Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carnaval de fer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

Публикация: Издателство „Аргус“, София 1995

Серж БРЮСОЛО. ЖЕЛЕЗЕН КАРНАВАЛ. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.12 Фантастичен роман. Превод от френски: Любомир НАЙДЕНОВ [Le Carnaval de fer, Serge BRUSSOLO]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 272. Цена: 80.00 лв. ISBN: 954-570-013-0.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

4

За първи път Давид се събуди без никакво въртене в крайниците. С голяма лекота разкърши ставите си, сухожилията се огъваха на воля, без да се разгаря ни най-малката болка, без да изниква неизбежното изтръпване. Заровил лице във възглавницата, гостът опита загребващо движение с ръката, плувайки сред твърдите чаршафи с подема на юноша. „Всичко мина чудесно!“ — заключението го изпълваше изцяло, изгаряше го. Той беше успял! Искаше му се да скочи, да изтича пред огледалото над мивката. Но се овладя. Не, трябваше да се наслади, да задържи по-дълго удоволствието.

Затворил очи, Давид се повдигна леко, подпиращ се само на дланите. Мускулите му се свиваха, подчиняваха се мигновено на двигателния тласък: бицепси, трицепси, рамене… Големите набраздени топки се издуваха и спадаха с гъвкавостта на вътрешна гума. Той се отпусна отново, разтърсен от нервен смях. Обръщайки се по гръб, докосна набързо кожата с връхчетата на пръстите си. Беше гладка. Адски гладка. Кожа на момиче: еластична плът, изпъната, без никакви гънки… Ласката раздразни зърната на гърдите му, които набъбнаха, членът му, разголен, веднага се втвърди. Той беше спечелил! Този път се огледа спокойно, на воля, сякаш бе страничен човек. Като воайор[1]. Откриваше тяло, което му се струваше чуждо, тяло на непознат. И само при тая единствена гледка настръхваше от възбуда. Опипваше се със същата ненаситност, с която се опипва сексуален партньор. Харесваше се, искаше се, изпитваше желание да се обладае, да проникне в себе си… Щеше му се да е достатъчно гъвкав, за да напъха члена в устата си и да погълне собственото си семе. Да бъде едновременно този, който взема, и онзи, който отдава… Вълнението караше бузите му да се разгарят в пламъци. Засрами се и възбудата изведнъж секна. Успокоен, почти равнодушен, Давид се приближи до огледалото и внимателно се взря. Видя лицето на непознат, на около трийсет години, може би неговото. Вече не си спомняше. Лице с ясно изразени скули, високо чело, обградено от руси коси. Нито красиво, нито грозно. И все пак по-скоро приятно!

Едва тогава задиша по-непринудено.

Неочаквано осъзна, усети студа, който цареше в стаята, и целият се разтрепера — от главата до петите. Въпреки това не му достигаше смелост да се реши и да се облече. Гърдите, раменете, коремът го хипнотизираха. Бе се влюбил в своя образ, в своята младост. Кихна три пъти и изтича да се сгуши под завивките. Сега не беше моментът да пипва тежка простуда! „Подмладен с четирийсет години за една нощ, на другата вечер той умира от болест, прихваната в леглото на животворната самодива!“ Прекрасно заглавие, за вестниците. Той глупаво се изхили, доволен от себе си. Беше красив, беше забавен. Щеше да поднесе своите благодарности за дълговете, наложени му от живота. Щеше да изиска онова, което му се бе полагало! Жесток глад дълбаеше стомаха му, неговия стомах, който довчера се хранеше само с готови зеленчукови супи! Отиде, разрови се в мукавения куфар, разхвърляйки демодираните дрехи. Трябваше да се облече, да си купи нещо друго, различно от тези парцали, да обиколи магазините… ДА КУПИ? И осъзна, че от днес вече няма нито пукнат грош! А понеже лечението бе приключило, щяха да го помолят да освободи мястото до обяд, той щеше да се озове на улицата с празни джобове и с евтин багаж в ръка…

Сви безразлично рамене. Балнеолечебните градчета изобилстваха с всякаква работа, все ще намери нещичко, с което да се захване, няма нужда да се тревожи и да му побеляват косите!

Слезе в трапезарията, като дебнеше собственото си отражение в огледалата с постоянство, с каквото някой ухажор нахално се втренчва в своята красива избраница. Жената със сивата блуза го обслужи сдържано, без да му продума, и той забеляза, че някои от почиващите го наблюдават крадешком с вдървени от омраза лица. За миг си помисли, че новата му външност предизвиква ревност, но аргументът не бе убедителен. Всички, които го заобикаляха, бяха дошли тук, за да получат същото. И напротив, успехът, чието живо доказателство бе Давид, би трябвало да ги успокоява… Не, нещо не беше наред. Нещо незнайно се беше обърнало против него. Буца се надигна в гърлото му, намествайки се напряко в ларинкса и спъвайки дишането. Почти нямаше спомени от предната вечер. Несвързани, непоследователни картини, откъслечни кошмарни видения, непонятни думи…

„Хомакайдо.“

Името се загнезди в неговото съзнание с огнени букви. Хомакайдо. Венерианката беше надала този вик, в това бе сигурен, после…

После вече не си спомняше. В паметта му се бяха уталожили някои усещания: влага, грапавина, горещо, студено, умората, блаженството… Но нищо друго, никакви конкретни събития.

