването, отново се стовари върху нейните плещи. „Съдбата на корабите, написана в морето“ — думите на момиченцето танцуваха в съзнанието й. Защо? Тя затвори очи. Предната нощ се бе любила с Жорж-Юбер с единствената цел да го разпита. Беше го прекатурила в тъмнината на някакъв трюм и се бе нанизала на члена му със задната мисъл да му сломи съпротивата. Е, получи онова, което искаше. Напълно парализиран, инженерът се бе изразявал само с едносрични думи. Ако беше агент на Пазителите на Словото, то добре си играеше ролята. Оттогава тя се чувстваше зле и цялото обкръжение й изглеждаше подозрително: циганката, която малко говореше, но виждаше всичко; Тереза и нейният внезапен изблик на — приятелска симпатия; капитанът, вечно нащрек и с бинокъл в ръката, четящ по устните под предлог, че е воайор; мадмоазел, която…

Хайде, хайде! Започваше да се побърква! Пътуването се проточваше и сега атмосферата на кораба напомняше на онази в парниците, където никнат тропически цветя: гореща, влажна, нездрава, изостряща и най-малката миризма до нетърпимост.

На всичкото отгоре циганката се увърташе около Давид. Дали беше обикновено сексуално влечение или обходна пробивна маневра? Трябваше да внимава. Тук всяка „злополука“ се наказваше и бе напълно възможно да не хвърлят спасителен пояс на нещастника, прекатурил се през борда. Той нямаше да се удави, просто щяха да го разчекнат на парчета десет минути след падането му. Безкрайно изморена, тя разтърка слепоочията си.