Задъвка втората кифличка, превърнал се в жертва на смътно, мъчително безпокойство.

За няколко минути цялата зала беше престанала да закусва, за да следи всеки негов жест. Проблясъци на омраза пробягваха във втренчените зеници, ръцете притискаха конвулсивно роговите дръжки на ножовете, лицата се обагряха в червено и по оголените слепоочия на мъжете синкавите венички издуваха напред своите пулсиращи разклонения. Давид никога досега не се бе сблъсквал с толкова надвиснала неприязън. Бързо стана от масата и се затвори в стаята си, неспособен повече да се преструва. Терзан от нарастващия страх, потърси укритие в ъгъла до прозореца. Ала веднага трябваше да отстъпи: разхождащите се с цветните шапки, които обикновено спокойно крачеха и се подхилваха тъпо, сега отмъстително сочеха с бастуни завесите, където се бе сгушил. Вечните им усмивки на задоволство бяха сменени от язвителни, разкривени гримаси, очертаващи зъбите им в полумесец, колкото пожълтял, толкова и заплашителен…

Давид им обърна гръб, за да смъкне от плещите си бремето на тяхната омраза.

Както беше предвидил, хотелиерката го изхвърли на улицата още преди да е ударило обяд.

Намери се на тротоара със смешното куфарче в ръка, без да знае какво да предприеме. Сигурен бе, че ще му се наложи да изтърпи злощастието, докато стане време за вечерния влак, но когато на гарата пожела да се настани в чакалнята, двама контрольори с изпънати от ярост лица го помолиха да напусне.

Не му трябваше много, за да открие, че хората по пътя се извръщаха след него с отвращение или ненавист и винаги, щом се качеше на единия тротоар, тълпата зяпачи бързаше да пресече платното, та да отиде и закрачи от другата страна на улицата, сякаш той бе приносител на кой знае какъв болестотворен микроб, страшно заразен. Най-накрая, в средата на деня, някои деца взеха да го замерят с камъни, които, за щастие, успяха съвсем леко да го засегнат.

Капаците на прозорците се затваряха при преминаването му, разговорите се променяха в неодобрителен шепот, а на няколко пъти забеляза, че групички враждебно настроени панаирджии го следват на десетина метра отзад с явното намерение да му скроят някой лош номер.

От напрегнатия мъчителен страх потта не закъсня да рукне по челото му. Задиша тежко, гърдите му като че ли бяха склещени от невидима броня и трябваше да призове на помощ всичкото си самообладание, за да не си плюе на петите и така да даде сигнал за гонка на глутницата, следваща го бавно стъпка по стъпка. При вида му някаква жена, която излизаше от една странична врата, рязко се дръпна назад и той съвсем ясно я чу да пошепва: „Убиец!“ Това разкритие осветли нещата от коренно различен ъгъл.

Убиец? Не му трябваше никакво време, за да види как в съзнанието му се оформят основите на твърде противоречива хипотеза. Животворната самодива вероятно беше умряла в края на церемонията, и населението от Града на Оракулите го смяташе виновен за това нещастие! Направи гримаса. Отлично си спомняше пропадането на чудовищното тяло край него, онзи стон на предсмъртна агония, онзи страховит рев на животно, застигнато в своя бяг от летящия порой сачми. И малко по-късно — паниката на мустакатия, ужаса на шофьора, изумен от станалото. Да, Давид беше готов да се обзаложи: венериаиката е умряла, възвръщайки младостта му!

Ето че го заболяха краката. Съгледал скромна градинка, той реши да поспре там и пи вода от чешмичката, преди да се отпусне на една пейка. Беше вървял повече от час. Хвърляйки поглед над чемширите, откри двамата си преследвачи. Внезапното му спиране тук ги бе сварило неподготвени и сега те подозрително се бяха вглъбили в съзерцание на редуващите се улични витрини: висок мъж в червена кожена пелерина, с бръсната глава и напудрени в бяло бузи по японски маниер и млада жена с ъгловато котешко лице, оградено от черни като абанос плитки. Носеше роба от необработено твърдо сукно с връзки, жилетка от вехт марокен и ловни ботуши със силно напукани токове, които беше обула на бос крак.

Двамата сякаш не се познаваха. Давид въздъхна. Перспективата да дочака вечерта, като осуетява плановете на постоянно нарастващия брой на преследвачите си, никак не го очароваше. Реши отново да си опита късмета на гарата, но бързо трябваше да се върне назад: група въоръжени с палки мъже се бе разположила на площада с явното намерение да не му позволи да напусне жив Града на Оракулите!

От тази минута нататък той действително взе да се страхува. Онова, което бе смятал за временна проява на лошо настроение, с всеки изминат час започваше да се превръща в истинско линчуване, съвсем по правилата, и ако някой не му се притечеше на помощ, съществуваше огромната опасност да види как целият град се преобразява в смъртоносен капан.

Изпаднал в ужас, той се върна обратно, шмугна се в запустялата градинка. Мъжът с червената пелерина и жената с пристегнатите плитки все така вървяха подире му. Вече дори не се опитваха да се крият. Давид се освободи от куфара, който можеше излишно да го забави, събу се и накваси с хладка вода своите отмалели крака. Беше зает да стяга връзките си, когато чакълът изхрущя зад гърба му. След необуздан, лошо пресметнат скок той забеляза, че младата жена неусетно се бе приближила и сега стоеше на два метра от него. Инстинктивно затърси с очи някакво оръжие: камък, парче дърво… Ала нямаше нищо.

— Успокойте се — произнесе тя с безизразен глас, сякаш отгатнала настроението му. — Аз не ви желая злото. Дори вероятно съм единственото същество в този град, което иска да ви помогне! Наричам се Сирс. Знам какво се случи. Вчера животворната самодива умря върху вас и всички си мислят, че вие сте виновен за станалото. Но това не е всичко…

— Смятате, че не е достатъчно?

— Не, искам да кажа, че смъртта на венерианката е само претекст и се втълпява на жителите в града, за да ги настроят зле, да ги накарат да ви обесят или изгорят жив. Това обаче не е истинската причина…

— Не е ли?

— Не, това е просто прикритие. Начин да се насочи религиозният страх на хората срещу вас. Онова, което е от значение, е думата. Знамението.

— Хомака…

— Замълчете! Точно затуй те искат да ви убият!

— Но кои са ТЕ?

— Пазителите на Словото. Питията ви посочи и сега вие представлявате опасност за тях. Вие сте един нов поклонник. Те не могат да ви оставят жив и на свобода. Ще се опитам да ви помогна, обаче трябва да ми се подчинявате безпрекословно. Знаете ли къде се намира медният параклис? Елате при мен там след половин час. По-добре е да не се появявам с вас, това би могло да разпали тяхната ярост и да ускори нещата.

С лека походка тя напусна градинката, понесла се на дългите си гъвкави нозе, вмъкнати на голо в тесните ловни ботуши. Замаян, Давид остана така един миг, коленичил с връзки между пръстите. Развоят на събитията никак не го въодушевяваше. В какъв мистичен мочур беше затънал? Знаеше, че в навечерието на войната силите на религиозния нов ред бяха придобили голямо влияние над някои слоеве от населението, а после се бяха увеличили монасите-бойци и враждуващите помежду си ордени, без да се забравят прелатите[2] самураи. Не, цялата тази история не му вещаеше нищо добро.

Изправи се. Мъжът с пелерината беше изчезнал. Той се възползва от това, излезе от градинката и като се луташе, пое към параклиса, чиито медни кубета се извисяваха над покривите на околните сгради. По пътя срещна две или три групички с ненавистни погледи, но никой не направи опит да се намеси. Насилието вероятно щеше да дойде с падането на нощта, когато влакът за връщане навлезеше в гарата, и тогава щяха да предприемат всичко, за да му попречат да стигне до него.

Макар че не искаше да си го признае, ставите му се бяха отпуснали, а коленете — омекнали. Дълго напряга слюнчените си жлези, докато успее да овлажни езика, който нахлуващият страх бе превърнал в късче картон.

Медната църква го посрещна потънала в аленочервени отблясъци и с неприятна миризма. Той прекоси преддверието, стараейки се да не тропа с токовете. Веднага щом мина под сводестата двойна врата, някаква ръка го сграбчи и дръпна към стара изповедалня, обслужваща последователите на уртхмела[3].

Трябваше да се наведе, за да се промуши в тясната ниска кабинка, тапицирана в овъглен корк. Сирс залости входа с помощта на мандало, което, изглежда, беше поставено неотдавна.

— Това е интеркултова църква — обясни тя накратко. — Опит за симбиоза, който не донесе нищо. Днес тук вече никой не стъпва.

— Казвам се Давид — глупаво се обади той.

— Знам — прекъсна го младата жена, — сега във всички кръчми се говори само за вас и за вашето „престъпление“. Пазителите на Словото отреагираха с образцова бързина. Не, те няма да ви докоснат! Ще оставят простолюдието да се заеме с тази задача, но за вас то е едно и също.

— Бих искал да РАЗБЕРА!

Тя се взря в лицето му. Очите й блестяха студено. Имаше много бяла, мъртвобледа кожа и без суровото изражение, което налагаше на чертите й твърда, непоколебима маска, Сирс можеше да бъде красива. Стори му се… ненаситна. Да, „ненаситност“ бе думата, която се открои в съзнанието му. Смразяваща ненаситност и малко лудост.

— Ще се опитам да бъда кратка — отвърна тя търпеливо, — но все пак това ще продължи доста и ти няма да разбереш всичко. Някога съществувало поклонничество — поклонничеството на Хомакайдо. В своите редици то групирало известен брой избраници, търсачи. Тези хора, посочени чрез окултно знамение, предприемали дълго пътешествие, за да стигнат до място, където били посвещавани в тайната на думата, която побирала в себе си цялата вселена. Така те ставали Пазители на Словото и притежавали огромни правомощия. Един ден, оттогава е изминал повече от век, кастата им била разтърсена от вътрешни противоречия, за които никой не узнал нищо и които продължили с многобройни отлъчвания от ордена. От тоя момент поклонничеството било забранено. Наемните убийци на Пазителите се заели да избиват всички знайни водачи и превеждащи лодкари. Изгорени били всички архиви, всички литературни произведения, вдъхновени от странстванията. Били заличени фреските и рисунките. Накратко, следите на пътя, водещ до мястото за посвещение, били унищожени. От този ден титлата Пазител на Словото започнала да се предава от баща на син, без да са необходими никакви обредни ритуали и окултно знамение, без никакво поклонничество. Едновременно с това маршрутът за Хомакайдо бил напълно изтрит от съзнанието на хората. Целта на пътуването, крайното място на странстването вече никъде не се помнели. Ето как успели да заличат част от картата на земния глобус, разбираш ли?

Давид поклати глава машинално, замаян от този мистичен порой непонятни истории, които му се струваха — специално на него — напълно несмилаеми.

— Говориш ми за окултно знамение — отбеляза той с надеждата да покаже, че е заинтригуван, — но за какво по-точно става въпрос?

— Всеки път се уповавали на нещо различно: глас в нощта, забулено от плътния прозорец лице, надписи с кървави букви. Ала посланието винаги било едно и също. Една дума, една-единствена. Хомакайдо.

Неочаквано на Давид му стана адски студено и образът на венерианката, пропадаща край него с вик, мина бегло в съзнанието му.

— Искаш да ми кажеш, че… Сирс се сви.

— Да! — задъха се тя и натъртено продължи: — Близо сто години след забраната на поклонничеството, след клането на водачите и поддръжниците на традицията един нов поклонник беше току-що посочен. Ти! Ти си първият странник, който получава посланието от век насам, първият, който е чул кънтенето на сигнала за тръгване…

Давид отстъпи, блъсна се в корковата тапицерия на изповедалнята.

— Не е възможно! — замънка с пресъхнало гърло. — Нищичко не разбирам от тези истории. Дойдох тук заради лечението, това е всичко. Сега искам да си тръгна…

— Ти вече не можеш да си тръгнеш, не го ли схващаш? Ти трябва да стигнеш до края, да отидеш, да чуеш и прочетеш думата, която побира в себе си всичко. Ти на свой ред трябва да узнаеш тайната на Пазителите на Словото, да станеш техен равен и по най-добрия начин да се възползваш от случая. Ти трябва да намериш изгубения път.

— Гробището на слоновете?

— Дори и така да е, ако ти харесва! Всичкото това беше написано, значи е възможно, предопределено.

— Кое всичко?

— Твоето идване в Града на Оракулите, знамението… Не ми ли вярваш? Ела! Ще ти покажа нещо.

Тя освободи мандалото и го поведе из преддверието. Между колоните от двете страни на галерията симетрично бяха разположени мъртъвци от масивна мед, оплитайки в едно човекоподобните раси с тези на най-необичайни племена. Сирс заобиколи нечий мавзолей и опипа гравираните върху надгробен камък рисунки в търсене на тайна пружина. Давид се чувстваше зле, пристъпваше от крак на крак, неспособен да намери своето място в тъканта на ситуацията. Бе раздвоен, наблюдаваше действията си отстрани като през изкривяваща призма. И ако религиозната страна на случая го караше да остане съвсем равнодушен, една фраза все пак пробуждаше у него вълнуващи трепети, необуздани и до днес: ДУМАТА. КОЯТО ПОБИРАШЕ В СЕБЕ СИ ВСИЧКО.

Да. думата, която побираше в себе си всичко… Изглеждаше толкова сродно с неговата „вселена в чекмедже“! Гостът се стегна, помъчи се да бъде по-твърд. Някакво скрито пано пред него вече преставаше да се върти, разкривайки вертикална ниша, подобие на витрина… Щом проникна отвъд, той разбра, че в действителност става въпрос за саркофаг от плексиглас, където за вечни времена бе заспала вкочанена мумия с розовееща, сякаш жизнена кожа.

Разпуснатата и втвърдена плът подчертаваше порестите форми на скелета, които напомняха гънки на прекалено тясна, впила се дреха.

— Последният от водачите — прошепна младата жена. — Били са необходими стотици жертви и хиляди рискове, за да измъкнат тялото му от кладата. Той е бил пророк. Погледни гърдите му.

Давид се наведе. Пергаментовата кожа притискаше плътно гръдната кост с точността на анатомична шина.

Разчете първите думи на някаква татуировка, подредени в строфи, почти изличени.

D’hogon dugoz hanap

Wardon agrez fletr’uz

Marlec orev a’traph

Fi don, Kale’k oruz…

— Какво е това? Бретонски?

Сирс намръщено го изгледа.

— Не — отвърна леденостудено. — Това е корпоративният език на водачите от Хомакайдо. Криптодиалект, който никой досега не е успял да преведе. Вероятно аз съм последната, която може да разгадае смисъла на тази татуировка. Става въпрос за пророчество. Разказ за видение, споходило водача по време на най-жестоките преследвания. Но по-добре слушай.

Тя затвори очи, съсредоточи се и започна да рецитира:

… Ще дойде ден, във който старец, ще върне пак безгрижната си младост

в обятията па животворна самодива с натежала, едра гръд,

ще я изпива той, изгарян в нейния плам и в нейната лудост,

преди навеки във леглото да срещне тя пък свойта смърт.

Трагедии и мъка той в бран и сълзи ще е опознал,

ала към краища с веселие ще го зове далечен път за карнавал.

И по главите на джуджета в морето им с вълни необуздани

безспир ще дири той следи за друм към твърдини на великани

и ще добие словото, що знае как цял свят да омае, съгради.

Говорещи и неми ще се мъчат да му сторят хиляди злини,

за да остане твърда крепост Хомакайдо

и да брани тя вещанието свое тайно.

Давид направи гримаса.

— И смяташ, че във всичкото това се говори за мен? Ръката на Сирс се стовари върху рамото му. Ставите й бяха втвърдени. В момента от младата дама се излъчваше такава заплаха, такава опасност, че гостът начаса преглътна сарказмите, надигнали се на устните му.

Старец ще върне пак безгрижната си младост! — отчетливо произнесе тя. — Не се ли разпознаваш? От вчера твоята история се носи из всички кръчми в града, разтръбявана от секретарките в службата по подмладяването. Трагедии и мъка той в бран и сълзи ще е опознал? Дори гибелта на венерианката е описана: Преди навеки във леглото да срещне тя пък свойта смърт!

Смутен, Давид се освободи.

— Да приемем, че е така. Но останалото? Непонятно е!

— Не всичко. Става въпрос за маршрут.

— Ами говорещи и неми? — Пазителите на Словото. Орденът наброява множество братства, като всяко от тях се отличава с характерно поведение спрямо употребата на речта. Има неми и вентрилози[4], за които тя е нечистотия, доброволците афазици[5] се уединяват в обожание на една единствена дума, а циклиците (или говорещите) възхваляват словесния потоп, който пречиствал страстите. Привидно те образуват доста твърда, дори непроницаема каста, но зад кулисите се отдават на жестоки борби, войни за влияние. Само едно нещо ги обединява: тайната на забраненото поклонничество, загадката на Хомакайдо. Техният общ интерес е никой да не разбули мистерията, да не достигне и обсеби истината.

Тя натисна пружината и паното отново тихо се спусна, като закри отвора на погребалната ниша. Давид се поколеба, прехвърляйки думите върху езика си:

— Те знаят ли за него… за това…

— За това предсказание? Нямам представа. Ако нещо са предусетили, значи животът ти вече виси на косъм.

Те никога няма да ти позволят да изтръгнеш от забравата един запретен обичай, още повече че времето го е изтрило от съзнанието на хората.

— Тогава какво трябва да се направи?

— Да вървиш напред, да станеш също така всемогъщ като тях. Ето единствения ти шанс, за да оцелееш. Ако допуснеш и крачка назад, ако се вкопаеш между стените на някоя хотелска стая, те рано или късно ще те намерят, техните шпиони са навсякъде…

— А какъв е твоят интерес в цялата тази история? Не поемаш ли прекалено много рискове?

— Моят прадядо беше водач и аз пожелах да продължа неговата борба. Пазителите на Словото ме плениха. Седем години прекарах в килия зад решетките. Избягах преди шест месеца.

— За да се върнеш отново тук?

— Заради предсказанието. То посочва приблизително датата на твоето идване чрез система от децентрирани точки и запетайки. Благоприятният период започна преди три дни.

Давид прехапа устни. Изпитваше неприятното усещане, че се е озовал катапултиран в живота на друг. Насилваха го да поеме върху плещите си съществованието на чужденец! Сменяйки своята кожа, той сменяше и ролята, но не му позволяваха сам да избере пиесата. Коя беше в действителност Сирс? Член на религиозна секта? Луда? Или находчива комедиантка с двулични намерения?

— Няма да бъде лесно — отбеляза младата жена, като възприе неразположението на Давид за размисъл, — пътят е напълно заличен, загубен. Когато бях малка, възрастните често използваха една поговорка, напомняща за тази ситуация. По адрес на някой, който се нагърбваше с някаква непосилна задача, казваха, че мечтаел да намери пътя към Хомакайдо. За хората това бе все едно да се търси игла в копа сено или да пожелаеш да свалиш луната. Виждаш ли, не те лъжа!

Тя направи пауза, после допълни с поверителен тон:

— Носят се слухове, че животът ти е, отишъл в преследване на напразна мечта, вярно ли е? Че си искал да побереш вселената в едно?

Давид сви глава между раменете си. Защо не бе успял да се овладее, защо не бе престанал да бълва спомените си пред магнетофоните в агенцията по подмладяването? Старческа мания! Отвратителна прищявка на старец. която сега в очите на всички го правеше прозирен като стъкло.

— Колекционирах — измънка той насила, — исках… Една синтеза… Един… Ох! Всъщност какво значение има?

— Има голямо значение! Ти не си бил избран случайно. Твоят минал живот твърде вероятно е бил само някакъв вид тренировка за това, което ще последва. Умствена подготовка… Аскетизъм. В известен смисъл ти си „специалист“. Опитът на мъдрец в тялото на младеж. Идеалната комбинация.

Давид избухна.

— Аз не бях избран! Въобще не разбирам всичките тези истории. Колекцията ми не беше нищо друго, освен низ от неуспехи, от фалшиви следи, от…

— Това не е важно! Било е просто репетиция. Упражнение за пъргавина на мозъка. Истинската игра ще се развихри сега. Едва сега ти ще намериш отговор на въпросите, които някога си си задавал.

Той рухна. Нямаше никакво желание да се впуска в словесен двубой. Обърна глава към преддверието на църквата. Витражите потъмняваха, вечерта се спускаше.

— Не мислиш ли, че те ще нападнат параклиса? — запита обезпокоено.

— Не. Медната църква вдъхва страх у хората от улицата. Била е построена от почитатели на мълнията. Пирамидалните й части, кубетата и стрелите по тях са замислени да привличат огъня на небесата. Някога, предимно в буреносни вечери, вярващите са се струпвали в преддверието и са чакали мълниите да ударят отгоре, да се разпрострат по цялата метална площ из постройката и да ги поразят точно насред някой псалм. Затова и много от статуите са наполовина разтопени, затова камбанарията има такъв вид, преливащ в цветовете на дъгата. За тази вечер прогнозата вещае буря — виждаш, че не съм избрала терена без предварителен умисъл. Никой няма да посмее да стъпи тук, преди да настане утрото, на сигурно място сме…

Давид изпита усещането, че краката му ще се огънат под него.

— Аз ще тръгвам — продължи Сирс. — Трябват ни коне, оръжия и припаси. Ще се върна към полунощ, тогава ще се опитаме да се измъкнем през портите на града. Докато ме чакаш, не излизай оттук и не си подавай носа на прага — стрелата много бързо прелита през улицата.

Преди да успее по някакъв начин да протестира, той се озова сам.

„Думата, която побира в себе си всичко“… Фразата танцуваше в съзнанието му. Искаше му се да запуши ушите си, да остане глух за тази песен на сирените, обаче нещо дълбоко у него се беше пробудило. Странен вътрешен плам, изпепеляващ и разкъсващ. Първата искрица на клада, чието единствено желание бе да се разгори. Да, религиозните и политическите интриги на търсенето му бяха съвсем безразлични, но крайната цел…!

Дланите му се овлажниха. Той изруга, седна на една скамейка. Беше готов, знаеше го. Примамката се бе забола в езика му и колкото и да се съпротивяваше…

Изведнъж нечия сянка го покри с тежко изшумоляване. Давид вдигна очи. Мъжът с червената пелерина беше застанал пред него непоколебим, напудреното му лице не издаваше никакво чувство.

— Държах честно да ви предупредя, че тази вечер изобщо нямате шанс да се качите в обратния влак — заяви той с чудноват глас на момиченце. — Гарата е обкръжена отвсякъде. По улиците на града кръстосват патрули. Само след малко ще ви бъде невъзможно да се промъкнете през брънките на мрежата.

— Вие сте… Пазител на Словото? Така ли?

— Точно така — отвърна другият с тържествен тон ни патриарх, — аз принадлежа към братството на циклиците. Към онези, които народът вулгарно нарича говорещи…

Давид се изправи, но мъжът продължаваше да го надвишава с една глава.

— Дори и тази църква няма вечно да ви закриля — додаде човекът в кожената пелерина с гърления изговор на лукав селянин, — буреносните облаци се струпват, стихията се задава. Когато мълниите подпалят камбанарията, вие ще бъдете принуден да излезете…

В същия дух той глаголства дълги минути пред изумения Давид, изреждайки хилядата и една опасности на капана, който се подготвяше, променяйки гласа си според настроенията, които се опитваше да изрази. Състраданието се процеждаше през устните му с пискливото гласче на момиченце; наивността и невинността го караха да се олюлява на сричките като шестгодишно дете. Ставаше съблазнител с топлия, кадифен тон на телефонна проститутка, сериозен и наставнически с астматичния, треперлив тембър на старец. Честта изтръгваше от него снобски излияния на аристократ, докато яростта храчеше осакатени и провлечени слова на уличник. За съвсем кратко време през устата му се изредиха цели съсловия. Давид твърде бързо забеляза, че спокойният разговор възстановяваше хармониите на семейното ядро: таткото произнасяше думите на авторитета, майката — тези на нежността и доверието, децата — онези на радостта и изобилието…

Като истински виртуоз, мъжът с напудрените бузи боравеше брилянтно с всички известни тоналности, преобразяваше гласа си така, както Давид би го направил при инфлексия[6]. Възрастта, полът, социалното положение — всичко бе пуснато в действие, за да се очертаят нюансите на неговата мисъл. Съчетанията се наслагваха едно в друго, допълвайки се, променяйки се в обратен ред…

И тъй като Давид продължаваше да е сякаш от мрамор, раздразнението започна да обзема странния му събеседник. След неистовите писъци на мъжкараните последва грубостта на хамалите.

Младежът се запита, дали някои проблеми или психиатрични смущения не се изразяваха чрез превъзходството на едни тембри над други. За миг си представи хомосексуалист, издаван най-вече от употребата на женствени тоналности в гласа; педераст, изобличен от заекванията на правещи се на глупаци момченца!

— Не искате ли да се предадете? — за последен път настойчиво попита горещият шепот на момиче, тръпнещо за проникване. — Не мога да ви гарантирам, че ще останете невредим, далеч съм от подобна мисъл, но във всички случаи смъртта ви ще бъде по-малко ужасна от тази, която ви очаква в това кръщелно, когато мълнията разтопи олтара и лицата на статуите!

Давид отрицателно поклати глава и направи крачка напред. Леко отегчен, цикликът повдигна рамене.

— Както ви е угодно! — изрече с въздишка на агонизираща старица. — Постъпката ми бе продиктувана единствено от състрадание.

Той отстъпи заднешком на повече от шест метра, а после се извъртя в бръснещ полет на пелерината, спускайки се по стъпалата на преддверието.

Бе осеял простора след себе си с парфюми, странно нееднородни: мирис на кожа и сладникав дъх на козметика. Давид пое глътка въздух — неизбежната буря витаеше в атмосферата. Копнееше само за едно: Сирс да се върне с конете! Под свода в рижи отблясъци горещината се бе покачила с градуси. Потта на вади се стичаше по тялото му.

Въпреки явните признаци на опасността, която с течение на времето ставаше все по-осезаема, той още не можеше да се вмъкне в реалността на своя нов живот. За една нощ бе заменил застиналия и ограничен свят на старец със света на интриги и заговори, лъхащ на пот и оръжейна смазка. Замяната беше прекалено голяма, за да се надява, че ще привикне с нея за няколко часа. Въпреки това, повече или по-малко съзнателно, Давид се радваше на тоя водовъртеж, който сега вече не му оставяше време за размишления. Действително във влака, носещ го към Града на Оракулите, на два или три пъти го застигна съмнението. Всъщност съмнение не бе подходящата дума. По-добре да се каже увереността, че няма да знае какво да направи с тази своя нова младост и че този нов живот, който щеше да си предложи, съвсем скоро ще зейне пред него като бездна, като безплодна пустиня. И ако бе имало само още едно допълнително и ненужно отклонение, той — просто за миг — щеше да се откаже, дърпайки аварийната спирачка, за да изскочи от вагона насред полето. Обаче не посмя да го стори.

Сега съдбата решаваше на негово място, подаваше му вече написаната роля, насилваше го да облече костюм, прекалено голям за тялото му; с ритник го изхвърляше на сцена, ужасно препълнена и точно в разгара на драма, чието първо действие той бе пропуснал. Страхът от бездната се стопяваше, а мисълта, че си служат с него, че го използват за марионетка, на която някой друг тегли конците, честно казано, все повече започваше да му харесва.

Тропотът на дъждовните капки по кубетата го изтръгна от размишленията. Най-сетне беше заваляло като из ведро, стихията плющеше по параклиса в стегнати, звучни порои. Кресчендо от скърцащи метални шумове бързо обхвана предната част на църквата и Давид изпита усещането, че е затворник в камбанария, бомбардирана от градушка и стоманени гюллета. Първият грохот на мълнията прокара епилептичен гърч по гръбнака му. Отвън нощта бе разсечена от синкаво зарево, но нищо не се случи. Ударът беше пропуснал камбанарията. Той хукна към вратата и изскочи на прага с твърдото намерение да избяга от сградата, която след няколко минути напълно рискуваше да се превърне в гигантски електрически стол.

Не бе направил и три крачки, когато обкичена с червени пера стрела се счупи сред глезените му, изравяйки в медта по пода бляскаща драскотина, изтъняваща като тресчица. Други две стрели изсвистяха, насочени от съседните улици, ала за щастие бяха отвеяни от пороя и вятъра. Давид успя само да се хвърли назад. Измокрен до кости, огледа напречната галерия, отчаяно търсещ с поглед някакъв начин, за да се изолира от металния под. Напразно. Всяка табуретка, всеки стол, всяка скамейка бяха от мед, тоест — проводници на електричество. Обзе го ужас, той се разфуча, заблъска култовите фигури. В момента, когато ритна вратата на стаичката, в която съхраняваха църковните одежди и принадлежности, близък пукот на гръмотевица разтърси стегнатата чрез болтове конструкция на параклиса. Водопад от светлина в магнезиевобяло със съскане се посипа по витражите, като озари и най-отдалеченото кътче. Давид захълца с разкъсани от яркия светлинен порой зеници, който го срази на място, и почти ослепял, го накара да залита сред преобърнати молитвени пейки. Той опита да се предпази, но раздра кожата си в острите ръбове на седалките. Вече не можеше да се овладее — още няколко секунди и тичешком щеше да се втурне обратно във външната галерия на църквата, изскачайки навън срещу стрелите…

Най-накрая се препъна в нещо, приличащо на малък дървен подиум, отрупан с аналои[7], които запокити с опакото на дланта. Тракайки със зъби, издърпа проядения от червеи паралелепипед възможно най-близо до вратата, освободи се от подгизналите си дрехи и се подсуши с помощта на някакъв балдахин, избродиран в злато. После клекна, свит в средата на тясната дъсчена поставка, повтаряйки благоговейно, обзет от лудост: „Дървото не е проводник!“ Едва беше успял да се сгуши, когато небесната стихия порази стрелата на кръщелното. Цялата конструкция прогърмя в оглушителен пукот и светна. Оловото по витражите начаса потече в струи, като надигна лавина от разноцветни късове стъкла. Всички розетки се пръснаха подобно на частици мозайка, разпилени от невидима ръка. Вощениците започнаха да се огъват, а накрая закапаха в кипящи локви. Статуите, намиращи се в близост до мястото на удара, до една изгубиха своите благородни черти. Устите им зейнаха, брадичките се удължиха, медните носове се заусукваха като серпентини от прегрята алтея[8]. Ужасен, Давид видя някакъв светец да се превива, сякаш беше акордеон, който сгъва меха си.

Явлението продължи за част от секундата, не повече. Стените на параклиса веднага се покриха с парцали от сажди, а въздухът се изпълни с отвратителната миризма на озон. Давид остана застинал на място, космите и косите му бяха опърлени. Огнени езици болезнено го заблизаха по бедрата и като капак на всичко забеляза, че долната част на подиума пламваше.

— Слава Богу! — разнесе се неочаквано гласът на Сирс. — Жив си!

Тя се бе появила в очертанията на портала, прикривайки се от стрелите зад нещо, което приличаше на голям меден щит.

— Трябва да излизаме! — кресна жената, за да надвика грохота от вихрушките изливаща се вода. — Можеш ли да тичаш?

Той нямаше ни най-малка представа, ала беше готов да побегне и на четири крака, само и само да напусне медната църква. Скочи на пода и жестока болка го опари в ходилата. Сирс ясно му показа, че трябва да се долепи до нея и да се придвижват под прикритието на щита. Стиснали зъби, те заслизаха по стъпалата на преддверието, а стрелите се пръскаха край тях, станали безполезни и неефикасни, издухвани от поривите на бурята.

Давид никога не разбра как го беше направил, но в един миг неочаквано се озова на дъното на друсаща се по неравните павета каруца, докато просторът отзад ехтеше от крясъците на измамените им преследвачи.

Продължението бе пълен хаос, от който младият човек успя да запомни само безумен и виещ се път сред лабиринт от улички, които нощта и тъмнината обезличаваха. Сломен от вълнение и умора, най-накрая той заспа. Когато отново отвори очи, денят и мъглата бяха заменили дъжда. Далече зад гърба им градът рисуваше в призрачни сенки своята дантела от кули и покриви. Една дълга, много дълга страница беше обърната.

Бележки

[1] Индивид, който задоволява сексуалните си потребности чрез наблюдение на голи тела или чужд полов акт. — Б. ред.

[2] Висши духовници. — Б. пр.

[3] Индуски ритуал, свързан с аскетизма и водещ до пречистване па душата. — Б. пр.

[4] Хора, които създават впечатлението, че говорят посредством корема си. — Б. ред.

[5] От афазия — загуба на речевата способност. — Б. ред.

[6] Изменение на тона при говор. — Б. пр.

[7] Масички с наклонена площ, върху които се слагат църковни книги или икони. — Б. ред.

[8] Дървесна ружа. — Б. пр.